Географски речник В

В

ВАКАНЦИОННО СЕЛИЩЕ (от фр. vacance, от лат. vacans –пуст, свободен и селище) – територия с подходящи природни условия и изградена база за отдих и почивка, за дълготрайно настаняване ( с до 2000 легла) и обслужване на почиващи, притежаваща необходимата инфраструктура. Създадено е извън строителните граници на селище. Няма постоянно обитаване, а само през определен годишен сезон (лято или зима).

ВА­ЛЕЖ - во­да в твър­до или теч­но със­то­я­ние, об­ра­зу­ва­на чрез кон­ден­за­ция на вод­на­та па­ра във въз­ду­ха и па­да­ща вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност или кон­ден­зи­ра­ща се вър­ху нея от ат­мос­фер­ния въз­дух. Ви­дът на ва­ле­жи­те и тях­на­та се­зон­на ин­тен­зив­ност за­ви­сят от фактори­те за формиране на времето и климата. Об­ра­зу­ва­не­то на валежа е въз­мож­но са­мо при на­ли­чие във въз­ду­ха на мно­го мал­ки (микроскопич­ни) частички прах. Те­  ста­ват яд­ро на кон­ден­за­ци­я­та и се пок­ри­ват с тън­ка ци­па во­да, образуваща се от водната па­ра. Вод­на­та об­вив­ка око­ло яд­ро­то пос­те­пен­но се увелича­ва и мо­же да дос­тиг­не до 0.1 мм. Ва­ле­жи­те по аг­ре­гат­но със­то­я­ние са твър­ди (сняг, град, слана) и теч­ни (дъжд, роса). В за­ви­си­мост от мяс­то­то на об­ра­зу­ва­не се по­де­лят на атмосфер­ни (във въздуха) и хо­ри­зон­тал­ни (на земната повърхност и предметите върху нея). По на­чи­на на из­ва­ля­ва­не са об­лож­ни и поройни. Най-много вале­жи па­дат в ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс – поч­ти по­ло­ви­на­та ва­ле­жи на Земята, а най-мал­ко в пусти­ни­те и в полярни­те об­лас­ти.

ВАЛОГ – по­вър­х­нос­т­на кар­с­то­ва фор­ма на ре­ле­фа, вдлъб­на­то по­ни­же­но мяс­то (падина) на зем­на­та по­вър­х­ност с удължена или ко­ри­то­вид­на фор­ма с мал­ки раз­ме­ри, до няколкостотин метра, рядко до километри. ТоЙ е преходна форма между въртоп и увал. Образу­ва се от сли­ва­не­то на два или по­ве­че съсед­ни вър­то­па или преоформяне на карстова долина. В дъното на валога обикновено има въртопи или понори. Ва­ло­гът е ха­рак­те­рен пре­дим­но за пла­нин­с­ки­те и за хъл­мис­ти­те райо­ни.

ВАЛУНИ – го­ле­ми пар­че­та от ска­ли, обик­но­ве­но за­об­ле­ни до закръглени, с раз­ме­ри от 10 до 100 см и по­ве­че. В отделни случаи надхвърлят 10 м. По­де­лят се на ед­ри, сред­ни и мал­ки ва­лу­ни. Ши­ро­ко са раз­п­рос­т­ра­не­ни в лег­ла­та на ре­ки­те в гор­ни­те им те­че­ния, в различ­ни ви­до­ве на­но­си и особено в местата с минала ледникова дейност. Много са характерни за Северна Европа.

ВА­ЛУТА (от ит. valuta – цена, стойност) – 1. Па­рич­на­та сис­те­ма и па­рич­на­та единица на ед­на стра­на – до­лар, мар­ка, йе­на, ли­ра, кро­на, франк и т.н. 2. Чуж­дес­т­ран­ни пари и пла­теж­ни сред­с­т­ва. Ва­лу­та­та мо­же да бъ­де твър­да, т.е. ус­той­чи­ва спря­мо дру­ги­те ва­лу­ти и кон­вер­ти­ру­е­ма (сво­бод­но об­ме­ня­на с дру­ги ва­лу­ти).

ВАЛУТЕН БОРД* – (от ит. valuta – цена, стойност и борд) – вж.: Паричен съвет.

ВАРВИ – ледникови слоести наслаги от пясък и глина, образувани в крайледниковите езера. За една година се образува слой от глина (през зимата) и пясък (през лятото).

ВАРОВИК – вид ши­ро­ко ­ раз­п­рос­т­ра­не­на се­ди­мен­т­на (ута­еч­на) ска­ла. Из­г­ра­де­на е пре­дим­но от минерала кал­цит (над 50%) и по-ряд­ко от ара­го­нит. Съ­дър­жа ре­ди­ца при­ме­си ка­то до­ло­мит, пи­рит, кварц, гли­нес­ти ми­не­ра­ли, оки­си, хид­ро­о­ки­си и т.н. В за­ви­си­мост от на­чи­на на об­ра­зу­ва­не ва­ро­ви­кът е: ор­га­но­ге­нен – от ва­ро­ви­ти ор­га­нич­ни ос­тан­ки, хемогенен – чрез хи­мич­но ута­я­ва­не, ме­ха­ни­чен – от раз­ру­ше­ни и по­лу­у­та­е­ни ва­ро­ви­ци. Варо­ви­ци­те обик­но­ве­но об­ра­зу­ват мощ­ни плас­то­ве, по­ня­ко­га с де­бе­ли­на от с­то­тици до хиля­ди мет­ри. Те ши­ро­ко се из­пол­з­ват в стро­и­тел­с­т­во­то, в производството на стро­и­тел­ни ма­те­ри­а­ли, хи­ми­чес­ка­та про­миш­ле­ност, в металургията (за флюси) и др.

ВАРОВИТ ТУФ – вж.: Травертин и бигор.

ВАТИ (от нем. watt) - обширни ниски почти хоризонтални ивици от морски крайбрежия, които ежедневно, по време на прилив са заливани от морската вода и осушавани при отлив. те са покрити от песъкливи и тинести утайки и набраздени на улеи. Характерни са за крайбрежията на Северно (Нидерландия и Германия), Бяло, Баренцево, Охотско и др. морета.

ВАУЧЕР (от англ. voucher – разписка, поръчителство) – 1/. Документ (сертификат), който се използва за вместо пари в брой. Може да има вид на писмено свидетелство, поръчителство, гаранция или препоръка. 2/. Разписка или друг счетоводен документ, който се използва за отчет. 3/. Документ (чек), даващ право за участие в приватизацията на предприятия. 4/. Квитанция, издадена от туристическа организация за предплатени туристически услуги.

ВЕГЕТАЦИОНЕН ПЕРИОД (от лат. vegetati  – възбуждане, оживление и период) – част от годината, през която е възможно развитието на растения. Продължителността на вегетационния период зависи предимно от климата и особено от количеството топлина и влага, която получават земната повърхност и почвата. В различните видове природни пояси и зони, ландшафти и територии, вегетационният период има различна продължителност. Отделните видове и родове растения имат своя продължителност на вегетацията. Това им позволява да се развиват предимно в определени природни условия. При едногодишните растения вегетационния период обхваща времето от поникването на семената до узряването на семето. В този период трябва да има необходимата температурна сума и сума на валежите, които да позволяват развитието. Напр. при зърнените култури през пролетта вегетацията се възобновява или започва при +5^οС, развива се при 15-22^οС и зрее при около 25^οС. При широколистните дървета и храсти вегетацията започва от потичането на соковете и разлистването и продължава до опадването на листата.

ВЕГЕТАЦИЯ (от лат. vegetatio  – възбуждане, оживление) – процесът на растеж, развитие на растителните организми при подходящи природни условия. Това са слънчево греене, топлина, влага и хранителни вещества в почвата. Поради различията в природните условия вегетацията протича с различна продължителност – от 0 до 365 дни в годината,  с различна скорост и т.н.. На Земята има три типа територии: а) без прекъсване на вегетацията (предимно в горещия топлинен пояс при целогодишно наличие на достатъчно влага – напр. екваториална и тропична гора; б) без вегетация (в студения пояс и особено в покритите с лед земи (напр. Антарктида), най-високите планини и най-сухите пустини); в) с редуване на периоди на протичане и спиране на вегетацията за различна продължителност от време (предимно в умерения топлинен пояс) – например, широколистните гори. От природните условия и потребностите на растенията зависи формирането на ареалите на развитие на отделни растителни видове и отглеждането на културните растения. 

ВЕЛИКИ ГЕОГРАФСКИ ОТКРИТИЯ* – съв­куп­ност­та от най-значимите географски от­­рития на европейските мореплаватели и пътешественици, направени в перио­да от средата на XV до среда­та на XVII век. В основата на тяхно­то осъществяване са потребности­те от разви­ти­е­то на стопанс­т­во­то на западноевропейски­те страни, утвърждаването на иде­я­та за кълбовидната фор­ма на Земя­та, усъвършенстване­то на корабоп­ла­ва­не­то и уредите за управление на кораби­те в откри­то мо­ре. Европейците, за да избяг­нат тур­с­ко­то влияние, започнали да търсят мор­с­ки път за Ин­дия, без да се премина­ва през Близ­кия изток. В процеса на тази дейност би­ли откри­ти множество но­ви зе­ми. Най-зна­чи­ми­те географ­с­ки открития принадлежат на Христофор Колумб, Ваш­ку да Гама, Фернандо Магелан, Франсис Дрейк, Абел Тасман, Джеймс Кук и др.

ВЕРТИКАЛЕН ТЕМПЕРАТУРЕН ГРАДИЕНТ – вж.: Температурен градиент.

ВЕРТИКАЛНА ЗОНАЛНОСТ*, височинна зоналност (от лат. vertex – връх и zone – пояс) – за­ко­но­мер­на смя­на на про­це­си­те и яв­ле­ни­я­та във ви­со­чи­на в пла­ни­ни­те. Вертикална­та зо­нал­ност (поясност) се об­ра­зу­ва по­ра­ди из­ме­не­ни­е­то във ви­со­чи­на на плътност­та, на­ля­га­не­то, тем­пе­ра­ту­ра­та, влаж­ност­та, зап­ра­ше­ност­та на въз­ду­ха. Те­зи проме­ни в климата во­дят до про­ме­ни в ре­жи­ма на ре­ки­те, със­та­ва и свойс­т­ва­та на поч­ви­те и осо­бе­но сил­но вър­ху рас­ти­тел­на­та пок­рив­ка. За все­ки по­яс в пла­ни­ни­те е фор­ми­ра­но осо­бе­но рас­ти­тел­но съ­об­щес­т­во, със­та­ве­но от рас­ти­тел­ни ви­до­ве, ко­и­то обик­но­ве­но не се сре­щат по-нис­ко или по-ви­со­ко от то­зи по­яс. Ви­со­чин­ни­те по­я­си са раз­ли­чен брой, в зависи­мост от ге­ог­раф­с­ко­то по­ло­же­ние. С от­да­ле­ча­ва­не­то от Ек­ва­то­ра те на­ма­ля­ват. То­ва се дължи пре­дим­но на ви­со­чи­на­та на снеж­на­та ли­ния.

ВЕРТИКАЛНИ ДВИЖЕНИЯ НА ЗЕМНАТА КОРА – вид движения на земната кора, водещи до промяна на височината на земната повърхност в перпендикулярна на нея посока. В зависимост от посоката на движение са позитивни (издигане) и негативни (потъване). В зависимост от въздействието върху земните пластове и могат да бъдат: а) колебателни (епейрогенни), с бавни и неусетни постепенни издигания и понижавания на земната повърхност; б) орогенни (разломни и нагъвателни) движения, при които по линията на разломи се образуват блокови планини, хорстове, грабени, а при нагъване – антиклинали и синклинали.   Според обхвата си вертикалните движения са блокови и линейни.

ВЕР­ТИКАЛ­НО РАЗ­Ч­ЛЕ­НЕ­НИЕ НА РЕ­ЛЕ­ФА – по­ка­за­тел, разкриващ степента на раз­ч­ле­не­ност на зем­на­та по­вър­х­ност на оп­ре­де­ле­на площ. Из­мер­ва се чрез разли­ка­та между над­мо­р­ски­те ви­со­чи­ни меж­ду най-нис­ка­та и най-ви­со­ка­та точ­ка. Най-ниски стойности има в низините и равнините, а най-високи – във при високопланински алпийски тип релеф.

ВЕТРО­ВИ ВЪЛ­НИ – вид въл­ни, слож­ни ко­ле­ба­тел­ни дви­же­ния на во­да­та, вър­ху повър­х­ност­та на вод­ни­те ба­сей­ни, пре­диз­ви­ка­ни от дейс­т­ви­е­то на вя­тъ­ра. Те се об­ра­зуват чрез оказ­ва­не­то на на­тиск от въз­душ­ни­те вър­ху вод­ни­те час­ти­ци, при ко­е­то на гра­ни­ца­та меж­ду въз­ду­ха и во­да­та се об­ра­зу­ват рит­мич­ни ко­ле­ба­ния, т.е. въл­но­об­раз­но дви­же­ние. Раз­ме­ри­те на въл­ните пря­ко за­ви­сят от ско­рост­та и про­дъл­жи­тел­ност­та на вя­тъ­ра, големина­та на вод­но­то прос­т­ран­с­т­во и дъл­бо­чи­на­та на вод­ния ба­сейн. Най-го­ле­ми­те въл­ни дос­ти­гат ско­рост 38.5 м, дъл­жи­на 824 м, ви­со­чи­на 15 м и пе­ри­од от 23 се­кун­ди.

ВЕЧ­НА ЗАМ­РЪЗ­НА­ЛОСТ* – слой от замръзнали земни пластове, които не се разтопяват в продължение на няколко години до много хилядолетия. Температурата на повърхнос­т­ния земен пласт е отрицател­на или око­ло нулата. През кратко­то лято може да се размра­зи са­мо най-гор­на­та част на то­зи пласт. Тогава, поради невъзможността за попива­не в зем­ни­те пласто­ве и сла­бо­то изпарение, се образуват множество бла­та. Веч­на­та замръзналост е характер­на за субполярния и полярния пояси и част от най-северни­те райони на уме­ре­ния по­яс (тай­га­та). Заема около около 25% от цялата суша.

ВЕЧНОЗАМРЪЗНАЛИ ПОЧВИ* – поч­ви, разположени в студения пояс на планетата, ко­и­то це­ло­го­диш­но са зам­ръз­на­ли. Фор­ми­рат се и съществуват при наличие на от­ри­ца­тел­ни тем­пе­ра­ту­ри за пе­ри­од над две го­ди­ни. През кратко­то и хладно ля­то част от поч­ве­ния пласт, раз­по­ло­жен на зем­на­та по­вър­х­ност, мо­же да се размра­зи, но на неголяма дъл­бо­чи­на. В ус­ло­ви­я­та на веч­на зам­ръз­на­лост вър­ху почви­те не може да се развива растител­ност, а в слу­ча­и­те, ко­га­то се раз­то­пя­ва са­мо горният пласт (през крат­ко­то лято), има са­мо тре­ви и храс­ти.

ВЕЧ­НО­ЗЕ­ЛЕ­НА ГО­РА – го­ра, об­ра­зу­ва­на предимно от дър­вес­ни ви­до­ве, принадлежа­щи към веч­но­зе­ле­ни­те рас­те­ния или без прекъсване на вегетацията през годината. От­ли­ча­ва се от лис­то­пад­ни­те гори по то­ва, че дър­ве­та­та през ця­ла­та го­ди­на посте­пен­но гу­бят и въз­с­та­но­вя­ват лис­та­та си и ни­то един ден не ос­та­ват без лис­та. Вечнозе­ле­на­та го­ра мо­же да бъ­де ши­ро­ко­лис­т­на (напр. екваториална) и иг­ло­лис­т­на (напр. тай­га­).

ВЕЧНОЗЕЛЕНИ РАСТЕНИЯ – дървета и храсти, при които опадването и израстването на новите листа става не в определено време, а постепенно, обикновено за 3-11 години. Те са две големи групи - иглолистни и широколистни. Иглолистните вечнозелени растения са характерни за природната зона на тайгата и лесотундрата (бор, ела, смърч, кедър и др.), субтропичния (кипарис, алепски бор, пиния, бяла и черна мура и др.) географски пояс и високите части на планините. Широколистните вечнозелени растения се срещат в районите, в които няма зима или зимата е мека със средни температури над 0^οС. Наличието на светлина, топлина и влага позволяват на листата да функционират постоянно. Разпространени са при влажен екваториален, субекваториален, тропичен и субтропичен климат. Листата им са обикновено кожести, плътни и твърди. Образуват влажни дъждовни екваториални, субекваториални и тропични гори (палми, мимозови, мускатови, хевея, какаово дърво и т.н.)  и твърдолистни вечнозелени гори (корков дъб, вечнозелен дъб, маслина, лавър, лавровишня, мирта и т.н.) при субтропичен климат.

ВИ­ДИ­МОСТ – най-голямото разстояние, от което може да се различи на фона на небето (близко до хоризонта) на абсолютно черен обект; въз­мож­ност­та зри­телно да се разли­ча­ват пред­ме­ти през слой въз­дух. Ви­ди­мост­та за­ви­си от проз­рач­ност­та на въз­ду­ха. Има три ви­да ви­ди­мост – днев­на, сум­рач­на и нощ­на. Ви­ди­мост­та е от 0 м при гъс­та мъг­ла до сто­ти­ци ки­ло­мет­ри при сту­ден по­ля­рен въз­дух.

ВИДОВЕ ГЕОГРАФСКИ КАРТИ* – групиране на географските карти в зависимост от избран признак. Според това, ко­е­то се изоб­ра­зя­ва на тях картите са: географ­с­ки, звездни, ге­о­лож­ки, ис­то­ри­чес­ки, политически, бо­та­ни­чес­ки и т.н. Са­мо географски­те кар­ти съ­що се по­ де­лят на ви­до­ве. В за­ви­си­мост от съ­дър­жа­ни­е­то си те са: общо­ге­ог­раф­с­ки, тема­тич­ни, а по пред­наз­на­че­ние – учеб­ни, туристически, навигационни и т.н. По ма­щаб се по­де­лят на: едромащаб­ни – от 1:10 000 до 1:200 000; сред­но­ма­щаб­ни – от 1:200 000 до 1:1 000 000; дреб­но­ма­щаб­ни – с ма­щаб по-дребен от 1:1 000 000.

ВИДОВЕ ЕЗЕРА* – по­де­ля­не на езе­ра­та на гру­пи по ня­ка­къв ос­но­вен приз­нак. Най-чес­то гру­пи­ра­не­то (кла­си­фи­ка­ци­я­та) на езе­ра­та се пра­ви в: а) за­ви­си­мост от тех­ния произход – лед­ни­ко­ви, край­мор­с­ки (лагуни и лимани), край­реч­ни (пойменни; старици), вул­кан­с­ки, тек­тон­с­ки, кар­с­то­ви, свлачищни и др.; б) в за­ви­си­мост от под­х­ран­ва­не­то и отти­ча­не­то на во­ди­те им: отточни – езе­ра от ко­и­то изви­ра ре­ка; бе­зот­точ­ни – езе­ра от които не из­ти­ча, но мо­же да се влива река или ре­ки (Чад в Аф­ри­ка); про­точ­ни – езе­ра, в които се вли­ват ре­ки и из­ти­ча река (Байкал в Азия). Различават още подземни (пещерни), минерални, солени и др. видове езера.

ВИДОВЕ ЗЕМНИ ФОРМИ* – вж.: Форми на релефа.

ВИДОВЕ КАРТИ* - 1/. В зависимост от съдържанието, картите се поделят на: а) общогеографски – изобразяват елементи на местността, които имат многоцелево значение (напр. речна мрежа, брегова линия, големи селища и т.н.); б) тематични – изобразяват отделен географски природен или обществен (социално-икономически) елемент. Природно-географските карти могат да бъдат: общи природно-географски, геоложки, геоморфоложки (на релефа), климатични, хидроложки, почвени, биогеографски. Социално-икономическите карти са: политически,  административни, карти на населението, стопански (икономически), исторически и т.н. Тематичните карти могат да имат и смесено съдържание между природни и социално-икономически (напр. природно-технически, геоекологически, агроклиматични и т.н.; в) специални карти – изобразяват части от територии или обекти, необходими за стопанска или техническа дейност (карти на автомобилните пътища, лесоустройствени и др. 2/. В зависимост от мащаба картите се поделят на: а) планове – от 1:5000 до 1:10 000; б) едромащабни – от 1:10 000 до 1: 200 000; в) средномащабни – от 1:200 000 до 1: 1 000 000 и дребномощабни – над 1: 1 000 000. 3/. Според пространствения обхват картите са: а) на света; б) на полукълбата (Източно и Западно); в) на континентите и океаните; г) на страните; д) на регионите и административните единици в страните; на стопанските райони (промишлени, селскостопански, туристически и т.н.); е) на отделни (локални, местни) територии (национални па и природни паркове, резервати, курортни райони и др.; ж) на отедлни селища (градове, села, райони на големи градове и др.)

ВИДОВЕ СКАЛИ* -  Скалите се класифицират в зависимост от избрания признак. 1/. По произ­ход най-често се по­де­лят на: а) маг­ме­ни интрузив­ни (гранит, сиенит, диорит, монцонит и др.) и магмени ефу­зив­ни (риолит, андезит, базалт и др.); б) седимен­т­ни: механични (пясъчник, конгломерат, брекча и др.), хи­мич­ни (варовик,       гипс и др.) и биогенни; в) метамор­ф­ни (мрамор, гнайс, амфиболит, кристалинни шисти и др.). Ня­кои от ви­до­ве­те ска­ли за­е­мат междин­но по­ло­же­ние – гра­ни­тог­най­си (между магмени и метаморфни), мрамо­ри­зи­ра­ни варо­ви­ци (между седиментни и метаморфни), туфоб­рек­чи (между магмени и седиментни) и др. Около 90% от земната кора е изградена от магмени и метаморфни скали, но само земната повърхност е изградена в 75% от седиментни скали.; 2/. В зависимост от свързаността на минералите и минералните агрегати скалите са: а) твърди, с голяма степен на споеност, на здравина, със здрава връзка между частиците на минералите или минералните агрегати – гранит, сиенит, базалт, варовик, мрамор и т.н.; б) полутвърди, с отслабена връзка между минералите и минералните агрегати (лесно разрушими при натиск); в) рохкави, без връзка между минералите и минералните агрегати (неспоен, разрушен скален материал) – пясък, чакъл, баластра и т.н.. Има и други класификации.

ВИЕЛИЦА – вж.: Снежна виелица.

ВИСОКОКУПЕСТИ ОБЛАЦИ, висококълбести (Altocumulus)- вид средновисоки облаци (2-8 км), имащи формата на тънък облачен слой от правилно подредени кълбести облачни образувания. Понякога в тях има просветлени места, през които се вижда горните слоеве на атмосферата. Състоят се от преохладени водни капки, а понякога в тях може да има и малки ледени кристалчета. От тези облаци не вали.

ВИСОКОПЛАНИНСКИ РЕЛЕФ – вид ре­леф на зем­на­та по­вър­х­ност, ха­рак­те­рен за ви­со­ка­та част на пла­ни­ни­те. От­ли­ча­ва се с го­ля­ма над­мор­с­ка ви­со­чи­на. В международната практика е прието високопланински да се наричат планини с надморска височина над 2000 м., а  в Бъл­га­рия - с над 1600 м. За този ре­леф обик­но­ве­но са ха­рак­тер­ни стръм­ни планински скло­но­ве, тес­ни пла­нин­с­ки би­ла, денудационни повърхнини, про­ло­ми на ре­ки, речни тераси, до­лин­ни раз­ши­ре­ния, водопа­ди и т.н.

ВИСОКО-СЛОЕСИ ОБЛАЦИ (Altostratus)- вид средно-високи облаци (3-7 км.), имащи формата на сива облачна пелена.Когато са тънки, Слънцето и Луната прозират през тях. От този вид облаци може да има слаб валеж.“е се състоят от дребни капчици вода, които през лятото се изпаряват в атмосферата и не достигат до земната повърхност във вид на валеж.

ВИ­СО­КОС­НА ГО­ДИ­НА – ка­лен­дар­на го­ди­на, има­ща 366, а не 365 дни, как­то обикно­ве­на­та го­ди­на. Във ви­со­кос­на го­ди­на еди­ни­ят ден се до­ба­вя към края на ме­сец февру­а­ри (29-и). Висо­кос­на е вся­ка го­ди­на, чис­ло­то на ко­я­то се де­ли на 4 без ос­та­тък, освен го­ди­ни­те, чис­ло­то на ко­и­то за­вър­ш­ва с две ну­ли, но не се де­ли на че­ти­рис­то­тин (1700, 1800, 1900).

ВИСОКОТЕХНОЛОГИЧНА ИНДУСТРИЯ (от гр. teche – изкуство, майсторство) –индус­т­рия, ос­но­ва­ва­ща се на т.нар. “ви­со­ки тех­но­ло­ги­и”, ха­рак­тер­ни за ви­со­ко­раз­ви­ти­те стра­ни ка­то САЩ, Япо­ния, Гер­ма­ния и др. Ос­но­ва­ва се на из­пол­з­ва­не­то на хи­мич­ния синтез, лазерите, ро­бо­то­тех­ни­ка­та, елек­т­ро­ни­за­ци­я­та, би­о­тех­но­ло­ги­и­те, нанотехнологиите, компютърна­та тех­ни­ка и т.н. Та­зи ин­дус­т­рия оп­ре­де­ля кул­тур­но-тех­но­ло­гич­но­то рав­ни­ще на цялата икономика на те­зи дър­жа­ви и вли­яе вър­ху об­щес­т­ве­но­то им раз­ви­тие.

ВИ­СО­ЧИ­НА – раз­с­то­я­ни­е­то меж­ду точ­ки­те от по­вър­х­ност­та на Зе­мя­та по от­вес­на линия спря­мо ня­как­во дру­го рав­ни­ще на по­вър­х­ност. Ви­со­чи­на­та спря­мо мор­с­ко­то равнище (надморска ви­со­чи­на) се на­ри­ча аб­со­лют­на, а спря­мо ня­как­во дру­го рав­ни­ще на по­вър­х­ност – относителна.

ВИСОЧИНЕН ПОЯС – територия, разположена на определена надморска височина със сходни природни условия и облик. Определящото са надморската височина и климата. Обикновено в България според надморската височина и доминиращият характер на релефа обособяват: низинен пояс (до 200 м); равнинно-хълмист пояс (между 201 и 600 м.); нископланински (от 601 до 1000 м.); среднопланински (1001- 1600 м) и високопланински (над 1600 м.). В климатично отношение също има разграничаване по надморска височина на пояси: до 1000 м (умерен континентален, преходно-континентален и континентално-средиземноморски) и над 1000 м. (планински климат). По отношение на почвите има височинно оформени пояси: до 800 м. - сиви и канелени горски; над 800 м. кафяви горски почви, над тях пояс на тъмноцветните горски почви и най-високо – планинско-ливадни почви. Подобни пояси има формирани при растителността – дъбови гори, дъбово-габърови гори, букови гори, смесени гори, иглолистни гори, субалпийски и алпийски пояси.

ВИ­СО­ЧИН­НА ЗО­НАЛ­НОСТ – вж.: Вертикална зоналност.

ВИ­СО­ЧИН­НА КЛИ­МА­ТИЧ­НА ЗО­НАЛ­НОСТ – из­ме­не­ние на климата във височина в пла­ни­ни­те, в ре­зул­тат на ко­е­то се об­ра­зу­ват височинни климатични пояси. Дъл­жи се на по­ни­жа­ва­не на тем­пе­ра­ту­ра­та с по­ви­ша­ва­не на надморската височина, повиша­ва­не влажност­та на въз­ду­ха, ко­ли­чес­т­во­то на ва­ле­жи­те и продължителността и сила­та на вя­тъ­ра. Най-много на брой са климатичните пояси във високите планини, намиращи в екваториалния пояс, а най-малко на брой в полярните пояси.

ВИСЯЩА ДОЛИНА - долина, чието дъно образува стръмен откос към дъното на друга по-голяма долина или към брега на море или на езеро. Образува се при значими различия на рушителната дейност на течащата вода или на ледниците, при което в главната (по-голямата) долина водната или ледниковата ерозия е по-силна и по-бърза. Висящи долини могат да се образуват и при тектонски движения и рязка промяна на ерозионния базис. Когато във висящата долина тече река, тя образува на границата с по-голямата долина или брега на морето водопад.

ВИХРОВА БУРЯ – вж.: Смерч

ВИХРУШ­КА – ма­лък въз­ду­шен ви­хър с вер­ти­кал­на ос и с ди­а­ме­тър от 1 до 100 м и висо­чи­на до 1000 м. Вих­руш­ка­та е ха­рак­тер­на за уме­ре­ни­те ши­ри­ни. Обик­но­ве­но се образу­ва при горещо и сухо време, в най-го­ре­щи­те дни по обяд. От­ли­ча­ва се с бър­зо въртели­во дви­же­ние. Издига­щи­ят се във ви­со­чи­на въз­дух ув­ли­ча прах, лис­та и др. Дължината на вихрушката може да достигне няколкостотин метра. В зависимост от съдържанието на примеси във въздуха се различават прахова и пясъчна вихрушка. 

ВКАМЕНЕЛОСТИ – вж.: Фосили.

ВЛА­ГА – вод­на па­ра, ко­я­то прос­мук­ва раз­лич­ни пред­ме­ти и ги пра­ви поч­ти мок­ри; мок­ро­та. Съ­дър­жа­ни­е­то на вла­га във въз­ду­ха се про­ме­ня през го­ди­на­та. В ня­кои час­ти на зем­на­та по­вър­х­ност (напр. в са­ва­на­та) по­ра­ди раз­ли­чи­я­та в съ­дър­жа­ни­е­то на вла­га се форми­рат два се­зо­на – вла­жен и сух. От съ­дър­жа­ни­е­то на вла­га за­ви­си ти­път на кли­ма­та. Ра­зли­ча­ват се вла­жен (ху­ми­ден) и сух (ари­ден) кли­мат.

ВЛАГОЛЮБИВИ РАСТЕНИЯ – вж.: Хигрофили.

ВЛАДЕТЕЛ, монарх – ли­це, в ръ­це­те на ко­е­то е със­ре­до­то­че­на власт­та в ед­на държава. То я по­лу­ча­ва и пре­да­ва по нас­лед­с­т­во и я уп­раж­ня­ва по­жиз­не­но. Вла­де­те­лят може да има раз­лич­на тит­ла – крал, княз, сул­тан, шах, емир, им­пе­ра­тор, цар и т.н. В съвреме­нни ус­ло­вия вла­де­те­ли­те (мо­нар­си­те) имат раз­лич­на власт. Най-голяма е властта на монарсите при абсолютна монархия. В повечето страни с монархическо държавно устройство го­ля­ма част от правата на владетелите са ог­ра­ни­че­ни от Кон­с­ти­ту­ци­я­та на стра­на­та и по съ­щес­т­во имат мал­ко пра­во­мо­щия. Особен вид са монарсите в теократичните монархии, т.е. в тези, в които монархът е и глава на съответната религия.

ВЛА­ЖЕН КЛИ­МАТ, ху­ми­ден кли­мат – тип кли­мат, ха­рак­те­рен бе­лег на кой­то е изли­шъ­кът на ов­лаж­не­ни­е­то, т.е. количеството на ат­мос­фер­ни­те ва­ле­жи е по­ве­че от това на из­па­ре­ни­е­то. Из­ли­шъ­кът от вла­га се по­е­ма от по­вър­х­нос­т­ния от­ток или от по­пи­ва­не­то в поч­ва­та и зем­ни­те плас­то­ве. При по­ляр­ни ус­ло­вия веч­на­та зам­ръз­на­лост не поз­во­ля­ва прос­мук­ва­не­то на вла­га­та в зем­ни­те плас­то­ве. Влаж­ни­ят кли­мат е ха­рак­те­рен за екваториал­ния по­яс, част от су­бек­ва­то­ри­ал­ни­те по­я­си, влаж­ни­те тро­пич­ни ра­йо­ни.

ВЛАЖНА ЗОНА – част от земната повърхност (територия или акватория) с излишък от влага и обитавана от влаголюбиви растения и водолюбиви животински обитатели. Такива са блата, мочурища, езера, плитки морски крайбрежия и изкуствени водоеми. Към тях се отнасят и части от сушата продължително време през определен сезон заливани от води. В България към влажните зони се отнасят лонгозните гори по черноморското крайбрежие и долината на Средна Тундажа, блатата край Черно море и по-големите реки. Опазването им се регулира с международната конвеция за влажните зони (рамсарска конвенция).

ВЛАЖ­НА ТРО­ПИЧ­НА ГО­РА, хилея – рас­ти­тел­на фор­ма­ция (съ­об­щес­т­во) с непрекъс­на­та ве­ге­та­ция през го­ди­на­та. Само при мусонните гори може да има сезонна смяна на листата. Разпростране­на е в ек­ва­то­ри­ал­ни, су­бек­ва­то­ри­ал­ни и влаж­нот­ро­пич­ни ра­йо­ни. В нея поч­ти на­пъл­но лип­с­ва се­зон­на­та рит­ми­ка в развитие­то на рас­те­ни­я­та. Влажната тропична гора е развита при равнинен, котловинен, хълмист и нископланински релеф с надморска височина до 1000 м. Има височина до около 35 м, но някои видове достига и до 60-80 м. Стоволовете им са прави, гладки и тънки (обикновено 60-70 см). Дър­ве­та­та чес­то имат зе­ле­на ко­ра и въз­душ­ни ко­ре­ни. В тези гори обикновено подлесът е рядък, а тревна покривка почти липсва. Разпространени са в горещия пояс на планетата между 25° с.ш и 30° ю.ш. в районите на Амазония, Заирската котловина и Гвинейското крайбрежие на Африка, Средна Америка, Шри Ланка, Индокитай, Малайския архипелаг, Мадагаскар, Нова Каледония, отделни райони на Индия и Бангладеш, в Океания и др. 

ВЛАЖНИ ЕКВАТОРИАЛНИ ГОРИ*, зона на влажните екваториални гори, хилея, селвас – една от природните зони в горещия пояс, разположена около екватора. Това са дъждовни, влажни тропични гори, разположени около Екватора.  Зае­мат зе­ми­те от две­те стра­ни на Ек­ва­то­ра (до 4-5^ο с.ш. и ю.ш. в Аф­ри­ка (ба­сей­на на ре­ка Кон­го и Гвинейския за­лив), в Юж­на Аме­ри­ка (Ама­зон­с­ка­та ни­зи­на), Ма­лайс­кия архипелаг. Раз­ви­ти са при ни­зи­нен, рав­ни­нен и кот­ло­ви­нен ре­леф, то­пъл и вла­жен екватори­а­лен кли­мат с голя­мо ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи, ви­со­ка влаж­ност на въз­ду­ха, лип­са на се­зон­на рит­ми­ка, под чер­ве­но-жъл­ти поч­ви (ла­те­ри­ти). Рас­ти­тел­ност­та е гъс­та, ета­жи­ра­на, веч­но­зе­ле­на. Характер­ни са уви­в­ни­те рас­те­ния ка­то ли­а­ни, мно­жес­т­во епи­фи­ти (рас­те­ния, ко­и­то се хранят от въз­ду­ха). В Аф­ри­ка са мно­го ха­рак­тер­ни пал­ми­те – над 1000 ви­да, и реди­ца ценни дър­вес­ни ви­до­ве ка­то чер­ве­но дър­во, аба­но­со­во дър­во, ма­ха­го­но­во дър­во, ба­на­ни и др. В Юж­на Аме­ри­ка по-ха­рак­тер­ни дър­вес­ни ви­до­ве са ка­ка­о­во­то, хи­ни­но­во­то, каучуково­то, па­муч­но­то дър­во и др.

ВЛАЖ­НИ СУБ­ТРО­ПИ­ЦИ – част от суб­т­ро­пич­ния по­яс, ха­рак­те­ри­зи­ращ се с по-голя­ма влаж­ност на въз­ду­ха (ма­кар и не­рав­но­мер­но раз­п­ре­де­ле­на през го­ди­на­та), листопад­ни, ши­ро­ко­лис­т­ни, веч­но­зе­ле­ни го­ри и храс­та­ла­ци. Към влаж­ни­те суб­т­ро­пи­ци се от­на­сят ра­йо­ни­те с над 1000 мм го­диш­на су­ма на ва­ле­жи­те. Та­ки­ва са из­точ­ни­те бре­го­ве на япон­с­ки­те ос­т­ро­ви.

ВЛАЖНИ ТРОПИЦИ* – части от тропичния пояс, отличаващи се с влажен тропичен климат – високи температури, ви­со­ка влажност на въздуха, голямо количест­во валежи. Характерни са за източните крайб­ре­жия око­ло северна­та и южна­та тро­пич­на окръж­ност в Африка (югоизточно­то крайб­ре­жие и ост­ров Мадагас­кар), Азия (полуостров Индоки­тай, източно­то крайбрежие на полуостров Индустан), Ав­с­т­ра­лия (тихоокеанското крайбре­жие), Север­на Америка (полуостров­ Флорида и полуостров Юка­тан, част от Антилски­те остро­ви и др.) и др. Влаж­ни­те тро­пи­ци се фор­ми­рат под влияние на оке­ан­с­ка въздуш­на маса и духането на паса­ти­те. От­ли­ча­ват се с тем­пе­ра­ту­ри от 23 до 32^ο С през цяла­та година, с мал­ки температурни ам­п­ли­ту­ди, го­ля­ма об­лач­ност, висока от­но­си­тел­на влаж­ност на въздуха, значителни вале­жи (1000 - 2000 мм). За тях са характерни влаж­ни­те тро­пич­ни гори, отличаващи се с буйна, раз­но­об­раз­на вечнозе­ле­на рас­ти­тел­ност и разнообра­зен животински свят.

ВЛАЖ­НОСТ НА ВЪЗ­ДУ­ХА – сте­пен­та на на­си­те­ност на ат­мос­фе­ра­та с вод­ни па­ри. В за­ви­си­мост от ко­ли­чес­т­во­то им влаж­ност­та  е: аб­со­лют­на, мак­си­мал­на и от­но­си­тел­на, а въз­ду­хът би­ва на­си­тен и не­на­си­тен с вод­ни па­ри. Тя се фор­ми­ра от из­па­ре­ни­е­то на во­да­та от вод­ни­те ба­сей­ни, по­то­ци­те, зем­на­та по­вър­х­ност, рас­ти­тел­ност­та, снеж­на­та пок­рив­ка и лед­ни­ци­те. Ко­ли­чес­т­во­то вод­ни па­ри в ат­мос­фер­ния въз­дух за­ви­си пре­ди всич­ко от темпера­ту­ра­та. При температура на въздуха -20^οС водата е 1 грам, при 0^οС е около 5 грама и при +20^οС влагата е около 17 грама. По-топ­ли­ят въз­дух по­е­ма по-го­ля­мо ко­ли­чес­т­во водни па­ри. По отношение на влагата, въздухът е наситен, когато при температурата, която има не може да поема повече водни пари и ненаситен, когато може да поема още влага. От влаж­ност­та на въз­ду­ха за­ви­сят: ко­ли­чес­т­во­то и раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на ва­ле­жи­те, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на рас­ти­тел­нос­тта вър­ху су­ше­ва­та по­вър­х­ност. Тя най-често се определя като аб­со­лютна и от­но­си­тел­на.

ВЛАЖНОСТ НА ПОЧВАТА – степента на наситеност на почвата с вода. Може да бъде в трите агрегатни състояния – течно, твърдо (лед) и газообразно (водна пара). Тя се определя като абсолютна (разликата в теглото на едни същ обем почва във влажно и в сухо състояние) и относителна (процентно отношение на абсолютната към пределната влагоемкост). Формира се от валежите, грунтовите води и напояването. Величината на влажността на почвата зависи от нейния гранулометричен състав, съдържанието на хумус, обработката на почвата, количеството, вида и разпределението на валежите, изпарението от почвената повърхност и използваната от растенията вода. Влажността на почвата е важен фактор за развитието на растенията и плодородието на почвите. Тя се променя по сезони и има годишен ход в зависимост от промените в температурните условия и количеството и вида на валежите. При недостиг на вода почвите изсъхват и се нуждаят от напояване, а при излишък – се заблатяват и се нуждаят от отводняване.

ВЛАКНОДАЙНИ РАСТЕНИЯ – група технически културни растения, от които за стопански цели се използва влакното. То може да бъде в различна част от растението: в стъблото (коноп, лен), в листата (агаве, новозелендски лен, юка), в семената (памук). Влакнодайните растения се отглеждат като суровина за производството на: тъкани (памук, лен, коноп),  амбалаж (юта, коноп, агава (сизал), юка и др.); хартия (черница, коприва, тръстика, жълтуга и др.), за плетене на рогозки и кошници (тръстика, камъш и др.), за четки и т.н.

ВНОС, импорт – ико­но­ми­чес­ка дей­ност, част от вън­ш­но­и­ко­но­ми­чес­ки­те от­но­ше­ния на дър­жа­ви­те, при ко­я­то в ед­на дър­жа­ва се вна­сят от дру­ги дър­жа­ви чрез раз­лич­ни фир­ми су­ро­ви­ни, по­лу­фаб­ри­ка­ти, еле­мен­ти, въз­ли, де­тай­ли, пот­ре­би­тел­с­ки па­зар­ни про­дук­ти, капи­та­ли, ус­лу­ги и др., пред­наз­на­че­ни за про­даж­ба или из­пол­з­ва­не в нея. Дви­же­ни­е­то на те­зи из­де­лия е свър­за­но с пре­ми­на­ва­не­то на дър­жав­на­та гра­ни­ца и об­ми­тя­ва­не в раз­ли­чен раз­мер. Вно­сът би­ва раз­лич­ни ви­до­ве: ре­до­вен, вре­ме­нен и внос на кон­сиг­на­ция. Той е редо­вен, ко­га­то сто­ки­те се вна­сят за из­пол­з­ва­не и про­даж­ба в стра­на­та. Ко­га­то сто­ки­те се вна­сят са­мо за оп­ре­де­ле­но вре­ме (нап­ри­мер за учас­тие в па­на­и­ри и из­лож­би), вно­сът е време­нен. Има и внос на кон­сиг­на­ция, ко­га­то сто­ки­те се вна­сят, без пред­ва­ри­тел­но да са про­да­де­ни. След ка­то се про­да­дат, те ста­ват ре­до­вен внос. Раз­ме­рът на вно­са вли­яе вър­ху вън­ш­но­тър­гов­с­кия и пла­теж­ния ба­ланс на страната. Вся­ка стра­на се стре­ми да има по-малък внос от из­но­са и по та­къв на­чин да има по­ло­жи­те­лен вън­ш­но­тър­гов­с­ки и пла­те­жен ба­ланс.

ВОДА – химическо съединение на водорода (11.11%) и кислорода (88.89%) – H₂O. В зависимост от температурните условия се среща в трите агрегатни състояния – течно (вода), твърдо (лед) и газообразно (пара). Водата е в течно състояние между 0^ο и 100^οС. Образува водна обвивка на земята – хидросфера. Съдържа се и в литосферата, скалите, почвата, въздуха, живите организми и човека. В естествени условия съдържа разтворени вещества, предимно соли. В зависимост от това е прясна (до 1 г/л) и солена (над 1 г/л). Повърхностнотечащите води (реки и ледници) и са мощен фактор за въздействие върху земната повърхност, създаването и видоизменението на формите на релефа.

ВОДЕН БАЛАНС – съ­от­но­ше­ни­е­то меж­ду при­хо­да и раз­хо­да на вод­а, как­то и изменени­е­то на за­па­са от вла­га на да­де­на те­ри­то­рия (об­що за Зе­мя­та, кон­ти­нент, стра­на, ра­йон и т.н.) през оп­ре­де­лен пе­ри­од от вре­ме. Най-съ­щес­т­вен еле­мент на при­ход­на­та част са ва­ле­жи­те, а на раз­ход­на­та – из­па­ре­ни­е­то. Вли­я­ние вър­ху вод­ния ба­ланс оказ­ват още и кон­ден­за­ци­я­та на вод­ни па­ри, сне­го­то­пе­не­то, ле­до­то­пе­не­то, вод­ни­ят отток в оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Ос­нов­на за­ко­но­мер­ност на вод­ния ба­ланс е, че ко­ли­чес­т­во­то ва­ле­жи е рав­но на ко­ли­чес­т­во­то на из­па­ря­ва­на­та во­да, по­вър­х­нос­т­ни­я от­ток и нат­руп­ва­не­то в гор­ни­те сло­е­ве на ли­тос­фе­ра­та.

ВОДЕН БАСЕЙН, водоем (от фр. bassin – “водоем” и вода) – по­ни­же­но мяс­то с различна дъл­бо­чи­на, за­пъл­не­но с во­да, която се движи бавно или не тече. Във водоема може да има приток и отток на течащи води. Вод­ни­те басейни, според образуването си, са два типа: естествени и изкуствени. Към естествените се отнасят: оке­а­ни и мо­ре­та, образува­щи вод­на­та по­вър­х­ност на Световния океан; езе­ра и бла­та, раз­по­ло­же­ни вър­ху сушевата повър­х­ност. Об­ра­зу­ва­не­то им е ре­зул­тат пре­дим­но от дви­же­ни­я­та на зем­на­та кора и земните плас­то­ве (оке­а­ни, мо­ре­та, ня­кои езе­ра) и по-мал­ка степен е в ре­зул­тат на действи­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли (лед­ни­ци, свла­чи­ща, срутища и др.). Изкуствените водни басейни са създадени от хората с различна цел (добив на електричество, водоснабдяване на стопански обекти и населени места, напояване на земеделски земи и др.) чрез изкопаване на земна маса от земната повърхност, преградни стени, диги и насипи. Към тях се отнасят различните по големина водохранилища (язовири). В зависи­мост от съдър­жа­ни­е­то на со­ли водоемите са со­ле­ни и слад­ко­вод­ни.

ВО­ДЕН РЕ­ ЖИМ – вж.: Хидроложки режим.

ВО­ДЕН ТРАН­С­ПОРТ – вид транспорт, предназначен за превоз на товари и пътници по во­да – океани, морета, реки, езе­ра и канали, чрез използването на плавател­ни съдове. Той в зависимост от водния басейн, в който се извършва, е мор­с­ки, езерен и речен. Чрез водния транспорт се осъществяват крайбрежни (каботажни) и линейни, вътрешни  и международни превози.

ВОДЕЩ ОТРАСЪЛ – от­ра­съл на сто­пан­с­т­во­то на да­де­на стра­на или ра­йон, кой­то има го­лям от­но­си­те­лен дял в про­из­ве­де­на­та про­дук­ция и вли­яе мно­го сил­но вър­ху раз­ви­ти­е­то на дру­ги­те сто­пан­с­ки от­рас­ли, тяс­но е свър­зан с тях. Во­де­щи­те от­рас­ли оп­ре­де­лят стопанската струк­ту­ра и по­ра­ди то­ва са струк­ту­ро­оп­ре­де­ля­щи. Сред водещите промишлени отрасли най-често са енергетика, машиностроене, металургия, химическа промишленост, хранително-вкусова промишленост и т.н.

ВО­ДИ НА СУША­ТА* – во­ди, които се намират на сушата, текат в ре­ки­те и ледниците или се съдържат  във водни басейни (езе­ра­, бла­та­, язо­ви­ри­), в земните пластове (кухините и порите на скалите и пластовете). В зависимост от съдържащите се в тях разтворими соли са пресни и солени. Пресни­те води имат най-го­ля­мо зна­че­ние за живота и стопанската дейност на хо­ра­та, за раз­ви­ти­е­то на растителност­та и жи­во­тин­с­кия свят.

ВОДНА ГРАНИЦА – вид дър­жав­на гра­ни­ца във фор­ма­та на ли­ния вър­ху вод­на­та повър­х­ност, обоз­на­ча­ва­ща пре­де­ли­те на дър­жав­на­та те­ри­то­рия, те­ри­то­ри­ал­ния пре­дел на пра­во­то на дър­жа­ва­та са­мос­то­я­тел­но да уп­рав­ля­ва. Оп­ре­де­ля­не­то и ста­ва чрез международ­ни до­го­во­ри. Тя мо­же да пре­ми­на­ва през мо­ре, езе­ро, по ре­ка и друг во­до­ем. Водната граница оп­ре­де­ля те­ри­то­ри­ал­ни­те во­ди на стра­на­та, ко­и­то по меж­ду­на­род­ни­те дого­во­ри об­х­ва­щат дванадесетмил­на­та част от мо­ре­то или океана. Ко­га­то гра­ни­ца­та минава по ре­ка, тя мо­же да бъ­де оп­ре­де­ле­на по ли­ни­я­та на най-дъл­бо­ко­то мяс­то (тал­ве­га), по еди­ния бряг или по дру­гия бряг и т.н. В за­ви­си­мост от трасира­не­то на вод­на­та гра­ни­ца зави­си и те­ри­то­ри­ал­на­та при­над­леж­ност на ос­т­ро­ви­те.

ВОД­НА ЕНЕР­ГИЯ, хидроенергия, водноенергийни ресурси – енер­ги­я­та на движеща­та се в по­то­ци по зем­на­та по­вър­х­ност и падаща во­да или на аку­му­ли­ра­на­та в естес­т­ве­ни (езе­ра) или из­кус­т­ве­ни (язо­ви­ри) во­до­е­ми, раз­по­ло­же­ни на ня­как­ва ви­со­чи­на над мор­с­ко­то рав­ни­ще. Величината на водната енергия зависи от големината на водния пад и количеството на течащата вода. Из­пол­з­ва се ка­то ре­сурс за про­из­вод­с­т­во­то на електро­е­нер­гия, а в мина­ло­то и като ре­сурс за ме­ле­не­то на пше­ни­ца и при­ми­тив­на обработ­ка на раз­лич­ни матери­а­ли. С най-го­ле­ми за­па­си от вод­на енер­гия и най-пъл­но използване на вод­ни­те ресурси са стра­ни ка­то Нор­ве­гия, Шве­ция, Швей­цария, Ав­с­т­рия и др.

ВОД­НА ЕРО­ЗИЯ (от лат. erodo – разяждам и вода) – раз­т­ро­ша­ва­не, раз­ми­ва­не или из­ми­ва­не и отнасяне на ска­ли и поч­ви под дейс­т­ви­е­то на те­ча­ща­та во­да. Си­ла­та на водна­та еро­зия зави­си от нак­ло­на, скоростта и ко­ли­чес­т­во­то на те­ча­ща во­да, здра­ви­на­та на поч­ва­та и ска­ли­те, как­то и от за­ле­се­ност­та на те­ре­на. Водната ерозия създава различни форми на земната повърхност - ерозионни бразди, ровини, долове, оврази, речни долини, водопади, проломи, прагове, бързеи.

ВОДНИ РАСТЕНИЯ – вж.: Хидрофити.

ВОДНИ РЕСУРСИ (от вода и от фр. ressources – запаси) – вид при­род­ни ре­сур­си, включ­ващ год­ни­те за из­пол­з­ва­не от чо­ве­ка во­ди в ня­как­ва част от земната повърхност (море­та, оке­а­ни, езе­ра, бла­та, ре­ки, язо­ви­ри, по­то­ци, лед­ни­ци, под­зем­ни во­ди, поч­ве­на влага) и вод­ни­те па­ри в ат­мос­фе­ра­та. Прак­ти­чес­ки във вод­ни­те ре­сур­си се включ­ва ця­ла­та во­да на хид­рос­фе­ра­та. Те се по­де­лят на: динамични (еже­год­но­  въ­зоб­но­ви­ми) и статични (ве­ков­ни запа­си). Към еже­год­но въ­зоб­но­ви­ми­те се от­на­сят во­ди­те на ре­ки­те (реч­ни­ят отток), а към ве­ков­ни­те за­па­си – лед­ни­ци­те и под­зем­ни­те во­ди. На Зе­мя­та най-го­лям е обемът на во­ди­те на Све­тов­ния оке­ан – 1340 млн.км³. Най-цен­ни ка­то ре­сурс са прес­ни­те во­ди (2.3% от во­ди­те на хид­рос­фе­ра­та). Най-мно­го се из­пол­з­ват вод­ни­те ре­сур­си, намиращи се на су­ша­та и пре­дим­но тези на ре­ките и езе­рата. Во­ди­те ка­то ре­сурс се използват за пи­тей­ни и би­то­ви пот­реб­нос­ти, за по­лу­ча­ва­не на елек­т­ричество, промишлени води, на­по­я­ва­не, воден туризъм и др.

ВОД­НО­Е­ЛЕК­ТРИ­ЧЕС­КИ ЦЕНТРА­ЛИ (ВЕЦ) – ком­п­лекс от съ­о­ръ­же­ния, ма­ши­ни и обо­руд­ва­не за пре­об­ра­зу­ва­не на ме­ха­нич­на­та енер­гия на па­да­ща­та во­да в елек­т­ри­чес­ка. За ВЕЦ па­дът на во­да­та се със­ре­до­то­ча­ва на ед­но мяс­то, ко­е­то на­лага да се из­г­раж­дат язови­ри, ка­на­ли, ту­не­ли и т.н. Строителството им нарушава природната среда, но произвежданата енергия е евтина, понеже се използва изчерпаем, но бързо възстановим природен ресурс.  

ВОДНОЕРЕГИЕН ПОТЕНЦИАЛ – вж.: Хидроенергиен потенциал.

ВОДНОЕНЕРГИЙНИ РЕСУСИ – вж.: Водна енергия.

ВОДНО КОЛИЧЕСТВО – вж.: Речен отток.

ВОДНО РАВНИЩЕ – височината на водната повърхност във воден обект, без влиянието на вълнението спрямо условна хоризонтална повърхност (относително равнище на водата) или морското равнище (абсолютна надморска височина). Водното равнище се колебае в зависимост от влиянието на различни фактори. То може да бъде денонощно, сезонно, годишно и многогодишно. Измерва се в определени пунктове на брега на водните обекти. На основната на многогодишни измервания се определя и средното многогодишно водно равнище. В зависимост от водния обект водното равнище е: а) морско равнище – средното равнище на Световния океан, определено на основата на многогодишни наблюдения и служещо за определяне на надморската (абсолютната височина) на обектите по земната повърхност, приравняване към него на атмосферното налягане, ускорението на силата на тежестта, температурата на въздуха и др.; б) речно и езерно равнище – височината на водната повърхност спрямо морското равнище (т.е. надморско равнище) или някаква друга повърхност (т.е.относително равнище); в) равнище на подземните води – височината, най-близкото отстояние до земната повърхност на водите (грунтови, карстови, артезиански и т.н.).

ВОДНО СТОПАНСТВО – стопански отрасъл, в който се провеждат дейности опазване и използване на водите. Включват се следните стопански дейности: използване на водните ресурси; снабдяване с води на потребителите; опазване на водите от замърсяване; предпазване от вредното въздействие на водите; управление и разпределение на водните ресурси за населението и за стопанските дейности; стопанисване на водни обекти (каскади, язовири, канали, помпени станции, водопроводна и канализационна мрежа и т.н.) и др.. Водите се използват като ресурс в: енергетиката (ВЕЦ, ТЕЦ и АЕЦ); селското стопанство (за напояване); промишлеността (промишлени води и пара); рибовъдството и риболова; туризма (воден туризъм); в бита на хората.

ВОДНО ТЕЧЕНИЕ – преместване на различна по обем водна маса под влияние на различни природни фактори като: гравитация, вятър, различия в плътността, налягането, температурата. В зависимост от мястото на движение и вида на движещата се вода теченията са: морски и океански; речни; езерни; подземни. В зависимост от причината на движение на водата теченията са: ветрови, плътностни, градиентни, компенсационни и т.н. 

ВО­ДО­ДЕЛ* – линия на земната повърхност, която служи като гра­ни­ца­та меж­ду съседни реч­ни или езер­ни ба­сей­ни; ли­ни­я­та, в ко­я­то при из­пък­на­ла зем­на фор­ма на ре­ле­фа се пре­си­чат две зем­ни по­вър­х­ни­ни с про­ти­во­по­лож­ни нак­ло­ни и раз­де­ля­ща сти­ча­не­то на ат­мос­фер­ни­те ва­ле­жи в раз­лич­ни по­со­ки. Во­до­де­ли­те са по-яс­но из­ра­зе­ни в пла­ни­ни­те, къде­то обик­но­ве­но пре­ми­на­ват по билата на пла­нин­с­ки ри­до­ве, ве­ри­ги, хребети, масиви. В равнините и низините те обик­но­ве­но не са яс­но из­ра­зе­ни. Во­до­де­ли­те са орог­раф­с­ки (очертаващи во­дос­бор­на­та площ) и под­зем­ни (на под­поч­ве­ни­те во­ди). В по­ве­чето слу­чаи два­та во­до­де­ла не съв­па­дат.

ВОДОЛЮБИВИ РАСТЕНИЯ – вж.: Хидрофили.

ВОДОМЕРЕН ПОСТ, Хидроложки пост – място по течението на река, в което е специално оборудвано за извършване на наблюдения на речния режим. В него се използват водомерна рейка, и/или с уреди за измерване на водното равнище – лимниграфи (автоматично измерващи и предаващи данните).

ВО­ДО­НЕП­РО­ПУ­К­ЛИ­ВОСТ – свойс­т­во на ска­ли­те да не про­пус­кат во­да. При обикно­ве­ни ус­ло­вия към во­до­неп­ро­пус­к­ли­ви­те ска­ли се от­на­сят гли­ни­те, гли­нес­ти­те лиски, ма­сив­ни­те крис­та­лин­ни ска­ли (гра­нит, си­е­нит, ди­о­рит и др.). При водонепропускливи скали на земната повърхност се образува по-гъста речна мрежа и по-често има заблатявания.

ВОДОНОСЕН ПЛАСТ (ХОРИЗОНТ) – во­доп­ро­пус­к­ли­ва ска­ла (пласт) или поч­ва, разположена над водонепропусклив пласт, по­ри­те и праз­ни­ни­те на ко­я­то са за­пъл­не­ни с во­да, дви­же­ща се под дейс­т­ви­е­то на си­ла­та на те­жест­та или на­ля­га­не. Водоносният хоризонт може да обхваща отделен земен пласт или група пластове с общ геоложки строеж и сходни характеристики. Той има общи: област на подхранване, оттичане на водата и наличие на водопропускливи скали – пясъци, чакъли, баластра, варовици, доломити или силно натрошени скали. При място­то на излизане на во­до­нос­ния пласт на земната по­вър­х­ност се об­ра­зу­ват из­во­ри. 

ВО­ДО­ПАД*, катаракта - падането на речни води от скални откоси, пресичащи речното корито. Образува се, когато реката преси­ча местност, изградена от различни по твърдост скали. При течение­то си тя се вряз­ва и разрушава по-бързо слабо споените и по-ме­ки ска­ли в сравнение с по-здрави­те. В резултат от то­ва в легло­то на реката се образуват откоси. Падащата вода разрушава дъното на речното легло, образува ями и подкопава скалата. Скални­ят от­кос на водопада съ­що се разруша­ва и той от­с­тъп­ва бавно нагоре по те­че­ни­е­то на ре­ка­та (от 0.7 до 0.9 м/год. при Ниагарс­кия водопад). Има три основ­ни типа во­до­па­ди – ниа­гар­с­ки (го­ля­ма ши­ри­на на мястото, от което пада во­да­та, а височи­на­та е по-малка); йосемит­с­ки (кас­ка­ден), ко­га­то вода­та се разде­ля на ня­кол­ко потока и сре­ща един след друг мал­ки скални от­ко­си; карелски, при кой­то во­дата па­да не отвесно, а под нак­лон обикновено 30-40^ο. Най-високият во­до­пад в све­та е Анхел във Венецуе­ла – 1054 м. Известни водопа­ди са Виктория, Игуасу и др.

ВО­ДОП­РО­ПУС­К­ЛИ­ВОСТ НА СКА­ЛИ­ТЕ – свойс­т­во на ска­ли­те да про­пус­кат во­да. То за­ви­си от здра­ви­на­та им, от го­ле­ми­на­та на по­ри­те и пук­на­ти­ни­те. Към водопропускливите ска­ли се от­на­сят ба­лас­т­ра, дре­бен ча­къл, пя­сък, льос, ва­ро­вик и др., както и на­пу­ка­ни­те здра­ви ска­ли.

ВО­ДОС­БО­РЕН БА­СЕЙН, водосборна област (от фр. bassin – водоем), – територията, от ко­я­то да­де­на ре­ка или езе­ро съ­би­ра во­ди­те си; площ­та на во­дос­бор­на­та област на да­де­на ре­ка, за­ед­но със зем­ния слой, от кой­то во­да­та пос­тъп­ва в ре­ка­та по подземен път. За гра­ни­ца на во­дос­бор­ния ба­сейн се при­е­мат во­до­де­ли­те към съ­сед­ни­те реч­ни мре­жи. Водосборният басейн (отточната област) на море или океан включва територията, от която в тях се стичат повърхностно или подземно води от сушата.

ВОЕННА ГЕОГРАФИЯ – дял на географията, изучаващ военно-политическото положение на страните, военно-икономическото им състояние, природно-географските, медико-географските и транспортно-географските условия на възможните сухопътни и морски театри на военни действия, стратегическите райони и направления на водене на евентуални военни действия. Като обособен самостоятелен дял е военното странознание. Военната география използва обща географска, икономическа, демографска и страноведска информация.

ВРЕ­МЕ* – про­дъл­жи­тел­ност, тра­е­не­то на ня­как­во яв­ле­ние или процес, из­мер­ва­не­то, на ко­е­то е свър­за­но с някакво друго събитие. То се измерва чрез времева скала, разработена спрямо: въртенето на Земята около собствената и ос; въртене на Земята около Слънцето и излъчването или поглъщането на електромагнитните вълни от атомите или молекулите на някои вещества (атомно време). В практическата дейност на хората за удобство се е наложило измерването на времето чрез скала в секунди, минути, часове, денонощия, седмици, месеци, години. Поради кълбовидната форма на Земята и различното време на настъпване на деня и нощта е възприето и т.нар. поясно време с 24 часови ивици. Скалата на времето позволява да се измерва и проследява протичането на процеса на развитие и изменение в природата и в обществото, последователността в промените в посока от минало към настояще и бъдеще.    

ВРЕ­МЕ* – със­то­я­ние на приземния слой на ат­мос­фе­ра­та в да­де­но мяс­то в оп­ре­де­лен мо­мент или за опреде­лен пе­ри­од от вре­ме (де­но­но­щие, седмица, десетдневка, ме­сец, се­зон, го­ди­на). То  се опреде­ля чрез стойностите на неговите елементи: ат­мос­фер­но­ на­ля­га­не, тем­пе­ра­ту­ра­ на въздуха, влаж­ност­ на въз­ду­ха, си­ла­ и посока на вя­тъ­ра, облачност, продължителност­ на слън­че­во­то гре­е­не, количество и вид на ва­ле­жи­те, видимост, наличието на ат­мос­фер­ни яв­ле­ния (бу­ря, мъг­ла и др.). Времето се про­ме­ня почти непрекъс­на­то пора­ди ди­на­ми­ка­та на протичащите в атмосферата про­це­си.

ВРЪХ – най-високата  част на изпъкнала форма на релефа – планина, масив, рид, хребет, възвишение, издигната част на планинското било и т.н. В зависимост от своята фор­ма върхове­те би­ват: пикообразни (остри, игловидни), пирамидални (карлинги), куполообразни, конусообраз­ни. Най-високият връх на Зе­мя­та е Джомолунгма (Еве­рест) – 8848 м.

ВСЕ­ЛЕ­НА, Космос – 1/. Це­ли­ят ма­те­ри­а­лен свят, без­к­ра­ен в прос­т­ран­с­т­во­то и развиващ се във вре­ме­то; ця­ло­то кос­ми­чес­ко прос­т­ран­с­т­во, в ко­е­то се на­ми­ра и Зе­мя­та. То­ва са небес­ни­те те­ла, тех­ни­те сис­те­ми, кос­ми­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во и всич­ко, ко­е­то го из­пъл­ва. 2/. Съвкупността от всичко съществувало, съществуващо и което ще съществува;  светът; 3/. Могъщото, необятното (без граници, без начало и край), безкрайно разнообразното, недостижимото.

ВТОРИЧЕН СЕКТОР* – гру­па сто­пан­с­ки от­рас­ли, в ко­и­то се об­ра­бот­ват и преработват су­ро­ви­ни и от тях про­извеж­дат но­ви из­де­лия и по­лу­фаб­ри­ка­ти. Включва: а) преработващата промишленост с двете го­ле­ми гру­пи отрасли предназначени: за производс­т­во пре­дим­но на средс­т­ва за про­из­вод­с­т­во (теж­ка промишленост) - металургия, машиностро­е­не и метало­об­ра­бот­ва­не, хи­ми­чес­ка промиш­ле­ност, дървообработваща промиш­ле­ност, промиш­ле­ност за про­из­вод­с­т­во на строи­тел­ни материали, стъклар­с­ка и пор­це­ла­но­во-фаянсо­ва про­миш­ле­ност и др. и за произ­во­дство предимно на предме­ти за пот­реб­ле­ние (лека проиошленост) - хра­ни­тел­но-вку­со­ва, тек­с­тил­на, кожа­ро-кожухарска, трикотажна, ши­ваш­ка и др. промишлености; б) строителство; в) производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на газообразни горива.

ВУЛ­КАН (от лат. име на римския бог на ковачите – Vulcanus) – от­вор в зем­ни­те пласто­ве, из­ли­защ на зем­на­та по­вър­х­ност, от кой­то из­риг­ват ла­ва, га­зо­ве, пе­пел и по-ед­ри къ­со­ве твър­ди ве­щес­т­ва. Вул­ка­ни­те се об­ра­зу­ват при из­ди­га­не от нед­ра­та на Земя­та по дъл­бо­чин­ни ка­на­ли и го­ле­ми пук­на­ти­ни на ог­не­теч­на ла­ва и из­риг­ва­не­то или изли­ва­не­то и вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност. Теч­ни­ят (еруп­ти­вен) ма­те­ри­ал (ла­ва) при изстиване­то си чес­то пъ­ти се нат­руп­ва око­ло от­во­ра и се об­ра­зу­ва хъл­мо­об­раз­на фор­ма, в ко­я­то се на­ми­ра гърло­то на вул­ка­на. Вул­ка­ни­те са: дейс­т­ва­щи, спя­щи и угас­на­ли. Към дейс­т­ва­щи­те се отна­сят вул­ка­ни, ко­и­то из­риг­ват вся­ка го­ди­на или на ня­кол­ко го­ди­ни най-мал­ко вед­нъж. Общо на Земята има около 600 действащи вулкана, като най-много (около 400) са в континенталните крайбрежия и острови в Тихия океан. Спя­щи са вул­ка­ни­те, ко­и­то са прек­ра­ти­ли своя­та дей­ност за го­ди­ни на­ред. Угас­на­ли са вул­ка­ни­те, ко­и­то някол­ко столетия поред не са из­риг­ва­ли. Ня­кои от се­га дейс­т­ва­щи­те вулка­ни в минало­то са счи­та­ни за угас­на­ли. В за­ви­си­мост от начина на изригване вулканите са стромболиански, хавайс­ки, ку­по­лен, щитовиден и др. типове. Според своето местоположение вулканите са наземни, подводни, подледникови.

ВУЛ­КА­НИ­ЗЪМ – съв­куп­ност от при­род­ни яв­ле­ния и про­це­си в земните недра и на земната повърхност, които са свър­за­ни с магмените процеси, движенията и преместване­то на маг­ма­та.  На земната повърхност характерни явления са изригването на вулканите, изливането на лава, изхвърляне на твърди тела (вулкански бомби) и газове. Характерни за земните недра са магмените интрузии (внедрявания) между земните пластове, образуването на масивни магмени тела, жили и полезни изкопаеми.

ВУЛКАНОГЕННО-СЕДИМЕНТОГЕННИ СКАЛИ – вид скали, образувани от седиментен и вулкански материал. В зависимост от начина на образуване са: а) вулкански седиментни скали, съдържащи повече от половината пирокластичен материал (късчета от лавата) – вулкански туф, образуван почти изцяло от лава и вулкански туфити, съдържащи повече от 50% лавов материал;  б) механични вулканогенно-седиментогенни скали, образувани чрез смесване, уплътняване  и спояване на вулкански и седиментен материал (над 50% седименти) – туфобрекча, туфоконгломерат, туфист пясъчник и др.; в) хемогенни вулканогенно-седиментогенни скали, образувани чрез утаяване, наслагване и уплътняване на извлечен и измит материал от вулкански скали на дъното на воден басейн – сяра, яспис, някои руди, фосфорити и др.. Разпространени са в районите на минала или съвременна активна вулканска дейност. В България се срещат в Източните Родопи.

ВУЛКАНСКА БОМБА - парче твърд скален материал, образуван при втърдяване във въздуха на течна или полутечна лава. Има различни размери, като най-едрите вулкански бомби достигат до 7 м. При падането на земната повърхност предизвиква разрушения. След падането им вулканските бомби, могат да бъдат включени като материал при образуването на нови механични вулканогенно-седиментогенни скали. 

ВУЛ­КАН­С­КИ КОНУС – по­ви­ше­на част на зем­на­та по­вър­х­ност с ко­ну­со­вид­на фор­ма, об­ра­зу­ва­на в ре­зул­тат на нат­руп­ва­не­то на вул­ка­ни­чен ма­те­ри­ал, из­х­вър­лен от кра­те­ра (цен­т­ра­лен или стра­ни­чен) на вул­ка­на.

ВУЛ­КАН­С­КИ ОС­ТРО­ВИ – ос­т­ро­ви, об­ра­зу­ва­ни от подводна вул­кан­с­ка дей­ност. Твърде често се издигат високо над земната повърхност. Обикновено са по-малки по площ от континенталните острови. Понякога  образуват островни групи. В по­ве­че­то слу­чаи то­ва са по­каз­ва­щи се над во­да­та ко­ну­си на вул­ка­ни. Вулкански острови се образуват и в съвременни условия. В Тихия океан има над 10 000 вулкански острова. Сред вулканските островни са: Хавайски острови, Канарски острови, Азовски острови, остров Стромболи в Средиземно море и др.

ВУЛКАНСКИ СКАЛИ – вж.: Ефузивни скали.

ВУЛКАНСКИ ТУФ (от лат. tofus и вулкан, от нем. tuff) – вид вулканска седиментна скала, образувана чрез уплътняване на вулканична пепел, вулканични бомби и друг раздробен, несортирани и незаоблени скални късове и втвърдяването на лава и изхвърлен при изригването на вулкан материали. Спойващото вещество е глинесто, варовито или силикатно. Образуването става на земната повърхност, в някои случаи и чрез пренос от водни потоци. Понякога има примеси от други невулкански видове скали.  Вулканският туф е слабоспоена, ронлива скала.  Използва се като строителен материал.

ВУЛ­КАН­С­КО ГЪР­ЛО – ка­нал, чрез кой­то се свър­з­ват ог­ни­ще­то на вул­ка­на и зем­на­та по­вър­х­ност. При вул­кан­с­ка ак­тив­ност през не­го пре­ми­на­ват вул­кан­с­ки­те про­дук­ти. Гърлото мо­же да бъ­де вер­ти­кал­но, нак­ло­не­но или поч­ти хо­ри­зон­тал­но разположено.

ВЪГЛЕФИКАЦИЯ (от въглища и лат. facio – правя) – продължителен и сложен процес на преобразуване на растителна маса във въглища. Протича в две добре обособени фази: първа - торфообразуване (хумификация) и превръщане на торфа във въглища и втората – изменение и преобразуване на въглищата (метаморфизъм) от лигнитни до антрацитни. Под влияние на  температурата и налагането въглищата се уплътняват, от тях се отделят кислород и летливите вещества, а растителното вещество се овъглява, превръща се във въглен.  В резултат от въглефикацията се променят се химичния състав и физичните свойства на въглищата, особено се повишава топлотворността им при изгаряне. В зависимост от степента на променените свойства на веществото в процеса на  въглефикацията се създават следните видове твърди горива: торф и лигнитни, кафяви, черни и антрацитни въглища.   

ВЪГ­ЛИ­ЩА, каменни въглища – вид седиментна (утаечна) скала от растителен произ­ход. Въг­ли­ща­та съ­дър­жат го­ля­мо количест­во въглерод – до 97%, и притежават свойс­т­во­то да го­рят. На цвят са ка­фя­ви или черни. Ос­вен въгле­род съдър­жат и кислород, ся­ра, азот и раз­лич­ни при­ме­си. При нагряване и при липса на въздух се превръщат в кокс. В за­ви­си­мост от съ­дър­жа­ни­е­то на въглерод и отделяна­та топли­на биват антрацитни, чер­ни, ка­фя­ви и лиг­нит­ни. Из­пол­з­ват се за добив на електроенер­гия и топлоенергия, в химическата про­миш­ле­ност, в ме­та­лур­ги­я­та, в би­та за отопление на население­то и др. Големи находища на въглища има в Донбас (Украйна и Русия), Кузбас (Русия), Илинойс (САЩ),   Германия (Рур), Полша (Шльонск), и др. страни.

ВЪЗ­ВИ­ШЕ­НИЕ – по­ло­жи­тел­на (изпъкнала) фор­ма на земната повърхност с междинни стойности на разликата във височините между хълм и планина. Еле­мен­ти­те на въз­ви­ше­ни­е­то са връх, склон и под­но­жие. По-го­ле­ми­те въз­ви­ше­ния, с по-ряз­ко из­ди­га­не над окол­на­та повърх­ност (над 200 м), се на­ри­чат пла­ни­на. Най-чес­то въз­ви­ше­ние на­ри­чат из­пък­на­ли фор­ми с над­мор­с­ка ви­со­чи­на над 200 м и до око­ло 500 м. Очер­та­ни­я­та на въз­ви­ше­ни­я­та са неправилни. Твър­де чес­то те са с раз­лич­на дъл­жи­на, ши­ри­на и по­со­ка на прос­ти­ра­не. Обикнове­но са раз­по­ло­же­ни и се из­ди­гат сред рав­ни­ни, ни­зи­ни, по­ле­та.

ВЪЗ­ДУШЕН ТРАН­С­ПОРТ – вид тран­с­порт, по­дот­ра­съл на тран­с­пор­та, включ­ващ дей­нос­ти за ско­рос­тен (бърз) пре­воз на път­ни­ци, то­ва­ри и по­ща по въз­ду­ха чрез са­мо­ле­ти и вер­то­ле­ти. Осъ­щес­т­вя­ва пре­во­зи за кра­тък срок, на го­ле­ми раз­с­то­я­ния, но при значителни раз­хо­ди на го­ри­во и ви­со­ка се­бес­той­ност. Има най-го­ля­мо сред­но пре­воз­но раз­с­то­я­ние по меж­ду­на­род­ни­те ли­нии. Въз­душ­ни­ят тран­с­порт е сил­но за­ви­сим от климатич­ни­те ус­ло­вия. Преч­ка за по­ле­ти­те са неб­ла­гоп­ри­ят­ни­те яв­ле­ния ка­то поледица, мъг­ла, гра­душ­ка, бурен вя­тър, обилен снеговалеж и т.н.

ВЪЗ­ДУШ­НА МА­СА* – го­лям обем въз­дух, част от дол­ния слой на ат­мос­фе­ра­та (тропос­фе­ра­та), от­но­си­тел­но ед­но­ро­ден по фи­зи­чес­ки свойс­т­ва и дви­жещ се за­ед­но в ед­но от те­че­ни­я­та на об­ща­та ат­мос­фер­на цир­ку­ла­ция. Въз­душ­на­та ма­са се об­ра­зу­ва над относител­но ед­но­род­на зем­на или вод­на по­вър­х­ност. От­ли­ча­ва се с оп­ре­де­ле­на температура, влаж­ност на въз­ду­ха, по­со­ка и ско­рост на дви­же­ние. Свойс­т­ва­та на въздушни­те ма­си се оп­ре­де­лят от под­с­ти­ла­ща­та по­вър­х­ност и ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на (място­то) на тях­но­то об­ра­зу­ва­не. Обик­но­ве­но ед­на въз­душ­на ма­са за­е­ма голяма площ и при пре­мес­т­ва­не­то си в дру­ги ге­ог­раф­с­ки ра­йо­ни пре­диз­вик­ва про­мя­на на вре­ме­то, но и са­ма­та въз­душ­на ма­са се про­ме­ня. При преход от една към друга въздушна маса характеристиките на въздуха се променят. Въз­душ­ни­те ма­си спо­ред избрани признаци са: а) по температура - топ­ли, сту­де­ни и не­ут­рал­ни; б) мяс­то­то на об­ра­зу­ва­нето им – по­ляр­ни, уме­ре­ни, тро­пич­ни, ек­ва­то­ри­ал­ни, а по­ня­ко­га от­де­ля­т и му­сон­ни въз­душ­ни ма­си; в) устойчивост – неустойчива (голям вертикален градиент) и устойчива (малък температурен градиент).

ВЪЗОБНОВИМИ ПРИРОДНИ РЕСУРСИ* – из­чер­па­е­ми при­род­ни ре­сур­си, ко­и­то мо­гат по ес­тес­т­вен път да се въ­зоб­но­вя­ват в ре­зул­тат на про­ти­ча­не­то на при­род­ни процеси. Към гру­па­та на въ­зоб­но­ви­ми­те ре­сур­си се от­на­сят би­о­ре­сур­си­те, вод­ни­те ре­сур­си на сушата, поч­ве­ни­те ре­сур­си и ня­кои ми­не­рал­ни ре­сур­си (соли). Въ­зоб­но­вя­ва­не­то е в прибли­зи­тел­но съ­що­то ко­ли­чес­т­во, фор­ма, вид и ка­чес­т­во. Ско­рост­та му е раз­лич­на. Най-бър­за е тя при те­ча­щи­те во­ди. Мно­го бав­но е въ­зоб­но­вя­ва­не­то на поч­ве­ни­те ре­сур­си.

ВЪЗПРОИЗВОДСТВО НА НАСЕЛЕНИЕТО – ес­тес­т­вен про­цес на въ­зоб­но­вя­ва­не и на на­се­ле­ни­е­то. Не­го­во­то про­ти­ча­не за­ви­си от из­ме­не­ни­я­та в броя и струк­ту­ра­та на населе­ни­е­то, ско­рост­та на смя­на на по­ко­ле­ни­я­та и се из­мер­ва чрез раж­даемост, смър­т­ност и ес­тес­т­вен при­раст (ра­зли­ка­та меж­ду раж­да­е­мост и смър­т­ност). То има ко­ли­чес­т­ве­на и ка­чес­т­ве­на стра­на. Ко­ли­чес­т­ве­на­та стра­на включ­ва ес­тес­т­ве­но­то дви­же­ние на на­се­ле­ни­е­то, миг­ра­ци­он­ни­те (механичните) дви­же­ния и възстано­вя­ва­не на си­ли­те и ра­бо­тос­по­соб­ност­та на хо­ра­та. Качествена­та страна включ­ва не­го­ва­та обра­зо­ва­ност, култур­ност, квалификация, про­из­вод­с­т­вен опит, физи­чес­ка де­ес­по­соб­ност, здра­вос­лов­но състо­я­ние, пси­хи­чес­ки ка­чес­т­ва и др. В тесен смисъл на ду­ма­та възпроизводс­т­во­то на населени­е­то озна­ча­ва ес­тес­т­ве­на­та смя­на на поколени­е­то на родители­те от поколе­ни­е­то на децата.

ВЪЗРАСТОВА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – вид демографска структура на населението, групиране на населението, живеещо на определена територия по възрасти. Тя е резултат от възпроизводството на населението в минали периоди и е предпоставка за бъдещото демографско развитие. С цел анализ и оценка на демографската ситуация на определена територия, населението се структурира на групи по два основни начина: по единични възрасти от раждането до пределната възраст и групи; чрез групиране на единичните възрасти, обикновено за обхват от 5 години; според особеностите на физиологичното развитие на организма (детство, младост, зрялост и старост); според мястото в процеса на възпроизводство на обществото (деца, родители и прародители); според трудоспособноста (подтрудоспособна, трудоспособна и надтрудоспособна възраст).  

ВЪЗСЕД – вид геоложка структура, образувана по линията на полегат разлом, при което едното крило (част от земните пластове) се издига повече от другото (лежащото) крило и надвисва над него. Образува се под влияние на силен хоризонтален натиск и напрежение преместване на земните пластове, както и под въздействието на гравитацията. Когато наклона на разломната повърхнина е под 45^ο възседа се нарича навлак.

ВЪЛНЕНИЕ – раз­п­рос­т­ра­не­ние на въл­ни по вод­на по­вър­х­ност; слож­ни ко­ле­ба­тел­ни дви­же­ния на по­вър­х­нос­т­ния слой во­да на езе­ро, мо­ре, оке­ан, язо­вир, пре­диз­ви­ка­ни от вятъра. При стих­ва­не­то на вя­тъ­ра и въл­не­ни­е­то стих­ва. Сре­щат се три ти­па въл­не­ние: 1/. Вет­ро­во – въл­ни­те се съз­да­ват от вя­тъ­ра, през ця­ло­то вре­ме на въл­не­ни­е­то се на­ми­рат под не­го­во­то въз­дейс­т­вие, въл­ни­те се дви­жат по по­со­ка­та на вя­тъ­ра; 2/. Ос­та­тъч­но – въл­ни­те се раз­п­рос­т­ра­ня­ват из­вес­т­но вре­ме след спи­ра­не на дейс­т­ви­е­то на при­чи­на­та, ко­я­то ги е поро­ди­ла; 3/. Сме­се­но. Въл­не­ни­е­то се из­мер­ва в ба­ло­ве.

ВЪЛНИ* – вж.: Морски вълни.

ВЪНШЕН ДЪРЖАВЕН (ПРАВИТЕЛСТВЕН) ДЪЛГ* - финансови задължения на правителството на една страна към други държави, чуждестранни учреждения, банки, фирми и граждани. Формира се чрез ползване на външни заеми, внос на стоки и услуги и др. Измерва се в чужда валута.

ВЪНШНА МИГРАЦИЯ – вид механично движение на населението, изразяващо се в преселване от населено място от една държава в населено място в друга държава. При тази миграция  се преминава държавната граница и хората се настаняват за постоянно или за продължително време в друга страна. Вън­ш­на­та миг­ра­ция се по­де­ля на емиг­ра­ция (изселва­не от страната) и имиг­ра­ция (за­сел­ва­не в страната).

ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ – ос­нов­на част от вън­ш­но­и­ко­но­ми­чес­ки­те връз­ки на ед­на стра­на, об­х­ва­ща­ща тър­го­ви­я­та с дру­ги стра­ни. Включ­ва внос, из­нос на сто­ки, ре­ек­с­порт и тър­гов­с­ки дей­нос­ти с не с­то­ков ха­рак­тер (па­тен­ти, ли­цен­зи и др.). В ус­ло­ви­я­та на па­зар­на ико­но­ми­ка се ха­рак­те­ри­зи­ра с ожес­то­че­на кон­ку­рен­ция в бор­ба­та за от­с­то­я­ва­не и завладява­не на но­ви па­за­ри, ек­с­пан­зия на круп­ни­те тран­с­на­ци­о­нал­ни ком­па­нии. Све­тов­ни цен­т­ро­ве на тър­го­ви­я­та са За­пад­на Ев­ро­па, Се­вер­на Аме­ри­ка и Япо­ния.

ВЪН­Ш­НИ ЗЕМ­НИ СИ­ЛИ* – си­ли, ко­и­то въз­дейс­т­ват на зем­на­та по­вър­х­ност и са извън Зе­мя­та и зем­на­та ко­ра. То­ва са слън­че­ва­та енер­гия – топ­ли­на и свет­ли­на, ко­ле­ба­ния на тем­пе­ра­ту­ра­та, въ­здействи­е­то на во­да­та, вя­тъ­ра, рас­ти­тел­ния и жи­во­тин­с­кия свят и сила­та на те­жест­та. Под въз­дейс­т­ви­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли про­ти­чат ек­зо­ген­ни­те (вън­ш­ни­те) ре­ле­фо­об­ра­зу­ва­щи про­це­си.

ВЪНШНОИКОНОМИЧЕСКИ ВРЪЗКИ – сто­пан­с­ки­те вза­и­мо­дейс­т­вия меж­ду държа­ви­те. Ос­но­ва на вън­ш­но­и­ко­но­ми­чес­ки­те връз­ки е меж­ду­на­род­но­то раз­де­ле­ние на тру­да и сто­пан­с­ка­та спе­ци­а­ли­за­ция на от­дел­ни­те стра­ни. Те включ­ват дви­же­ни­е­  на сто­ки (вън­ш­на тър­го­вия), дви­же­ни­е­то на ра­бот­на си­ла, дви­же­ние на ка­пи­та­ли, дви­же­ние на турис­ти (меж­ду­на­ро­ден ту­ри­зъм), об­мен на на­уч­но-­тех­ни­чес­ка ин­фор­ма­ция, съв­мес­т­но изг­раж­да­не и сто­па­нис­ва­не на обек­ти, меж­ду­на­род­ни тран­с­пор­т­ни връз­ки. Ин­тен­зив­ност­та на вън­ш­но­и­ко­но­ми­чес­ки­те връз­ки за­ви­си от рав­ни­ще­то на ико­но­ми­ка­та на от­дел­ни­те страни. Раз­ви­ти­те стра­ни пре­дим­но из­на­сят го­то­ви из­де­лия, а вна­сят су­ро­ви­ни и материали.

ВЪР­ТЕ­НЕ НА ЗЕ­МЯ­ТА – ед­но от дви­же­ни­я­та на Зе­мя­та, во­де­що до смя­на­та на де­ня и нощ­та. Зе­мя­та из­вър­ш­ва ед­но пъл­но завър­та­не око­ло сво­я­та ос за ед­но звез­д­но денонощие – сред­ но око­ло 23 ча­са, 56 ми­ну­ти и 4 се­кун­ди. Вър­те­не­то на Зе­мя­та се извърш­ва в по­со­ка от за­пад на из­ток – об­рат­но на дви­же­ни­е­то на ча­сов­ни­ко­ва­та стрел­ка. То предизвик­ва от­к­ло­не­ние на па­да­щи­те те­ла на из­ток, под­ми­ва­не на дес­ни­те бре­го­ве на реките, те­ча­щи на се­вер в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо, и на ле­ви­те бре­го­ве на ре­ки­те, те­ча­щи на юг в Юж­но­то по­лу­къл­бо.

ВЪРТОП – 1/. Водовъртеж – дълбоко място в река, в което водата при течението си прави въртеливи движения и увлича към дъното. 2/. Повърхностна карстова форма на релефа, представляваща карстово понижение с най-често с фуниевидна форма с размери от стотици метри и дълбочина от 1-2 до 40-50 м. Образува се поради химичното изветряне на карбонатните скали, подложени на въздействие от валежните води. На дъното на понижението (въртопа) обикновено има понор (губилище), чрез който водите навлизат в подземни кухини и пукнатини.

ВЪТРЕШНА МИГРАЦИЯ – вид механично движение на населението, при което има преселване от едно селище в друго селище в същата страна, т.е. чрез изселване и заселване за постоянно или за продължително време в ново селище. Според вида на селищата между които се преселват хората вътрешната миграция е от следните типове: от село в град; от град в село; от едно село в друго село; от град в друг град. Вът­реш­на­та миг­ра­ция мо­же да бъ­де меж­ду­ра­йон­на и вътреш­но­ра­йон­на.

ВЪТРЕШНА ТЪРГОВИЯ – вид сто­пан­с­ка дей­ност, чрез ко­я­то се осъ­щес­т­вя­ва реализаци­я­та (про­даж­ба­та) на сто­ки­те, про­из­ве­де­ни в стра­на­та или вне­се­ни от чуж­би­на. Чрез вът­реш­на­та тър­го­вия се оси­гу­ря­ва пот­реб­ле­ни­е­то от на­се­ле­ни­е­то на ре­ди­ца сто­ки и про­дук­ти от пър­ва не­об­хо­ди­мост. В за­ви­си­мост от мяс­то­то и на из­вър­ш­ва­не тя би­ва: стаци­о­нар­на (ма­га­зи­ни, бу­ти­ци и т.н.), раз­нос­на, ка­та­лож­на, борсова, електронна. В зависи­мост от количеството на про­да­ва­ни­те сто­ки вът­реш­на­та тър­го­вия би­ва: тър­го­вия на ед­ро и търговия на дребно. Чрез тър­го­ви­я­та на дреб­но сто­ки­те дос­ти­гат до на­се­ле­ни­е­то като краен потребител.

ВЪТРЕШ­НИ ЗЕМ­НИ СИ­ЛИ* – си­ли, ко­и­то са вът­ре в Зе­мя­та и въз­де­йс­т­ват отвътре вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност и протичащите върху и над нея природни процеси. То­ва са тектон­с­ки­те дви­же­ния (издигания, пропадания, разместване, нагъване на земните пластове), маг­ма­тиз­мът, ме­та­мор­физ­мът (преобразуването на скалите), седиментацията, вул­ка­низ­мът и земет­ре­се­ни­я­та.

ВЪТРЕШ­НИ МО­РЕ­ТА – мо­ре­та, дъл­бо­ко вда­ва­щи се в су­ша­та и свър­з­ва­щи се със Све­тов­ния оке­ан или със съ­сед­ни мо­ре­та с един или ня­кол­ко про­то­ка. Те са пре­дим­но плит­ки мо­ре­та, об­ра­зу­ва­ни в ре­зул­тат на по­тъ­ва­не­то на су­ша­та и по­то­пя­ва­не­то и от океанс­ки­те во­ди. Поделят се на два вида - вътрешноконтинентални (Балтийско, Бяло море и др.) и  междуконтинентални (Чер­но мо­ре, Мраморно море Червено море, Средиземно море и др.).

ВЪТРЕШНОКОНТИНЕНТАЛЕН КЛИМАТ НА УМЕРЕНИТЕ ШИРИНИ – вж.: Умерен континентален климат.

ВЪТРЕШНОКОНТИНЕНТАЛНИ ПУСТИНИ* – раз­но­вид­ност на пус­ти­ни­те, опреде­ле­на по ге­ог­раф­с­ко­то им по­ло­же­ние. Те са при­до­би­ли пус­ти­нен вид по­ра­ди голямата им от­да­ле­че­ност от вод­ни­те ба­сей­ни и дос­ти­га­не­то до тях на обед­не­ни на вла­га въз­душ­ни ма­си и нез­на­чи­тел­но ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи. По то­ва се от­ли­ча­ват от при­о­ке­ан­с­ки­те пус­ти­ни На­миб, За­пад­на Са­ха­ра, Ата­ка­ма и др., об­ра­зу­ва­ни под вли­я­ние на сту­де­ните океан­с­ки те­че­ния. Вът­реш­но­кон­ти­нен­тал­ни пус­ти­ни са те­зи в Азия (Ка­ра­кум, Къ­зъл­кум, Го­би, Так­ла­ма­кан и др.), в Аф­ри­ка, пус­ти­ни­те в Ав­с­т­ра­лия и др. За те­зи пус­ти­ни са характер­ни пре­дим­но твър­до­лис­т­ни су­хо­лю­би­ви рас­те­ния ка­то сакса­ул, ефед­ра и др.

ВЪТРЕШНОМАСОВИ ВАЛЕЖИ – вид краткотрайни валежи, формирани при еднородна въздушна маса. Най-често са поройни и падат от кълбесто-дъждовни облаци в неустойчива въздушна маса. При по-устойчива въздушна маса обикновено със във вид на ръмеж. Към вътрешномасовите валежи се отнасят и хоризонталните валежи (роса, слана, скреж).

ВЯ­ТЪР – хо­ри­зон­тал­но пре­мес­т­ва­не (дви­же­ние) на въз­ду­ха спря­мо су­ше­ва­та и водната по­вър­х­ност. Об­ра­зу­ва се по­ра­ди раз­ли­чи­я­та в ат­мос­фер­но­то на­ля­га­не на въздушни­те ма­си. Пре­мес­т­ва­не­то на въз­ду­ха е от мяс­то с по-ви­со­ко към мяс­то с по-нис­ко атмосфер­но на­ля­га­не. С уве­ли­ча­ва­не на раз­ли­ка­та в на­ля­га­не­то се уве­ли­ча­ва ско­рост­та на вятъра. Вет­ро­ве­те мо­гат да бъ­дат част от гло­бал­ни въз­душ­ни по­то­ци и ло­ка­лизи­ра­ни на опреде­ле­но мяс­то. В за­ви­си­мост от про­дъл­жи­тел­ност­та им те би­ват пос­то­ян­ни (напр. пасати), пе­ри­о­дич­ни (напр. му­со­ни и бри­зи) и епи­зо­дич­ни (напр. бо­ра, фьон, смерч и др.). Вя­тъ­рът се ха­рак­те­ри­зи­ра с по­со­ка и ско­рост. Скоростта на вятъра се измерва по 12 степенната скала на Боуфърт. Посоката на вятъра се определя по 16 -те посоки на хоризонта или в градуси по азимута. Вятърът въздейства върху формите на земната повърхност, върху движението на океанската и морска вода (вълни и течения), върху почвите (ветрова ерозия), растителността. Силата на вятъра може да се използва от хората като ресурс за производство на електроенергия.