ВАКАНЦИОННО СЕЛИЩЕ (от фр. vacance, от лат. vacans –пуст, свободен и селище) – територия с подходящи природни условия и изградена база за отдих и почивка, за дълготрайно настаняване ( с до 2000 легла) и обслужване на почиващи, притежаваща необходимата инфраструктура. Създадено е извън строителните граници на селище. Няма постоянно обитаване, а само през определен годишен сезон (лято или зима).
ВАЛЕЖ - вода в твърдо или течно състояние, образувана чрез кондензация на водната пара във въздуха и падаща върху земната повърхност или кондензираща се върху нея от атмосферния въздух. Видът на валежите и тяхната сезонна интензивност зависят от факторите за формиране на времето и климата. Образуването на валежа е възможно само при наличие във въздуха на много малки (микроскопични) частички прах. Те стават ядро на кондензацията и се покриват с тънка ципа вода, образуваща се от водната пара. Водната обвивка около ядрото постепенно се увеличава и може да достигне до 0.1 мм. Валежите по агрегатно състояние са твърди (сняг, град, слана) и течни (дъжд, роса). В зависимост от мястото на образуване се поделят на атмосферни (във въздуха) и хоризонтални (на земната повърхност и предметите върху нея). По начина на изваляване са обложни и поройни. Най-много валежи падат в екваториалния пояс – почти половината валежи на Земята, а най-малко в пустините и в полярните области.
ВАЛОГ – повърхностна карстова форма на релефа, вдлъбнато понижено място (падина) на земната повърхност с удължена или коритовидна форма с малки размери, до няколкостотин метра, рядко до километри. ТоЙ е преходна форма между въртоп и увал. Образува се от сливането на два или повече съседни въртопа или преоформяне на карстова долина. В дъното на валога обикновено има въртопи или понори. Валогът е характерен предимно за планинските и за хълмистите райони.
ВАЛУНИ – големи парчета от скали, обикновено заоблени до закръглени, с размери от 10 до 100 см и повече. В отделни случаи надхвърлят 10 м. Поделят се на едри, средни и малки валуни. Широко са разпространени в леглата на реките в горните им течения, в различни видове наноси и особено в местата с минала ледникова дейност. Много са характерни за Северна Европа.
ВАЛУТА (от ит. valuta – цена, стойност) – 1. Паричната система и паричната единица на една страна – долар, марка, йена, лира, крона, франк и т.н. 2. Чуждестранни пари и платежни средства. Валутата може да бъде твърда, т.е. устойчива спрямо другите валути и конвертируема (свободно обменяна с други валути).
ВАРВИ – ледникови слоести наслаги от пясък и глина, образувани в крайледниковите езера. За една година се образува слой от глина (през зимата) и пясък (през лятото).
ВАРОВИК – вид широко разпространена седиментна (утаечна) скала. Изградена е предимно от минерала калцит (над 50%) и по-рядко от арагонит. Съдържа редица примеси като доломит, пирит, кварц, глинести минерали, окиси, хидроокиси и т.н. В зависимост от начина на образуване варовикът е: органогенен – от варовити органични останки, хемогенен – чрез химично утаяване, механичен – от разрушени и полуутаени варовици. Варовиците обикновено образуват мощни пластове, понякога с дебелина от стотици до хиляди метри. Те широко се използват в строителството, в производството на строителни материали, химическата промишленост, в металургията (за флюси) и др.
ВАТИ (от нем. watt) - обширни ниски почти хоризонтални ивици от морски крайбрежия, които ежедневно, по време на прилив са заливани от морската вода и осушавани при отлив. те са покрити от песъкливи и тинести утайки и набраздени на улеи. Характерни са за крайбрежията на Северно (Нидерландия и Германия), Бяло, Баренцево, Охотско и др. морета.
ВАУЧЕР (от англ. voucher – разписка, поръчителство) – 1/. Документ (сертификат), който се използва за вместо пари в брой. Може да има вид на писмено свидетелство, поръчителство, гаранция или препоръка. 2/. Разписка или друг счетоводен документ, който се използва за отчет. 3/. Документ (чек), даващ право за участие в приватизацията на предприятия. 4/. Квитанция, издадена от туристическа организация за предплатени туристически услуги.
ВЕГЕТАЦИОНЕН ПЕРИОД (от лат. vegetati – възбуждане, оживление и период) – част от годината, през която е възможно развитието на растения. Продължителността на вегетационния период зависи предимно от климата и особено от количеството топлина и влага, която получават земната повърхност и почвата. В различните видове природни пояси и зони, ландшафти и територии, вегетационният период има различна продължителност. Отделните видове и родове растения имат своя продължителност на вегетацията. Това им позволява да се развиват предимно в определени природни условия. При едногодишните растения вегетационния период обхваща времето от поникването на семената до узряването на семето. В този период трябва да има необходимата температурна сума и сума на валежите, които да позволяват развитието. Напр. при зърнените култури през пролетта вегетацията се възобновява или започва при +5οС, развива се при 15-22οС и зрее при около 25οС. При широколистните дървета и храсти вегетацията започва от потичането на соковете и разлистването и продължава до опадването на листата.
ВЕГЕТАЦИЯ (от лат. vegetatio – възбуждане, оживление) – процесът на растеж, развитие на растителните организми при подходящи природни условия. Това са слънчево греене, топлина, влага и хранителни вещества в почвата. Поради различията в природните условия вегетацията протича с различна продължителност – от 0 до 365 дни в годината, с различна скорост и т.н.. На Земята има три типа територии: а) без прекъсване на вегетацията (предимно в горещия топлинен пояс при целогодишно наличие на достатъчно влага – напр. екваториална и тропична гора; б) без вегетация (в студения пояс и особено в покритите с лед земи (напр. Антарктида), най-високите планини и най-сухите пустини); в) с редуване на периоди на протичане и спиране на вегетацията за различна продължителност от време (предимно в умерения топлинен пояс) – например, широколистните гори. От природните условия и потребностите на растенията зависи формирането на ареалите на развитие на отделни растителни видове и отглеждането на културните растения.
ВЕЛИКИ ГЕОГРАФСКИ ОТКРИТИЯ* – съвкупността от най-значимите географски отрития на европейските мореплаватели и пътешественици, направени в периода от средата на XV до средата на XVII век. В основата на тяхното осъществяване са потребностите от развитието на стопанството на западноевропейските страни, утвърждаването на идеята за кълбовидната форма на Земята, усъвършенстването на корабоплаването и уредите за управление на корабите в открито море. Европейците, за да избягнат турското влияние, започнали да търсят морски път за Индия, без да се преминава през Близкия изток. В процеса на тази дейност били открити множество нови земи. Най-значимите географски открития принадлежат на Христофор Колумб, Вашку да Гама, Фернандо Магелан, Франсис Дрейк, Абел Тасман, Джеймс Кук и др.
ВЕРТИКАЛНА ЗОНАЛНОСТ*, височинна зоналност (от лат. vertex – връх и zone – пояс) – закономерна смяна на процесите и явленията във височина в планините. Вертикалната зоналност (поясност) се образува поради изменението във височина на плътността, налягането, температурата, влажността, запрашеността на въздуха. Тези промени в климата водят до промени в режима на реките, състава и свойствата на почвите и особено силно върху растителната покривка. За всеки пояс в планините е формирано особено растително съобщество, съставено от растителни видове, които обикновено не се срещат по-ниско или по-високо от този пояс. Височинните пояси са различен брой, в зависимост от географското положение. С отдалечаването от Екватора те намаляват. Това се дължи предимно на височината на снежната линия.
ВЕРТИКАЛНИ ДВИЖЕНИЯ НА ЗЕМНАТА КОРА – вид движения на земната кора, водещи до промяна на височината на земната повърхност в перпендикулярна на нея посока. В зависимост от посоката на движение са позитивни (издигане) и негативни (потъване). В зависимост от въздействието върху земните пластове и могат да бъдат: а) колебателни (епейрогенни), с бавни и неусетни постепенни издигания и понижавания на земната повърхност; б) орогенни (разломни и нагъвателни) движения, при които по линията на разломи се образуват блокови планини, хорстове, грабени, а при нагъване – антиклинали и синклинали. Според обхвата си вертикалните движения са блокови и линейни.
ВЕРТИКАЛНО РАЗЧЛЕНЕНИЕ НА РЕЛЕФА – показател, разкриващ степента на разчлененост на земната повърхност на определена площ. Измерва се чрез разликата между надморските височини между най-ниската и най-високата точка. Най-ниски стойности има в низините и равнините, а най-високи – във при високопланински алпийски тип релеф.
ВЕТРОВИ ВЪЛНИ – вид вълни, сложни колебателни движения на водата, върху повърхността на водните басейни, предизвикани от действието на вятъра. Те се образуват чрез оказването на натиск от въздушните върху водните частици, при което на границата между въздуха и водата се образуват ритмични колебания, т.е. вълнообразно движение. Размерите на вълните пряко зависят от скоростта и продължителността на вятъра, големината на водното пространство и дълбочината на водния басейн. Най-големите вълни достигат скорост 38.5 м, дължина 824 м, височина 15 м и период от 23 секунди.
ВЕЧНА ЗАМРЪЗНАЛОСТ* – слой от замръзнали земни пластове, които не се разтопяват в продължение на няколко години до много хилядолетия. Температурата на повърхностния земен пласт е отрицателна или около нулата. През краткото лято може да се размрази само най-горната част на този пласт. Тогава, поради невъзможността за попиване в земните пластове и слабото изпарение, се образуват множество блата. Вечната замръзналост е характерна за субполярния и полярния пояси и част от най-северните райони на умерения пояс (тайгата). Заема около около 25% от цялата суша.
ВЕЧНОЗАМРЪЗНАЛИ ПОЧВИ* – почви, разположени в студения пояс на планетата, които целогодишно са замръзнали. Формират се и съществуват при наличие на отрицателни температури за период над две години. През краткото и хладно лято част от почвения пласт, разположен на земната повърхност, може да се размрази, но на неголяма дълбочина. В условията на вечна замръзналост върху почвите не може да се развива растителност, а в случаите, когато се разтопява само горният пласт (през краткото лято), има само треви и храсти.
ВЕЧНОЗЕЛЕНА ГОРА – гора, образувана предимно от дървесни видове, принадлежащи към вечнозелените растения или без прекъсване на вегетацията през годината. Отличава се от листопадните гори по това, че дърветата през цялата година постепенно губят и възстановяват листата си и нито един ден не остават без листа. Вечнозелената гора може да бъде широколистна (напр. екваториална) и иглолистна (напр. тайга).
ВЕЧНОЗЕЛЕНИ РАСТЕНИЯ – дървета и храсти, при които опадването и израстването на новите листа става не в определено време, а постепенно, обикновено за 3-11 години. Те са две големи групи - иглолистни и широколистни. Иглолистните вечнозелени растения са характерни за природната зона на тайгата и лесотундрата (бор, ела, смърч, кедър и др.), субтропичния (кипарис, алепски бор, пиния, бяла и черна мура и др.) географски пояс и високите части на планините. Широколистните вечнозелени растения се срещат в районите, в които няма зима или зимата е мека със средни температури над 0οС. Наличието на светлина, топлина и влага позволяват на листата да функционират постоянно. Разпространени са при влажен екваториален, субекваториален, тропичен и субтропичен климат. Листата им са обикновено кожести, плътни и твърди. Образуват влажни дъждовни екваториални, субекваториални и тропични гори (палми, мимозови, мускатови, хевея, какаово дърво и т.н.) и твърдолистни вечнозелени гори (корков дъб, вечнозелен дъб, маслина, лавър, лавровишня, мирта и т.н.) при субтропичен климат.
ВИДИМОСТ – най-голямото разстояние, от което може да се различи на фона на небето (близко до хоризонта) на абсолютно черен обект; възможността зрително да се различават предмети през слой въздух. Видимостта зависи от прозрачността на въздуха. Има три вида видимост – дневна, сумрачна и нощна. Видимостта е от 0 м при гъста мъгла до стотици километри при студен полярен въздух.
ВИДОВЕ ГЕОГРАФСКИ КАРТИ* – групиране на географските карти в зависимост от избран признак. Според това, което се изобразява на тях картите са: географски, звездни, геоложки, исторически, политически, ботанически и т.н. Само географските карти също се по делят на видове. В зависимост от съдържанието си те са: общогеографски, тематични, а по предназначение – учебни, туристически, навигационни и т.н. По мащаб се поделят на: едромащабни – от 1:10 000 до 1:200 000; средномащабни – от 1:200 000 до 1:1 000 000; дребномащабни – с мащаб по-дребен от 1:1 000 000.
ВИДОВЕ ЕЗЕРА* – поделяне на езерата на групи по някакъв основен признак. Най-често групирането (класификацията) на езерата се прави в: а) зависимост от техния произход – ледникови, крайморски (лагуни и лимани), крайречни (пойменни; старици), вулкански, тектонски, карстови, свлачищни и др.; б) в зависимост от подхранването и оттичането на водите им: отточни – езера от които извира река; безотточни – езера от които не изтича, но може да се влива река или реки (Чад в Африка); проточни – езера, в които се вливат реки и изтича река (Байкал в Азия). Различават още подземни (пещерни), минерални, солени и др. видове езера.
ВИДОВЕ КАРТИ* - 1/. В зависимост от съдържанието, картите се поделят на: а) общогеографски – изобразяват елементи на местността, които имат многоцелево значение (напр. речна мрежа, брегова линия, големи селища и т.н.); б) тематични – изобразяват отделен географски природен или обществен (социално-икономически) елемент. Природно-географските карти могат да бъдат: общи природно-географски, геоложки, геоморфоложки (на релефа), климатични, хидроложки, почвени, биогеографски. Социално-икономическите карти са: политически, административни, карти на населението, стопански (икономически), исторически и т.н. Тематичните карти могат да имат и смесено съдържание между природни и социално-икономически (напр. природно-технически, геоекологически, агроклиматични и т.н.; в) специални карти – изобразяват части от територии или обекти, необходими за стопанска или техническа дейност (карти на автомобилните пътища, лесоустройствени и др. 2/. В зависимост от мащаба картите се поделят на: а) планове – от 1:5000 до 1:10 000; б) едромащабни – от 1:10 000 до 1: 200 000; в) средномащабни – от 1:200 000 до 1: 1 000 000 и дребномощабни – над 1: 1 000 000. 3/. Според пространствения обхват картите са: а) на света; б) на полукълбата (Източно и Западно); в) на континентите и океаните; г) на страните; д) на регионите и административните единици в страните; на стопанските райони (промишлени, селскостопански, туристически и т.н.); е) на отделни (локални, местни) територии (национални па и природни паркове, резервати, курортни райони и др.; ж) на отедлни селища (градове, села, райони на големи градове и др.)
ВИДОВЕ СКАЛИ* - Скалите се класифицират в зависимост от избрания признак. 1/. По произход най-често се поделят на: а) магмени интрузивни (гранит, сиенит, диорит, монцонит и др.) и магмени ефузивни (риолит, андезит, базалт и др.); б) седиментни: механични (пясъчник, конгломерат, брекча и др.), химични (варовик, гипс и др.) и биогенни; в) метаморфни (мрамор, гнайс, амфиболит, кристалинни шисти и др.). Някои от видовете скали заемат междинно положение – гранитогнайси (между магмени и метаморфни), мраморизирани варовици (между седиментни и метаморфни), туфобрекчи (между магмени и седиментни) и др. Около 90% от земната кора е изградена от магмени и метаморфни скали, но само земната повърхност е изградена в 75% от седиментни скали.; 2/. В зависимост от свързаността на минералите и минералните агрегати скалите са: а) твърди, с голяма степен на споеност, на здравина, със здрава връзка между частиците на минералите или минералните агрегати – гранит, сиенит, базалт, варовик, мрамор и т.н.; б) полутвърди, с отслабена връзка между минералите и минералните агрегати (лесно разрушими при натиск); в) рохкави, без връзка между минералите и минералните агрегати (неспоен, разрушен скален материал) – пясък, чакъл, баластра и т.н.. Има и други класификации.
ВИСОКОКУПЕСТИ ОБЛАЦИ, висококълбести (Altocumulus)- вид средновисоки облаци (2-8 км), имащи формата на тънък облачен слой от правилно подредени кълбести облачни образувания. Понякога в тях има просветлени места, през които се вижда горните слоеве на атмосферата. Състоят се от преохладени водни капки, а понякога в тях може да има и малки ледени кристалчета. От тези облаци не вали.
ВИСОКОПЛАНИНСКИ РЕЛЕФ – вид релеф на земната повърхност, характерен за високата част на планините. Отличава се с голяма надморска височина. В международната практика е прието високопланински да се наричат планини с надморска височина над 2000 м., а в България - с над 1600 м. За този релеф обикновено са характерни стръмни планински склонове, тесни планински била, денудационни повърхнини, проломи на реки, речни тераси, долинни разширения, водопади и т.н.
ВИСОКО-СЛОЕСИ ОБЛАЦИ (Altostratus)- вид средно-високи облаци (3-7 км.), имащи формата на сива облачна пелена.Когато са тънки, Слънцето и Луната прозират през тях. От този вид облаци може да има слаб валеж.“е се състоят от дребни капчици вода, които през лятото се изпаряват в атмосферата и не достигат до земната повърхност във вид на валеж.
ВИСОКОСНА ГОДИНА – календарна година, имаща 366, а не 365 дни, както обикновената година. Във високосна година единият ден се добавя към края на месец февруари (29-и). Високосна е всяка година, числото на която се дели на 4 без остатък, освен годините, числото на които завършва с две нули, но не се дели на четиристотин (1700, 1800, 1900).
ВИСОКОТЕХНОЛОГИЧНА ИНДУСТРИЯ (от гр. teche – изкуство, майсторство) –индустрия, основаваща се на т.нар. “високи технологии”, характерни за високоразвитите страни като САЩ, Япония, Германия и др. Основава се на използването на химичния синтез, лазерите, робототехниката, електронизацията, биотехнологиите, нанотехнологиите, компютърната техника и т.н. Тази индустрия определя културно-технологичното равнище на цялата икономика на тези държави и влияе върху общественото им развитие.
ВИСОЧИНА – разстоянието между точките от повърхността на Земята по отвесна линия спрямо някакво друго равнище на повърхност. Височината спрямо морското равнище (надморска височина) се нарича абсолютна, а спрямо някакво друго равнище на повърхност – относителна.
ВИСОЧИНЕН ПОЯС – територия, разположена на определена надморска височина със сходни природни условия и облик. Определящото са надморската височина и климата. Обикновено в България според надморската височина и доминиращият характер на релефа обособяват: низинен пояс (до 200 м); равнинно-хълмист пояс (между 201 и 600 м.); нископланински (от 601 до 1000 м.); среднопланински (1001- 1600 м) и високопланински (над 1600 м.). В климатично отношение също има разграничаване по надморска височина на пояси: до 1000 м (умерен континентален, преходно-континентален и континентално-средиземноморски) и над 1000 м. (планински климат). По отношение на почвите има височинно оформени пояси: до 800 м. - сиви и канелени горски; над 800 м. кафяви горски почви, над тях пояс на тъмноцветните горски почви и най-високо – планинско-ливадни почви. Подобни пояси има формирани при растителността – дъбови гори, дъбово-габърови гори, букови гори, смесени гори, иглолистни гори, субалпийски и алпийски пояси.
ВИСОЧИННА КЛИМАТИЧНА ЗОНАЛНОСТ – изменение на климата във височина в планините, в резултат на което се образуват височинни климатични пояси. Дължи се на понижаване на температурата с повишаване на надморската височина, повишаване влажността на въздуха, количеството на валежите и продължителността и силата на вятъра. Най-много на брой са климатичните пояси във високите планини, намиращи в екваториалния пояс, а най-малко на брой в полярните пояси.
ВИСЯЩА ДОЛИНА - долина, чието дъно образува стръмен откос към дъното на друга по-голяма долина или към брега на море или на езеро. Образува се при значими различия на рушителната дейност на течащата вода или на ледниците, при което в главната (по-голямата) долина водната или ледниковата ерозия е по-силна и по-бърза. Висящи долини могат да се образуват и при тектонски движения и рязка промяна на ерозионния базис. Когато във висящата долина тече река, тя образува на границата с по-голямата долина или брега на морето водопад.
ВИХРУШКА – малък въздушен вихър с вертикална ос и с диаметър от 1 до 100 м и височина до 1000 м. Вихрушката е характерна за умерените ширини. Обикновено се образува при горещо и сухо време, в най-горещите дни по обяд. Отличава се с бързо въртеливо движение. Издигащият се във височина въздух увлича прах, листа и др. Дължината на вихрушката може да достигне няколкостотин метра. В зависимост от съдържанието на примеси във въздуха се различават прахова и пясъчна вихрушка.
ВЛАГА – водна пара, която просмуква различни предмети и ги прави почти мокри; мокрота. Съдържанието на влага във въздуха се променя през годината. В някои части на земната повърхност (напр. в саваната) поради различията в съдържанието на влага се формират два сезона – влажен и сух. От съдържанието на влага зависи типът на климата. Различават се влажен (хумиден) и сух (ариден) климат.
ВЛАДЕТЕЛ, монарх – лице, в ръцете на което е съсредоточена властта в една държава. То я получава и предава по наследство и я упражнява пожизнено. Владетелят може да има различна титла – крал, княз, султан, шах, емир, император, цар и т.н. В съвременни условия владетелите (монарсите) имат различна власт. Най-голяма е властта на монарсите при абсолютна монархия. В повечето страни с монархическо държавно устройство голяма част от правата на владетелите са ограничени от Конституцията на страната и по същество имат малко правомощия. Особен вид са монарсите в теократичните монархии, т.е. в тези, в които монархът е и глава на съответната религия.
ВЛАЖЕН КЛИМАТ, хумиден климат – тип климат, характерен белег на който е излишъкът на овлажнението, т.е. количеството на атмосферните валежи е повече от това на изпарението. Излишъкът от влага се поема от повърхностния отток или от попиването в почвата и земните пластове. При полярни условия вечната замръзналост не позволява просмукването на влагата в земните пластове. Влажният климат е характерен за екваториалния пояс, част от субекваториалните пояси, влажните тропични райони.
ВЛАЖНА ЗОНА – част от земната повърхност (територия или акватория) с излишък от влага и обитавана от влаголюбиви растения и водолюбиви животински обитатели. Такива са блата, мочурища, езера, плитки морски крайбрежия и изкуствени водоеми. Към тях се отнасят и части от сушата продължително време през определен сезон заливани от води. В България към влажните зони се отнасят лонгозните гори по черноморското крайбрежие и долината на Средна Тундажа, блатата край Черно море и по-големите реки. Опазването им се регулира с международната конвеция за влажните зони (рамсарска конвенция).
ВЛАЖНА ТРОПИЧНА ГОРА, хилея – растителна формация (съобщество) с непрекъсната вегетация през годината. Само при мусонните гори може да има сезонна смяна на листата. Разпространена е в екваториални, субекваториални и влажнотропични райони. В нея почти напълно липсва сезонната ритмика в развитието на растенията. Влажната тропична гора е развита при равнинен, котловинен, хълмист и нископланински релеф с надморска височина до 1000 м. Има височина до около 35 м, но някои видове достига и до 60-80 м. Стоволовете им са прави, гладки и тънки (обикновено 60-70 см). Дърветата често имат зелена кора и въздушни корени. В тези гори обикновено подлесът е рядък, а тревна покривка почти липсва. Разпространени са в горещия пояс на планетата между 25° с.ш и 30° ю.ш. в районите на Амазония, Заирската котловина и Гвинейското крайбрежие на Африка, Средна Америка, Шри Ланка, Индокитай, Малайския архипелаг, Мадагаскар, Нова Каледония, отделни райони на Индия и Бангладеш, в Океания и др.
ВЛАЖНИ ЕКВАТОРИАЛНИ ГОРИ*, зона на влажните екваториални гори, хилея, селвас – една от природните зони в горещия пояс, разположена около екватора. Това са дъждовни, влажни тропични гори, разположени около Екватора. Заемат земите от двете страни на Екватора (до 4-5ο с.ш. и ю.ш. в Африка (басейна на река Конго и Гвинейския залив), в Южна Америка (Амазонската низина), Малайския архипелаг. Развити са при низинен, равнинен и котловинен релеф, топъл и влажен екваториален климат с голямо количество валежи, висока влажност на въздуха, липса на сезонна ритмика, под червено-жълти почви (латерити). Растителността е гъста, етажирана, вечнозелена. Характерни са увивните растения като лиани, множество епифити (растения, които се хранят от въздуха). В Африка са много характерни палмите – над 1000 вида, и редица ценни дървесни видове като червено дърво, абаносово дърво, махагоново дърво, банани и др. В Южна Америка по-характерни дървесни видове са какаовото, хининовото, каучуковото, памучното дърво и др.
ВЛАЖНИ СУБТРОПИЦИ – част от субтропичния пояс, характеризиращ се с по-голяма влажност на въздуха (макар и неравномерно разпределена през годината), листопадни, широколистни, вечнозелени гори и храсталаци. Към влажните субтропици се отнасят районите с над 1000 мм годишна сума на валежите. Такива са източните брегове на японските острови.
ВЛАЖНИ ТРОПИЦИ* – части от тропичния пояс, отличаващи се с влажен тропичен климат – високи температури, висока влажност на въздуха, голямо количество валежи. Характерни са за източните крайбрежия около северната и южната тропична окръжност в Африка (югоизточното крайбрежие и остров Мадагаскар), Азия (полуостров Индокитай, източното крайбрежие на полуостров Индустан), Австралия (тихоокеанското крайбрежие), Северна Америка (полуостров Флорида и полуостров Юкатан, част от Антилските острови и др.) и др. Влажните тропици се формират под влияние на океанска въздушна маса и духането на пасатите. Отличават се с температури от 23 до 32ο С през цялата година, с малки температурни амплитуди, голяма облачност, висока относителна влажност на въздуха, значителни валежи (1000 - 2000 мм). За тях са характерни влажните тропични гори, отличаващи се с буйна, разнообразна вечнозелена растителност и разнообразен животински свят.
ВЛАЖНОСТ НА ВЪЗДУХА – степента на наситеност на атмосферата с водни пари. В зависимост от количеството им влажността е: абсолютна, максимална и относителна, а въздухът бива наситен и ненаситен с водни пари. Тя се формира от изпарението на водата от водните басейни, потоците, земната повърхност, растителността, снежната покривка и ледниците. Количеството водни пари в атмосферния въздух зависи преди всичко от температурата. При температура на въздуха -20οС водата е 1 грам, при 0οС е около 5 грама и при +20οС влагата е около 17 грама. По-топлият въздух поема по-голямо количество водни пари. По отношение на влагата, въздухът е наситен, когато при температурата, която има не може да поема повече водни пари и ненаситен, когато може да поема още влага. От влажността на въздуха зависят: количеството и разпределението на валежите, разпределението на растителността върху сушевата повърхност. Тя най-често се определя като абсолютна и относителна.
ВЛАЖНОСТ НА ПОЧВАТА – степента на наситеност на почвата с вода. Може да бъде в трите агрегатни състояния – течно, твърдо (лед) и газообразно (водна пара). Тя се определя като абсолютна (разликата в теглото на едни същ обем почва във влажно и в сухо състояние) и относителна (процентно отношение на абсолютната към пределната влагоемкост). Формира се от валежите, грунтовите води и напояването. Величината на влажността на почвата зависи от нейния гранулометричен състав, съдържанието на хумус, обработката на почвата, количеството, вида и разпределението на валежите, изпарението от почвената повърхност и използваната от растенията вода. Влажността на почвата е важен фактор за развитието на растенията и плодородието на почвите. Тя се променя по сезони и има годишен ход в зависимост от промените в температурните условия и количеството и вида на валежите. При недостиг на вода почвите изсъхват и се нуждаят от напояване, а при излишък – се заблатяват и се нуждаят от отводняване.
ВЛАКНОДАЙНИ РАСТЕНИЯ – група технически културни растения, от които за стопански цели се използва влакното. То може да бъде в различна част от растението: в стъблото (коноп, лен), в листата (агаве, новозелендски лен, юка), в семената (памук). Влакнодайните растения се отглеждат като суровина за производството на: тъкани (памук, лен, коноп), амбалаж (юта, коноп, агава (сизал), юка и др.); хартия (черница, коприва, тръстика, жълтуга и др.), за плетене на рогозки и кошници (тръстика, камъш и др.), за четки и т.н.
ВНОС, импорт – икономическа дейност, част от външноикономическите отношения на държавите, при която в една държава се внасят от други държави чрез различни фирми суровини, полуфабрикати, елементи, възли, детайли, потребителски пазарни продукти, капитали, услуги и др., предназначени за продажба или използване в нея. Движението на тези изделия е свързано с преминаването на държавната граница и обмитяване в различен размер. Вносът бива различни видове: редовен, временен и внос на консигнация. Той е редовен, когато стоките се внасят за използване и продажба в страната. Когато стоките се внасят само за определено време (например за участие в панаири и изложби), вносът е временен. Има и внос на консигнация, когато стоките се внасят, без предварително да са продадени. След като се продадат, те стават редовен внос. Размерът на вноса влияе върху външнотърговския и платежния баланс на страната. Всяка страна се стреми да има по-малък внос от износа и по такъв начин да има положителен външнотърговски и платежен баланс.
ВОДА – химическо съединение на водорода (11.11%) и кислорода (88.89%) – H2O. В зависимост от температурните условия се среща в трите агрегатни състояния – течно (вода), твърдо (лед) и газообразно (пара). Водата е в течно състояние между 0ο и 100οС. Образува водна обвивка на земята – хидросфера. Съдържа се и в литосферата, скалите, почвата, въздуха, живите организми и човека. В естествени условия съдържа разтворени вещества, предимно соли. В зависимост от това е прясна (до 1 г/л) и солена (над 1 г/л). Повърхностнотечащите води (реки и ледници) и са мощен фактор за въздействие върху земната повърхност, създаването и видоизменението на формите на релефа.
ВОДЕН БАЛАНС – съотношението между прихода и разхода на вода, както и изменението на запаса от влага на дадена територия (общо за Земята, континент, страна, район и т.н.) през определен период от време. Най-съществен елемент на приходната част са валежите, а на разходната – изпарението. Влияние върху водния баланс оказват още и кондензацията на водни пари, снеготопенето, ледотопенето, водният отток в определена територия. Основна закономерност на водния баланс е, че количеството валежи е равно на количеството на изпаряваната вода, повърхностния отток и натрупването в горните слоеве на литосферата.
ВОДЕН БАСЕЙН, водоем (от фр. bassin – “водоем” и вода) – понижено място с различна дълбочина, запълнено с вода, която се движи бавно или не тече. Във водоема може да има приток и отток на течащи води. Водните басейни, според образуването си, са два типа: естествени и изкуствени. Към естествените се отнасят: океани и морета, образуващи водната повърхност на Световния океан; езера и блата, разположени върху сушевата повърхност. Образуването им е резултат предимно от движенията на земната кора и земните пластове (океани, морета, някои езера) и по-малка степен е в резултат на действието на външните земни сили (ледници, свлачища, срутища и др.). Изкуствените водни басейни са създадени от хората с различна цел (добив на електричество, водоснабдяване на стопански обекти и населени места, напояване на земеделски земи и др.) чрез изкопаване на земна маса от земната повърхност, преградни стени, диги и насипи. Към тях се отнасят различните по големина водохранилища (язовири). В зависимост от съдържанието на соли водоемите са солени и сладководни.
ВОДЕН ТРАНСПОРТ – вид транспорт, предназначен за превоз на товари и пътници по вода – океани, морета, реки, езера и канали, чрез използването на плавателни съдове. Той в зависимост от водния басейн, в който се извършва, е морски, езерен и речен. Чрез водния транспорт се осъществяват крайбрежни (каботажни) и линейни, вътрешни и международни превози.
ВОДЕЩ ОТРАСЪЛ – отрасъл на стопанството на дадена страна или район, който има голям относителен дял в произведената продукция и влияе много силно върху развитието на другите стопански отрасли, тясно е свързан с тях. Водещите отрасли определят стопанската структура и поради това са структуроопределящи. Сред водещите промишлени отрасли най-често са енергетика, машиностроене, металургия, химическа промишленост, хранително-вкусова промишленост и т.н.
ВОДИ НА СУШАТА* – води, които се намират на сушата, текат в реките и ледниците или се съдържат във водни басейни (езера, блата, язовири), в земните пластове (кухините и порите на скалите и пластовете). В зависимост от съдържащите се в тях разтворими соли са пресни и солени. Пресните води имат най-голямо значение за живота и стопанската дейност на хората, за развитието на растителността и животинския свят.
ВОДНА ГРАНИЦА – вид държавна граница във формата на линия върху водната повърхност, обозначаваща пределите на държавната територия, териториалния предел на правото на държавата самостоятелно да управлява. Определянето и става чрез международни договори. Тя може да преминава през море, езеро, по река и друг водоем. Водната граница определя териториалните води на страната, които по международните договори обхващат дванадесетмилната част от морето или океана. Когато границата минава по река, тя може да бъде определена по линията на най-дълбокото място (талвега), по единия бряг или по другия бряг и т.н. В зависимост от трасирането на водната граница зависи и териториалната принадлежност на островите.
ВОДНА ЕНЕРГИЯ, хидроенергия, водноенергийни ресурси – енергията на движещата се в потоци по земната повърхност и падаща вода или на акумулираната в естествени (езера) или изкуствени (язовири) водоеми, разположени на някаква височина над морското равнище. Величината на водната енергия зависи от големината на водния пад и количеството на течащата вода. Използва се като ресурс за производството на електроенергия, а в миналото и като ресурс за меленето на пшеница и примитивна обработка на различни материали. С най-големи запаси от водна енергия и най-пълно използване на водните ресурси са страни като Норвегия, Швеция, Швейцария, Австрия и др.
ВОДНА ЕРОЗИЯ (от лат. erodo – разяждам и вода) – разтрошаване, размиване или измиване и отнасяне на скали и почви под действието на течащата вода. Силата на водната ерозия зависи от наклона, скоростта и количеството на течаща вода, здравината на почвата и скалите, както и от залесеността на терена. Водната ерозия създава различни форми на земната повърхност - ерозионни бразди, ровини, долове, оврази, речни долини, водопади, проломи, прагове, бързеи.
ВОДНИ РЕСУРСИ (от вода и от фр. ressources – запаси) – вид природни ресурси, включващ годните за използване от човека води в някаква част от земната повърхност (морета, океани, езера, блата, реки, язовири, потоци, ледници, подземни води, почвена влага) и водните пари в атмосферата. Практически във водните ресурси се включва цялата вода на хидросферата. Те се поделят на: динамични (ежегодно възобновими) и статични (вековни запаси). Към ежегодно възобновимите се отнасят водите на реките (речният отток), а към вековните запаси – ледниците и подземните води. На Земята най-голям е обемът на водите на Световния океан – 1340 млн.км3. Най-ценни като ресурс са пресните води (2.3% от водите на хидросферата). Най-много се използват водните ресурси, намиращи се на сушата и предимно тези на реките и езерата. Водите като ресурс се използват за питейни и битови потребности, за получаване на електричество, промишлени води, напояване, воден туризъм и др.
ВОДНОЕЛЕКТРИЧЕСКИ ЦЕНТРАЛИ (ВЕЦ) – комплекс от съоръжения, машини и оборудване за преобразуване на механичната енергия на падащата вода в електрическа. За ВЕЦ падът на водата се съсредоточава на едно място, което налага да се изграждат язовири, канали, тунели и т.н. Строителството им нарушава природната среда, но произвежданата енергия е евтина, понеже се използва изчерпаем, но бързо възстановим природен ресурс.
ВОДНО РАВНИЩЕ – височината на водната повърхност във воден обект, без влиянието на вълнението спрямо условна хоризонтална повърхност (относително равнище на водата) или морското равнище (абсолютна надморска височина). Водното равнище се колебае в зависимост от влиянието на различни фактори. То може да бъде денонощно, сезонно, годишно и многогодишно. Измерва се в определени пунктове на брега на водните обекти. На основната на многогодишни измервания се определя и средното многогодишно водно равнище. В зависимост от водния обект водното равнище е: а) морско равнище – средното равнище на Световния океан, определено на основата на многогодишни наблюдения и служещо за определяне на надморската (абсолютната височина) на обектите по земната повърхност, приравняване към него на атмосферното налягане, ускорението на силата на тежестта, температурата на въздуха и др.; б) речно и езерно равнище – височината на водната повърхност спрямо морското равнище (т.е. надморско равнище) или някаква друга повърхност (т.е.относително равнище); в) равнище на подземните води – височината, най-близкото отстояние до земната повърхност на водите (грунтови, карстови, артезиански и т.н.).
ВОДНО СТОПАНСТВО – стопански отрасъл, в който се провеждат дейности опазване и използване на водите. Включват се следните стопански дейности: използване на водните ресурси; снабдяване с води на потребителите; опазване на водите от замърсяване; предпазване от вредното въздействие на водите; управление и разпределение на водните ресурси за населението и за стопанските дейности; стопанисване на водни обекти (каскади, язовири, канали, помпени станции, водопроводна и канализационна мрежа и т.н.) и др.. Водите се използват като ресурс в: енергетиката (ВЕЦ, ТЕЦ и АЕЦ); селското стопанство (за напояване); промишлеността (промишлени води и пара); рибовъдството и риболова; туризма (воден туризъм); в бита на хората.
ВОДНО ТЕЧЕНИЕ – преместване на различна по обем водна маса под влияние на различни природни фактори като: гравитация, вятър, различия в плътността, налягането, температурата. В зависимост от мястото на движение и вида на движещата се вода теченията са: морски и океански; речни; езерни; подземни. В зависимост от причината на движение на водата теченията са: ветрови, плътностни, градиентни, компенсационни и т.н.
ВОДОДЕЛ* – линия на земната повърхност, която служи като границата между съседни речни или езерни басейни; линията, в която при изпъкнала земна форма на релефа се пресичат две земни повърхнини с противоположни наклони и разделяща стичането на атмосферните валежи в различни посоки. Вододелите са по-ясно изразени в планините, където обикновено преминават по билата на планински ридове, вериги, хребети, масиви. В равнините и низините те обикновено не са ясно изразени. Вододелите са орографски (очертаващи водосборната площ) и подземни (на подпочвените води). В повечето случаи двата вододела не съвпадат.
ВОДОМЕРЕН ПОСТ, Хидроложки пост – място по течението на река, в което е специално оборудвано за извършване на наблюдения на речния режим. В него се използват водомерна рейка, и/или с уреди за измерване на водното равнище – лимниграфи (автоматично измерващи и предаващи данните).
ВОДОНЕПРОПУКЛИВОСТ – свойство на скалите да не пропускат вода. При обикновени условия към водонепропускливите скали се отнасят глините, глинестите лиски, масивните кристалинни скали (гранит, сиенит, диорит и др.). При водонепропускливи скали на земната повърхност се образува по-гъста речна мрежа и по-често има заблатявания.
ВОДОНОСЕН ПЛАСТ (ХОРИЗОНТ) – водопропусклива скала (пласт) или почва, разположена над водонепропусклив пласт, порите и празнините на която са запълнени с вода, движеща се под действието на силата на тежестта или налягане. Водоносният хоризонт може да обхваща отделен земен пласт или група пластове с общ геоложки строеж и сходни характеристики. Той има общи: област на подхранване, оттичане на водата и наличие на водопропускливи скали – пясъци, чакъли, баластра, варовици, доломити или силно натрошени скали. При мястото на излизане на водоносния пласт на земната повърхност се образуват извори.
ВОДОПАД*, катаракта - падането на речни води от скални откоси, пресичащи речното корито. Образува се, когато реката пресича местност, изградена от различни по твърдост скали. При течението си тя се врязва и разрушава по-бързо слабо споените и по-меки скали в сравнение с по-здравите. В резултат от това в леглото на реката се образуват откоси. Падащата вода разрушава дъното на речното легло, образува ями и подкопава скалата. Скалният откос на водопада също се разрушава и той отстъпва бавно нагоре по течението на реката (от 0.7 до 0.9 м/год. при Ниагарския водопад). Има три основни типа водопади – ниагарски (голяма ширина на мястото, от което пада водата, а височината е по-малка); йосемитски (каскаден), когато водата се разделя на няколко потока и среща един след друг малки скални откоси; карелски, при който водата пада не отвесно, а под наклон обикновено 30-40ο. Най-високият водопад в света е Анхел във Венецуела – 1054 м. Известни водопади са Виктория, Игуасу и др.
ВОДОПРОПУСКЛИВОСТ НА СКАЛИТЕ – свойство на скалите да пропускат вода. То зависи от здравината им, от големината на порите и пукнатините. Към водопропускливите скали се отнасят баластра, дребен чакъл, пясък, льос, варовик и др., както и напуканите здрави скали.
ВОДОСБОРЕН БАСЕЙН, водосборна област (от фр. bassin – водоем), – територията, от която дадена река или езеро събира водите си; площта на водосборната област на дадена река, заедно със земния слой, от който водата постъпва в реката по подземен път. За граница на водосборния басейн се приемат вододелите към съседните речни мрежи. Водосборният басейн (отточната област) на море или океан включва територията, от която в тях се стичат повърхностно или подземно води от сушата.
ВОЕННА ГЕОГРАФИЯ – дял на географията, изучаващ военно-политическото положение на страните, военно-икономическото им състояние, природно-географските, медико-географските и транспортно-географските условия на възможните сухопътни и морски театри на военни действия, стратегическите райони и направления на водене на евентуални военни действия. Като обособен самостоятелен дял е военното странознание. Военната география използва обща географска, икономическа, демографска и страноведска информация.
ВРЕМЕ* – продължителност, траенето на някакво явление или процес, измерването, на което е свързано с някакво друго събитие. То се измерва чрез времева скала, разработена спрямо: въртенето на Земята около собствената и ос; въртене на Земята около Слънцето и излъчването или поглъщането на електромагнитните вълни от атомите или молекулите на някои вещества (атомно време). В практическата дейност на хората за удобство се е наложило измерването на времето чрез скала в секунди, минути, часове, денонощия, седмици, месеци, години. Поради кълбовидната форма на Земята и различното време на настъпване на деня и нощта е възприето и т.нар. поясно време с 24 часови ивици. Скалата на времето позволява да се измерва и проследява протичането на процеса на развитие и изменение в природата и в обществото, последователността в промените в посока от минало към настояще и бъдеще.
ВРЕМЕ* – състояние на приземния слой на атмосферата в дадено място в определен момент или за определен период от време (денонощие, седмица, десетдневка, месец, сезон, година). То се определя чрез стойностите на неговите елементи: атмосферно налягане, температура на въздуха, влажност на въздуха, сила и посока на вятъра, облачност, продължителност на слънчевото греене, количество и вид на валежите, видимост, наличието на атмосферни явления (буря, мъгла и др.). Времето се променя почти непрекъснато поради динамиката на протичащите в атмосферата процеси.
ВРЪХ – най-високата част на изпъкнала форма на релефа – планина, масив, рид, хребет, възвишение, издигната част на планинското било и т.н. В зависимост от своята форма върховете биват: пикообразни (остри, игловидни), пирамидални (карлинги), куполообразни, конусообразни. Най-високият връх на Земята е Джомолунгма (Еверест) – 8848 м.
ВСЕЛЕНА, Космос – 1/. Целият материален свят, безкраен в пространството и развиващ се във времето; цялото космическо пространство, в което се намира и Земята. Това са небесните тела, техните системи, космическото пространство и всичко, което го изпълва. 2/. Съвкупността от всичко съществувало, съществуващо и което ще съществува; светът; 3/. Могъщото, необятното (без граници, без начало и край), безкрайно разнообразното, недостижимото.
ВТОРИЧЕН СЕКТОР* – група стопански отрасли, в които се обработват и преработват суровини и от тях произвеждат нови изделия и полуфабрикати. Включва: а) преработващата промишленост с двете големи групи отрасли предназначени: за производство предимно на средства за производство (тежка промишленост) - металургия, машиностроене и металообработване, химическа промишленост, дървообработваща промишленост, промишленост за производство на строителни материали, стъкларска и порцеланово-фаянсова промишленост и др. и за производство предимно на предмети за потребление (лека проиошленост) - хранително-вкусова, текстилна, кожаро-кожухарска, трикотажна, шивашка и др. промишлености; б) строителство; в) производство и разпределение на електрическа и топлинна енергия и на газообразни горива.
ВУЛКАН (от лат. име на римския бог на ковачите – Vulcanus) – отвор в земните пластове, излизащ на земната повърхност, от който изригват лава, газове, пепел и по-едри късове твърди вещества. Вулканите се образуват при издигане от недрата на Земята по дълбочинни канали и големи пукнатини на огнетечна лава и изригването или изливането и върху земната повърхност. Течният (еруптивен) материал (лава) при изстиването си често пъти се натрупва около отвора и се образува хълмообразна форма, в която се намира гърлото на вулкана. Вулканите са: действащи, спящи и угаснали. Към действащите се отнасят вулкани, които изригват всяка година или на няколко години най-малко веднъж. Общо на Земята има около 600 действащи вулкана, като най-много (около 400) са в континенталните крайбрежия и острови в Тихия океан. Спящи са вулканите, които са прекратили своята дейност за години наред. Угаснали са вулканите, които няколко столетия поред не са изригвали. Някои от сега действащите вулкани в миналото са считани за угаснали. В зависимост от начина на изригване вулканите са стромболиански, хавайски, куполен, щитовиден и др. типове. Според своето местоположение вулканите са наземни, подводни, подледникови.
ВУЛКАНИЗЪМ – съвкупност от природни явления и процеси в земните недра и на земната повърхност, които са свързани с магмените процеси, движенията и преместването на магмата. На земната повърхност характерни явления са изригването на вулканите, изливането на лава, изхвърляне на твърди тела (вулкански бомби) и газове. Характерни за земните недра са магмените интрузии (внедрявания) между земните пластове, образуването на масивни магмени тела, жили и полезни изкопаеми.
ВУЛКАНОГЕННО-СЕДИМЕНТОГЕННИ СКАЛИ – вид скали, образувани от седиментен и вулкански материал. В зависимост от начина на образуване са: а) вулкански седиментни скали, съдържащи повече от половината пирокластичен материал (късчета от лавата) – вулкански туф, образуван почти изцяло от лава и вулкански туфити, съдържащи повече от 50% лавов материал; б) механични вулканогенно-седиментогенни скали, образувани чрез смесване, уплътняване и спояване на вулкански и седиментен материал (над 50% седименти) – туфобрекча, туфоконгломерат, туфист пясъчник и др.; в) хемогенни вулканогенно-седиментогенни скали, образувани чрез утаяване, наслагване и уплътняване на извлечен и измит материал от вулкански скали на дъното на воден басейн – сяра, яспис, някои руди, фосфорити и др.. Разпространени са в районите на минала или съвременна активна вулканска дейност. В България се срещат в Източните Родопи.
ВУЛКАНСКА БОМБА - парче твърд скален материал, образуван при втърдяване във въздуха на течна или полутечна лава. Има различни размери, като най-едрите вулкански бомби достигат до 7 м. При падането на земната повърхност предизвиква разрушения. След падането им вулканските бомби, могат да бъдат включени като материал при образуването на нови механични вулканогенно-седиментогенни скали.
ВУЛКАНСКИ КОНУС – повишена част на земната повърхност с конусовидна форма, образувана в резултат на натрупването на вулканичен материал, изхвърлен от кратера (централен или страничен) на вулкана.
ВУЛКАНСКИ ОСТРОВИ – острови, образувани от подводна вулканска дейност. Твърде често се издигат високо над земната повърхност. Обикновено са по-малки по площ от континенталните острови. Понякога образуват островни групи. В повечето случаи това са показващи се над водата конуси на вулкани. Вулкански острови се образуват и в съвременни условия. В Тихия океан има над 10 000 вулкански острова. Сред вулканските островни са: Хавайски острови, Канарски острови, Азовски острови, остров Стромболи в Средиземно море и др.
ВУЛКАНСКИ ТУФ (от лат. tofus и вулкан, от нем. tuff) – вид вулканска седиментна скала, образувана чрез уплътняване на вулканична пепел, вулканични бомби и друг раздробен, несортирани и незаоблени скални късове и втвърдяването на лава и изхвърлен при изригването на вулкан материали. Спойващото вещество е глинесто, варовито или силикатно. Образуването става на земната повърхност, в някои случаи и чрез пренос от водни потоци. Понякога има примеси от други невулкански видове скали. Вулканският туф е слабоспоена, ронлива скала. Използва се като строителен материал.
ВУЛКАНСКО ГЪРЛО – канал, чрез който се свързват огнището на вулкана и земната повърхност. При вулканска активност през него преминават вулканските продукти. Гърлото може да бъде вертикално, наклонено или почти хоризонтално разположено.
ВЪГЛЕФИКАЦИЯ (от въглища и лат. facio – правя) – продължителен и сложен процес на преобразуване на растителна маса във въглища. Протича в две добре обособени фази: първа - торфообразуване (хумификация) и превръщане на торфа във въглища и втората – изменение и преобразуване на въглищата (метаморфизъм) от лигнитни до антрацитни. Под влияние на температурата и налагането въглищата се уплътняват, от тях се отделят кислород и летливите вещества, а растителното вещество се овъглява, превръща се във въглен. В резултат от въглефикацията се променят се химичния състав и физичните свойства на въглищата, особено се повишава топлотворността им при изгаряне. В зависимост от степента на променените свойства на веществото в процеса на въглефикацията се създават следните видове твърди горива: торф и лигнитни, кафяви, черни и антрацитни въглища.
ВЪГЛИЩА, каменни въглища – вид седиментна (утаечна) скала от растителен произход. Въглищата съдържат голямо количество въглерод – до 97%, и притежават свойството да горят. На цвят са кафяви или черни. Освен въглерод съдържат и кислород, сяра, азот и различни примеси. При нагряване и при липса на въздух се превръщат в кокс. В зависимост от съдържанието на въглерод и отделяната топлина биват антрацитни, черни, кафяви и лигнитни. Използват се за добив на електроенергия и топлоенергия, в химическата промишленост, в металургията, в бита за отопление на населението и др. Големи находища на въглища има в Донбас (Украйна и Русия), Кузбас (Русия), Илинойс (САЩ), Германия (Рур), Полша (Шльонск), и др. страни.
ВЪЗВИШЕНИЕ – положителна (изпъкнала) форма на земната повърхност с междинни стойности на разликата във височините между хълм и планина. Елементите на възвишението са връх, склон и подножие. По-големите възвишения, с по-рязко издигане над околната повърхност (над 200 м), се наричат планина. Най-често възвишение наричат изпъкнали форми с надморска височина над 200 м и до около 500 м. Очертанията на възвишенията са неправилни. Твърде често те са с различна дължина, ширина и посока на простиране. Обикновено са разположени и се издигат сред равнини, низини, полета.
ВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ – вид транспорт, подотрасъл на транспорта, включващ дейности за скоростен (бърз) превоз на пътници, товари и поща по въздуха чрез самолети и вертолети. Осъществява превози за кратък срок, на големи разстояния, но при значителни разходи на гориво и висока себестойност. Има най-голямо средно превозно разстояние по международните линии. Въздушният транспорт е силно зависим от климатичните условия. Пречка за полетите са неблагоприятните явления като поледица, мъгла, градушка, бурен вятър, обилен снеговалеж и т.н.
ВЪЗДУШНА МАСА* – голям обем въздух, част от долния слой на атмосферата (тропосферата), относително еднороден по физически свойства и движещ се заедно в едно от теченията на общата атмосферна циркулация. Въздушната маса се образува над относително еднородна земна или водна повърхност. Отличава се с определена температура, влажност на въздуха, посока и скорост на движение. Свойствата на въздушните маси се определят от подстилащата повърхност и географската ширина (мястото) на тяхното образуване. Обикновено една въздушна маса заема голяма площ и при преместването си в други географски райони предизвиква промяна на времето, но и самата въздушна маса се променя. При преход от една към друга въздушна маса характеристиките на въздуха се променят. Въздушните маси според избрани признаци са: а) по температура - топли, студени и неутрални; б) мястото на образуването им – полярни, умерени, тропични, екваториални, а понякога отделят и мусонни въздушни маси; в) устойчивост – неустойчива (голям вертикален градиент) и устойчива (малък температурен градиент).
ВЪЗОБНОВИМИ ПРИРОДНИ РЕСУРСИ* – изчерпаеми природни ресурси, които могат по естествен път да се възобновяват в резултат на протичането на природни процеси. Към групата на възобновимите ресурси се отнасят биоресурсите, водните ресурси на сушата, почвените ресурси и някои минерални ресурси (соли). Възобновяването е в приблизително същото количество, форма, вид и качество. Скоростта му е различна. Най-бърза е тя при течащите води. Много бавно е възобновяването на почвените ресурси.
ВЪЗПРОИЗВОДСТВО НА НАСЕЛЕНИЕТО – естествен процес на възобновяване и на населението. Неговото протичане зависи от измененията в броя и структурата на населението, скоростта на смяна на поколенията и се измерва чрез раждаемост, смъртност и естествен прираст (разликата между раждаемост и смъртност). То има количествена и качествена страна. Количествената страна включва естественото движение на населението, миграционните (механичните) движения и възстановяване на силите и работоспособността на хората. Качествената страна включва неговата образованост, културност, квалификация, производствен опит, физическа дееспособност, здравословно състояние, психически качества и др. В тесен смисъл на думата възпроизводството на населението означава естествената смяна на поколението на родителите от поколението на децата.
ВЪЗРАСТОВА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – вид демографска структура на населението, групиране на населението, живеещо на определена територия по възрасти. Тя е резултат от възпроизводството на населението в минали периоди и е предпоставка за бъдещото демографско развитие. С цел анализ и оценка на демографската ситуация на определена територия, населението се структурира на групи по два основни начина: по единични възрасти от раждането до пределната възраст и групи; чрез групиране на единичните възрасти, обикновено за обхват от 5 години; според особеностите на физиологичното развитие на организма (детство, младост, зрялост и старост); според мястото в процеса на възпроизводство на обществото (деца, родители и прародители); според трудоспособноста (подтрудоспособна, трудоспособна и надтрудоспособна възраст).
ВЪЗСЕД – вид геоложка структура, образувана по линията на полегат разлом, при което едното крило (част от земните пластове) се издига повече от другото (лежащото) крило и надвисва над него. Образува се под влияние на силен хоризонтален натиск и напрежение преместване на земните пластове, както и под въздействието на гравитацията. Когато наклона на разломната повърхнина е под 45ο възседа се нарича навлак.
ВЪЛНЕНИЕ – разпространение на вълни по водна повърхност; сложни колебателни движения на повърхностния слой вода на езеро, море, океан, язовир, предизвикани от вятъра. При стихването на вятъра и вълнението стихва. Срещат се три типа вълнение: 1/. Ветрово – вълните се създават от вятъра, през цялото време на вълнението се намират под неговото въздействие, вълните се движат по посоката на вятъра; 2/. Остатъчно – вълните се разпространяват известно време след спиране на действието на причината, която ги е породила; 3/. Смесено. Вълнението се измерва в балове.
ВЪНШЕН ДЪРЖАВЕН (ПРАВИТЕЛСТВЕН) ДЪЛГ* - финансови задължения на правителството на една страна към други държави, чуждестранни учреждения, банки, фирми и граждани. Формира се чрез ползване на външни заеми, внос на стоки и услуги и др. Измерва се в чужда валута.
ВЪНШНА МИГРАЦИЯ – вид механично движение на населението, изразяващо се в преселване от населено място от една държава в населено място в друга държава. При тази миграция се преминава държавната граница и хората се настаняват за постоянно или за продължително време в друга страна. Външната миграция се поделя на емиграция (изселване от страната) и имиграция (заселване в страната).
ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ – основна част от външноикономическите връзки на една страна, обхващаща търговията с други страни. Включва внос, износ на стоки, реекспорт и търговски дейности с не стоков характер (патенти, лицензи и др.). В условията на пазарна икономика се характеризира с ожесточена конкуренция в борбата за отстояване и завладяване на нови пазари, експанзия на крупните транснационални компании. Световни центрове на търговията са Западна Европа, Северна Америка и Япония.
ВЪНШНИ ЗЕМНИ СИЛИ* – сили, които въздействат на земната повърхност и са извън Земята и земната кора. Това са слънчевата енергия – топлина и светлина, колебания на температурата, въздействието на водата, вятъра, растителния и животинския свят и силата на тежестта. Под въздействието на външните земни сили протичат екзогенните (външните) релефообразуващи процеси.
ВЪНШНОИКОНОМИЧЕСКИ ВРЪЗКИ – стопанските взаимодействия между държавите. Основа на външноикономическите връзки е международното разделение на труда и стопанската специализация на отделните страни. Те включват движение на стоки (външна търговия), движението на работна сила, движение на капитали, движение на туристи (международен туризъм), обмен на научно-техническа информация, съвместно изграждане и стопанисване на обекти, международни транспортни връзки. Интензивността на външноикономическите връзки зависи от равнището на икономиката на отделните страни. Развитите страни предимно изнасят готови изделия, а внасят суровини и материали.
ВЪРТЕНЕ НА ЗЕМЯТА – едно от движенията на Земята, водещо до смяната на деня и нощта. Земята извършва едно пълно завъртане около своята ос за едно звездно денонощие – сред но около 23 часа, 56 минути и 4 секунди. Въртенето на Земята се извършва в посока от запад на изток – обратно на движението на часовниковата стрелка. То предизвиква отклонение на падащите тела на изток, подмиване на десните брегове на реките, течащи на север в Северното полукълбо, и на левите брегове на реките, течащи на юг в Южното полукълбо.
ВЪРТОП – 1/. Водовъртеж – дълбоко място в река, в което водата при течението си прави въртеливи движения и увлича към дъното. 2/. Повърхностна карстова форма на релефа, представляваща карстово понижение с най-често с фуниевидна форма с размери от стотици метри и дълбочина от 1-2 до 40-50 м. Образува се поради химичното изветряне на карбонатните скали, подложени на въздействие от валежните води. На дъното на понижението (въртопа) обикновено има понор (губилище), чрез който водите навлизат в подземни кухини и пукнатини.
ВЪТРЕШНА МИГРАЦИЯ – вид механично движение на населението, при което има преселване от едно селище в друго селище в същата страна, т.е. чрез изселване и заселване за постоянно или за продължително време в ново селище. Според вида на селищата между които се преселват хората вътрешната миграция е от следните типове: от село в град; от град в село; от едно село в друго село; от град в друг град. Вътрешната миграция може да бъде междурайонна и вътрешнорайонна.
ВЪТРЕШНА ТЪРГОВИЯ – вид стопанска дейност, чрез която се осъществява реализацията (продажбата) на стоките, произведени в страната или внесени от чужбина. Чрез вътрешната търговия се осигурява потреблението от населението на редица стоки и продукти от първа необходимост. В зависимост от мястото и на извършване тя бива: стационарна (магазини, бутици и т.н.), разносна, каталожна, борсова, електронна. В зависимост от количеството на продаваните стоки вътрешната търговия бива: търговия на едро и търговия на дребно. Чрез търговията на дребно стоките достигат до населението като краен потребител.
ВЪТРЕШНИ ЗЕМНИ СИЛИ* – сили, които са вътре в Земята и въздействат отвътре върху земната повърхност и протичащите върху и над нея природни процеси. Това са тектонските движения (издигания, пропадания, разместване, нагъване на земните пластове), магматизмът, метаморфизмът (преобразуването на скалите), седиментацията, вулканизмът и земетресенията.
ВЪТРЕШНИ МОРЕТА – морета, дълбоко вдаващи се в сушата и свързващи се със Световния океан или със съседни морета с един или няколко протока. Те са предимно плитки морета, образувани в резултат на потъването на сушата и потопяването и от океанските води. Поделят се на два вида - вътрешноконтинентални (Балтийско, Бяло море и др.) и междуконтинентални (Черно море, Мраморно море Червено море, Средиземно море и др.).
ВЪТРЕШНОКОНТИНЕНТАЛНИ ПУСТИНИ* – разновидност на пустините, определена по географското им положение. Те са придобили пустинен вид поради голямата им отдалеченост от водните басейни и достигането до тях на обеднени на влага въздушни маси и незначително количество валежи. По това се отличават от приокеанските пустини Намиб, Западна Сахара, Атакама и др., образувани под влияние на студените океански течения. Вътрешноконтинентални пустини са тези в Азия (Каракум, Къзълкум, Гоби, Такламакан и др.), в Африка, пустините в Австралия и др. За тези пустини са характерни предимно твърдолистни сухолюбиви растения като саксаул, ефедра и др.
ВЪТРЕШНОМАСОВИ ВАЛЕЖИ – вид краткотрайни валежи, формирани при еднородна въздушна маса. Най-често са поройни и падат от кълбесто-дъждовни облаци в неустойчива въздушна маса. При по-устойчива въздушна маса обикновено със във вид на ръмеж. Към вътрешномасовите валежи се отнасят и хоризонталните валежи (роса, слана, скреж).
ВЯТЪР – хоризонтално преместване (движение) на въздуха спрямо сушевата и водната повърхност. Образува се поради различията в атмосферното налягане на въздушните маси. Преместването на въздуха е от място с по-високо към място с по-ниско атмосферно налягане. С увеличаване на разликата в налягането се увеличава скоростта на вятъра. Ветровете могат да бъдат част от глобални въздушни потоци и локализирани на определено място. В зависимост от продължителността им те биват постоянни (напр. пасати), периодични (напр. мусони и бризи) и епизодични (напр. бора, фьон, смерч и др.). Вятърът се характеризира с посока и скорост. Скоростта на вятъра се измерва по 12 степенната скала на Боуфърт. Посоката на вятъра се определя по 16 -те посоки на хоризонта или в градуси по азимута. Вятърът въздейства върху формите на земната повърхност, върху движението на океанската и морска вода (вълни и течения), върху почвите (ветрова ерозия), растителността. Силата на вятъра може да се използва от хората като ресурс за производство на електроенергия.