Географски речник Г

Г

ГА­ЛЕ­РИЙ­НИ ГО­РИ (от фр. galerie) – го­ри във вид на про­дъл­го­ва­ти тес­ни иви­ци, раз­по­ло­же­ни покрай два­та бря­га на ре­ки­те в без­лес­ни зо­ни – савани, пустини, полупустини, степи. Разположението им се дължи на по-високата влажност на крайречните земи, поради наличието на изобилие от течаща вода и възможност корените на дърветата да извличат повече влага. В по-те­сен сми­съл на ду­ма­та – край­реч­ни­те го­ри на Аф­ри­ка и Юж­на Аме­ри­ка. В пустините на Средна Азия върху заливните тераси покрай на пресичащите ги реки са развити гори предимно от топола, върба, тръстика и др., които се наричат тугай. 

ГАБРО (от ит. gabbro) - вид магмена интрузивна скала. В химичния и състав има силиций и окиси на желязото и магнезия. На цвят габрото е черно или тъмнозелено. Образувана е в земните недра при бавно застиване и пълно изкристализиране на магмата. По състав е близко до базалта. Използва се в строителството като облицовъчен камък. Най-голямо е находището на габро в масива Дулут в Канада. Срещат се по-големи находища и във Франция, ЮАР, Русия, Украйна и др. страни.

ГЕЕСТИ (от нем. Geest – безплоден, сух) – равни, неразчленени пясъчни низини по крайбрежията на Северно море в Германия и Нидерландия. Образувани са от зандрови полета и са изградени предимно пясъчни, ледникови и водно-ледникови наслаги с прослойки от глинести наноси. Повечето са лишени от растителна покривка или такава има в добре овлажнените места във вид на торфеници.  

ГЕЙ­ЗЕР ( от исл. geysa – бликвам) – вид въз­хо­дящ го­рещ из­вор, кой­то пе­ри­о­дич­но изх­вър­ля во­да във ви­со­чи­на във вид на фон­тан на 30-50 м. Из­риг­ва­ни­я­та на гей­зе­ри­те са ре­зул­тат от по­ви­ша­ва­не на на­ля­га­не­то и на­тис­ка на вод­ни­те па­ри. Те се об­ра­зу­ват, ко­га­то има два ре­зер­во­а­ра с под­зем­ни во­ди, наг­ря­ва­ни от вул­кан­с­ко­то ог­ни­ще и свър­за­ни чрез извит ка­нал. По-нис­ки­ят от тях пос­то­ян­но е за­пъл­нен с во­да, а по-ви­со­ко раз­по­ло­же­ни­ят се за­пъл­ва са­мо пе­ри­о­дич­но. Па­ра­та от го­ре­ща­та во­да в дол­ния ре­зер­во­ар пос­тъп­ва по ка­на­ла в гор­ния. Ко­га­то тем­пе­ра­ту­ра­та в дол­но раз­по­ло­же­ния ре­зер­во­ар над­х­вър­ли 100^οС, то прег­ря­та­та па­ра оказ­ва на­ля­га­не, по­ра­ди ко­е­то во­да­та от гор­ния ре­зер­во­ар се из­х­вър­ля във ви­со­чи­на. Вре­ме­то меж­ду от­дел­ни­те из­риг­ва­ния е от ед­на ми­ну­та до ня­кол­ко ме­се­ца. Често пъ­ти в кра­те­ри­те на гей­зе­ри­те се об­ра­зу­ват раз­лич­ни от­ло­же­ния от ми­не­ра­ли­те, съдър­жа­щи се във во­да­та, и се об­ра­зу­ват фор­ми, по­доб­ни на ста­лаг­ми­ти, на­ре­че­ни гейзери­ти. Гей­зе­ри чес­то има в Ис­лан­дия, Йе­ло­ус­то­ун­с­кия на­ци­о­на­лен парк в САЩ, Но­ва Зе­лан­дия, полуостров Кам­чат­ка в Ру­сия, т.е. в об­лас­ти­те със съв­ре­мен­на или не­от­дав­на прек­ра­те­на вул­кан­с­ка дей­ност. Най-круп­ни­ят гей­зер (Вай­манг) е дейс­т­вал от 1899 до 1904 г. в Но­ва Зе­лан­дия. Той из­х­вър­лял до 800 т вода на ви­со­чи­на до 460 м.

ГЕНЕТИЧНИ РЕСУРСИ (от лат. genos - род и от фр. resources – средства, възможности, източници), генофонд – съвкупността от всички гени на биологичен вид, група популации или отделна популация, съдържащи наследствената информация за всички класификационни единици (разреди, класове, родове и видове) организми. Те са от два основни типа: растителни генетични ресурси (растителен генофонд) и животински генетични ресурси (животински генофонд). Опазването им се осъществява чрез сложен комплекс от мерки и мероприятия: защитени територии (национални, природни паркове, резервати и т.н.), защитени видове растения и животни (червена книга), охрана на природни забележителности (дървета и др.), ботанически градини, зоопаркове и др.

ГЕНОФОНД (от грц. genos - род и фонд - основание) – вж.: Генетични ресурси.

ГЕОГ­РА­ФИЯ* (от гр. geos – земя и graphos – пиша) – строй­на сис­те­ма от тяс­но свърза­ни на­у­ки, изу­ча­ва­щи зем­на­та по­вър­х­ност и об­х­ва­ща­щи­те я об­вив­ки (геог­раф­с­ка сфе­ра, ге­ос­фе­ра), при­род­ни­те, те­ри­то­ри­ал­но-про­из­вод­с­т­ве­ни­те и социално-териториалните об­ра­зу­ва­ния (ком­п­лек­си), тех­ни­те еле­мен­ти, вза­и­мов­ръз­ка­та и взаимодейс­т­ви­е­то меж­ду ге­ог­раф­с­ка­та сре­да и чо­веш­ко­то об­щес­т­во, тери­то­ри­ал­но­то разпределение на жи­ва­та при­ро­да и на чо­веш­ка­та дей­ност. По­де­ля се на раз­лич­ни географс­ки науки: природни (физико-географски) и обществено-географски; теоретични и приложни (медицинска география, рекреационна география и т.н.); общи и регионални и т.н.. Географ­с­ки­те из­с­лед­ва­ния имат раз­ли­чен те­ри­то­ри­а­лен обх­ват – гло­ба­лен, ре­ги­о­на­лен и лока­лен. Главна задача на географията е разкриване на характера и закономерностите на взаимодействието “природна среда - човешко общество”.

ГЕОГРАФИЯ НА ГРАДОВЕТЕ – вж.: Геоурбанистика.

ГЕОГРАФИЯ НА ЖИВОТНИТЕ - вж.: Зоогеография.

ГЕОГРАФИЯ НА КУЛТУРАТА, културна география – дял на социално-икономическата география, изучаващ териториалните пространственото разпространение и развитие на културните дейности, особеностите на материалната, духовната и др. вид култура (начинът на живот, традиции и обичаи) на населението. Създадена е от К. Зауер в САЩ през първата половина на XX.  Има два основни раздела: когнитивна и поведенческа география.

 ГЕОГРАФИЯ НА НАСЕЛЕНИЕТО – дял на социално-икономическата география, изучаваща териториалното разположение, териториалната организация и структура на населението в конкретните природни, социални, икономически и куртурно-духовни условия. Изучава промените в неговото количество (брой,  гъстота и териториално разпределение), естествено движение (възпроизводство и демографска структура - полова, възрастова, етническа, религиозна, образователна и др.), механично движение (миграции), структура (полова, възрастова, образователна, религиозна и др.), селищни форми (градове, села и др.), трудови ресурси (заети, безработни и др.), социалното равнище  (традиции, обичаи, жизнено равнище, бит и култура), прогнози за изменение на състава и т.н. Изучаването става общо и на отделни териториални равнища – локално, районно, национално, регионално и глобално. Особена важност има изучаването и характеризирането на демографската ситуация в района и страната. Географията на населението поддържа тесни контакти и връзки с науките демография, икономика, етнология, социология, статистика и др.

ГЕОГРАФИЯ НА ПОЧВИТЕ – дял на природната география, изучаващ закономерностите на териториалното разпространение и изменение на почвите, факторите, които влияят върху почвообразуването (релеф, скална основа, климат, растителност и т.н.) почвеното хоризонтално и вертикално зониране. Поделя се на обща география на почвите, изучаваща факторите за почвообразуване и закономерностите на географското разпространение на почвите и на регионална география на почвите, която изучава пространствените особености на различно йерархично равнище –местност, район, страна, регион, континент. Като наука се формира в края на XIX век на основата учението на В.В. Докучаев за почвите, факторите на образуването им и тяхната зоналност (хоризонтална и вертикална).  Географията на почвите е междудисплинарна наука между география и почвознание.

ГЕОГРАФИЯ НА ПРОМИШЛЕНОСТТА – дял на социално-икономическата география, изучаващ териториалното разположение, факторите за развитие, отрасловата структура, закономерностите и специфика на развитие на промишлените отрасли и производства на различно равнище – локално, районно, национално, международно (регионално) и глобално. Оформени са три равнища: а) обща география на промишлеността, която изучава общите закономерности на възникването и развитието на териториалната структура, мястото на промишлеността в международното разделение на труда, мястото и сред другите стопански отрасли, влиянието и върху природната среда и др.; б) регионална география на промишлеността, която изучава промишлените териториални единица от различно равнище: промишлени пунктове, промишлени центрове, промишлени райони, отделни страни и региони; в) география на промишлените отрасли (енергетика, металургия, машиностроене, химическа, текстилна, хранително-вкусова и др.), която изучава факторите за развитие и териториално разположение на отделните промишлени отрасли и производства, тяхната роля и место в стопанското развитие на определена територия.  

ГЕОГРАФИЯ НА РАСТЕНИЯТА, фитогеография – на­у­ка за за­ко­ни­те на разпростра­не­ние на ви­до­ве­те рас­те­ния и по-круп­ни­те так­со­но­мич­ни ка­те­го­рии. За­ед­но с ге­ог­ра­фи­я­та на рас­ти­тел­ни­те съ­об­щес­т­ва вли­за в със­та­ва на бо­та­ни­чес­ка­та ге­ог­ра­фия. Геог­ра­фи­я­та на рас­те­ни­я­та се за­ни­ма­ва с изу­ча­ва­не­то на аре­а­ли­те (ра­йо­ни­те на разпростра­не­ние) на от­дел­ни­те ви­до­ве (и еди­ни­ци от по-ма­лък ранг), ро­до­ве, се­мейс­т­ва и дру­ги так­со­но­мич­ни ка­те­го­рии на бо­та­ни­ка­та, а съ­що и фло­ра­та на раз­лич­ни­те ра­йо­ни на Зе­мя­та. Тя се поделя на: флористическа география; историческа география на растенията (обяс­ня­ва стро­е­жа, фор­ма­та на аре­а­ли­те и със­та­ва на фло­ра­та с ис­то­ри­чес­ки при­чи­ни); екологическа география на растенията  (изучава съв­ре­мен­ните еко­ло­гич­ни осо­бе­нос­ти на рас­те­ни­я­та.

ГЕОГРАФИЯ НА РЕЛИГИЯТА – ге­ог­раф­с­ка на­у­ка, изу­ча­ва­ща раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то и прос­т­ран­с­т­ве­но-вре­ме­во­то раз­ви­тие на ре­ли­ги­оз­ни­те вяр­ва­ния на раз­лич­ни на­ро­ди. Тяс­но е свър­за­на със со­ци­ал­на­та ге­ог­ра­фия, ико­но­ми­чес­ка­та ге­ог­ра­фия, ге­ог­ра­фи­я­та на потребле­ни­е­то и ет­ног­ра­фи­я­та. Изу­ча­ва прос­т­ран­с­т­ве­ни­те фор­ми на ре­ли­ги­я­та – све­тов­ни ре­ли­гии, мес­т­ни ре­ли­гии и тра­ди­ци­он­ни вяр­ва­ния на на­ро­ди­те, изос­та­на­ли в сво­е­то истори­чес­ко раз­ви­тие.

ГЕОГРАФИЯ НА СВЕТОВНОТО СТОПАНСТВО - дял на социално-икономическата география, изучаващ общите закономерности на териториалното развитие на стопанските дейности в хода на международното (географското) разделение на труда, на стопанското развитие на отделни стопански отрасли и региони, взаимовръзката между националните стопанства и типовете страни.

ГЕОГРАФИЯ НА СЕЛИЩАТА – дял на социално-икономическата география, изучаващ факторите, закономерностите на формирането, развитието и териториалното разположение, функциите на населените места, спецификата на селищата по йерархични равнища (район, страна, регион и др.), съвременното състояние на селищната мрежа и селищата. В нея са обособени география на градовете и география на селските селища.

ГЕОГРАФИЯ НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО – дял на социално-икономическата география, изучаващ факторите и условията на развитие на селското стопанство, закономерностите на разпределение на земеделското производство в определена територия. Има обособени самостоятелни направления: география на растениевъдството (зърнопроизводство, отглеждане на технически култури, зеленчукопроизводство, овощарство, лозарство, отглеждане на фуражни култури и др.); география на животновъдството (говедовъдство, овцевъдство, свиневъдство, птицевъдство и др.).  

ГЕОГРАФИЯ НА СТРАНИТЕ – вж.: Странознание.

ГЕОГРАФИЯ НА ТРАНСПОРТА – дял на икономическата география, изучаващ факторите и закономерностите на териториално разположение на транспортните линии и възли, развитието и състоянието на транспортните мрежи, потоците от товари и пътници, влиянието на транспорта върху развитието на другите стопански отрасли и селищата в определена територия. Изучава се още и спецификата на транспортните райони и развитието в тях на отделните видове транспорт (железопътен, автомобилен, морски, речен, езерен, въздушен, тръбопроводен), взаимодействието между тях в определена териториално обособена единица.

ГЕОГРАФИЯ НА ТУРИЗМА – дял на социално-икономическата география, изучаващ териториалната организация на туристическата дейност, разположението на туристическите ресурси, материалната база и туристическата инфраструктура. В географията на туризма в зависимост от целите на определени критерии се обособяват самостоятелни направления като география на рекреационния туризъм, познавателен туризъм и т.н.

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ДЪЛ­ЖИ­НА* – един от ге­ог­раф­с­ки­те ко­ор­ди­на­ти, оп­ре­де­лящ положени­е­то на ня­как­ва точ­ка от зем­на­та по­вър­х­ност спря­мо Ну­ле­вия (Гри­ну­ич­ки) мериди­ан, отдалечеността от него измерена по дъгата на паралела до дадена точка от земната повърхност. В за­ви­си­мост от по­со­ка­та на из­мер­ва­не е из­точ­на (от 0 до 180^ο) и запад­на (от 0 до 180^ο). Из­мер­ва в гра­ду­си, ми­ну­ти и секунди.

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ЕК­С­ПЕ­ДИ­ЦИЯ – ед­на от ор­га­ни­за­ци­он­ни­те фор­ми на по­ле­ви­те географ­с­ки из­с­лед­ва­ния. За нея са характерни мар­ш­рут­ни придвижва­ния по из­с­лед­ва­на­та те­ри­то­рия. Провежда се от гру­па из­с­ле­до­ва­те­ли и по­мо­щен пер­со­нал. Съвре­мен­ни­те географ­с­ки ек­с­пе­ди­ции имат ком­п­лек­сен ха­рак­тер. Наб­ра­ни­ят веществен ма­те­ри­ал (образци от минерали, скали, растения, животни, предмети от бита на хората, облекла и т.н.), извърше­ни­те наб­лю­де­ния и из­мер­ва­ния се обоб­ща­ват и ана­ли­зи­рат след приключване на експеди­ци­я­та.

ГЕОГРАФСКА ЕКСПЕРТИЗА (от лат. expertus – опитен) – географска практико-приложна дейност състояща се в изготвяне на заключение на специалист-географ за съвременното състояние на природната среда на определена територия и географска прогноза за възможните промени под въздействие на природни и човешки фактори. Основава се на наблюдения, измервания, данни от ГИС, целеви проучвания на състоянието на природната среда като цяло или на отделни нейни компоненти и е съобразена с целите на нейното провеждане. Използва се най-често по два начина: а) като основа за разработване на проекти за производствена стопанска дейност,  строителство, териториални устройствени планове, разработване на дългосрочни стратегии за регионално развитие; б) проверка и оценка на изготвени  проекти за промени в околната среда, строителство, урбанизиране на територии, чрез които може да се повлияе пряко или косвено на природната среда.  

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ЗО­НА -  вж.: При­род­на зо­на.

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ЗО­НАЛ­НОСТ – ед­на от глав­ни­те географски за­ко­но­мер­нос­ти, изразя­ва­ща се в пос­ле­до­ва­тел­на­та смя­на на природните по­я­си и зо­ни. Тя има широчинно и височинно проявление. При широчинната зоналност има смяна на природните зони от Еква­то­ра към по­лю­си­те под влияние на не­рав­но­мер­но­то разпределение на лъчиста­та енергия на Слън­це­то и раз­ли­чи­я­та в ин­тен­зив­ност­та на кръгов­ра­та на топ­ли­на, вла­га, минерални и ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва. Про­я­вя­ва се най-пъл­но във вът­реш­но­континенталните равнини. Височинната зоналност е характерна на планините, където с увеличаването на надморската височина се променят природните климатични условия – понижаване на температурите, увеличаване на количеството на валежите, повишаване на влажността на въздуха, облачността, повишаване на честотата и скоростта на ветрове и т.н.. Тези климатични промени водят до изменения във височина на формите на релефа, почвите, водните количества и водният режим на реките и езерата, растителността, животинският свят.

ГЕОГРАФСКА ИНФОРМАЦИОННА СИСТЕМА* (ГИС), геоинформационна система – ком­пют­ри­зи­ра­на информационна сис­те­ма за на­би­ра­не, съх­ра­не­ние, об­ра­бот­ка, достъп, ана­лиз, обобщение, разпространение и из­пол­з­ва­не на дан­ни (вклю­чи­тел­но и географ­с­ки кар­ти) за териториал­ни систе­ми. Главен източник на информация са разнообразни и различни географски изображения и данни. Вся­ка географ­с­ка информационна сис­те­ма се със­тои от след­ни­те ком­по­нен­ти: източ­ни­ци на сведе­ния (данни, ин­фор­ма­ция в таб­ли­чен или гра­фи­чен вид); тех­ни­чес­ки сред­с­т­ва за набира­не и обра­бот­ка (ко­мпю­тър­ни сис­те­ми, работ­ни стан­ции, персо­нал­ни компют­ри); прог­рам­ни продук­ти (соф­ту­ер) и на­чи­ни­те (мето­ди­ка­та) на обработ­ка­та, система­ти­зи­ра­не и анализира­не на ин­фор­ма­ци­я­та. Разработки­те чрез използва­не­то на ГИС се из­пол­з­ват не само в ге­ог­ра­фи­я­та, но и в опазването на природната среда, стопанс­ка­та дей­ност, в управле­ни­е­то и териториалната организация и устройство на обществото.

ГЕОГРАФСКА ИНФОРМАЦИЯ (от лат. informatio — осведомяване, разяснение, изложение и география) – 1/. Съвкупността от сведения, данни, описания, изследвания, знания и др. за географски обекти, явления, процеси, пространства, независимо от начина на представяне (цифри, текстове, знаци, символи, снимки, видеоизображения, карти и т.н.); 2/. Необходимите и използвани данни, сведения, описания и т.н. за определени географски пространства, терени, обекти, явления и т.н., при осъществяване на негеографски изследователски, проектантски и стопански дейности. 

ГЕ­ОГ­РАФС­КА КАР­ТА* (от нем. karte) – ма­щаб­но на­ма­ле­но и обоб­ще­но изображение на зем­на­та по­вър­х­ност (или част от нея) вър­ху плос­кост с по­мощ­та на условни зна­ци, по­каз­ва­що раз­по­ло­же­ни­е­то, съ­че­та­ни­я­та и връз­ки­те на при­род­ни­те и общес­т­ве­ни­те яв­ле­ния, под­б­ра­ни и ха­рак­те­ри­зи­ра­ни с някаква цел и предназначение на картата. За съз­да­ва­нето на географските карти се из­пол­з­ват спе­ци­ал­ни ма­те­ма­ти­чес­ки спосо­би – кар­тог­раф­с­ки проекции, ма­щаб, ус­лов­ни зна­ци. Кар­та­та поз­во­ля­ва да се по­лу­чи наглед­на пред­с­та­ва за изоб­ра­зя­ва­на­та зем­на по­вър­х­ност, те­ри­то­ри­я­та и гра­ни­ци­те на разпрост­ра­не­ние на ня­как­ви обек­ти, яв­ле­ния, об­ра­зу­ва­ния, про­це­си. Ге­ог­раф­с­ки­те кар­ти се използ­ват за ори­ен­ти­ра­не на мес­т­ност­та, за обу­че­ние, в сто­пан­с­ка­та дей­ност, во­ен­но­то дело, поли­ти­ка­та, за прокарва­не на мар­ш­ру­ти и тра­се­та, за ана­лиз на със­то­я­ни­е­то и промените в геог­раф­с­ка­та сре­да и т.н. 

ГЕОГРАФСКА КУЛТУРА (лат. cultura – отглеждане и география) – 1/. Използване в човешката дейност на географските знания и умения: а) за общата географска картина на света, за географски обекти, процеси, явления в природата и обществото, за отделни региони, страни и места; б) формирано и практически използвано географско мислене; в) използване на географски методи на разглеждане на природата и обществото; г) владеене на географския език на комуникация. Според Максаковский има две равнища на географската култура: тясно - професионалната култура на географите; широко (масово) – географските знания и умения, използвани от хората. 2/. Изкуствено създадено насаждение от ценни, местни или чуждоземни растителни (дървесни, храстови и тревни) видове с произход и масово типично разпространение за други географски райони.

ГЕОГРАФСКА ОСНОВА НА КАРТАТА – общогеографската част на някаква карта, използвана за ориентиране и обвързване на нанесените тематични данни на нея. Като географска основа обикновено се използват изображения на бреговата линия, хидрографската мрежа (течението на реките и контурите на езерата и язовири), политическите граници, местата на столици и големи селища и важните транспортни артерии. Чрез изображението на тези географски обекти се показва пространственото местоположение на обекти и разпространението на процеси и явления, изобразявани според предназначението на картата.

ГЕ­ОГ­РАФ­С­КА ОБ­ВИВ­КА – об­вив­ка на Зе­мя­та, пред­с­тав­ля­ва­ща еди­нен при­ро­ден ком­п­лекс, в кой­то се до­пи­рат, про­ник­ват ед­на в дру­га и си вза­и­мо­дейс­т­ват геосферите­. Тя обхваща гор­на­та част на литосфе­ра­та, ця­лите хид­рос­фе­ра, педосфе­ра и би­ос­фе­ра, нис­ки­те части на атмосферата (до озо­но­вия слой). Географската обвивка е мно­го слож­на по със­тав и стро­еж, в нея се осъществяват много­об­раз­ни вза­им­ни връз­ки, из­ра­зя­ва­щи се в об­мен на ве­щес­т­во, енер­гия и информация. В раз­лич­ни­те час­ти на Зе­мя­та е раз­ли­чна­  по­ра­ди различи­я­та в количеството на постъпващата вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност слън­че­ва ра­ди­а­ция. Географската обвивка е предмет на изуча­ва­не от при­род­на­та (фи­зи­чес­ка­та) ге­ог­ра­фия.

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ПРОГ­НО­ЗА (от гр. geo – земя, grapho – пиша, pro – напред и gnosis – знание) – на­уч­на раз­ра­бот­ка на пред­с­та­ви­те за бъ­де­що­то със­то­я­ние и про­ме­ни­те в природ­ни­те ге­ог­раф­с­ки обек­ти, яв­ле­ния, про­це­си, сис­те­ми, за тех­ни­те ос­нов­ни свойс­т­ва и раз­но­об­раз­ни из­ме­ня­щи се със­то­я­ния, вклю­чи­тел­но и обус­ло­ве­ни­те от дей­ност­та на човека. Ос­но­ва­ва се на оцен­ка­та на тях­но­то ми­на­ло и се­гаш­но със­то­я­ние и се из­ра­зя­ва в раз­к­ри­ва­не на тен­ден­ци­я­та на раз­ви­ти­е­то.

ГЕОГРАФСКА СИСТЕМА вж.: Геосистема.

ГЕ­ОГ­РАФС­КА СРЕ­ДА* - част от географската обвивка на земята, земното природно обкръжение на човешкото общество. Тя е взаимосвързана  съвкупност от природно-географски обекти, процеси и явления, необходимо условие за съществуването на човека и обществото. В географската среда се извършва непосредственото взаимодействие на природата и обществото и поради това  тя оказва силно влияние върху човека, човешките дейности и развитието на обществото. С развитието на науката и техниката се разширява обхвата на географската среда.

ГЕОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА (от гр    ц. character – черта, особеност) -  кратко, ясно и систематизирано подредено описание (изложение) на местоположението, отличителните белези, параметри, свойства и качества на географски обекти, явления и процеси. Поради огромното различие на свойствата и отличителните им белези има огромно разнообразие на географските характеристики. В зависимост от произхода на географския обект, явление и процес географските характеристики са два основни типа: продногеографски (физикогеографски) и социално-икономически

ГЕ­ОГ­РАФС­КА ШИ­РИ­НА* – един от ге­ог­раф­с­ки­те ко­ор­ди­на­ти, оп­ре­де­ля­щи положени­е­то на ня­как­ва точ­ка от зем­на­та по­вър­х­ност спря­мо Ек­ва­то­ра. Тя е се­вер­на (между Ек­ва­то­ра и Се­вер­ния по­люс) и юж­на (меж­ду Ек­ва­то­ра и Юж­ния по­люс). Из­мер­ва се по ме­ри­ди­а­на в гра­ду­си и ми­ну­ти. На Екватора географската ширина е 0^ο, на Северния и на Южния полюс е 90^ο.

ГЕОГРАФСКА  ШКОЛА В СОЦИОЛОГИЯТА – направление в социологическата наука, разглеждащо географското положение и географската среда (или отделни нейни компоненти като почва, вода, въздух и др.) като определящ фактор за развитието на обществото. Към това направление отнасят идеите на Монтескьо, Бокл, Ратцел, Мечников и др.

ГЕОГРАФСКИ АНАЛИЗ* (от география и от грц. analisis - разчленяване, разлагане) -  1/. Метод за изучаване на географски обекти, процеси, явления и пространства, при който обектът на изследване мислено се разчленява на относително самостоятелни елементи (компоненти). Географският анализ предхожда географския синтез (съединяване на компонентите на изследвания обект, процес или явление в единно цяло и е неразривно свързан с него. В географията основен е пространственият анализ. Използват се също така и регионален (разделяне на определена територия на отделни райони), количествен (определяне на количествените съотношения на компонентите в изучавания обект), качествен, структурно-функционален (разглеждане на географските обекти, явления и процеси като система), генетически и други видове анализи. 2/. Синоним на научно географско изследване.

ГЕОГРАФСКИ ЕЗИК – използването на специфична система от звукови и писмени символи за изразяване на географско съдържание на мисълта. Тя според Максаковский включва използването на: географски понятия и термини; географски факти, цифри и данни; географски имена; географски представи (образи).  

ГЕОГРАФСКИ ГЛОБУС* –   мащабно умалено и обобщено изоб­ра­же­ние на зем­на­та по­вър­х­ност в сфе­рич­на фор­ма. На по­вър­х­ност­та на глобу­са са нане­се­ни кон­ту­ри­те и площта на големи­те ге­ог­раф­с­ки обек­ти. Гло­бу­си­те обикно­ве­но се из­гот­вят в ма­щаб 1:30 млн. и 1:80 млн. В зависимост от изобразеното съдържание глобусите могат да бъдат природно-географски, стопанско-географски и политически. Най-разпространени са природно-географските глобуси. Първият опит за създаване на географски глобус е направен около 150 г. пр.н.е. от Кратес. На него били нанесени кръгове, а между тропиците бил изобразен главен (екваториален) океан, от който се образували два меридионални океана, които разделяли сушата на Земята на четири части. Първи­ят истински географски глобус е направен от Мар­тин Бе­хайм през 1492 г.

ГЕОГРАФСКИ ДЕТЕРМИНИЗЪМ* (от лат. determinare - “определям) - научно направление в обществените науки, утвърждаващо положението, че развитието на народите напълно или почти напълно зависи от природната среда (географското положение и природните условия) на територията, на която живеят. За родоначалник на географския детерминизъм се приема Шарл дьо Монтескьо, който развил идеята за влиянието на географските условия като цяло и преди всичко на климата върху живота на хората, обичаите и нравите на народите, развитието на стопанството и политиката на различните страни. След това идеите на географския детерминизъм залягат в основите на други обществени теории и учения като малтусианство, еволюционната теория на Дарвин, схващанията на Ратцел за политическата география, на Хънтингтън и много други.

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ ИМЕ­НА, топоними – име­на­та на ге­ог­раф­с­ки­те обек­ти по зем­на­та по­вър­х­ност. В за­ви­си­мост от ви­да ге­ог­раф­с­ки­те обек­ти се по­де­лят на: хид­ро­ни­ми – имената на вод­ни обек­ти (ре­ки, езе­ра, бла­та, мо­ре­та, оке­а­ни и т.н.); оро­ни­ми – име­на­та на пла­ни­ни, ви­со­чи­ни, хъл­мо­ве и др.; ой­ко­ни­ми – име­на­та на на­се­ле­ни­те мес­та; фитотопоними – име­на на рас­те­ния, из­пол­з­ва­ни ка­то име­ на ге­ог­раф­с­ки обек­ти, зоотопоними и др.

ГЕОГРАФСКИ ИНСТРУМЕНТИ (от лат. instrumentum – оръдие на труда) – различ­ни тех­ни­чес­ки оръ­дия на тру­да, с по­мощ­та на ко­и­то ге­ог­ра­фи­те пра­вят сво­и­те изслед­ва­ния. Към тях се от­на­сят ком­пас (за оп­ре­де­ля­не на по­со­ки­те на све­та), те­о­до­лит (за оп­ре­де­ля­не на ви­со­чи­на­та и ази­му­та), ни­ве­лир (за оп­ре­де­ля­не на от­но­си­тел­на­та ви­со­чи­на меж­ду точ­ки от зем­на­та по­вър­х­ност), кли­но­мер (за точ­ни из­мер­ва­ния на ви­со­чи­ни­те), баро­ме­тър (за из­мер­ва­не на ат­мос­фер­но­то на­ ля­га­не) и др.

ГЕОГРАФСКИ КОМПЛЕКС*, природен териториален комплекс (от лат. complexus – свръзка) – при­ро­дна сис­те­ма със за­ко­но­мер­но териториално съ­че­та­ние на географ­с­ки­те ком­по­нен­ти (скали, земна повърхност и ре­леф; атмосферен въздух и формиран климат; поч­ви; по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи  и подземни во­ди; организмови съобщества (рас­те­ния, жи­вот­ни и микроорганизми), на­ми­ра­щи се в слож­но вза­и­мо­дейс­т­вие и взаимообус­ло­ве­ност и об­ра­зу­ва­щи един­на ця­лос­т­на сис­те­ма. Географски­те ком­п­лек­си са от раз­ли­чен по­ря­дък – от фа­ция до ге­ог­раф­с­ки зо­ни. Изу­ча­ват се от лан­д­шаф­тоз­на­ни­е­то.

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ КО­ОР­ДИ­НА­ТИ* (от лат. co – с, заедно и ordinatus – подреден) – вели­чи­ни, оп­ре­де­ля­щи мес­то­по­ло­же­ни­е­то в пространството на точ­ки­ вър­ху зем­на­та повърх­ност чрез ъгъ­ла (в гра­ду­си, ми­ну­ти и се­кун­ди) спря­мо Ек­ва­то­ра (ге­ог­раф­с­ка ширина) и спря­мо Ну­ле­вия  ме­ри­ди­ан (географска дължина) по па­ра­ле­ла на из­ток от 0 до 180о и.д. и на за­пад – от 0 до 180о з.д. Вся­ка точ­ка от зем­на­та по­вър­х­ност има сво­и­те коорди­на­ти – ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на и дъл­жи­на. Те се из­пол­з­ва при определяне на местоположението на обекти, ори­ен­ти­ра­не­то по кар­та, ориентиране на местността при изследвания, по­хо­ди, ек­с­пе­ди­ции, в мор­с­кия и въз­ду­шен тран­с­порт, във во­ен­но­то де­ло, в космонав­ти­ка­та и др..

ГЕОГРАФСКИ КРЪСТОПЪТ– част от зем­на­та по­вър­х­ност (те­ри­то­рия, ге­ог­раф­с­ки обект, ге­ог­раф­с­ки пункт), в ко­я­то се пре­си­чат пъ­ти­ща от раз­лич­ни по­со­ки. Кръс­то­път­но­то мес­то­по­ло­же­ние е важ­на пред­пос­тав­ка за въз­ник­ва­не­то на се­ли­ща, за раз­ви­тие на икономи­чес­ки, тър­гов­с­ки, тран­с­пор­т­ни, ту­рис­ти­чес­ки, по­ли­ти­чес­ки и кул­тур­ни връз­ки меж­ду съ­сед­ни те­ри­то­рии (дър­жа­ви, ра­йо­ни и т.н.). Се­ли­ща­та, раз­по­ло­же­ни встра­ни от глав­ни пъ­ти­ща обикновено изос­та­ват в сво­е­то раз­ви­тие.

ГЕОГРАФСКИ ЛАНДШАФТ (от нем. land земя и schaft – общност, цялостност) – вж.: Ландшафт. 

ГЕОГРАФСКИ МЕТОДИ – кон­к­рет­ни на­уч­ни ме­то­ди, спе­ци­фич­ни за из­с­лед­ва­не на ге­ог­раф­с­ки­те обек­ти, яв­ле­ния, про­це­си и за­ко­но­мер­нос­ти. Спе­ци­фич­ни ге­ог­раф­с­ки ме­то­ди са кар­тог­раф­с­ки­те ме­то­ди, па­ле­о­ге­ог­раф­с­ки­те ме­то­ди, ге­о­мор­фо­лож­ки­те ме­то­ди, експедици­он­ни­те ме­то­ди и др. В ге­ог­ра­фи­я­та се из­пол­з­ват и ме­то­ди от дру­ги на­у­ки ка­то ис­то­ри­чес­ки ме­тоди, ге­о­хи­ми­чес­ки ме­то­ди, ге­о­фи­зи­чес­ки ме­то­ди, ма­те­ма­ти­чес­ки ме­то­ди и т.н. Всич­ки из­пол­з­ва­ни в ге­ог­ра­фи­я­та ме­тоди - об­що­на­уч­ни, кон­к­рет­нона­уч­ни, специфични ге­ог­раф­с­ки, ме­то­ди на дру­ги­те на­у­ки, се обе­ди­ня­ват от спе­ци­фич­ния географс­ки предмет, обект и под­ход на из­с­лед­ва­не­то и разглеждането.

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ ОТК­РИ­ТИЯ – на­ми­ра­не­то на но­ви, не­из­вес­т­ни по-рано обективно съществуващи ге­ог­раф­с­ки обек­ти, про­це­си, яв­ле­ния, ге­ог­раф­с­ки за­ко­но­мер­нос­ти (устойчи­ви връз­ки и вза­и­мо­дейс­т­вия), подходи и методи на изследване, които внасят значими промени в равнището на географското знание. В миналото са пре­об­ла­да­ва­ли откри­тия на географски обек­ти и яв­ле­ния. Се­га по-го­ля­мо значе­ние има от­к­ри­ва­не­то на географ­с­ки­ закономернос­ти и методи на географски изследвания .

ГЕОГРАФСКИ ПОДХОД – комплексът от използваните от други науки и дейности географски методи, инструменти и средства на проучване на обекти, явления, процеси, територии и т.н.. Характерно за използването на географския подход е извършването на ориентиране и определянето на местоположение, граници, обхват, съседство, териториалност (глобалност, регионалност, локалност), използване на карта и др. Прилага се за набиране на данни и информация, необходими за характеризиране на условия, дейности, за прогнози и планиране на обекти, явления, процеси, дейности. Неговото използване е характерно за исторически, икономически, геоложки, биоложки, екологични, стопански и др. изследвания, за дейностите при проектиране и строителство, при териториална диференциация на научни, стопански (земеделски, транспортни, туристически и т.н.), политически, социални, културни и др. дейности000000

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ ПО­ЛЮ­СИ – ма­те­ма­ти­чес­ки оп­ре­де­ле­ни точ­ки, в ко­и­то въображаемата ос на вър­те­не­то на Зе­мя­та пре­си­ча зем­на­та по­вър­х­ност. В тях се събират зем­ни­те ме­ри­ди­а­ни. Зе­мя­та има два по­лю­са – Се­ве­рен и Южен. Се­вер­ни­ят по­люс се намира в Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан, а Юж­ни­ят по­люс – в Ан­тар­к­ти­да. На ге­ог­раф­с­ки­те полю­си ня­ма обик­но­ве­ни­те по­со­ки на све­та, а са­мо ед­на по­со­ка. На Се­вер­ния по­люс тя е само юж­на, а на Юж­ния – са­мо се­вер­на. На по­лю­си­те ня­ма де­ле­не на де­но­но­щи­е­то на ден и нощ. Има по­ля­рен ден (шест ме­се­ца) и по­ляр­на нощ (шест ме­се­ца). Географските полюси се преместват, движейки се по сложна крива, но на незначително разстояние.

ГЕОГРАФСКИ ПОСИБИЛИЗЪМ (от лат. possibilis — возможен) – направление в географията, което разглежда природната (географската среда) като възможност за развитие и изменение на човешката дейност, като влияние на средата върху избора на вида на човешката дейност и ограничител на дейността на хората в конкретни исторически условия. Възниква и се развива във френската школа „география на човека”. Основният акцент е взаимоотношението „човек-природа”, при което природата оказва влияние върху особеностите на историческото и социално развитие на народите. Идеите на посибилизма са развити от Видал дьо ла Блаш и Деманжон от Франция, Боумен и Зауер от САЩ, частично от Шлютер в Германия, Воейков в Русия и др.

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ ПО­ЯС, физико-географски пояс – най-го­ля­ма­та структурна единица на ге­ог­раф­с­ка­та об­вив­ка на Зе­мя­та; голяма иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност с еднород­ни при­род­но-ге­ог­раф­с­ки ус­ло­вия, формирана на основана на географската зоналност. Ос­но­вен приз­нак за обо­со­бя­ва­не­то на фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ките по­яси е количеството получавана от земната повърхност слънчева радиация и пряко свързаните с нея климатични условия, ко­и­то пък опре­де­лят спе­ци­фич­ни­я ри­тъм на природ­ни­те про­це­си, вегетацията (развитието) на растенията, миг­ра­ци­я­та (пос­то­ян­ни или вре­мен­ни премествания) на животни­те, кръ­гов­ра­та на водата и дру­ги. Вътре в поясите се формират изменения под влиянието на надморската височина и отдалечеността на  сушата от океаните и моретата, а в Световния океан от океанските и морските течения. Всеки географски пояс има свои специфични особености на радиационния баланс, атмосферната циркулация, преноса на влага. В отделните географски по­я­си­ се обо­со­бяват природни (географски, фи­зи­ко-географски) зони. Формирани са един екваториа­лен по­яс и по два поя­са (по един за Северното и за Юж­но­то полукъл­бо) – субекваториални, тропич­ни, субтропич­ни, умерени, субполяр­ни и по­ляр­ни..

ГЕОГРАФСКИ ПРОЦЕСИ – съвкупност от природни процеси, свързани с формирането, развитието и функционирането на геосистемите и взаимовръзките между тях, водещи до промяна на географската среда. те се осъществяват чрез обмяна на вещество и енергия. Като резултат от тяхното протичане е промяната в компонентите на географската среда, техните структура, състав и свойства. Различават три групи географски процеси: а) физико-географски; б) обществено-географски; в) процеси на взаимодействието „природа-общество”.

ГЕОГРАФСКИ РЕГИОН* (от гр. geos – земя и graphos – пиша и от лат. regio, regionalis – област, район), район – те­ри­то­рия, част от зем­на­та по­вър­хност, ко­я­то се отлича­ва от дру­ги­те час­ти на те­ри­то­ри­я­та по спе­ци­фич­на­та съв­куп­ност от при­род­ни, иконо­ми­чес­ки, де­мог­раф­с­ки и дру­ги осо­бе­нос­ти и рав­ни­ще на со­ци­ал­но-иконо­ми­чес­ко, по­ли­ти­ческо, кул­тур­но и дру­го раз­ви­тие. Из­пол­з­ва се ка­то ед­на от географс­ки­те еди­ни­ци – напр. при­род­но-ге­ог­раф­с­ки ра­йон, со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки ра­йон, про­миш­лен ра­йон, туристичес­ки ра­йон и т.н. В България са обособени следните природно-географски райони (области): Дунавска равнина; Старопланинска; Краищенско-Средногорска; Тракийско-Странджанска; Рило-Родопска области и Българско черноморско крайбрежие. Като социално-икономически райони  и райони за планиране се разглеждат: Северозападен; Северен Централен; Североизточен, Югоизточен, Южен централен и Югозападен.

ГЕ­ОГ­РАФС­КИ ФАК­ТО­РИ НА КЛИ­МА­ТА – вид при­род­ни кли­ма­то­об­ра­зу­ва­щи факто­ри (движещите сили и условия), ко­и­то вли­я­ят вър­ху про­ти­ча­не­то на климатообразува­щи­те процеси, формирането и изменението на климата. Към тях се отнасят: 1. Географска ши­ри­на. От нея зависи нак­ло­нът (ъгълът) на па­да­не­то на слънчевите лъчи върху земната по­вър­х­ност и съответно ко­ли­чес­т­во­то топлина, ко­я­то тя получава. 2. Разпределение на су­ша­та и во­да­та. То влияе чрез раз­ли­чи­я­та в ско­рост­та на нагряване и изстива­не на суша­та и вод­на­та по­вър­х­ност, от­ра­зя­ва­щи се на свойс­т­ва­та на въздушните маси. 3. Въздуш­ни ма­си и тях­но­то прид­виж­ва­не (ат­мос­фер­на цир­ку­ла­ция). При движението си въздуш­ни­те ма­си пре­на­сят сво­и­те свойс­т­ва – температура на въз­ду­ха, атмосферно налягане, влаж­ност. 4. Релеф. Той влияе чрез фор­ма­та на по­вър­х­ност­та, изложението на склонове­те, нак­ло­на на скло­но­ве­те, по­со­ка­та на простира­не на ед­ри­те форми на релефа. Влияе и надмор­с­ката висо­чи­на. Тя обус­ла­вя измене­ни­е­то във ви­со­чи­на на всички свойс­т­ва на атмосфер­ния въздух – ат­мос­фер­но наляга­не, плът­ност, тем­пе­ра­ту­ра, влажност и т.н.

ГЕ­ОГ­РАФС­КО ПО­ЛО­ЖЕ­НИЕ*– мес­то­на­хож­де­ни­е­то на ня­ка­къв ге­ог­раф­с­ки обект или точ­ка на зем­на­та по­вър­х­ност и по от­но­ше­ние на те­ри­то­рии и дру­ги ге­ог­раф­с­ки обек­ти, на­ми­ра­щи се из­вън то­зи пункт, обект или аре­ал. В ма­те­ма­ти­чес­ка­та ге­ог­ра­фия географското поло­же­ние се оп­ре­де­ля чрез ге­ог­раф­с­ки­те ко­ор­ди­на­ти – ши­ри­на и дъл­жи­на. В природна­та ге­ог­ра­фия то се оп­ре­де­ля по от­но­ше­ние на при­род­но-ге­ог­раф­с­ки обек­ти – континенти, оке­а­ни, мо­ре­та, пла­ни­ни, реки, езера и т.н. В по­ли­ти­чес­ка­та ге­ог­ра­фия положението се опре­де­ля спря­мо дру­ги стра­ни, дър­жав­ни об­ра­зу­ва­ния, меж­ду­на­род­ни политически органи­за­ции и съ­ю­зи. В ико­но­ми­чес­ка­та ге­ог­ра­фия то се оп­ре­де­ля спря­мо даден икономичес­ки ра­йон, на­се­ле­но мяс­то, сто­пан­с­ки цен­тър и т.н.

ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ НА КОНТИНЕНТ* – осо­бен вид ге­ог­раф­с­ко положе­ние, оп­ре­де­ля­що мяс­то­то на зем­на­та по­вър­х­ност на кон­ти­нент. То се опре­де­ля предим­но по няколко на­чи­на – ма­те­ма­ти­ко­-ге­ог­раф­с­ки, при­ро­дно-­ге­ог­раф­с­ки, стопанско-географски, политико-географски и т.н.. По­ра­ди то­ва ге­ог­раф­с­ко­то по­ло­же­ние се оп­ре­де­ля по различен начин. Например, при математико-географското положение се определя положението на континента спря­мо Ек­ва­то­ра (в Се­вер­но и Юж­но по­лу­къл­бо), по Гринуичкия ме­ри­ди­ан (в Из­точ­но и За­пад­но по­лу­къл­бо) и по ге­ог­раф­с­ки ко­ор­ди­на­ти, ка­то се посоч­ват край­ни­те му ге­ог­раф­с­ки точ­ки (се­вер­на, из­точ­на, юж­на, за­пад­на) и т.н.

ГЕОГРАФСКО ПРОГНОЗИРАНЕ (от грц. pro – напред и gnosis – знание и география) – предвиждане (вероятностно съждение) на бъдещото състояние на географската среда, географски обект, географско явление, протичането на географските процеси в природата и в обществото и очакваните промени с цел разкриване на измененията в условията за живот и дейност на хората. То се осъществява на различни равнища: глобално; регионално; национално; местно. В зависимост от геосферите географското прогнозиране може да бъде за: природни извънредни ситуации – опасни атмосферни, геоложки, хидроложки, почвени, биогенни, екологични процеси, явления и проблеми; прогнозиране на антропогенните въздействия и нарушения върху природната среда; прогнозиране на опасности от природни и антропогенни рискове и катастрофи; прогнозиране развитието на населението и човешките ресурси; прогнозиране регионалното развитие и др.

ГЕОГРАФСКО ПРОСТРАНСТВО – основно понятие в географията, философията и математиката. В географията то може да бъде разглеждано в няколко аспекта. 1/. В най-широк аспект географско пространство може да бъде наречена географската обвивка на Земята, т.е. тази част от Земята, която е пряко свързана с живота и дейността на човека. 2/. В широк аспект на разбиране географското пространството е земната повърхност и свързаните с нея (върху земната повърхност, над нея или под нея) обекти, процеси и явления, които имат определено място, ареал (район) на разпространение или връзка и отношение спрямо земната повърхност (сушева и водна). 3/. В тесен аспект географското пространство се разбира като физическото пространство на съществуването на даден обект, явление или протичане на процес, както и територията или акваторията, в която се осъществява въздействието  им  с други обекти и явления. Географското пространство има присъщи характеристики като: местоположение; съседство с други обекти; граници; простиране; измерения (дължина, ширина, височина, дълбочина, площ, разстояние и т.н.). То е неразривно свързано с времето. Измененията в пространството имат времеви измерения. 

ГЕОГРАФСКО РАЗДЕЛЕНИЕ НА ТРУДА, териториално разделение на труда – пространствена форма на общественото разделение на труда, при която отделните части от територията (райони, страни, области, региони и т.н.) се отличават със специализация в отделни стопански дейности, производство на определени видове продукция. Формира се под действието на следните фактори: природни условия, ресурси и специфика на отделни териториални единици; технико-технологично равнище на производството, икономически условия, национално-исторически традиции и др. 

ГЕОГРАФСКО РАЙОНИРАНЕ – дейност (процес и резултатът от него) за поделяне на някаква територия по определен или определени географски признаци на обособени части (райони), които са вътрешно еднородни, но се отличават забележимо от съседните територии. Използваните признаци са твърде различни, но трябва да съответстват на определените цели на районирането. Според използваните признаци на територията географското районирането може да бъде: а) физико-географско (природногеографско); геоморфоложко, климатично, хидроложко, хидрогеоложко, почвено-географско, биогеографско (фито- и зоогеографсоко), ландшафтно, социално-икономическо (икономгеографско) селскостопанско, промишлено, туристическо, транспортно, административно и т.н.

ГЕОДЕЗИЯ (от гр. geodaisia – земя  и правя, разделям) – наука за измерване размерите на Земята и определяне на нейната форма, за измерване размерите на обектите на земната повърхност с цел създаване на карти и планове. Резултатите от измерванията  се използват в науките геофизика, картография, топография, география, както и в практическата дейност най-вече при инженерно-строителните дейности.

ГЕОДЕМОГРАФИЯ (от гр. geos – земя и демография) – междудисциплинално научно направление между демография и география, изучаващо демографската обстановка и ситуация в определена територия като резултат от протичането на демографските процеси в конкретните териториални природно-географски, социално-икономическите и екологични условия; наука, изучаваща различията на демографските характеристики на населението от даден регион спрямо тези на други региони.

ГЕОЕКОЛОГИЯ (от гр. geos – земя и екология) – междудисциплинарно научно направление, изучаващо околната среда (географски, екологични и социално-икономически системи) чрез изучаване на екологичните аспекти на природоползването и взаимодействието на обществото с природата с цел разкриване и предсказване на антропогенните изменения в околната среда.

ГЕОИД (от грц. geos – земя и eidos – вид) – неправилна геометрична фигура на планетата Земя, образувана поради неравномерното разпределение на земната маса, която би се образувала при средно равнище на Световния океан (без приливи, вълни, течения и др.) и мислено продължена под континентите. Поради действието на силата на тежестта всяка точка от повърхността на геоида е перпендикулярна на отвесната линия в тази точка.

ГЕОИЗОБРАЖЕНИЕ (от грц. geos – земя и изображение) – мащабно обобщен модел на земната повърхност или част от нея, на обекти и процеси чрез изображение (образна форма). Различават три типа геоизображения: а) плоски (двумерни) – план, карта, аерофотоснимка, космическа снимка; б) обемни (тримерни) – блок-диаграми, анаглифи (релефни карти с карта с два взаимно допълващи се цвята), картографски холограми и др.; в) динамични (три и четиримерни).  

ГЕОИКОНИКА (от грц. geos – земя и eikon – изображение) - (от грц. geos – земя) –междудисциплинарна наука (между география, картография, геоинформатика, иконика и др.), изучаваща и разработваща теорията на географските изображения, тяхното създаване, преобразуване, анализиране и използване в човешката практическа дейност.

ГЕОИКОНОМИКА – 1/. Наука, която изучава териториалните аспекти на глобализационните и регионалните икономически процеси, международното разделение на труда, възникването и развитието на световните и регионални пазари, човешките, природните и други ресурси за развитие на стопанството на различни равнища, териториалното разположение и специфика на стопанските отрасли; 2/. Наука, изучаваща политическите стратегии и действия на държавите за повишаване на тяхната конкурентноспособност в глобализиращото се световно стопанство, използването на нови нетрадиционни фактори като развитие на научно-изследователския потенциал, внедряване на върхови достижения на науката и най-новите технологии, повишаване качеството на трудовите ресурси, поддръжката на износа и др.; 3/. Достигане на външнополитически цели за световно или регионално могъщество, нарастване на ролята и мястото на страната в световното стопанство чрез икономически фактори.

 ГЕОИНФОРМАТИКА (от гр. geos – земя и информатика) – наука, технология и практическа дейност            за: методите и начините на набиране, обработка, съхранение и използване на географски, статистически  и други данни, информация и знания за определена територия с помощта на електронно-изчислителни  машини и съвременни информационно-комуникционни технологии;  създаване и използване на географски информационни системи; разработка на геоинформационни технологии и решаване на практически задачи. Основните задачи на геоинформатиката са: създаването на база географски данни; анализ и моделиране на географските данни; разработване на програмни продукти за използване на географските данни; решаване на практически задачи.

ГЕОИНФОРМАЦИОННА СИСТЕМА* – вж.: Ге­ог­раф­с­ка инфор­ма­ци­он­на сис­те­ма.

ГЕОИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ* (от грц. geos – земя, от лат. informatio – осведомявам, давам сведение и технология) – специализирани относително самостоятелни дейности за набиране, обработване, съхраняване, преобразуване, изобразяване и разпространение на пространствено подредени и съвместими сведения и данни чрез използване на специализирана апаратура и програмни продукти.

ГЕ­О­ЛО­ГИЯ (от грц. geos – земя и logos – наука) – ком­п­лекс от на­у­ки за про­из­хо­да, със­та­ва, стро­е­жа, раз­ви­ти­е­то на Зе­мя­та и по­лез­ни­те из­ко­па­е­ми. В по-те­сен сми­съл на думата се раз­би­ра са­мо за зем­на­та ко­ра. Об­х­ва­ща от­дел­ни на­уч­ни дис­цип­ли­ни ка­то: динамич­на ге­о­ло­гия, ис­то­ри­чес­ка ге­о­ло­гия, ге­о­тек­то­ни­ка, ми­не­ра­ло­гия (изу­ча­ва минералите), пет­рог­ра­фия (изу­ча­ва ска­ли­те), ли­то­ло­гия, тек­то­ни­ка (изу­ча­ва дви­же­ни­я­та на зем­на­та ко­ра), ре­ги­о­нал­на ге­о­ло­гия, ге­о­ло­гия на по­лез­ни­те из­ко­па­е­ми и др.

ГЕОЛОЖКА ЕРА (от геология и лат. aera – начално, отправно число) – промеждутък от време в геоложката история на Земята, обхващащ голям етап в развитието на литосферата и организмите, част от най-голямата геохроноложка единица - еон. В геохронологическата скала са обособени следните ери: архай и протерозой (през криптозойския еон или докамбрий) и палеозой, мезозой и неозой (през фанерозойския еон). Всяка геоложка ера има различна продължителност и обособени геоложки периоди  на развитие (напр. мезозойска ера – триас, юра и креда). Ерите от фанерозоя имат намаляваща продължителност от най-старата към най-новата – Палеозой 335 млн. г., Мезозой 170 млн. г. и Неозой 66 млн.г.

ГЕОЛОЖКА СТРУКТУРА (от лат. struere,  structura и геология) – част от земната кора с общ произход и строеж, с характерна форма и взаимно разположение на нейните съставни части, образуващи едно цяло, връзките между тях, пространственото им разположение и големина. По същество геоложката структура включва отделните компоненти (части), т.е. геоложкия строеж, но и вътрешното устройство и връзките и зависимостите между тях.  В зависимост от произхода геоложките структури са: разломни, блокови, блоково-разломни, гънкови, вулкански, платформени. В зависимост от размера си са големи (литосферни плочи, платформи, планински пояси), средни или малки  (разседи, възседи, подседи, отседи и др.).

ГЕОЛОЖКИ КАРТИ – вид карти, изобразяващи геоложкия строеж на някаква част на земната кора и създадени чрез геоложко заснемане и резултати от геоложки изследвания. На тях с помощта на качествен фон, буквени, цифрови и други условни знаци се разкриват местоположението, състава, произхода, възрастта на образуване на скалите и земните пластове и др. В зависимост от тяхното предназначение са: тектонски, литоложки, инженерно-геоложки, хидрогеоложки, палеогеографски, на полезните изкпоаеми и др.

ГЕОЛОЖКИ ПЕРИОД (от гр. periodos – определена част от времето и геология) – поделение на геоложката ера с относителна самостоятелност в развитието на Земята. Всеки геоложки период се поделя на различен брой и различни по обхват и специфика геоложки епохи (напр. Юра от Мезойската ера се поделя на епохите: Долна Юра (лиас); Средна Юра (Догер) и Горна Юра (малм). 

ГЕ­О­ЛОЖ­КИ СТРО­ЕЖ* – ха­рак­те­рис­ти­ка на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те разположения и взаи­мо­от­но­ше­ния на ска­ли­те, скал­ни­те об­ра­зу­ва­ния и земните пластове в зем­на­та ко­ра, формиращи някакво цяло, изградено от подредени по определен начин взаимосвързани части. Ге­о­лож­ки­ят стро­еж е ре­зул­тат от слож­но вза­и­мо­дейс­т­вие на ен­до­ген­ни­те (вътрешни­те) и ек­зо­ген­ни­те (външните) земни сили и процеси.

ГЕОМОРФОЛОГИЯ (от гр. geos – земя, morpha – форма и logos – наука) – на­у­ка за ре­ле­фа на зем­на­та по­вър­х­ност, дял на при­род­на­та (фи­зи­чес­ка­та) ге­ог­ра­фия. Тя из­с­лед­ва вън­ш­ни­я об­лик на су­ше­ва­та по­вър­х­ност, обяс­ня­ва ней­ния про­из­ход и изу­ча­ва повърхността на мор­с­ко­то дъ­но (под­во­ден ре­леф). Ге­о­мор­фо­ло­ги­я­та изу­ча­ва вън­ш­ни­те харак­те­рис­ти­ки на ре­лефа (мор­фо­ло­гия), про­из­хо­да му (ге­не­зис) и за­ко­но­мер­нос­ти­те на не­го­во­то раз­ви­тие. Из­пол­з­ва ре­зул­та­ти­те от ге­о­лож­ки­те из­с­лед­ва­ния. Са­мос­то­я­тел­ни направ­ле­ния на ге­о­мор­фо­ло­ги­я­та са: струк­тур­на ге­о­мор­фо­ло­гия, ди­на­мич­на геоморфология, кли­ма­тич­на ге­о­мор­фо­ло­гия, мор­фо­мет­рия, па­ле­о­ге­о­мор­фо­ло­гия, спелеоло­гия, ге­ок­ри­о­ло­гия, вул­ка­но­ло­гия и др. Ге­о­мор­фо­лож­ки­те на­у­ки мо­гат да бъ­дат гру­пи­ра­ни на три гру­пи: об­ща ге­о­мор­фо­ло­гия (изу­ча­ва об­щи­те за­ко­но­мер­нос­ти на формира­не­то на ре­ле­фа); час­т­на ге­о­мо­р­фо­ло­гия (изу­ча­ва ре­ле­фа по един или ня­кол­ко пока­за­те­ля); ре­ги­о­нал­на ге­о­мор­фо­ло­гия (изу­ча­ва ре­ле­фа вър­ху част от зем­на­та повърхност). Ге­о­мор­фо­ло­ги­я­та като са­мос­то­я­тел­на на­у­ка се обособява в края на XIX и нача­ло­то на XX век.

ГЕОМОРФОЛОЖКА КАРТА – вид карта, на която мащабно умалено върху топографска основа е представен релефа на земната повърхност от определена територия чрез неговия външен облик и размери (морфография и морфометрия), типове и форми. Използвани са и са нанесени основни характеристики на релефа като произход, развитие, възраст, състав, строеж и др. Според предназначението различават общи и частни (по отделни признаци) геоморфоложки карти. Общите се създават за цялата територия на изследван обособен район (регион, държава, област) и са със широко предназначение. Частните са предназначени за решаване на специфични научноизследователски и практико-приложни дейности (търсене и разработка на полезни изкопаеми, пътно и хидротехническо строителство и др.). Според степента на обобщение на изобразяваната земна повърхност геморфоложките карти са аналитични и синтетични. Чрез аналитичните се изобразяват еднородни по произход и възраст форми и елементи на релефа.  Чрез синтетичните се изобразяват морфоложки комплекси или типове релеф.

ГЕОМОРФОЛОЖКА КЛАСИФИКАЦИЯ – (от лат. classis – разред и facere – правя и геоморфология) – 1/. Дейност за групиране на различни обекти на земната и явления на земната повърхност на групи, класове и т.н.; 2/. Подреденост по групи на формите на релефа и явленията на земната повърхност.  Обособени са: а) морфометрична класификация (по размери – планетарни, много големи, големи, средни и малки форми); б) генетична (според начина на образуване – гравитационни, тектонски, речни, ледникови, карстови, денудационни и др. форми); в) възрастова (по време на образуване на формите – херцински, каледонски, алпийски, кавтернерни и т.н.); г) морфогенетична (според генетичните типове релеф).     

ГЕОМОРФОЛОЖКИ ОБЛАСТИ*  -  части от земната повърхност, определени на основата на геоморфоложки критерии и притежаващи вътрешно единство на територията - произхода и морфоложките характеристики на земната повърхност. В България има следните геоморфоложки области: Дунавска равнина, Старопланинска област, Преходна планинско-котловинна област, Рило-Родопска област.

ГЕОМОРФОЛОЖКИ ЦИКЪЛ (от гр. morphe – форма и logos – дума, понятие, учение и цикъл) – етап в развитието на релефа, включващ две основни фази – разчленяване и заравняване. Причина за цикличното развитие на земната повърхност са тектонските движения (издигания и понижавания на земната повърхност), промените в климата и др. В първия етап се формира контрастен релеф, доминират ерозионните процеси и разчленяването, а във втория етап се образува пенепленизиран (пределно заравнена земна повърхност) релеф, процесите на заравняване са достигнали до своя предел. Свидетелство за протичането на геоморфоложките цикли са съхранените в съвременния релеф останки от денудационните повърхности, речните и морските тераси.

ГЕОМОРФОЛОЖКО РАЙОНИРАНЕ – поделяне на определена територията на обособени части по морфоложки белези на земната повърхност, обусловени от геоложката структура, скалната основа, генезиса, възрастта, климата, растителността и човешката дейност. При геоморфоложкото райониране се използват различни класификация. Най-често се използват три равнища: провинции, големи по площ територии, свързани с геоструктурата (платформа, геосинклинала и др.) и с общи морфоложки черти (равнини, планини и др.); области и райони. При геоморфоложкото райониране в България се използват следните таксономични единици: а) области (зони) – най-големите територии, чийто произход и морфоложки облик е обусловен предимно от геоложкото развитие и геоложкия строеж (напр. платформения строеж на Дунавската равнина); б) геоморфоложки подобласти – обособяват се предимно по няколко признака – произход, морфоложки облик и др. (например, Предбалкан и Главна Старопланинска верига); в) райони – териториално обособени единици в геоморфоложките области и подобласти  (напр. Източен Предбалкан и Източна Стара планина).

ГЕОПОЛИТИКА* (от гр. geos – земя и politikos – всичко свързано с полиса) – 1/. Наука, ко­я­то изу­ча­ва зависимостта на външната политика на държавите и международните отношения и взаимовръзки (политически, военно-стратегически, икономически, културни, религиозни, екологически и др.) от географското положение и географските фактори (физикогеографски и икономикогеографски). Геополитическите идеи намират израз в интересите на държавите и международните обeдинения, политически партии и организиции, движения и т.н. Ос­но­вен обект на изу­ча­ва­не е ге­о­по­ли­ти­чес­ка­та структу­ра на све­та, вли­я­ни­е­то на дър­жа­ви вър­ху от­дел­ни ре­ги­о­ни на све­та или в гло­ба­лен ас­пект, осно­ва­ни на на­ци­о­нал­ни, дър­жав­ни и ко­а­ли­ци­он­ни ин­те­ре­си. Понятието е въведено в употреба от шведа Рудолф Челен. Съществен принос в развитието на геополитиката като наука имат Фр. Ратцел, Х. Макиндер, К. Хаусхофер, И. Спийкмън и др.  2/. Политическа практика, основана на позицията за географска детерминираност (предопределеност) на държавната политика.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКА СТРУКТУРА* (от лат . structura - строеж, разположение, ред) – съвкупността от обособени политически звена, организации, държави и териториални единици, функциониращи в световното геополитическо пространство и намиращи се помежду си в определени устойчиви връзки и зависимости. Основните структурни звена на световното геополитическо пространство са държавите и организации и съюзи от държави. Важни йерархично свързани и подчинени геополитически структури са големите пространства, геополитическите възли (обикновено конфликтни райони на света като Близкия изток, Балканите, п-ов Сомалия и др.) и ключовите зони (обикновено протоци като Босфор, Гибралтар и др.).

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ КОНЦЕПЦИИ* (от лат. conceptio - мисъл, представа) - основополагащи идеи в геополитиката; система от възгледи и положения за геополитическото състояние, структура, геополитическите процеси и тенденции в развитието на света. Основни геополитически концепции са: влиянието на водата и сушата върху развитието и противоборството между държавите (таласокрация и телурокрация); влиянието на географските посоки (връзката и отношениета “запад-изток” и “север-юг”); атлантизъм и евразийство; хартланд-римланд и др.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ МОДЕЛИ* - съотношение на силите в световното политическо пространство, в резултат на което се формира определена политическа обстановка на: европоцентризъм (политическо господство на европейските велики сили); мондиализъм (САЩ - единствена световна сила); двуполюсен свят (противостоене изток-запад); полицентричност (влияние на световното развитие на множество центрове) и т.н..

ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ПОТЕНЦИАЛ*  - различни видове ресурси (политически, икономически, военни, културни и т.н.) и възможности, които една страна може да използва за постигане на своите приоритетни цели в геополитически план, за промяна на своето място и роля в световното геополитическо пространство. Геополитическият потеницал на страните се променя с промяна историческите епохи и конкретните стопански условия и възможности.

ГЕОПОЛИТИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ* - вид географско положение, изразяващо положението на даден обект (регион, страна, район) спрямо международните “центрове на силата”, огнища на политическо и икономическо влияние и мощ, различни политически, военни, икономически и религиозни обединения. Резултат е от влиянието на пространствените фактори. Определя се на основата на съчетаване на характеристиките на политикогеографското, военногеографското и икономгеографското положение. Геополитическото положение на една страна характеризира влиянието на близките и по-далечните страни, обединения и съюзи върху нейното развитие. Оценката на геополитическото положение, особено в етапа на глобализация, е много динамична и променлива.

ГЕОТЕКТОНИКА (от гр. geo – земя и tektonike – строително изкуство)- вж.: Тектоника.

ГЕОСИСТЕМА (от гр. geo – земя и systema – цяло, съставено от части), географска система – съвкупност от взаимосвързани и взаимодействащи компоненти, формираща единство, което е пространствено разположено в географската обвивка, на или около земната повърхност. Най-голямата геосистема е географската обвивка, която обединява в едно цяло природните компоненти скали, въздух, вода, почва, растения и животни. Главните особености на географските системи са: всяка система е нещо повече от обикновената съвкупност на съставящите я компоненти; всяка геосистема е устойчива и при нарушаване може да се възстановява; геосистемите си влияят една на друга. Във всяка една природна геосистема има йерархично подредени по-малки системи. На Земята има две големи групи геосистеми - природни  и антропогенни. Природните геосистеми включват: а) планетарна геосистема, състояща се от геосферите (литосфера, хидросфера, атмосфера, педосфера, биосфера); б) регионални геосистеми (природни пояси и природни зони); в) локални геосистеми (ландшафти).  Антропогенните системи са аграрни, индустриални, селищни.

ГЕОСТРАТЕГИЯ* (от гр. gea – земя и strategia) – практико-приложно продължение на геополитиката в междудържав­ните (меж­ду­на­род­ните) отношения, осигуряващо постигането на геополитическите цели (повишаване мощта и ролята или преодоляване на кризисните моменти  и възстановяване на международното влияние на държавата). Основава се на стратегическите възможности на определена географската среда, стратегическия потенциал на държавата или на група държави и междудържавни обединения, на определените национални цели. Съставна част на геостратегията е националната стратегия за развитие на държавата и влиянието и сред другите държави.

ГЕОСФЕРА* (от гр. geos – “земя” и sphera – “кълбо”) – кон­цен­т­рич­ни пре­къс­на­ти или неп­ре­къс­на­ти об­вив­ки на Зе­мя­та, раз­ли­ча­ва­щи се по плът­ност, хи­ми­чен със­тав и физич­ни свойс­т­ва, но на­ми­ра­щи се във вза­им­на връз­ка и има­щи вза­им­но вли­я­ние. Геосфери са ли­тос­фе­ра­та, ат­мос­фе­ра­та, хид­рос­фе­ра­та, поч­ве­на­та сфе­ра (пе­дос­фе­ра­та) и би­ос­фе­ра­та. Вся­ка от­дел­на ге­ос­фе­ра при­те­жа­ва свои осо­бе­ни, ха­рак­тер­ни приз­на­ци и дина­ми­ка на раз­ви­тие и вза­и­мов­ръз­ки с дру­ги­те ге­ос­фе­ри.

ГЕОТЕРМАЛНИ ВОДИ (от гр. geos – “земя” и от фр. therma – топъл) – подземни води, които излизат на земната повърхност и са с повишена температура и специфичен химичен състав. Използват се в балнеолечението, за отопление на сгради, жилища и оранжерии, за производство на електроенергия и др. Извират на земната повърхност в места с вулканска дейност и по линията на дълбоки разломи на земните пластове. Богати на геотермални води са Исландия, Камчатка, Нова Зеландия, Италия и др.

ГЕОТЕРМАЛНА ЕЛЕКТРОЦЕНТРАЛА – вид топлоелектрическа централа, използваща като ресурс за производство на електричество и вода за отопление на геотермалните води. Използват се горещи води, смес от гореща вода и пара, прегрята пара.  Източниците са естествените термални извори и сондажите за достигане и извличане на геотермалните води. Такива централи работят в множество страни, но най-много са те в САЩ (Калифорния и Йелоустоун), Япония, Нова Зеландия, Исландия, Русия (Камчатка и др.), Италия и т.н.. 

ГЕОТЕРМАЛНИ РЕСУРСИ (от грц. geos – земя и от фр. therma – топъл и ресурси) – запаси от топлина, акумулирана в земните пластове, които е икономически целесъобразно и технологически възможно да се използват в човешката дейност. Те са два вида: хидрогеотермални (геотермални води) и петрогеотермални (скали с висока температура до 350^οС и повече). По-голямо е стопанското значение на геотермалните води.

ГЕОТОП (от грц.  geos – земя и topos – място) – вж: Фация и Биогеоценоза.

ГЕОУРБАНИСТИКА (от грц.  geos – земя и от лат. urbanus – градски) – дял на географията на населението и селищата, изучаващ територията на градовете, мрежата и системата от градове, тяхната пространствена форма, връзка и зависимости с географската среда и социално-икономическото развитие.  

ГЕОХРОНОЛОГИЯ (от грц. geos – земя, chronos - време и logos – знание, учение) – научно направление в геологията, изучаващо геоложката възраст, продължителността и последователността на образуване на скалите и геоложките структури. Основава се на стратиграфията (последователността на образуването на скалите) и скала на геоложкото време по ери, периоди и т.н. (геохронологична таблица). За установяване на възрастта на скалите и геоложките структури се използват различни физични, химични и биологични методи. Различават относителна и абсолютна геохронология. Относителната определя възрастта на скалите на основата на последователността на тяхното напластяване, като разположения по-горе пласт е по-млад. Абсолютната (ядрената, изотопната) геохронология определя времето на образуване чрез използването на времето на радиоактивния разпад на химичните елементи.

ГЕ­О­ЦЕН­ТРИЧ­НА СИС­ТЕ­МА (от гр. geos – земя,  лат. centrum и система) – възникнала в древ­ност­та пред­с­та­ва, спо­ред ко­я­то Зе­мя­та има централно място във Вселената, стои непод­виж­но, а всички не­бес­ни све­ти­ла се дви­жат око­ло нея по орбита. Била е раз­ра­бо­те­на от Арис­то­тел и доразвита от К. Пто­ло­мей (II век пр.н.е.). Възприета и наложена от християнската религия като основна догма. Тя е доминираща до късното Средновековие и е заменена от хелиоцентричната система на света, разработена от Николай Коперник.

ГЛАВЕН ВОДОДЕЛ – во­до­дел, раз­г­ра­ни­ча­ващ ба­сей­ни­те на ре­ки­те, ко­и­то се вли­ват в раз­лич­ни вод­ни ба­сей­ни. Глав­ни­ят во­до­дел на Зе­мя­та раз­г­ра­ни­ча­ва ре­ки­те, вли­ва­щи се в Ат­лан­ти­чес­кия и Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан от ба­сей­на на ре­ки­те, вли­ва­щи се в Ти­хия и Индийс­кия оке­ан. Той пре­ми­на­ва през всич­ки кон­ти­нен­ти без Ав­с­т­ра­лия. Все­ки кон­ти­нент съ­що има свой гла­вен во­до­дел.

ГЛАВ­НА РЕ­КА – 1/. Ре­ка­, ко­я­то има най-дъл­бо­ко вря­за­на до­ли­на, към ко­я­то се стичат други ре­ки, които стават нейни притоци. В пла­не­та­рен ма­щаб чес­то пъ­ти глав­ни нари­чат ре­ки­те, кои­то дости­гат до оке­а­ни­те, мо­ре­та­та и до зат­во­ре­ни­те вът­реш­ни вод­ни ба­сей­ни ка­то Каспийс­ко мо­ре, Арал­с­ко мо­ре, Мър­т­во мо­ре и др. Главна река е Амазонка, която има хиляди притоци и се влива Атлантическия океан. Понякога трудно се определя коя е главната река, при сливането на две приблизително еднакви по размери реки. Обикновено в този случай се приема за критерии дължината, водността, големината на водосборния басейн и т.н. 2/. Най-голямата река в определена територия (природна зона, пояс, страна и т.н.). Например, Марица е главната река за Горнотракийската низина.

ГЛАЦИАЛНИ ПРОЦЕСИ (от лат. glasialis – леден и processus – придвижване) -  съвкупност от релефообразуващи процеси, включващи рушене и видоизменение на земни форми, пренос (транспорт) на разрушения материал и неговата акумулация. Протичат под влияние на действието на движещ се континентален ледник. Образуват се два типа форми на релефа: а) екзарационни (рушителни) - циркуси, карлинги, ригели, трогови долини, овчи гърбици, шхери, фиорди; б) акумулативни – морени, ози, ками, друмлини.    

ГЛАЦИАЛНИ ФОРМИ НА РЕЛЕФА- Вж.: Ледникови форми на релефа.

ГЛАЦИОЛОГИЯ (от лат. glasies – лед и от гр. logos – учение, знание) – дял на хидрологията, изучаващ природно образуваните ледове на земната повърхност, в хидросферата, атмосферата и литосферата. Предмет на изучаване са формирането и развитието на ледовете и тяхното въздействието върху природната среда. Главните направления на глациологията са разкриване и обосноваване на закономерностите на развитие на: ледниците (континентални и планински), лавините, ледовите явления във водоемите, ледниковите наслаги, видоизменението на релефа и климата под влияние на ледниците, лавините, снега и др. 

ГЛЕЙСОЛИ (от англ.), глееви почви – вж.: Блатни почви.

ГЛИНЕСТИ ПУСТИНИ – вид пус­ти­ни, в ко­и­то пре­об­ла­да­ват гли­нес­ти­те повърхности и поч­ти лип­с­ват пя­съч­ни по­ле­та, дю­ни и дру­ги вет­ро­ви (ео­лич­ни) фор­ми на зем­на­та повър­х­ност. Образувана е върху морски, езерни и речни наслаги при сух климат.  Чес­то са съчетани с пя­съч­ни и ка­ме­нис­ти прос­т­ран­с­т­ва. В тях не попи­ва и не се за­дър­жа во­да. Земната по­вър­х­ност е с тъм­нока­фяв цвят и е на­пу­ка­на на големи пар­че­та. До­ри при дъжд не се появя­ва рас­ти­тел­на пок­рив­ка. До­кол­ко­то има растител­ност, тя е пред­с­та­ве­на от храс­ти. Глинес­ти­те пус­ти­ни се сре­щат в тро­пич­ния и в суб­т­ро­пич­ния по­я­с.

ГЛИ­НИ – вид ута­еч­ни (се­ди­мен­т­ни) ска­ли, об­ра­зу­ва­ни пре­дим­но от гли­нес­ти­те минера­ли мон­мо­ри­йо­нит, ка­о­ли­нит, илит,  и др. с го­ле­ми­на на час­ти­ци­те под 0.01 мм. Те се от­ли­ча­ват със слоиста структура и плас­тич­ност. При ов­лаж­ня­ва­не набъбват и об­ра­зу­ват плас­тич­на ма­са, а при из­съх­ва­не се спичат, стават твърди и за­паз­ват придадена­та им форма. Образуват се при физико-химично разлагане на скалите. При метаморфоза (висока температура и налягане) от глините в земните недра се образуват глинести шисти и други глинести скали. В зависимост от пре­об­ла­да­ва­щи­те мине­ра­ли гли­ни­те са: ка­о­ли­но­ви (фарфорови) – особено чисти гли­ни с ос­но­вен съ­дър­жащ се в тях ми­не­рал ка­о­ли­нит; бентони­то­ви – с осно­вен минерал мон­мо­ри­йо­нит; ар­ги­ли­то­ви огне­у­пор­ни гли­ни и др.  Те се използват ка­то суровина в про­миш­ле­ност­та за стро­и­тел­ни мате­ри­а­ли за производ­с­т­во­то на тухли, керемиди, капа­ци, тръ­би, по­до­ва ке­ра­ми­ка, огнеупорни материали, ху­до­жес­т­ве­на керамика, битова кера­ми­ка и др.

ГЛИНЯСВАНЕ НА ПОЧВАТА – почвен процес, при който се обогатява с глина цялата почва или отделни нейни хоризонти. Този процес е много характерен е за горските почви. Протича чрез изветряне на минералите в почвата, пренасяне на изветрелия материал чрез движение на почвените разтвори в друг почвен хоризонт и високо равнище на подпочвените води, от които в почвата попадат вторични глинести минерали. Има три типа глинясване: а) глинясване на място, както е при кафявите горски почви; б) илувиално глинясване чрез преместване в по-долен хоризонт на глинести елементи както е при жълтоземните горски почви; в) хидроморфно глинясване чрез развитие в условията на излишък на влага и капилярно издигане на подпочвените води.

ГЛОБАЛЕН ЕКОЛОГИЧЕН МОНИТОРИНГ* (от лат. monitor – предпазващ, предупреждаващ, от грц. oikos - дом жилище и  от фр. global – всеобщ)  -  световна система за редовни непрекъснати наблюдения (в цялото световно пространството), оценка и прогноза за състоянието на окръжаващата природна среда и настъпващите под влияние на антропогенни и природни фактори неблагоприятни промени в нея. Задача на глобалния екологичен мониторинг е на тази основа своевременно да бъдат предупреждавани хората за очаквани опасни за тях и тяхната дейност, както и за живата природа, кризисни ситуации.

ГЛОБАЛЕН ПРОБЛЕМ* (от фр. global – всеобщ) – ак­ту­ал­ни об­щи проб­ле­ми, стоящи пред ця­ло­то чо­ве­чес­т­во, един­ни за природата на цялата планета, за всич­ки държави и на­род­нос­ти. Те са природни състояния и обществени ситуации, които водят до влошаване на условията за живот и дейност на хора, са заплаха за тяхното настояще и бъдеще. Глобалните проблеми са поро­де­ни от ин­тен­зив­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то, осо­бе­но от науч­но-тех­ни­чес­кия прогрес през XX и XXI век. Гло­бал­ни­те проб­ле­ми мо­гат да доведат до всеоб­ща кри­за в развитието и до­ри до ги­бел на чо­ве­чес­т­во­то. Въз­ник­ват по­ра­ди нарушаване на оптималното функционира­не на сис­те­ма­та „п­ри­ро­да-об­щес­т­во”. Към глобалните пробле­ми се отнасят: демографски­ят проб­лем; оси­гу­ря­ва­не­то на ми­ра; преодолява­не изостаналост­та на развиващите се стра­ни; про­до­вол­с­т­вен проб­лем; суровинно-енергиен проблем; екологичен проблем и др. Те­зи проб­ле­ми са вза­им­но свързани и поняко­га труд­но може да се прока­ра ряз­ка граница меж­ду тях.

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ* (от фр. global – всеобщ)- сложен процес на развитие на света, на интегриране на страните, основаващо се на сътрудничество между тях. Характерно за нея е: а) уеднаквяването и доближаването на равнището на развитие, на условията за труд и живот на хората от различните страни и региони; б) нарастване на ролята на външните фактори на въздействие върху развитието на страните; в) формиране на единен международен пазар и преодоляване на националните граници чрез свободно движение на капитали, природни ресурси, стоки, услуги, хора; г) създаване на общи юридически правила и въвеждане на общи стандарти за производство на стоки, услуги и т.н. Предпоставка за нейното възникване и развитие са достиженията на науката, въвеждането на нови технологии, транснационализацията на капиталите и развитието на информационно-комуникационни системи.  Глобализацията обхваща всички страни на човешката дейност - икономическа, политическа, културна, научно-техническа и технологична и др.

ГЛОБАЛНА АТМОСФЕРНА ЦИРКУЛАЦИЯ* – вж.: Об­ща ат­мос­фер­на циркулация.

ГЛО­БУС* (от лат. globus  - кълбо) – мащабно ума­ле­но кълбовидно изображение на Земята, на планета или на небесната сфера. Характерно за него са наличието на ос на въртене, меридиани и паралели, условни знаци и надписи. В зависимост от обекта на изобразяване различават три вида глобуси: географски, изобразяващ земната повърхност; звезден, изобразяващ небесната сфера с показани основните звезди и съзвездия и небесен глобус. Глобусите са предназначени за измерване на разстояния и за обучение чрез нагледност на изображението. Те имат едно съществено преимущество пред картите, изразяващо се в липсата на деформации при изобразяването на повърхността.

ГОВЕДОВЪДСТВО – ос­но­вен по­дот­ра­съл на жи­вот­но­въд­с­т­во­то, пред­наз­на­чен за развъж­да­не, от­г­леж­да­не и из­пол­з­ва­не на го­ве­до­то. Го­ве­до­въд­с­т­во­то е ос­но­вен из­точ­ник на цен­ни про­дук­ти за из­х­ран­ва­не на на­се­ле­ни­е­то – мля­ко, си­ре­не, каш­ка­вал, ме­со, млеч­но мас­ло и на су­ро­ви­ни за ле­ка­та (кожи) и хра­ни­тел­но-вку­со­ва­та про­миш­ле­ност (мляко). В редица страни все още говедата са основна работна сила при обработката на почвата и превоза на товари, а оборският тор масово се използва за подобряване на продуктивността на почвите.   

ГО­ДИ­НА – 1/. От­ря­зък от вре­ме, спрямо движението на небесни светила. Из­пол­з­ват се раз­лич­ни по­ня­тия за го­ди­на: а) астрономическа, приб­ли­зи­тел­но ра­вна на пе­ри­о­да на завърта­не на Зе­мя­та око­ло Слън­це­то, с 365 дни, 5 часа, 48 мин. и 51 сек.; б) звездна (сидерическа), съответстваща на едно видимо завъртане на Слънцето по небесната сфера спрямо относително неподвижните звезди,  с 365 дни, 6 часа, 9 мин. и 10 сек.; в) гражданска, разделена на удобни интервали от време на месеци и дни, с 365 или 366 дни; г) тропическа година, промеждутък от времето, през което Слънцето преминава последователно два пъти през пролетното равноденствие, с 365.242196 средни слънчеви денонощия. 2/. Период от време по гражданския календар с начало 1 – ви януари, който е разделен на сезони (зима, пролет, лято и есен) и 12 месеца. 3/. Период от време, измерван от денят (датата) на настъпване на някакво природно, гражданско, културно или личностно събитие като раждане, умиране, война, катастрофа, земетресение, изригване на вулкан и т.н.  до следващата година на същата дата.

ГОДИШЕН ОТТОК – средното количество вода, което преминава през една река (през живото сечение) за определен период от време (обикновено година, сезон или много години) измерено в м³/сек, m³/год или мм/год. Чрез годишния отток и площта на водосборния басейн на реката се изчислява модулът на оттока

ГО­ДИ­ШЕН ХОД НА ТЕМ­ПЕ­РА­ТУРА­ТА (от лат. temperatura)– из­ме­не­ни­е­то на тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха през го­ди­на­та. За­ви­си от про­ме­ни­те на тем­пе­ра­ту­ра­та на постила­ща­та по­вър­х­ни­на, свър­за­на предимно с из­ме­не­ни­е­то в слън­че­во­то гре­е­не. Има мини­мал­ни и мак­си­мал­ни стой­нос­ти. Те не нас­тъп­ват във вре­ме­то на зим­но­то и на лят­но­то слънцестоене. Над су­ша­та те са през яну­а­ри и юли, а над оке­а­ни­те – през фев­ру­а­ри и август.

ГО­ДИШ­НА ТЕМ­ПЕ­РА­ТУР­НА АМ­П­ЛИ­ТУДА* (от лат. temperatura, amplitudo  - обширност) – раз­ли­ка­та меж­ду измерените най-високи и най-ниски стойности на температурите през годината. Тя е два вида: а) сред­ногодишна­ температурна амплитуда, определяна като разликата между средните  ме­сеч­ни тем­пе­ра­ту­ри на най-топ­лия и на най-студе­ния ме­сец; б) го­диш­на­ абсолютна тем­пе­ра­тур­на ам­п­ли­ту­да, определяна като разлика между измерените най-висока и най-ниска температура.  Температурните амплитуди зависят от дейс­т­ви­е­то на след­ни­те фак­то­ри: ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на; ха­рак­тер на по­с­ти­ла­ща­та повърхност (водна или сушева); над­мор­с­ка ви­со­чи­на; ус­ло­вия на вре­ме­то и ре­леф.

ГО­ДИШ­НИ ВРЕ­МЕ­НА – вж.: Кли­ма­тиче­н се­зо­н.

ГОЛ КАРСТ – наименование на варовита скална земна повърхност, състояща се от разнообразни карстови форми (кари, понори, въртопи, ували). Това е земна повърхност без или с много рядка долинна мрежа и суходолия, с фрагментарна растителна покривка.

ГОЛЯМА РЕКА – река с водосборен басейн с площ над 50 000 км², която протича през повече от една природна зона и има сложен воден режим, дължащ се на различията в климата на отделните зони. Най-голямата река на Земята, с най-голям водосборен басейн и най-голямо водно количество е Амазонка. В България към тази група реки се отнася само граничната река Дунав. На територията на страната с най-голям басейн и най-голямо водно количество е река Марица.

ГОНДВАНА* (по името на племето гонди и на район Вана в Индия)– съществу­вал в през пале­о­зойс­ката и мезо­зойс­ка ера кон­ти­нент в Юж­но­то по­лу­къл­бо. През мезозоя той се разпада и след хоризон­тал­но пре­мес­т­ва­не на от­дел­ни­те час­ти и образуването на пла­ни­ни се създават съвре­мен­ни­те кон­ти­нен­ти. От Гон­д­ва­на са се отделили няколко големи стабилни час­ти (платфор­ми) ка­то съв­ре­мен­ни­те Юж­на Аме­ри­ка (без Андите), Африка (без Атласките и Драконовите пла­ни­ни), Ав­с­т­ра­лия (без пла­ни­ни­те в източната част), Антаркти­да, остров Ма­да­гас­кар, по­лу­ос­т­ро­ви­те Ара­бия и Ин­дус­тан.

ГО­РА – част от зем­на­та по­вър­х­ност, об­рас­ла с растения от съ­об­щес­т­ва с преобладаване на дър­вес­ни­те ви­до­ве. Прос­т­ран­с­тво­то меж­ду дър­ве­та­та е за­е­то от храс­ти, тре­ви и дру­ги рас­те­ния. Го­ра­та е слож­на мно­го­е­таж­на еко­сис­те­ма със спе­ци­фи­чен микрокли­мат. Горите са важен географски фактор за формиране на природната среда понеже участват във природните процеси на кръговрата на кислорода, кръговрата на водата, фотосинтезата, почвообразуващите процеси. Те пряко влияят на времето, климата, режима на водите на реките и на подземните води. Раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на го­ри­те и  техният вид сил­но и пряко за­ви­сят от климатич­ни­те по­я­си. Горите са и важен стопански ресурс като източник на: хранителни продукти (гъби, ягоди и малини, билки, мед, дивеч); енергия (гориво за промишлени и битови потребности); строителен материал (подпори, греди, дъски, летви и т.н.); промишлени суровини (производство на целулоза, изкуствени влакна, хартия, картон, оцветители, мебели и др.).  В за­ви­си­мост от ви­да на дър­ве­та­та гори­те са: влаж­ни тро­пич­ни (и екватори­ал­ни) ве­нозелени; су­хи тро­пич­ни; твър­до­лис­т­ни вечнозелени; ши­ро­ко­лис­т­ни листопадни; смесе­ни (иглолистно-широколистни) и иглолистни вечнозе­ле­ни го­ри. Го­ри­те за­е­мат 29% от земната повър­х­ност и са разпространени във всич­ки час­ти на Зе­мя­та без Антар­к­ти­да, Аркти­ка, най-ви­со­ки­те части на планини­те и пусти­ни­те. Общата площ на горите на Земята е около 38 млн. км².

ГОРЕЩ ТОПЛИНЕН ПОЯС* – един от три­те по­я­са на Зе­мя­та, фор­ми­ра­ни в зависимост от до­ми­ни­ра­щи­те тем­пе­ра­тур­ни ус­ло­вия. В него слънцето е винаги високо над хоризонта, температурите са високи и няма зима. Той включ­ва час­ти­те от зем­на­та повърхност на се­вер и на юг от Ек­ва­то­ра до двата тропика. В горещия топлинен пояс доминиращо е влиянието на екваториални­те и тро­пич­ни­те въз­душ­ни ма­си, ко­и­то се отличават целогодишно с ви­со­ки тем­пе­ра­ту­ри. Включ­ва три­те кли­ма­тич­ни по­я­са – екваториален, субек­ва­то­ри­а­лен и тро­пи­чен. Характерни при­род­ни зо­ни за то­зи по­яс са влажните екваториални го­ри, са­ва­ни, влаж­ни тро­пич­ни го­ри, тро­пич­ни пус­ти­ни и полупусти­ни.

ГО­РИ­ВА – съ­щес­т­ву­ва­щи­те в при­ро­да­та и до­би­ти и използвани ес­тес­т­ве­ни ма­те­ри­а­ли или изкуствено съз­да­де­ни ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва, ко­и­то при го­ре­не от­де­лят го­ле­ми количества топ­ли­на. В широк смисъл на думата гориво е всеки материал, който има способността да гори и при изгарянето да отделя топлина. В тесен смисъл на думата като горива се разбират всички вещества, които се запалват при умерена температура, имат високо топлотворност, достъпни за добив и могат да се използват в големи количества.  Горивата се използват ка­то: из­точ­ни­ци на енер­гия; су­ро­ви­ни за хи­ми­чес­ка­та промишленост; гори­во за промишлеността и за отоп­ле­ние в би­та на насе­ле­ни­е­то. Го­ри­ва­та са: твър­ди – дър­ва, торф, въг­ли­ща, нефтошис­ти; теч­ни – нефт; газооб­раз­ни – при­ро­ден газ.

ГО­РИВ­НИ ПО­ЛЕЗ­НИ ИЗ­КО­ПА­Е­МИ, ка­ус­то­би­о­ли­ти, изкопаеми горива – гру­па по­лез­ни из­ко­па­е­ми, при­те­жа­ва­щи свойс­т­во­то да го­рят. Съдържат биогенна енергия, която се освобождава при тяхното горене, т.е. отделят топлина. Го­рив­ни из­ко­па­е­ми са въглищата, неф­тът, при­род­ни­ят газ, би­ту­ми­ноз­ни­те шис­ти, ас­фал­тът и др. Те се из­пол­з­ват предимно в енер­ге­ти­ка­та, в хими­чес­ка­та и неф­топ­ре­ра­бот­ва­ща­та про­миш­ле­ност, в би­та на хора­та и т.н. През 2000 г. 82% от използваната енергия е от горивни полезни изкопаеми.

ГОРСКИ РЕСУРСИ – вид възобновяеми природни биологични ресурси, характерни за горите. Горските ресурси се поделят на две големи групи: а)  дървесни ресурси (стволове на дърветата, клони, корени, кора и листа); б) недървесни горски ресурси (храсти, треви, лишеи, мъхове, гъби). Като стопански ресурс се използват: дървесината (за строителен материал, суровина за различни промишлени отрасли, гориво); диворастящи горски плодове и продукти използвани за храна (орехи, ягоди, малини, гъби и др.); треви, храсти и листа на дървета за фураж (сено) и паша на домашните животни; треви, кора на дървета, клони и корени на дървета и храсти за лечение (билки) и производство на лекарствени средства; природните свойства на горите – водорегулиращи и водоохранни (за вододайните зони за населението), противоерозионни (за опазване на почвите по наклонените терени), смекчаване на климата (за климатичните курорти и местата за отдих на хората). Най-ценният горски ресурс е дървесината. На Земята има около 300 млрд. м³ запаси от дървесина. С най-големи горски ресурси разполагат Русия, САЩ, Канада, Бразилия и др. страни. Горските ресурси се използват в дървообработващата, химическата, целулозно-хартиената, хранително-вкусовата и фармацевтичната промишленост, строителството, минното дело и др. Част от дървесината се използва и в бита и за отопление на населението.

ГОТВАР­С­КА СОЛ – вж.: Ка­мен­на сол.

ГРАБЕН (от нем. graben - ров) - продълговата част на земната кора, понижена спрямо заобикалящите я части, имащи към нея стръмни до отвесни склонове. Грабенът се образува чрез разкъсване на земните пластове и потъване на част от тях. Образуват се в местата на разтегляне на земната кора (рифтови зони), тектонски разкъсвания и пропадания на земни пластове. На дължина могат да достигнат до хиляди километри, а на ширина от стотици метри до стотици километри. Характерна форма на релефа при грабените са котловините и речните долини. Най-големият в света грабен е Източноафриканската рифтова система, в която са образувани езерата Виктория, Няса, Танганика. В България грабенов произход имат Задбалканските котловини – Софийска, Карловска, Казанлъшка и др.

ГРАБЕНОВА ДОЛИНА (от нем. graben – ров и долина) – вид речна долина, формирана в линейно разположени грабенови геоложки структури, обикновено разделени от хорстови възвишения, блокове и прагове. Реката свързва грабеновите понижения чрез проломяване на преградите. По протежение на грабеновата долина има множество котловини (полета) и проломи между тях. В България типичен пример за грабенова долина тази на река Струма, която последователно свързва и отводнява поредица от котловини като Пернишка, Радомирска, Кюстендилска, Благоевградска, Санданско-Петричка и др.    

ГРАВИЙ (фр. ravier от лат. gravis - тежък) -  вид неспоена наносна скала; едрозърнест пясък, примесен с дребни заоблени късове скала; дребен чакъл. В него преобладават (над 50%) неспоените заоблени парчета скала. Според големината на парчетата заоблена скала (чакъла) гравият се поделя на: едър (5.0-10.0 мм); среден (2.5-5.0 мм) и дребен (1.0-2.5 мм). В зависимост от произхода си е морски, речен, езерен. Използва се в строителството за пълнител на бетона, в изграждането на пътища (макадамови настилки) и др.

ГРАВИТАЦИОННИ РЕЛЕФОБРАЗУВАЩИ ПРОЦЕСИ (от  лат. gravitas – тежест и processus – придвижване и релеф) – вид релефообразуващи процеси водещи до изменение на земната повърхност под влияние на силата на тежестта. Те се проявяват при голям наклон на склоновете (35-38^ο). Гравитационните процеси включват: срутване, свличане, каменопади, снежни лавини, земетек, кално-каменни потоци (сели). Образуват се денудционно-гравитационните форми на релефа: свлачище,  срутище, сипей.

ГРАВИТАЦИОННО ПОЛЕ (от лат. gravitas – тежест и поле) – пространството около предмет (обект, природно тяло), чиято маса привлича друг предмет. Силата на привличането зависи от масата на предметите. Чрез гравитационните полета физическите обекти си взаимодействат. Земята има мощно гравитационно поле. Неговото привличащо въздействие се нарича земно привличане или гравитация. Върху природните процеси на Земята оказват влияние и гравитационните полета на Слънцето и на Луната.

ГРАВИТАЦИЯ, сила на тежестта -  (от лат. gravitas – тежест) – свойството на материалните тела да се привличат. Открита е от Исак Нютон и сега е известна като закон за гравитацията. Според него между материалните тела и вещества съществува привличане, което се увеличава при намаляване на разстоянието между тях. Телата с по-голяма маса привличат по-силно телата с по-малка маса. Земната гравитация и центробежните сили влияят много силно за формирането на природната среда и условията за живот на хората. Под прякото влияние на гравитацията се формират форми на земната повърхност (срутища, свлачища, сипеи), протичат природни процеси като: приливи и отливи; воден отток по земната повърхност и образуването на ручей, потоци, реки, движението на ледниците, лавините, движението на подземните води, валежите и т.н.

ГРАД, градушка – твърд ат­мос­фе­рен ва­леж от об­лак във вид на ле­де­ни зър­на (топчета). Гра­дът е най-чес­то с раз­ме­ри на гра­хо­во зърно или от 0.5 до 5.0 см., но не винаги с правилна форма По­ня­ко­га гра­до­ви­те топ­че­та мо­гат да дос­тиг­нат мно­го го­ле­ми раз­ме­ри – го­ле­ми­на на ко­ко­ше яй­це или топ­ка за те­нис, а на тег­ло от 0.5 до 3.0 кг. Вся­ко гра­до­во зър­но има сло­ист стро­еж. Със­тои се от яд­ро и ня­кол­ко тън­ки плас­та лед. Градовите зърна се об­ра­зу­ват при мно­го нис­ки тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха. В уме­ре­ни­те географ­с­ки ши­ри­ни гра­душ­ка­та е ха­рак­тер­на пре­дим­но за топ­ло­то по­лу­го­дие.

ГРАД* – на­се­ле­но мяс­то с висока концентрация на население, обикновено на малка територия, обитавано от хора, които са за­е­ти пре­дим­но в неземеделски дейности (промишле­ност­, търговия­, тран­с­пор­т, уп­рав­ле­ни­е­, на­у­ка­та, образование, културата и други). Те са обик­но­ве­но цен­т­ро­ве на за­о­би­ка­ля­щи­те ги ра­йо­ни. Градовете въз­ник­ват в резул­тат от об­щес­т­ве­но­то раз­де­ле­ние на тру­да и кон­цен­т­ри­ра­не­то и развитието в тях на нови дей­нос­ти. Те се от­ли­ча­ват по сво­и­те функ­ции, плътност на засел­ва­не­ и застрояване, кон­цен­т­ра­ци­я­та на на­се­ле­ние, специфичен на­чин на жи­вот, използването на слож­ни социал­ни и ин­же­нер­ни съ­о­ръ­же­ния (во­доп­ро­вод, електропро­вод, пъ­ти­ща и др.). Определяне­то на сели­ща­та за гра­до­ве ста­ва по за­ко­нов път. Из­пол­з­ват се кри­те­рии ка­то брой на жителите (от 250 в Дания до 30 000 в Япония), гъс­то­та на оби­та­ва­не, благоустроеност и др.

ГРАДЕЦ – остаряла категория населено място, използвана през XIX век, наименование на малък град. Това са били селища, които не са обявени за градове, но с население над 2000 жители. При преброяването на населението в Княжество България през 1880 г. с такъв статут са били 77 селища. В съвременни условия това са имена на села в България (Сливенско, Софийско и Видинско) и Македония.

ГРАД – СА­ТЕ­ЛИТ – на­се­ле­но, доб­ре бла­го­ус­т­ро­е­но мяс­то, раз­по­ло­же­но в крайградска­та част на го­лям град и тяс­но свър­за­но с не­го. Пре­дос­та­вя по-еко­ло­гич­ни условия за жи­вот на хо­ра­та. Жи­те­ли­те му обик­но­ве­но ра­бо­тят в го­ле­мия град.

ГРАДСКА АГЛОМЕРАЦИЯ* вж.: Агломерация.

ГРАДСКА ЗОНА (от грц. zone — пояс и град) – обособена, твърде често условна част от градската територия със специфично използването на терените, с различен брой и състава на населението, функционално предназначение и други характеристики. Обикновено е формирана и отразява историческото развитие на града и неговото териториално устройство. Градската зона има свои ясно очертани или въображаеми граници с други зони. Според предназначението и използването на територията на градовете различават зони за: труд; отдих, развлечения и спорт; култура; обитаване; обслужване и др.

ГРАД­С­КА МЪГ­ЛА – вж.: Смог.

ГРАДСКИ КЛИМАТ – местен климат на големите градовете, формиран под влияние на силно антропогенизираната градска територия – плътно застрояване, концентрация на стопански дейности като промишленост, транспорт, строителство, комунално-битови обслужващи дейности и др. Отличава се от климата на съседните райони с по-висока температура, особено в градското ядро, замърсеност на въздуха, отслабване и промяна на посоката на ветровете, увеличаване на валежите през лятото и на мъглите през зимата и особено формиране на т.нар. градска мъгла (смог) и др. Формирането на градския климат се влияе от големината на градската територия, плътността на застрояване, разположението на улиците, булевардите и на площадите, големината и местоположението на зелените площи и други.

ГРАДСКО НАСЕЛЕНИЕ* – ка­те­го­рия на­се­ле­ние, об­х­ва­ща­ща хо­ра­та, ко­и­то постоянно жи­ве­ят или про­дъл­жи­тел­но вре­ме пре­би­ва­ват в град­с­ки се­ли­ща. В све­та в градо­ве­те жи­вее око­ло половината от на­се­ле­ни­е­то на пла­не­та­та. Делът на градското население е много различен и е в пряка връзка с икономическото развитие на отделните страни. Обикновено високо развитите страни имат много голям относителен дял на градското население.

ГРАДСКО И СЕЛСКО НАСЕЛЕНИЕ* – вж.: Се­лищ­на струк­ту­ра на на­се­ле­ни­е­то.

ГРАДУС (от лат. gradus - крачка, степен) – 1/. Мерна единица за измерване на температурата. Има различни видове скали на градусите: на Целзий (^οС), широко използвана в европейските страни, включително и в България; на Фаренхайт (^οF), използвана предимно в англо-саксонските страни; на Келвин (К); на Ранкин (^οRa). Съотношението между най-често използваните градуси на температурата е както следва:    1 К = 1^οС =1.8^οF.  2/. Мерна единица за измерване на географските координати, равна на една 360 част от кръга. Поделя се на 60 минути и на 3600 секунди. Върху земната повърхност 1 градус има различна дължина. По меридиана има приблизителна величина от около 111 км., а по паралела намалява от Екватора  (около 111 км) към полюсите, където  на 90 -тия паралел (т.е. географския полюс) е 0 км.

ГРА­ДУС­НА МРЕ­ЖА* – сис­те­ма от ме­ри­ди­а­ни и па­ра­ле­ли по ге­ог­раф­с­ки­те гло­бу­си и кар­ти. С нейна помощ сферичната повърхност на Земята се изобразява върху плоскост. Слу­жи за оп­ре­де­ля­не на ге­ог­раф­с­ки­те ко­ор­ди­на­ти – ши­ри­на и дъл­жи­на. Всич­ки точки, разпо­ло­же­ни на един ме­ри­ди­ан, имат ед­нак­ва ге­ог­раф­с­ка дъл­жи­на, а всич­ки точ­ки, от един па­ра­лел, са с ед­на и съща ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на.

ГРА­ДУШ­КА – вж.: Град.

ГРАЖДАНСКО ОБЩЕСТВО* – 1/. Дейността и животът на хората, които не подлежат на регламентация и контрол от държавата и нейните институции; 2/. Об­щес­т­во, в кое­то граж­да­ни­те на страна­та имат актив­на об­щес­т­ве­на по­зи­ция, из­ра­зя­ват, от­с­то­я­ват пред дър­жав­ни­те ор­га­ни и ор­га­ни­за­ции свои мне­ния, по­зи­ции, ис­ка­ния и по та­къв на­чин вли­я­ят вър­ху уп­рав­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та. За граж­дан­с­ко­то об­щес­т­во е ха­рак­тер­но на­ли­чи­е­то на мно­жес­т­во об­щес­т­ве­ни (не­дър­жав­ни и не­по­ли­ти­чес­ки) ор­га­ни­за­ции и съ­ю­зи, фор­ми­ра­ни на ос­но­ва­та на ин­те­ре­си­те на по-голяма или по-мал­ка гру­па от хо­ра, вре­мен­но или постоян­но фун­к­ци­о­ни­ра­щи.

ГРАЖДАНСТВО – статистически показател и юридически статут, отразяващ принадлежността на физическо лице към определена държава. Гражданството поражда права, защита на неговите права, но и задължения, установени със законите на определена страна. Статут на гражданството се определя от националните законодателства и международните правни норми. Има единично гражданство, когато лицето е гражданин само на една страна и двойно, когато е гражданин на две страни. Гражданството може да бъде придобивано и загубвано (отнемане или отказ). При придобиване на гражданството се използват два принципа: национален (принцип на кръвта - jus sanguinis, т.е. зависи от гражданстовто на родителите) и териториален (принцип на мястото на раждане -  jus soli, т.е не свързано с гражданството на родителите). В страните в света се използват и двата принципа поотделно или тяхно съчетание. В редица държави в света няма възможност за двойно гражданство. В България то е допустимо.

ГРАНИТ (от лат. granum – зърно) – вид маг­ме­на интрузивна ска­ла, об­ра­зу­ва­на под зем­на­та повър­х­ност. Това е най-раз­п­рос­т­ра­не­на­та ска­ла в континенталната земна кора. Образува се чрез бавно застиване и по-пълна кристализация на магма под земната повърхност. Гранитът се със­тои от минерали­те кварц, по­ле­ви шпат и слю­да. От­ли­ча­ва се с го­ля­ма здра­ви­на, масивност, плътност и во­до­неп­ро­пус­к­ли­вост. На цвят гранитите са предимно светло-сиви, но се срещат и розови, червени, жълти и дори зелени гранити. Имат зърнеста структура с различна големина на зърната. При промяна на минералния състав гранитите преминават в гранодиорити и диорити. Под земната повърхност гранитите образуват различни по форма, вид и големина скални тела – щокове, дайки и др. При изветряне гранитни скали образуват заоблени форми на земната повърхност. Из­пол­з­ват се ка­то строителен ма­те­ри­ал. В Бълга­рия гранитът е широ­ко разпрост­ра­нен в Ри­ла, Западни Родо­пи, Пирин, Сакар, Осого­во, Средна гора и др.

ГРАНУЛОМЕТРИЧЕН СЪСТАВ НА ПОЧВАТА (от лат. granulum – зрънце) – вж.: Механичен състав на почвата.

ГРАФИТ (от гр. grapho – пиша) – ми­не­рал, раз­но­вид­ност на въг­ле­ро­да. На цвят е черен до сто­ма­не­но­ сив. Твър­дост­та му е мал­ка (0.5-1.0). Мазен е на пипане. При допиране до хартия или друга повърхност оставя тъмно-сива следа. Отличава се с висока електропроводимост. Гра­фи­тът е ог­не­у­по­рен ми­не­рал. Из­пол­з­ва се в ме­та­лур­ги­я­та, за произ­вод­с­т­во­то на елек­т­ро­ди, мо­ли­ви и др. До­би­ва се глав­но от крис­та­лин­ни­те шис­ти. В све­та са из­вес­т­ни естествените на­хо­ди­ща­та на графит в Ук­рай­на, Ав­с­т­рия, Шри-Лан­ка, Мадагаскар, Мек­си­ко, Германия, Южна Корея и др.

ГРИГОРИАНСКИ КАЛЕНДАР – (по името на папа Григорий ХIII) – сис­те­ма за отчита­не на вре­ме­то, въ­ве­де­на през 1582 г. от па­па Гри­го­рий ХIII за от­с­т­ра­ня­ва­не на разлика­та меж­ду ка­лен­дар­на­та и тро­пич­на­та го­ди­на на Юли­ан­с­кия ка­лен­дар. Го­ди­на­та по Григо­ри­ан­с­кия ка­лен­дар е съ­що от 365 дни, а вся­ка чет­вър­та е ви­со­кос­на и има 366 дни. Този календар дава минимална грешка от 0.0003 дни през годината или общо 3 дни за 10 000 години.

ГРИНУИЧКИ МЕРИДИАН, Нулев меридиан - меридиана, който преминава през лондонското предградие Гринуич и по точно през старата обсерваторията, която се намира в него. Той служи като начало за определяне на географската дължина на изток и на запад. Той е среден меридиан на Нулевия часови пояс.

ГРУНТОВИ ВОДИ - вид подземни води, акумулирани в първия разположен под земната повърхност водоносен пласт, под който има водонепропусклив пласт, но над него няма водонепропусклива преграда. Образуват се предимно чрез просмукване и натрупване на атмосферни води, но и от води от реки, езера, канали и др. По рядко се образуват чрез просмукване на води от по-долните пластове и кондензация на водни пари. Образуват се и се натрупват в земните пластове под влияние предимно на климата, почвената и растителната покривка. Характерни са за заливните речни тераси, алувиалните низини, дъната на котловините и наносните конуси на реките. Движат се малка скорост по посока от по-високата към по-ниската част на земния пласт, т.е. от вододела към речното легло в долината.  Когато хоризонтът им бъде пресечен от понижение на земната повърхност образуват извори. Използват се за водоснабдяване на селища, като промишлени води, за напояване на земеделски земи и за други потребности на хората.

ГРЪМОТЕВИЦА, гръм – зву­ко­во ат­мос­фер­но яв­ле­ние, си­лен про­дъл­жи­те­лен гръм, гро­хот и тря­сък, кой­то се чу­ва след свет­ка­ви­ца (мъл­ния) по вре­ме на гръ­мо­те­вич­на бу­ря. Обикновено се чува на разстояние 15-20 км. Об­ра­зу­ва се при наг­ря­ва­не и бър­зо разширяване на въз­ду­ха пок­рай пъ­тя на мъл­ни­я­та. Тътнежът от гръмотевицата се дължи на отразяването на звука от облаците и на различното по време достигане на звука до наблюдателя.

ГРЪМОТЕВИЧНА БУРЯ – атмосферно явление, проявяващо се при мощна купесто-дъждовна облачност, висока влажност на въздуха и неустойчиво състояние на въздушната маса при преминаването  на атмосферни фронтове, дълбоки циклони и смерч (торнадо). Характерно за нея са електрическите разряди (мълнии), протичащи между облаците или между облаците и земната повърхност и предметите върху нея. Те са съпроводени от светлинни (светкавици, мълнии) и звукови (гръм, гръмотевица) явления. Имат малка продължителност, обикновено до 2 часа. Гръмотевичните бури се проявяват при фронтални и вътрешномасови валежи.  Поради това ги поделят на: 1/. Вътрешномасови гръмотевични бури, формиращи се обикновено при студена неустойчива въздушна маса, характерни за лятото и за следообедните часове; 2/. Фронтални гръмотевични бури, проявяващи се при преминаването на студен или оклюзионен атмосферен фронт. Проявяват се през цялото денонощие, но са най-интензивни през топлото полугодие и в следобедните часове. Разпределението по земната повърхност на гръмотевичните бури е неравномерно. С увеличаване на географската ширина те намаляват. В Южното полукълбо се случват до 55^ο ю.ш., а в Северното и по-вече. Най-чести са гръмотевичните бури на остров Ява, Централна Африка, Южно Мексико и др. 

ГУАНО (от исп. guano) – из­съх­нал азо­тен и фос­фо­рен пти­чи тор. Об­ра­зу­ва се в услови­я­та на сух кли­мат. Най-зна­чи­ми­те за­ле­жи на гу­а­но се на­ми­рат по ос­т­ро­ви­те в Ти­хия оке­ан, раз­по­ло­же­ни близ­ко до тихоокеанския южноамерикански бряг, в страните Пе­ру, Боливия, Венецуелеа, в областта Патагония, в Юж­на Афри­ка, Фолклендските острови и ос­т­ро­ви­те в Кариб­с­ко море.

ГУБА (от рус. губа) – при­е­то в Ру­сия (Рус­кия се­вер и Да­леч­ния из­ток) на­и­ме­но­ва­ние на дъл­бо­ко нав­ли­защ в су­ша­та морски за­лив, в кой­то се вли­ва ре­ка (Об­с­кая гу­ба, Байдарац­кая губа, Онеж­с­кая гу­ба и др.), на по­ляр­ни­те ос­т­ро­ви – лед­ник (напр. Нова Земя). Такъв залив е от типа естуар и има значим по височина морски прилив. Представлява най-долната част на река, потънала под морското равнище. Поради това водата в такъв залив е силно опреснена. През по-го­ля­ма­та част от го­ди­на­та зали­вът е зам­ръз­нал. Известни са в Европейската Русия Онежская губа, Двинская  губа, Байдарацкая губа и др. В азиатската част на Русия са известни най-дългата Обская губа в Карско море (800 км дължина),  Пенжинская губа в Охотско море (300 км дължина) и др.

ГЪНКОВА СТРУКТУРА (от лат. struere,  structura и гънка) – обособена част от земната кора, образуване чрез нагъване на земните пластове под силното влияние на страничен натиск. При нагъвателните движения се образуват различни по форма и големина геоложки форми. Всяка гънка има две обособени части – изпъкнала (антиклинала) и вдлъбната  (синклинала). По форма гънките могат да са правилни, полегнали, усложнени (антиклинории и синклинории) и др. Гънковите структури се образуват в лабилните зони между литосферните плочи (например Алпо-Хималайската планинска система, Кордилерите в Северна Америка, Андите в Южна Америка и др.).  

ГЕОЛОЖКА СТРУКТУРА (от лат. struere,  structura и геология) – част от земната кора, образуваща едно обособено цяло с общ произход и строеж, с характерна форма и взаимно разположение на съставните части, връзките между тях, пространственото им разположение и големина. По същество геоложката структура включва отделните компоненти (части), т.е. геоложкия строеж, но и вътрешното устройство и връзките и зависимостите между тях.  В зависимост от произхода геоложките структури са: разломни, блокови, блоково-разломни, гънкови, вулкански, платформени. В зависимост от размера геоложките структури са големи (литосферни плочи, платформи, планински пояси), средни или малки  (разседи, възседи, подседи, отседи и др.).

ГЪСТОТА НА НАСЕЛЕНИЕТО* – ха­рак­те­рис­ти­ка, по­ка­з­ва­ща сте­пен­та на населеност на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Из­мер­ва се със сред­ния брой жи­те­ли на еди­ни­ца площ, обик­но­ве­но на 1 км². Получава се ка­то се раз­де­ли бро­ят на пос­то­ян­но­то на­се­ле­ние на площ­та на те­ри­то­ри­я­та в км². При за­паз­ва­не на площ­та гъс­то­та­та на на­се­ле­ни­е­то зависи от увелича­ва­не­то или на­ма­ля­ва­не­то на броя на хората. Тя за­ви­си как­то от природни­те условия, та­ка и от ха­рак­те­ра на зе­ме­де­ли­е­то и рав­ни­ще­то на индустриализация. Най-голяма е гъс­то­та­та на на­се­ле­ни­е­то в зе­ми­те под 500 м надм. височина. Най-гъсто населеният кон­ти­нент в све­та е Азия, най-ряд­ко на­се­лен кон­ти­нент е Австра­лия, а без посто­ян­но на­се­ле­ние е Ан­тар­к­ти­да. Средната гъстота на населението на Земята е около 51 д/ км². 

ГЪСТОТА НА РЕЧНАТА МРЕЖА – по­ка­за­тел, раз­к­ри­ващ от­но­ше­ни­е­то меж­ду сума­та от дъл­жи­ни­те на всич­ки ре­ки вър­ху да­де­на те­ри­то­рия, из­ра­зе­на в кв. км. Величината на гъс­то­та­та на реч­на­та мре­жа се из­ме­ня в за­ви­си­мост от ко­ли­чес­т­во­то атмосфер­ни ва­ле­жи, ге­о­лож­ки­те и ге­о­мор­фо­лож­ки­те ус­ло­вия и осо­бе­но водопропускливост­та на ска­ли­те и зем­ни­те плас­то­ве, наклона на земната повърхност. Тя е ха­рак­те­рис­ти­ка за раз­ви­ти­е­то на по­вър­х­нос­т­ния от­ток от оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Най-високи стойности гъстотата на речната мрежа има в планинските райони с хумиден (влажен) климат, голяма разчлененост на земната повърхност голям наклон на склоновете и разпространение на водонепропускливи скали, районите на Екватора и влажните тропици. Най-малка е гъстотата или дори липсват постоянни реки в пустинните райони с ариден (сух) климат и голямо изпарение на вода.