География: Краищенско-Средногорска област

КРАИЩЕНСКО-СРЕДНОГОРСКА ОБЛАСТ

Краищенско - Средногорската природно - географска област е разположена между Старопланинската област (на север) и Рило - Родопската и Тракийско -Странджанската области (на юг). Общата площ на тази област е 14 119.6 км². В природно - географско отношение се поделя на три подобласти: Задбалкански котловини, Средногорие и Краище. Те имат обща геоложка основа и палеогеографско развитие, сходни морфографски (външни) белези. Тези подобласти имат и своята специфика, която им придава особен облик.

I. Задбалкански котловини

Това е най-северно разположената (по границата със Старопланинската област) подобласт на Краищенско - Средногорската област на България. Има формата на

продълговата тясна ивица с посока на простиране по паралела (от запад на изток) и обхващаща множество понижения на земната повърхност (котловини) и напречни ридове и възвишения, които ги отделят една от друга.

1. Географско положение и граници

Задбалканските котловини са част, подобласт на Краищенско-Средногорската физикогеографска област. Това са котловини, разположени линейно от запад на изток (от границата със Сърбия до Черно море) една след друга. Помежду се те са разделени от изпъкнали земни форми (ридове и възвишения). Разположени са между две големи планински вериги – Главната Старопланинска верига и Средногорието. Повечето напречни ридове не само отделят котловините една от друга, но и свързват тези две планински вериги.

Северната граница на Задбалканските котловини минава по южното подножие на Главната Старопланинска верига. Поради голямата разлика във височините и големия наклон на южните склонове на Стара планина тази граница е ясна и добре очертана.

Южната граница минава по северното подножие на планинската верига на Средногорието – Планско-Завалската планинска редица, Средна гора и Източното Средногорие (възвишенията Бакаджици и Хисар).

Източната граница е по западния склон на южните разклонения на Айтоска планина, която огражда от изток Айтоската котловина.

Западната граница е политически обусловена, а не природно-географски. Това е държавната граница с република Сърбия.

В така очертаните граници са включени следните котловини: Бурелска (Габерска), Софийска, Саранска, Камарска, Златишко-Пирдопска, Карловска, Казанлъшка, Сливенска, Карнобатска и Айтоска.

2. Геоложки строеж и полезни изкопаеми

Задбалканските котловини са образувани през неоген-кватернера. Те имат сходен геоложки строеж, тясно свързан с развитието на съседните им планински вериги – Старопланинската и Средногорската. В края на плиоцена образуваната на мястото на сегашните Задбалкански котловини денудационна повърхнина е била подложена на разломяване (разкъсване) по надлъжни и напречни дълбочинни разломи. Разсядането е било по-значимо по-значимо откъм северната част, откъм Главната Старопланинска верига, и по-слабо изразено откъм южната страна, с изключение на Софийската котловина. Това дава основание да се смята, че Задбалканските котловини са грабени. Доказателство за по-голямата релефообразуваща роля на Задбалканския дълбочинен разлом са много стръмните южни старопланински склонове към Задбалканските котловини.

По своя геоложки произход ридовете, които отделят котловините една от друга, са хорстове. Поради голямата разлика във височините дъната на котловините се запълват с плиоценски седименти (например, наслагите в Софийската котловина) и мощни кватернерни наслаги. Процесите на движение на земните пластове, макар и с незначителни стойности, продължават и досега. Свидетелство за това са заблатяванията в Софийската, Карловската, Сливенската котловина.

Поради грабеновия произход на Задбалканските котловини скалите, изграждащи дъната на котловините, са затрупани с мощни алувиални наслаги – песъкливи глини, пясъци, глинести пясъци, глини, а в Софийската, Бурелската и Казанлъшката котловина и малко въглища. Във вътрешните котловинни възвишения и подножията към оградните склонове се разкриват различни видове скали. В Златишоко-Пирдопската котловина това са предимно гнайси, в Карловската са гранити, в Казанлъшката – гнайси и гранити, в Софийската и Сливенската – варовици, андезити и др.

Задбалканските котловини са бедни на полезни изкопаеми. Най-значими са находищата на въглища. Белобрежкият (Бурелски) въглищен басейн е разположен в Бурелската (Габерската) котловина. Въглищата са с млада възраст (плиоценска) и са нискокалорични. Те са лигнитни. Разработват се по открития способ. Софийският въглищен басейн е разположен в Софийската котловина. Има площ около 100 км². Въглищата са лигнитни, млади по геоложка възраст (плиоценска) и са с ниска калоричност. Има 4 въглищни пласта, като основният е с дебелина от около 40 м. Николаевският въглищен басейн е разположен в Казанлъшката котловина, край Николаево и Гурково. Въглищата са кафяви и са в два въглищни пласта с малка дебелина.

Добро находище на медни руди има в района на село Челопеч, Пирдопско. В това находище има и съдържание на злато и на други метали.

Има още находища на нерудни полезни изкопаеми, най-вече на глини (предимно в дъната на котловините), кварцит, кварц и кварцов пясък.

3. Релеф и морфографска подялба

3.1. Обща характеристика на релефа

В подобластта на Задбалканските котловини се срещат две основни форми на релефа – котловини и напречни прагове (ридове и възвишения).

а) релеф на котловините

В Задбалканските котловини доминиращ е котловинният релеф. Той се отличава с наличието на две структурни части – котловинно дъно и подножие към оградните планини и ридове. Котловинните дъна са различни. Една част от тях са равни и обикновено ги наричат полета. Такива са Софийската котловина, Сливенската котловина и др. Изградени са от наноси. Другата част са хълмисти, той като от дъното се издигат малки ридове и възвишения. Такива са Златишко - Пирдопската, Казанлъшката котловина. Характерна особеност на релефа на Задбалканските котловини е широко развитие на ниските речни тераси. В Софийската котловина върху трите ниски речни тераси е разположени и изграден град София.

Подножията също са различни. Те са добре развити и очертани към Главната Старопланинска верига и на отделни места към Средногорието, например подножията към Витоша. Характерни са образуваните наносни конуси на реките, в местата, където напускат планината и навлизат в котловината. В котловините Златишко-Пирдопска, Казанлъшка, Карловска, Софийска на много места наносните конуси на отделните реки са свързани помежду си и образували делувиално - пролувиални шлейфове. Такъв е делувиално-пролувиалният шлейф в подножието на Витоша. Върху него са разположени бившите села Бояна, Драгалевци, Симеоново, Горубляне.

а) напречни прагове

Между котловините има напречни позитивни форми на земната повърхност, обикновено наричани напречни прагове. Те по същество свързват двете планински вериги – Главната Старопланинска верига и Средногорието. Такива са ридовете Гълъбец, Козница, Стража, Межденик. Те обикновено имат простиране в посока север-юг, по-малка надморска височина и заоблени била.

Гълъбец е напречен планински рид, който свързва Стара планина (Етрополска планина) със Средна гора (планина Белица) и отделя Камарската от Златишко-Пирдопската котловина. Западният склон е полегат, а източният е стръмен. Височината е от 925 до 1050 м., а най-високият връх е 1096 м. този рид вододел е между реките Искър и Тополница.

Козница е напречен планински рид, свързващ Главната Старопланинска верига (Златишко-Тетевенска планина) със Същинска Средна гора и разделя Златишко-Пирдопска от Карловска котловина. Козница е висока 1090 м. Има стръмни склонове. Изградена е от гранити и метаморфни скали.

Стражата е напречен планински рид, свързващ Главната Старопланинска верига (Троянско-Калоферска планина) със Средна гора (по-точно Сърнена гора) и отделя Карловската от Казанлъшката котловина. На височина достига до около 1200 м. билото е заоблено. Вододел е между реките Стряма и Тунджа.

Межденик е напречен планински рид, който свързва Главната Старопланинска верига (Елено-Твърдишка планина) с източната част на Сърнена гора и отделя Казанлъшката котловина от Сливенската котловина. На височина достига до 604 м. Билото му е равно. Северните склонове са полегати, а южните – стръмни. Река Тунджа го е проломила и образувала дългия 33 км Межденишки пролом.

Сред ограждащите котловините са и по-малки ридове, които са разклонения на съседните планини. Такива са Опорски рид, Негушевски рид, Драгомански рид.

3.2. Морфографска подялба.

В зависимост от надморската височина, степента на затвореност на коловините и по други физикогеографски белези Задбалканските котловини се делят на две групи: западна и източна. Границата между тях е Козница.

Западната част на Задбалканските котловини обхваща територията между българо-сръбската граница и рида Козница. Тя обхваща тъй наречените „високи котловини” – с надморска височина над 400 м.

Най-западно разположение има Бурелската (Габерската) котловина. Разположена е между Вискяр планина и Драгоманския рид. На изток Бърложнишката седловина я отделя от Софийската котловина. Има коритообразна форма. Средната и надморска височина е 765 м. Отводнява се от река Габерска, ляв приток на река Нишава. Под котловинното дъно има находища на лигнитни въглища.

Софийската котловина е разположена между планините от Старопланинската област – Софийска и Мала планина и планините от Средногорието – Вискяр, Люлин, Витоша, Лозенска, Вакарелска. Средната и надморска височина е 550 м. Има продълговата форма. Дълга е 75 км. и е широка от 5 до 20 км. Общата и площ е 1180 км². Дъното на котловината е заето от пясъци и глини, покрити с речни наноси. В северната част има заблатявания. В нея има и малки вътрешнокотловинни възвишения като Три уши, Сливнишки височини, Голяма Коньовица и др. В тази котловина има и малки находища на лигнитни въглища.

Саранската котловина е малка. Разположена е между масива на Мургаш планина, Негушевски рид, Опорски рид и Ихтиманска Средна гора. Южната и част е свързана със Софийската котловина. Има площ от 35 км². Средната и надморска височина е по-голяма от тази на Софийската и е около 660 метра.

Камарската котловина е разположена между Главната Старопланинска верига, Опорския рид и рида Гълъбец. Средната и надморска височина достига до 750 м. Котловинното и дъно е равно. Тя е много малка по площ – само 20 км².

Златишко-Пирдопската котловина е разположена между Главната Старопланинска верига и Средна гора. На запад е отделена от Камарската котловина от рида Гълъбец, а на изток от Карловската котловина от рида Козница. Средната и надморска височина е около 750 м. Площта и е 22 км². Котловинното дъно на Златишко - Пирдопската котловина е разделено на няколко по-малки полета и в него се издигат редица вътрешно - котловинни възвишения. Подножието към Главната Старопланинска верига е добре изразено.

Източната част на Задбалканските котловини обхваща поредицата от котловини източно от рида Козница. Те се отличават с по-малка надморска височина и поради това понякога ги наричат ниски котловини.

Карловската котловина е разположена между напречните ридове Козница на запад и Стражата на изток, южно от Главната Старопланинска верига и северно от Същинска Средна гора и Сърнена гора. Средната и надморска височина е около 400 м. Котловинното дъно на Карловската котловина е наклонено на юг. Тя има продълговата форма с посока на простиране запад - изток. Дължината и е 37 км, а ширината е от 2 до 15 км. Има няколко вътрешно котловинни възвишения. В Карловската котловина широко е разгърнато подножието към Главната Старопланинска верига.

Казанлъшката котловина е разположена между Главната Старопланинска верига от север, Сърнена гора от юг, рида Стражата от запад и рида Межденик от изток. Тя има продълговата форма и дължина от 83 км, а средната и ширина е до 8 км. Общата и площ е 700 км². Средната и надморска височина е 350 м. От междинни долинни прагове се дели на Шейновска, Туловска и Твърдишка част (полета). В западната и в средната част котловинното дъно е равно, а в източната е хълмисто. Има редица вътрешно котловинни възвишения като рида Дебелец (845 м), намиращ се северно от Николаево.

Сливенската котловина е разположена между Елено - Твърдишката планина, Сърнена гора (от юг), Бакаджиците, Сливенска планина, Гребенец планина и Терзийски баир. Средната и надморска височина е около 150 м. Източната и част е известна като Стралджанско поле.

Карнобатската котловина е разположена между Стидовска и Карнобатска планина на север, Гребенец планина, Терзийски баир и възвишението Хисар от юг. Средната надморска височина на Карнобатската котловина е между 160 и 200 м. По паралела дължината и достига до 40 км, а ширината от север на юг до 15 км. Общата и площ е около 500 км².

Айтоската котловина е разположена между Карнобатската планина и Айтоската планина и разклоненията на възвишението Хисар на югозапад. Дължината и е около 24 км, а ширината – 4.5 км. Средната и надморска височина е 70-150 м. Площта и е около 108 км².

4. Климат

Климатът в Задбалканските котловини се влияе силно от надморската височина, степента на тяхната затвореност, съседството им с двете планински вериги – Главна Старопланинска верига и Средногорие. В зависимост от силата на проявление на климатичните фактори и на особеностите на отделените котловини в климатично отношение Задбалканските котловини се поделят на две подобласти.

Температурата е най-важния елемент на климата. Средната годишна температура е 10-11^◦С. В западната подобласт тя е типична за умереноконтинентален

климат (Бурелска, Софийска, Саранска, Камарска и Златишко-Пирдопска). В нея средните януарски температури са между -2.0^◦С и -5.0^◦С. Средните юлски температури са между 18 и 20^◦С.

Поради по-голямата затвореност на котловините в западната част се срещат по-ниски абсолютни отрицателни температури и твърде често се образуват температурни инверсии. Температурните амплитуди са около 23^◦С. температурната сума по времето на активната вегетация на растенията е е по-ниска и е около 3100^◦ в Софийската котловина. В източната подобласт (Карловска, Казанлъшка, Сливенска, Карнобатска, Айтоска котловини) климатът е преходно - континентален. Средните януарски температури са между 1.0 и 1.2^◦С., а средните юлски са между 22 и 23^◦С. температурните амплитуди са около 21.6^◦С. Температурната сума по време на активната вегетация на растенията нараства и е 3300^◦ (Карловска и Казанлъшка котловина) и до 3800^◦ в Айтоската котловина.

Сериозно влияние върху валежите оказва Главната Старопланинска верига. Южните и склонове, обърнати към Задбалканските котловини, са подветрени. Това влияе върху количеството на валежите. В Задбалканските котловини те са 550-600 мм. В западната част те имат характерен режим с юнски максимум и февруарски минимум, а в източно разположените котловини поради засилено средиземноморско влияние има тенденция към изравняване на количеството на валежите по сезони. Има и още една съществена разлика между западната и източната подобласт на котловините. Тя е в количеството на твърдите валежи и продължителността на задържане на снежната покривка. В Софийската котловина броят на дните в една календарна година, през които има снежна покривка е около 45 дни. В Карловската и Казанлъшката котловини - 20-30 дни, а в Сливенската, Карнобатската и Айтоската – най-често до няколко дни.

Поради спецификата на разположението между две планински вериги ветровете имат характерна особеност. В западната подобласт, както и в Карловската и Казанлъшката котловини преобладават западните ветрове, а н останалите котловини – север - североизточните ветрове. В Софийската котловина са характерни и югозападните ветрове с появата на фьон, а в Казанлъшката и Сливенската котловина северните бораподобни ветрове. Средната скорост на ветровете е малка – от 1 до 2 м/сек.

В западните котловини често явление са късните пролетни и ранните есенни слани. В София техните крайни стойности са 22 май (късни пролетни слани) и 9 септември ранни есенни слани).

5. Води
Повърхностнотечащи води. Реките са най-важният компонент на повърхностнотечащите води на Задбалканските котловини. Те се отводняват от реки, които извират от Главната Старопланинска верига и Средногорието, С изключение на река Искър. Бурелската котловина се отводнява от Габерска река. Софийската котловина се отводнява от река Искър и притоците и Блато и Лесновска. Камарската и Саранската котловина се отводняват от Макоцевска река. Златишко - Пирдопската котловина се отводнява от река Тополница. Карловската котловина се отводнява от река Стряма. Река Тунджа отводнява Казанлъшката и Сливенската котловина. Река Мочурица отводнява Карнобатската и източната част на Сливенската котловина. Айтоската котловина се отводнява от Айтоска река.

Режимът на реките в Задбалканските котловини е силно повлиян от режима им в планинските райони, през които протичат, преди да навлязат в котловините. Този режим се съхранява и при протичането им през котловините. Реките, които извират от високопланинския пояс на Главната Старопланинска верига и Витоша (Тунджа, Владайска и др.) имат максимум на речния отток през април и май. Останалата част от старопланинските и средногорските реки има максимум през март и април. Реките в най-източно разположените котловини имат по-значимо дъждовно подхранване и зимно пълноводие предимно с февруарски максимум. Река Блато (ляв приток на река Искър) има значително карстово подхранване.

Общо в Задбалканските котловини модулът на оттока на реките (количеството вода, оттичащо се от единица площ) е малък. Това се дължи на по-малкото количество валежи, водопропускливостта на пластовете в котловинните дъна и подножията, незначителния наклон на повърхността и голямото изпарение. В котловинните полета той е около 30 мм, а в подножията на оградните склонове достига до 90-120 мм.

Блата и заблатявания има в дъната на няколко от котловините. Най-известно е Стралджанското блато. В тази подобласт е и Алдомировското блато и заблатяванията в северната оградна част на дъното на Софийската котловина.

Задбалканските котловини са богати на подземни води, които извират от големи извори. Голям е дебитът на изворите при Дъбене (Карловско), Долно Сахране (Казанлъшко) и др. Грунтови води има в кватернерните наслаги и речните тераси в дъната на котловините. Голямо е тяхното количество в делувиално - пролувиалните шлейфове по южното подножие на Главната Старопланинска верига и най-вече в Казанлъшката и Карловската котловина. С голямо значение са минералните води и извори. Минералните извори са локализирани по южните оградни склонове на котловините и в района на напречните разломи в дъната на котловините. Известни са минералните извори при град Банкя (София), Централна баня, Овча купел и Горна баня (София), град Баня (Карловско), Павел баня (Казанлъшко) и др.

6. Почви

В Задбалканските котловини основните почвени типове са три: смолници, канелени горски почви и алувиално - ливадни. Характерно за почвите в Задбалканските котловините, че те са образувани почти изцяло върху алувиално-наносни материали, разположени в дъната на котловините и в подножията към оградните планини.

Алувиално - ливадните почви са развити и разположени покрай реките и по ниските речни тераси, на отводняващите котловините реки. Те заемат по-големи площи в източната част на Софийската котловина върху заливната тераса на река Искър и притоците и от Ихтиманска Средна гора, в Сливенската котловина и във всички по-широки речни легла.

Канелените горски почви, предимно излужени и оподзолени са развити в котловинните полета и подножията на оградните склонове на котловините при по-топлолюбива и сухоустойчива растителност.

Смолниците заемат по-значима площ от почвената покривка в западната част на Софийската котловина, в Карнобатската и Айтоската котловина.

Заблатените почви са свързани с негативни движения на земната повърхност, поради което равнището на подземните води достига земната повърхност и преовлажнява почвата. Тези почви са характерни за северната част на Софийската котловина, Стралджанското поле и др.

Повечето от почвите в Задбалканските котловини се отличават с добро плодородие. Те са важен ресурс за развитие на растениевъдството и отглеждането на зеленчуци, фуражни култури, етерично - маслени култури, овощия, лозя и др.

7. Растителност

Естествената растителна покривка в Задбалканските котловини е част от Илирийската провинция на Европейската широколистна горска област. Растителността е представена от видове от два основни растителни типа – широколистна листопадна дървесна и храстова и от степната тревна растителност. Продължителната човешка дейност силно негативно е повлияла върху естествената растителност, довела е до значително нейно съкращаване и видоизменение.. Голяма част от дъбовите гори от миналото са били унищожени за производството на дървени въглища, за разчистване на терени за обработваеми земи, при увеличаване пашата на добитъка и по други причини. В двете подобласти на Задбалканските котловини има различия и в доминирането на отделните растителни видове. В западната част (до рида Козница) е развита широколистна листопадна и тревна растителност, като преобладават дървесната и храстовата. Там, където естествената растителност е съхранена е представена предимно от дърветата бук и келяв габър и тревни формации. В източната част преобладаващо развитие от тези две съставки има степната тревна растителност .

Доколкото е съхранена естествената растителност, то тя най-често се намира край реките и се състои предимно от върби, тополи и елша. Върху по-високите и по-добре отводнени места виреят дъб и полски бряст. При село Крън (Казанлъшко) е съхранена орехова гора. В по-високите части на подножието и склоновете на оградните планини растителността е представена предимно от бук и габър. От новосъздадените горски насаждения по-често се срещат черен бор, червен дъб и др.

8. Животински свят

По отношение на животинския свят за Задбалканските котловини е характерно преходното положение спрямо съседните физикогеографски области и подобласти на Главната Старопланинска верига и Средногорието. Преобладават евросибирски и европейски видове. Всички котловини са част от Старопланинския зоогеографски район. По долините на реките Тунджа и Стряма са проникнали и някои средиземноморски видове. Широко разпространение имат гризачите. От птиците най-разпространени са яребицата, пъдпъдъкът и други. За реките е характерна мряната. Срещат се още различни видове влечуги и земноводни.

9. Стопанско усвояване и опазване на природните ресурси

По-благоприятните природни условия в котловините са естествената причина те отдавна да са населени, стопански да са усвоени от човека. В Задбалканските котловини са разположени такива крупни за нашата страна селища като София, Сливен, Казанлък, Карлово. По-значими селища са още Пирдоп, Сопот, Калофер, Карнобат, Айтос и др. Стопанското усвояване ие свързано с използването на природните ресурси и преминаването през котловините на важни транспортни артерии.

Много добре развита промишлеността. Особено голям в нейното развитие е относителният дял на София, където са развити почти всички нейни подотрасли. Общо за Задбалканските котловини значим е делът на черната металургия (Кремиковци), цветната металургия (Пирдоп), машиностроенето (София), Казанлък, Сливен, Карлово и други, текстилната промишленост в Сливен, София, Казанлък, Карлово и т.н. На основата на горските ресурси е развита дърводобивната и дървообработващата промишленост. Добивната промишленост е представена от добива на въглища в Софийската и Казанлъшката котловина, на руди в Софийската и Златишко - Пирдопската котловина.

Развитието на селското стопанство се основава на почвените ресурси. те се използват широко за отглеждане на зърнени култури, зеленчуци, праскови, сливи и т.н. В източната подобласт на Задбалканските котловини виреят и дават добра реколта лозите, тютюнът, маслодайната роза, ментата, лавандулата и др..

Обект на туризъм са културно-историческите обекти и паметници, особено в София, Сопот, Карлово, Калофер.

В Задбалканските котловини транспортът е добре развит. Много важно стопанско значение имат железопътната линия София – Карлово - Бургас и паралелният и автомобилен път София - Бургас. Освен тези два много важни пътя има и редица напречни железопътни линии и шосета.

10. Геоекологични проблеми

Развитието на добивната промишленост и особено на металургията и транспорта водят до значимо увреждане на природната среда. Поради затвореността на котловините и по-големия брой дни с тихо време въздухът в някои от тях е много силно замърсен, особено в Софийската котловина. Особено силно е атмосферния въздух в района на Златица и Пирдоп със серен диоксид, сероводород и аерозоли на сярната киселина. Развитата промишленост е довела до много съществено замърсяване на водите на преките, протичащи през котловините. Силно са замърсени водите на Искър, особено района на София и след София, на Тополница (след Пирдоп и Златица) и Тунджа. Силно са замърсени почвите, предимно от индустриалната дейност в районите на София-Кремиковци и Златица-Пирдоп Необходими са мерки за пречистване на отходите на промишлените предприятия и т.н.

В Задбалканските котловини има незначителен брой защитени територии и природни забележителности.

II. Средногорие

Средногорието е общо събирателно име на поредица от български планини, последователно подредени във верига с посока на простиране запад-изток. Носи името на Средна гора, най-дългата от тези планини.

1. Географско положение и граници

Средногорието е част от Краищенско - Средногорската физикогеографска област на България. Това е една продълговата тясна ивица, започваща от границата със

Сърбия и завършваща до Бургаската низина. Нейна северна граница е подножието на планините към Задбалканските котловини. Южната граница по подножието на планините към котловините от Краището, Горнотракийската низина, Ямболско-Елховското поле и Бургаската низина. Тази ивица има най-голяма ширина при Ихтиманска Средна гора – до 50 км.

2. Геоложки строеж и полезни изкопаеми

Геоложкият строеж е резултат от геоложкото развитие на Средногорието. То е свързано с развитието на формираната в края на мезозоя Средногорска геосинклинала. На нейното дъно са образувани варовици и мергели. В началото на неозойската ера, през палеогена последвало нагъване на земните пластове. То е било съпроводено от активна вулканска дейност и са се образували андезити, туфи и туфити, които на места са примесени със седиментни скали, образувайки по такъв начин единен седиментно - вулканогенен комплекс. По същото време е ставало внедряването на магма в земните пластове и са се образували интрузивни тела. В процеса на планинообразуването на повърхността са разкрити и по-стари скали – гранити, гнайси, слюдени шисти. След процеса на нагъването са се образували и по-млади седиментни скали и наслаги.

При нагъването на земните пластове са се образували големи гънки, наклонени на север. В ядрото на гънковите структури се разкриват старите магмени (гранити) и метаморфни (гнайси, слюдени шисти, амфиболити) скали. Издигането в западната част е станало и по линията на дълбоки разломи, от които се е разляла лава и са се образували андезитните скали. А в областта на Витоша и Плана планина са се образували магмените интрузивни тела, при чието застиване са се образували магмени интрузивни скали, съответно сиенити, монцонити и диорити. По същество геоложкият строеж е блоково-разломен и гънков, като част от гънките са придобили формата на навлак.

Областта на Средногорието е богата на полезни изкопаеми. От горивните полезни изкопаеми има открити находища на лигнитни въглища в Габренската котловина (мина Чукурово). Разкрити са богати находища на медни руди в Същинска Средна гора, в района на Панагюрско (Медет, Асарел, Елшица и Радка). Медно-полиметални руди, съдържащи мед, олово, цинк и някои други метали има в Бакаджиците

В долините на реките Тополница (около град Златица) и Луда Яна (край Стрелча и Панагюрище) има златоносен пясък. На много места има строителни материали (гранит, варовик, габро и др.). Големи кариери за добив на варовици има във Вискяр планина край Сливница, в Чирпанско и др. От Витоша при с. Владая се добива сиенит. От нерудните полезни изкопаеми стопанско значение имат и находищата на барит в Сърнена гора (Старозагорско), фелдшпат при Стрелча и др. В Ихтиманско (селата Живково, Полянци и с. Мухово) има находища на талк и талкошисти.

3. Релеф и морфографска подялба

3.1. Обща характеристика на релефа

След нагъването и издигането на планините от Средногорието са станали многократни издигания с по-малки стойности (колебателни движения) и активно въздействие на външните земни сили. Това е довело до дооформянето на съвременния релеф.

Като цяло релефът е планинско-хълмист. При издигането на земните пластове някои от реките са се всекли дълбоко в земната повърхност и чрез дълбоки проломи са разделили планините една от друга и са формирали отделни части на Средногорието.

Планините на Средногорието са с относително малки размери. Само Средна гора е с по-голяма дължина и площ. Най-високата планина е Витоша с Черни връх 2290 м. Тя е с куполообразна форма. Повечето планини са със заравнени била. Те са останки от стар релеф. В Средногорието са съхранени четири денудационни равнини. Най-старата (старомиоценската) е съхранена само във Витоша и Същинска Средна гора. На по-малка надморска височина добре е съхранено и младомиоценското денудационно равнище. То заема голяма част от билата на Вискяр, Люлин, Плана, Черни (Септемврийски) рид, Лозенска планина, Сърнена гора. Староплиоценската денудационна повърхнина е съхранена на отделни места по склоновете на планините, а младоплиоценската заема билните части на Бакаджиците и възвишението Хисар.

В отделни планини на Средногорието са развити карстови форми. Тук е разположена и най-дългата българска пещера – Духлата.

Характерни форми за планините и техните подножия са ерозионните форми на релефа. Две от тях имат силно развитие. За Средногорието са характерни дълбоките проломи на реките. Най-ясно очертани са проломите (Панчаревски и Чертиградски) между Плана от една страна и Лозенска от друга. Те маркират границата между двете планини и Ихтиманска Средна гора. Големи са проломите на река Тополница между Еледжик и Същинска Средна гора, на Стряма между Същинска Средна гора и Сърнена гора. В подножието на стръмните склонове на планините, на границата със съседните котловини са развити многобройни наносни конуси, най-значимите от които са тези по северното подножие на Витоша.

Планините от Средногорието имат връзка с планините от Главната Старопланинска верига чрез напречните планински ридове Гълъбец, Козница, Стража и Межденик и с Рила планина чрез рида Шумнатица.

Котловините не са характерна форма за Средногорието, но те разнообразяват релефа. В Ихтиманска Средна гора са Ихтиманската и Габренската котловина. Вътрешнопланински котловини има и в Същинска Средна гора.

3.2. Морфографска подялба

Долините на реките, най-вече проломите, напречно са разделели ивицата на Средногорието на следните части: Планско-Завалска планинска редица (Западно Средногорие), Средна гора (Ихтиманска, Същинска Средна гора, Сърнена гора) и Бакаджикско-Хисарско (Източно) Средногорие.

Планско-Завалска планинска редица. Това е най-западната част от Средногорието, разположена между границата със Сърбия и долината на река Искър. Тя е и най-високата част на Средногорието – с най-висок връх - Черни връх (2290 м) във Витоша. От запад на изток последователно са разположени планините Завалска, Вискяр, Люлин, Витоша, Плана планина. Планините Завалска, Вискяр и Люлин имат линейно простиране със сходни черти на релефа и върхове, разположени на височина между 1000 и 1300 м. На изток от тях са овалните масиви на Витоша и Плана.

Завалска планина е разположена най-западно от всички планини на Средногорието. На североизток е свързана с планината Вискяр чрез Ярославската седловина, а на запад в сръбска територия се свързва с Гребен планина. Изградена е от андезити, туфи и варовици. Най-високият връх е Китка 1181 м.

Вискяр планина е разположена между Завалска и Люлин планина. Ярославската седловина я свързва със Завалска планина, а Радуилската седловина – с Люлин планина. Най-висок връх е Мечи камък 1077 м. Планината е изградена предимно от варовици.

Люлин планина е разположена между Софийската и Пернишката котловини. С Витоша е свързана чрез Владайската котловина, а на запад е свързана с Вискяр планина чрез Радуилската седловина. Изградена е от вулкански скали (андезит, туфи, туфити) и седиментни (конгломерати). Билото в източната част е заоблено, то е остатък от денудацинна повърхнина. Над него се издигат отделни върхове. Сред тях е и най-високият връх Дупевица (1256 м). Западната част е гребен. Южните склонове са стръмни. Бучинският проход дели Люлин на западна и източна част.

Витоша, на запад чрез Владайската седловина се свързва с планината Люлин, на юг чрез Букапреслапската седловина се свързва с планината Верила и на изток чрез Егуло-Палакарийската седловина е свързана с Плана планина. Билото на Витоша е разположено на голяма надморска височина, над 1900 м. Над него слабо се издигат отделни върхове, включително и Черни връх. Склоновете на планината са стръмни, особено на север към Софийската котловина. Изградена е от голямо интрузивно тяло и здрави магмени скали (сиенит, монцонит). В югозападната и част при наличието на варовици са развити карстови форми. Сред тях е най-дългата българска пещера (над 17 км).

Плана планина е разположена източно от Витоша, до долината на река Искър. Тя е нисък плосък масив, изграден от здрави магмени интрузивни скали – диорити. Има широко хълмисто било, разположено на 1100 – 1200 м. надморска височина. Над него се издига и най-високия връх – Манастирище – 1338 м. Реките, които извират от Плана, слабо са се всекли в нейния масив. Образувани са ридове със заоблени била, повечето от които са обработваеми земи. По-голямата част от склоновете на Плана са полегати.

Ихтиманска Средна гора.

Това е западната част на Средна гора, която обхваща района на Средногорието, разположен между реките Искър и Тунджа. Самата Ихтиманска Средна гора е разположена между Искър и Тополница. На запад е свързана и граничи с Планско-Завалската планинска редица и граничи непосредствено с Плана планина. На изток чрез река Тополница е отделена от Същинска Средна гора. Това е най-широката част от Средногорието. Има площ от 1370 км².

Релефът на Ихтиманска Средна гора е разнообразен – планински и котловинно-хълмист. Посоката на простиране на планините и планинските ридове, изграждащи Ихтиманска Средна гора, е много разнообразна.

Най-северно разположение има Белица планина, която чрез рида Гълъбец е свързана с Главната Старопланинска верига. Изградена е предимно от метаморфни скали. Най-високият и връх е Голяма Икуна (1221 м.). Склоновете и са стръмни.

На запад от нея е Вакарелската планина.. Тя е плоска, със слабо очертани върхове – най-висок е Сиврибаир с 1090 м. надморска височина.

Най-западно е разположена Лозенска планина. Тя има стръмни северни склонове (към Софийската котловина). Билото и е с ясно очертана западно-източна посока на простиране. Най-високият и връх е Попов дял (1190 м).

В южната част между язовир Искър и Момин проход е разположен Черни (Септемврийски) рид. Той също има западно-източна посока на простиране. Най-високият му връх Тръна (1275 м) е най-висок и в цялата Ихтиманска Средна гора. Билото на Черни рид е продълговато и остро. Северните му склонове са стръмни. Изграден е предимно от метаморфни скали. В източната част, към долината на река Тополница са разположени планината Еледжик (Ветрен) с най-висок връх Бенковски (1186 м) и ридът Голак (1008 м).

В Ихтиманското Средногорие е разположена Ихтиманската котловина, оградена от Септемврийски рид, Вакарелска планина и планините Белица и Еледжик. Отводнява се от река Мътивир. Тя е по-висока от Софийската котловина и има надморска височина 650 м. Между планините Лозенска и Вакарелска, в долината на река Габра (ляв приток на Лесновска река), е разположена малката Габренска (Чукуровска) котловина. В котловинното и дъно има находище на лигнитни въглища.

Същинска Средна гора.

Обхваща частта от Средногорието и от самата Средна гора, разположена между реките Тополница на запад и Стряма на изток. Площта и е 2300 км². Тя е най-високата част на Средна гора. Най-високият и връх Богдан е с надморска височина 1604 м.. Дължината и е около 80 км, а средната и надморска височина е 656 м. В Същинска Средна гора доминиращ е планинският релеф, по-слабо е представен котловинно-хълмистият. От нея извират реките Тополница, Луда Яна, Пясъчник и редица техни притоци, както и притоци на река Стряма. Планината е изградена от стари метаморфни скали, гранити, андезити, туфи и варовици. Южните и склонове са по-полегати и ниски и завършват с Овчите хълмове. На север чрез рида Козница Същинска Средна гора е свързана с Тетевенска планина. Дели са на Югозападен, Централен, Източен и Хисарски дял. По речните долини са оформени малки вътрешнопланински котловини като Копривщенска, Стрелчанска, Панагюрска и Банска.

Сърнена гора.

Това е третата най-източно разположена част на Средна гора. Разположена е между реките Стряма (от запад) и Тунджа (от изток). Дължината и е 156 км. Най-високият и връх е Братан (1236 м), разположен в западната част на планината. Общата и площ е 2280 км². Средната и надморска височина е 416 м. На север Сърнена гора се свързва с Главната Старопланинска верига чрез ридовете Стражата (Кръстец) и Межденик, а на юг чрез седловината Дъбравата преминава в Чирпанските възвишения. Билото и е по-високо в западната част. на изток то постепенно се понижава, стеснява се и завършва с ниското възвишение Зайчи връх – 257 м. Сърнена гора е изградена от гранити, гнайси, андезити, туфи и различни седиментни скали. Като цяло релефът и може да бъде определен като планинско-хълмист.

Бакаджикско-Хисарско (Източно) Средногорие.

Това е най-източната част на Средногорието. Разположена е на изток от долината на река Тунджа. Обхваща две морфоструктури. Бакаджиците са заравнени възвишения, разположени на изток от река Тунджа и западно от Бургаската низина. Имат дължина около 40 км и ширина около 10 км. Най-високият връх на Бакаджиците е Асанбаир (515 м). Те се разклоняват на юг и североизток. По тези две разклонения минава главният вододел между Черно и Егейско (Бяло) море. Изградени са от андезити, туфи и седиментни скали.

На североизток от Бакаджиците е разположено възвишението Хисар (Карнобатски Хисар). То има широко, заравнено било. Надморската му височина достига до 403 м. И по него минава главният вододел между Черно и Егейско море. Изградено е от андезити и андезитови туфи, а в източната част и от седиментни образувания.

4. Климат

Върху климата на Средногорието съществено влияние оказват различната надморска височина, значителното разчленяване на земната повърхност, различното изложение на склоновете, преносът на въздушни маси и т.н. В Средногорието се оформят части с три различни вида климат:

Умереноконтинентален. Характерен е за местата с надморска височина до 1000 м. на планините от Планско - Завалската планинска редица, Ихтиманска Средна гора, Същинска Средна гора и западните части на Сърнена гора.
Преходноконтинентален. Характерен е за източната част на Сърнена гора, Бакаджиците и Хисар, както и за южните ниски склонове на Същинска Средна гора.
Планински. Характерен е за средно високите и високите части на планините при надморска височина над 1000-1200 м.

Вследствие на различната надморска височина и характерните особености на релефа има големи колебания на температурите. Средната януарска температура се колебае в стойностно отношение между 0^◦С и до -8^◦С. Поради зимната температурна инверсия най-ниските отрицателни температури не са по планинските върхове, а в котловините. В Панагюрската котловина те имат абсолютен минимум от -32.4^◦С, а в Ихтиманската -31.8^◦С. С най-ниска средна годишна температура е Черни връх (Витоша) -0.2^◦С. През зимата в котловините често пъти се образуват мъгли.

В Средногорието има твърде голямо различие в количественото разпределение на валежите В районите с умереноконтинентален и планински климат (т.е. в по-голямата част от Средногрието) валежите имат ясно изразен летен максисмум и зимен минимум. Годишната сума на валежите е между 600 и 800 мм за местата с умуреноконтинентален климат и 800 и 1200 мм за планинския. С увличаването на надморската височина се повишават количеството на твърдите валежи и продължителността на задържането на снежната покривка. В най-високите части на Витоша тя се задържа около 7 месеца и може да достигне на отделни места дебелина до 3 метра. В районите с преходен климат количеството на валжите е по-малко - от 550 до 600 мм, а валежният максимум е през месеците номеври и декември, снежната покривка се задържа съвсем кратко.

В Средногорието преобладават, с най-голяма честота и сила на проявление са северозападните и северните ветрове. Поради верижното западно - източно разположение на планините на Средногорието върху северните склонове ветровете са по-чести – те са наветрени склонове. По северните склонове силно проявление, най-вече на Витоша, има фьонът, който нерядко предизвиква бързо разтопяване на снежната покривка.

5. Води

Средногорието не се отличава със значимо водно богатство. Водите се формират предимно от валежите, а те с изключение на отделни места като Витоша са незначителни, много по-малки от тези в Рила. Друга причина за малката водност е и сравнително малката площ и по-ограничените горски площи. Най-голяма водност има високият пояс, а по-малка е тя в ниските източни части на Сърнена гора, Бакаджицит и Хисар.

Реки. В Средногорието има големи различия в режима на реките. Във високия пояс, предимно на Витоша, подхранването на реките е снежно-дъждовно. Те са с пролетен максимум на оттока. В средния височинен пояс подхранването на реките е дъждовно - снежно и по-ранен пролетен максимум на речния отток. В източните части подхранването е предимно дъждовно. През някои лета дори една малка част от реките пресъхват. Поради обезлесеността на склоновете и развитието на ерозията реките в източната част имат пороен характер.

Най-значимите реки, които извират от Средногорието, са Струма, Палакария (ляв приток на Искър), Тополница, Мътивир (десен приток на Тополница), Луда Яна, Пясъчник, Рахманлийска, Сюютлийка и други.

Подземни води. Средногорието не разполага със значими запаси от грунтови води. Това се дължи на характерните особености на релефа, сравнително големият наклон на склоновете. Широко разпространение имат минералните води. Известни са минералните извори при Хисаря, Стрелча, Красново (Същинска Средна гора), Баня (Панагюрско), Панчарево и Железница (София), Старозагорските минерални бани и др.

6. Почви

Почвената покривка в Средногорието е силно повлияна от различията в геоложката основа, разнообразието в климатичните условия, различията в надморската височина, особеностите на релефа и от различията в растителността. Сред най-разпространените в Средногорието почви са: канелени горски, смолници, кафяви, делувиални, тъмноцветни горски, планинско ливадни.

Канелени горски почви. Разпространени са двете им разновидности – типични и оподзолени. Заемат ниските части на планините и възвишенията, обикновено до 800 м. надморска височина.

Смолници. Имат незначително разпространение. Развити са предимно в котловинни дъна и при скална основа от туфи и туфити.

Делувиални и делувиално-ливадни почви. Имат ограничено разпространение. срещат се предимно по подножията на склоновете. Развити са върху наносни материали.

Рендзини (хумусно-карбонатни). Това са почви разпространени върху карбонатни (варовити) терени. Характерни са за Чирпанските възвишения.

Кафяви горски почви. Разпространени са в планинските склонове с надморска височина от 800 до 1600-1700, предимно във Витоша, Същинска Средна гора и на отделни високи места в останалите планини. .

Тъмноцветни горски почви. Разпространени само във високия планински пояс, по билните части на Ихтиманска Средна гора, Витоша, Същинска Средна гора, в местата с надморска височина над 1000 м., при по-хладен и по-влажен климат, при безкарбонатна скална основа и под букова и иглолистна горска растителност.

Планинско-ливадни почви. Разпространени са само във високия пояс на Витоша и Същинска Средна гора (около връх Богдан) при по-сурови климатични условия и под тревна растителност.

7. Растителност

Естествената растителност в Средногорието е продукт на взаимодействието на релефа, климатичните условия, почвите и влиянието на други фактори. Силно въздействие върху нея е оказала човешката дейност главно чрез унищожаването на дървесната и тревната растителна покривка и в много по-малка степен чрез залесителна дейност. Средногорието е част от Европейската широколистна горска област, но от две нейни провинции – Илирийска и Македоно-Тракийска.

В Средногорието първична е горската растителност. В Средногорието преобладават средноевропейските растителни видове. Налице е голямо видово разнообразие. Растителността е най-добре съхранена в резерватите. Тя е етажирана по височинни пояси в зависимост от промяната в надморската височина, климата, почвите, скалната основа. Оформили са се следните височинни растителни пояси:

Дъбови и дъбово - габърови гори. Те са разпространени в ниския пояс, предимно върху канелени горски почви.
Букови гори. Те са разпространени само в по-високите части на същинска Средна гора (северния склон), Витоша и на малки петна в други по-високи части на планините. Развити са върху кафяви горски почви и по-влажен климат.
Иглолистни гори. Разпространени са само във Витоша над буковите гори върху тъмноцветни горски почви. Формирани са от иглолистните видове смърч, ела и бяла мура.
Пояс на тревната растителност. Развит е в най-високите части на Витоша и на Същинска Средна гора върху планинско-ливадни почви и хладен климат.

Средногорието има голямо растително богатство, но в последните години главно поради незаконната сеч се унищожават големи площи от горските масиви.

8. Животински свят

В Средногорието животинският свят е представен предимно от евро-сибирски и средноевропейски видове. Има ограничен брой представители на средиземноморската фауна, които са проникнали по долините на реките Струма, Марица и Тунджа. Характерна черта на животинския свят е по-малкото видово разнообразие, в сравнение с това на високите български планини. Обитатели на планините и котловините в Средногорието са някои типични горски обитатели като сърна, благороден елен, дива свиня, по-рядко мечка. Срещат се още горска мишка, катерица, таралеж и др. От хищните бозайници по-често се срещат лисицата и вълкът. Птичият свят е много разнообразен. Характерни птици са синигер, кълвач, яребица и други. Влечугите и земноводните животни са добре представени. Разпространени са гущер, пепелянка, гребенест тритон, зелена крастава жаба, жълтокоремна бумка, смок- мишкар, усойница, кафява крастава жаба, алпийски тритон.

9. Стопанско усвояване

Разнообразните природни условия са предпоставка и фактор за различия в развитието на стопанската дейност на човека, за степента и начина на усвояване на природната среда.

Средногорието е по-слабо населено в сравнение с други географски области ан България. Това се дължи на планинския релеф и климатичните условия, които не са много благоприятни за изграждане и развитие на селища. повечето селища в Средногорието са възникнали през епохата на османското владичество и имат съхранени архитектурни особености на застрояване.

За селското стопанство е характерно развитието на овцевъдството и говедовъдството, отглеждането на овощни и фуражни култури. Развито е и горското стопанство, особено дърводобивът в буковите и дъбовите гори.

Добивната промишленост е представена предимно с добива на медни руди и тяхната флотация в Същинска Средна гора (Панагюрско), на лигнитни въглища в Габра, на барит, варовици и други.

Преработващата промишленост е развита предимно във връзка с развитието на селското и горското стопанство. Дървообработването е развито в Панагюрище. В този град има производство на килими и хавлии и хранителни продукти. Предприятия на металургията и машиностроенето има в Ихтиман и т.н.

Транспортът има специфично развитие. поради надлъжното простиране част от транспортното обслужване на Средногорието е чрез пътни артерии успоредни на Средногорието като железопътната линия София-Карлово-Карнобат-Бургас и паралелния и автомобилен път. Само в Ихтиманска Средна гора преминава част от трасето на автомагистрала Тракия. Средногорието се пресича от редица напречни пътища. Това са 5 железопътни линии и множество шосета.

Туризмът използва като ресурс редица природни забележителности, природни ресурси и културно-исторически обекти. Най-значимите курортно-туристически селища са Копривщица и Панагюрище. Балнеолечението и курортното дело са развити в Хисаря, Стрелча, Момин проход, Красново и Старозагорските минерални бани. Витоша е естествен център за масов пешеходен туризъм и зимен ски-туризъм.

14. Геоекологични проблеми

Стопанската дейност е нанесла и нанася сериозни щети на природната среда. Силно увреждат земната повърхност откритият рудодобив в Панагюрско и добивът на въглища в Габренската котловина. Замърсени са водите на Тополница и Луда Яна. Районът се нуждае от залесяване на опороените терени.

В Средногорието има сериозно проблеми с опазването на природната среда. Наличните природни паркове и резервати са малко. Най-голям е природен парк „Витоша”. В него са резерватите „Бистришко бранище” и „Торфено бранище”. Биосферен резерват „Бистришко бранище” е образуван още през 1934 г., когато е създаден парк „Витоша”, в който е разположен. Обхваща горните течения на Бистришка и Янчевска река на площ от 1177 ха. Климатът, поради голямата разлика в надморската височина е различен, с различно дълъг период на задържане на снежната покривка, достигаща до 2 м. В резервата се опазват смърчовите гори и част от субалпийската зона на Витоша. Преобладаващ дървесен вид е смърча, примес с бук. По-рядко се среща бреза, трепетлика, ела. Възрастта на най-старите дървета е около 140-150 г. Резерват "Торфено бранище" съществува от 1935 г. Разположен е на билните части на Витоша и има площ от 784 ха. На територията на резервата са изворите на реките Владайска, Боянска и Драгалевска. В него се опазват торфените комплекси с дебелина до 2 м.. Основни съобщества са тези на мъховете – над 300 вида, сред които най-разпространени са сфагновите мъхове. Срещат се и около 500 вида водорасли. Растителността е тревиста с основно представени видове тинтява, росянка, очиболец, каменоломка, бяла чемерика и др.

В Средна гора са резерватите „Богдан” и „Барикадите”. Поддържаният резерват „Богдан” се намира в Същинска Средна гора около връх Богдан (1604 м. н. в.) и има площ от 114.8 ха. Той е създаден с цел опазването на букови гори със средна възраст 150 години.

В Средногорието има и няколко защитени природни забележителности като пешера Духлата, Голашка пещера (Ихтиманска Средна гора) и Патьова кория (района на с. Оборище).

III. Краище

Името на географската област Краище е от славянски произход и означава район, който е отдалечен от средата част на страната. Действително Краището е средната част на Западна България, разположено по границата със Сърбия. Като историко-географска област Краището е в територията на двете съседни държави. В България то образува подобласт на Краищенско - Средногорската физикогеографска област. Често пъти за тази подобласт се използват и наименованията Краищенско-Конявска планинско-котловинна земя, Краищенска планинско-котловинна област.

1. Географско положение и граници

Краището като подобласт на Краищенско-Средногорската физикогеографска област се намира на юг от Средногорието. Тя обхваща редица планини и котловини, разположени между Средногорието и Рило-Родопската област.

Северната граница е със Средногорието. Започва от границата със Сърбия и преминава по южните подножия на планините Завалска, Вискяр, Люлин, Витоша, Плана, Черни рид и рида Голак до град Белово, където се слива с южната граница.

Южната граница е с Рило-Родопската област. Започва от границата със Сърбия и преминава последователно в посока запад – изток по подножията на Осоговска планина, пресича долината на река Струма и по северното подножие на Рила към Сапаревската котловина, Клисурската седловина, Самоковската котловина, Боровецката седловина, Долнобанската котловина, през пролома Момина клисура достига до Белово.

Западната граница е политическата държавна граница със Сърбия.

2. Геоложки строеж и полезни изкопаеми

Краището има сложен геоложки строеж. В геоложкото му развитие силно проявление имат тектонските разломи и ровове. Поради разнообразното земекорно движение през различните геоложки периоди са се оформили зони на издигане и на понижаване. Активните движения на земните пластове в миналото са довели до преоформяне на съществуващите антиклинални структури, образуването на навлаци и грабени. Поради това може определено да се каже, че Краището има сложен мозаечен геоложки строеж, който дава сериозно отражение върху релефа.

В Краището са разпространени магмени, метаморфни и седиментни скали. Тук на повърхността се разкриват най-старите скали в България. – тези от докамбрийския период. Това са различни видове гнайси, шисти и мрамори, които се намират в околностите на град Трън. На българо-сръбската граница, в Милевска планина, се разкриват гранити и гранитогнайси. Широко разпространение имат седиментните скали – конгломерати, пясъчници, мергели, варовици. В котловинните дъна са отложени глини, мергели, пясъци, въглища, конгломерати.

От полезните изкопаеми от съществено значение за стопанската дейност са находищата на кафяви въглища в Бобовдол и Перник. Битуминозни шисти има разкрити в района на село Красава, Пернишко. В рудните жили в района на града Трън има злато. От нерудните полезни изкопаеми в Краището има находища на барит (Трънско) и различни видове строителни материали – гранит, варовик, пясък, чакъли и т.н..

3. Релеф и морфографска подялба

3.1. Обща характеристика на релефа

Разнообразието в геоложкия строеж и скалната основа обуславят и голямото разнообразие, сложността на релефа на Краищенската подобласт на Краищенско-Средногорската физикогеографска област. Доминиращият облик на релефа се обуславя от редуването на планини и котловини, т.е релефът се определя като планинско-котловинен. Друга съществена особеност е, че посоката на простиране на планините е предимно северозапад-югоизток. В същото време долинната мрежа на река Струма проломява тези планини в посока североизток-югозапад. Пряко или чрез притоците с долината на река Струма са свързани повечето от котловините. Характерни за релефа са дълбоко всечените проломи със стръмни до отвесни склонове – ждрелото на река Ерма при град Трън, проломът на река Струма между Голо бърдо и Черна гора, известен с името Кракра, Земенският пролом и др. В котловините, в подножието на планините, особено при по стръмните разседни склонове са развити наносни конуси. Поради широкото разпространение на карбонатните скали широко е развит карстът.

Формирането на релефа на Краището в съвременният му вид е станало поради редуването на периоди на засилени прояви на денудация и на издигане. Налице са остатъци от три разновъзрастови разположени една над друга денудационни повърхнини. Най-старото денудационно равнище, младомиоценското, е съхранено на

различна надморска височина – около 1700 м. в Руй и в Милевска планина и по-ниско и широкообхватно във Верила и в Конявска планина. Двете по-млади и съответно по-ниско разположени денудационни равнища са частично съхранени предимно като склонови стъпала и при различна надморска височина.

Ерозионните процеси са сравнителни силно развити в местата с издигане на котловинното дъно, както в случая с Пернишката котловина и в подножието на планинските склонове, където има дебели пластове слабо споени наслаги.

Като цяло релефът на Краищенската планинско-котловинна област е мозаечен – доминиращ белег е редуването на планини и котловини.

3.2. Морфографска подялба

В морфографско отношение, в зависимост от характера на релефа, Краището може да бъде поделено на пет ясно обособени части. Това са последователно редуващи се от север на юг ивици от планини и котловини. Поради това именно и областта се нарича планинско - котловинна. Тези части носят имената на крайно разположените котловини или планини.

Най-северно е разположена Трънско - Пернишката котловинна ивица. Тя има посока на простиране от северозапад на югоизток. На север тя граничи с Планско-Завалската планинска редица на Средногорието. Най-западно местоположение има Трънската котловина. Тя има почти западно-източна посока на простиране и надморска височина от 800 метра. Отводнява се от река Ерма, ляв приток на река Нишава. След това на изток от нея е Брезнишката котловина. Тя е по-ниска (750 м). Дъното и е хълмисто. Отводнява се от река Конска, десен приток на река Струма. И най-източно е разположена по-голямата Пернишка котловина. И тя има надморска височина от 750 м. По произход е грабен. Отводнява се от река Струма. Сред седиментните скали по дъното на Пернишката котловина се има пластове кафяви въглища.

На юг от Трънско-Пернишката котловинна ивица е разположена Руйско-Верилската планинска редица. Тя също има посока на простиране северозапад - югоизток. В нея от запад на изток са разположени обособено една от друга редица планини. На запад, на границата със Сърбия, е разположена най-високата планина Руй с най-висок връх Руй 1706 м. Тази планина е от блоков тип, има куполовидна форма. Билото и е плоско, по него минава границата със Сърбия. Южният склон е стръмен.

На югоизток от град Трън се издига Стража (Парамунска) планина. Тя е моноклинала, изградена от здрави варовици. Северните и склонове са стръмни. Най-високият връх Стража има надморска височина 1389 м. На югоизток от нея се издига уединената Любаш планина. Най-стръмни са източните и склонове. Най-висок връх е Момин двор 1398 м. На изток от Любаш е разположена Черна гора. Тя е най-ниската планина от тази редица, най-високият и връх Тумба има надморска височина 1129.

На изток от река Струма се намира Голо бърдо. Изградено е от карбонатни скали, предимно варовици. Билото е заравнено. Най-високият връх Ветрушка има 1158 м. надморска височина. Западните склонове на Голо бърдо са (проломът Кракра) са стръмни. Тази планинска верига завършва с планината Верила. Тя е разположена на изток от Голо бърдо, на юг от Витоша и на север от Рила. Най-високият връх е Голям Дебелец 1415 м. Източният склон на Верила към Самоковската котловина е стръмен, а западният е полегат.

На юг от Руйско-Верилската планинска редица е разположена Дивлянско-Радомирската котловинна редица. Дивлянската котловина е малка и хълмиста. Отводнява се от Треклянска река, чрез притока и река Габровница. Има голяма надморска височина – 820 м. На изток от нея е Радомирската котловина. Тя е значително по-голяма по площ от Дивлянската котловина. Тектонското потъване на дъното на котловината продължава.. Склоновете на ограждащите я планини са добре очертани. Отводнява се от река Струма и нейните притоци. Надморската височина на Радомирската котловина е около 650 м.

Южно от тази котловинна ивица е разположена Милевско-Конявската планинска редица. На запад, на границата със Сърбия, е разположена Милевска планина. По-голямата и част е в Сърбия. Нейният най-висок връх е Милевец (1733 м). Планината се отличава със стръмни склонове. Изградена е от стари магмени и метаморфни скали. Има доста гъста речна мрежа. На север е свързана с граничната планина Кървав камък (1737 м). На изток от Милевска планина са разположени поредица от ридове със заоблени била – Ерулска (Големи връх 1481 м), Пенкьовска (1187 м), Рудини (1172 м). На югоизток от Милевска планина е разположена Земенската планина. Най-високият и връх е Тичак (1295 м). Тази планина има сложен строеж. Източните и склонове са стръмни, със скални откоси. Това е известният Земенски пролом. На изток от Земенския пролом и разположена Конявска планина. Изградена е главно от варовици. Има и гранити и метаморфни скали. Склоновете на Конявска планина са разседно обусловени. Нейният най-висок връх е Виден (1487 м).

На юг от Конявско-Милевската планинска редица до подножието на Рила и Осогово е разположена Каменишко-Долнобанската котловинна ивица. От запад на изток се редуват по-високи с по-ниски котловини. Най-западно разположена е високата Каменишка котловина с надморска височина от 900 м. Тя е хълмиста и изградена от кристалинни шисти и вулканити. Отводнява се от река Гърлянска Бистрица, приток на река Струма. На изток от Каменишката котловина и Кюстендилската котловина е разположена Лисец планина (1500 м.). Кюстендилската котловина е с надморска височина от 500 м. По-голямата част от дъното и е заето от речните тераси на река Струма и притоците и. В източната и част преобладава хълмистият релеф. Отводнява се от река Струма. Между Рила планина и западните разклонения на Верила е разположена Сапаревската котловина. Тя е най-ниската в тази котловинна ивица. Има надморска височина около 400 м. Отводнява се от река Джерман. Още по на изток, между планините Рила, Верила, Плана и Ихтиманска Средна гора, е разположена най-високата в областта – Самоковската котловина (950 м.). Тя се подела на две части. Западната част се нарича Палакарийско поле, а източната – Самоковско поле. Развита е по долините на реките Палакария (ляв приток на Искър) и Искър. Най-източно местоположение има Долнобанската котловина. Средната и надморска височина е около 650 м. Развита е в долината на река Марица, река Очушница и техните притоци. По геоложки произход е грабен. Дъното и е изпълнено със седиментни наслаги.

4. Климат

Поради мозаечният характер на релефа има голямо разнообразие на климата. Налице са проявления на три типа климат. Умереноконтиненталният климат е доминиращ в Краището. Той е характерен за по-високите котловини и по-голямата част от склоновете на ограждащите ги планини. В по-ниските и в по-южно разположени котловини и свързаните с тях речни долини се усеща средиземноморското климатично влияние и там, където то е по-значимо, има преходноконтинентален климат, например Кюстендилската котловина. По високите части на планините, особено най-високите – Руй, Кървав камък, Милевска, има проявление планинският климат.

Температури. Земите с умереноконтинентален климат се отличават с голяма температурна амплитуда до 24.0^◦С. Характерни за Краището са ниските средни януарски температури от -2.0^◦С до -4.0^◦С.През зимата в котловините често се наблюдават температурни инверсии. Поради това тук е измерена най-ниската температура в България от -38.3^◦С в Трънската котловина.. Юлските температури имат средни стойности от 17 до 20.0^◦С. В земите с преходен климат средните януарски температури са по-високи и са обикновено около 0^◦С, но имат и по-висока средна юлска температура около 22.0^◦С. Инверсиите в котловините не са така чести, продължителни и силно проявени, както в котловините с умереноконтинентален климат. В местата с планински климат, по високите части на планините средните януарски температури са най-ниски (до -6.0^◦С), а средните юлски температури достигат само до 15.0^◦С. поради това и температурната амплитуда е най-малка.

Валежи. Валежите в Краището са твърде разнообразни. В най-високите части на планините годишната сума на валежите надхвърля 800 мм, а снежната покривка се задържа до 5 месеца. В местата с умереноконтинентален климат валежите са по-малко – от 600 до 750 мм, а най-малко са те в най-южните части с преходен климат – от 550 до 600 мм, и продължителност на задържане на снежната покривка от около 20 дни. В местата с умереноконтинентален климат има ясно изразен летен максимум и зимен минимум на валежите. В местата с преходно-континентален климат има изравняване на валежните количества по сезони.

Ветрове. Ветровете в Краището са разнообразни по честота, посока и сила. В затворените котловини дните без вятър са повече в сравнение с останалите части. В най-високите части на планините ветровете са по-чести и са с по-голяма скорост. Доминират по посока ветровете от северозапад.. В най-южната ивица от котловини често се наблюдава фьон, особено през пролетта.

5. Води

Преобладаващата част от Краището попада във водосборния басейн на река Струма и нейните притоци: десни – Конска, Светля, Треклянска, Драговищица и Соволянска Бистрица; леви – Арката и Джерман. В басейна на река Искър и левия и приток Палакария, течаща в Самоковската котловина. В басейна на река Марица и притока и река Очушница попада Долнобанската котловина.

Режимът на реките и модулът на техния отток са твърде разнообразни. Съществени фактори за това са мозаичната структура на релефа и климатичното разнообразие. Повечето реки запазват придобития във високите планини снежно-дъждовен режим. Такива са реките Марица, Искър, Струма и Джерман. За река Струма по-съществено значение има карстовото подхранване, което прави по-равномерен оттока на водите и. Останалите реки имат дъждовно - снежно подхранване. Модулът на оттока има съществени колебания. В наветрените места и при наличието на водонепропусклива скална основа и голям наклон на склоновете модулът на оттока е най-голям – до 15 л/сек/км². Обратното, в подветрените ниски части при по-слаби валежи и водопропускливи скали той спада до 2 л/сек/км².

6. Почви

В Краището е налице мозаично разпространение на различните почвени типове. То е обусловено от мозаичността на релефа и разнообразието на климата. Покрай реките са разпространени алувиално-ливадни почви. Дъната на котловините обикновено са заети от смолници – Пернишка, Брезнишка, Радомирска. Периферните части на котловинните дъна, подножията на планините и ниският пояс на планинските склонове са заети от канелени горски почви. Във високата част на планините при по-хладен и по-влажен климат и предимно под букова горска растителност са разпространени кафявите горски почви. В Голо бърдо има хумусно-карбонатни почви. По най-високите билни части на Руй планина, Милевска и Кървав камък под тревна растителност са разпространени планинско-ливадни почви.

7. Растителност

Растителността в Краището е разнообразна. Това разнообразие, както и при почвите, се дължи на мозаичността на релефа и климатичното разнообразие, но и на почвеното разнообразие. Може да се каже, че и растителността в Краището има мозаично териториално разпространение. Тя е силно повлияна от човешката дейност. Котловинните дъна, ниските подножия, част от полегатите склонове на планините са превърнати в обработваеми земи. И тук е налице етажираността на растителността. В ниските части на котловинните дъна покрай реките и особено покрай река Струма са развити влаголюбиви растителни видове – върба, топола, елша, воден габър и други. В котловинните дъна по-често се срещат дъб и полски бряст. В планинските подножия и склоновете са характерни широколистните листопадни дървесни видове като дъб, келяв габър, а в най-високите части при кафяви горски почви и бук. От храстите по-широко разпространение има люлякът. Естествената тревна растителност е съхранена само по билата на високите планини. На останалите места тя има предимно вторичен характер – на мястото на изсечена горска растителност.

8. Животински свят

Сред животинските видове в Краището преобладават средноевропейските. Представителите на средиземноморската фауна са по-малко. От юг на север те намаляват. Например в Кюстендилската котловина и Конявска планина 19% от гризачите са от средиземноморските видове, докато в по-северно разположената Трънска котловина почти не се срещат такива.

От едрите бозайници за Краището са характерни дивата свиня , сърната, вълкът, лисицата. А от по-дребните типичен е заекът. Макари по-рядко се срещат златка, невестулка и др. За птичия свят характерни представители са кос, полска чучулига, славей, горска улулица и др. Влечугите са представени от змиите усойница и медянка, а земноводните – от голямата водна жаба, жабата - дървесница и др.

9. Стопанско усвояване

Краището е населено твърде отдавна. Природните условия и ресурси са обект на продължително използване. На тази основа в него са се оформили значими селища. Най-големи са Перник, Кюстендил, Дупница, Самоков, Радомир, Брезник, Трън и др.

В Краището има развитие на всички основни стопански отрасли и сектори. Развит е първичният сектор. Поради спецификата на релефа, климатичните и почвените условия има характерни особености на развитието на селското стопанство. В краището е типично отглеждането на фуражни култури, картофи (Самоковско, Пернишко, Брезнишко и др.), зеленчуци (предимно в Кюстендилско). Овощарството е най-добре развито в Кюстендилско. Повсеместно е развито животновъдството и то предимно на пасищна основа. Използват се грубият фураж от пасищата и ливадите. Ограничено е развит дърводобива. Добивната промишленост е представена предимно от въгледобива в Перник, Бобовдол и Кюстендилско. Експлоатацията на лигнитните въглищни пластове е довела до сериозни нарушения на природната среда. Това налага предприемането на действия за нейното възстановяване. Добиват се и редица нерудни полезни изкопаеми като варовици (Голо бърдо, край Перник), кварцов пясък, глини, скални строителни материали, баластра и др.

От вторичният сектор е представен от добива на електроенергия в Бобовдол и Перник от ТЕЦ и преработващата промишленост с нейните отрасли. В Перник е развита металургията. В Радомир, Перник, Кюстендил и Дупница е развито машиностроенето. Отраслите на леката промишленост са застъпени в стопанството на Самоков, Кюстендил, Дупница и др. Главни центрове на хранително-вкусовата промишленост са Кюстендил и Перник. В Батановци, Перник и в Кюстендилско е развита промишлеността за производство на строителни материали (цимент, вар, тухли и др).

Третичният сектор на стопанството е представен с множество отрасли и дейности. Най-значимо развитие имат транспорта и туризма. Транстпортът е сравнително добре развит. Краището се обслужва от железопътните линии София - Перник -Кюстендил и София - Перник - Дупница, Благоевград за Кулата и първокласните автомобилни пътища от София до Кюстендил и Скопие, София за Благоевград и Гърция, София – Самоков, София –Трън и др. Туризмът също е добре развит. Използват се множество хотели, хижи и почивни станции. Добре е развито балнеолечението в Кюстендил, Сапарева баня, Долна баня, Белчин баня и др.

10. Геоекологично състояние и проблеми

Поради продължителното човешко въздействие в малко територии е добре съхранена природна среда. Особено силно е замърсен атмосферния въздух в района на Перник. Силно са замърсени водите на някои реки и особено на река Струма след Перник и почвите в Пернишката котловина.

В Краището, в планината Голо бърдо, се намира поддържания резерват „Острица”. Той е около изградения от варовици връх Острица (1146 м н.в.), южно от град Перник. Има площ от 134.6 ха. Създаден е за опазване на уникалния релеф (скални образувания, скални свлачища, скални сипеи) и редки треви и храсти (около 250 вида треви). В него се срещат български ендемични видове като урумово лале, урумов лопен, българско карамфилче и редица балкански ендемити. Интересни скални забележителности са Ждрелото на река Ерма край Трън и Земенския пролом.

В заключение, Краищенско - Средногорската физикогеографска област има специфично място в природата на страната. Нейният планинско - котловинен релеф, разнообразни климатични и почвени условия, минерални, горивни, водни и растителни ресурси са благоприятно условие и предпоставка за са стопанско развитие.

Използвана литература и източници на информация:

1. География на България. Физическа география. Социално-икономическа география. С., Изд. „Форком”, 2002 г..

2. Георгиев Милан. Физическа география на България. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1991 г.

3. Голяма енциклопедия България. Т. 1-12. С. Изд. „Труд”, 2012 г.

4. Груев Бл. И Б. Кузманов. Обща биогеография. С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1994 г., стр.404 – 450.