Географски речник У

У

УВАЛ (от сърб.-хърв.) – по­вър­х­нос­т­на по­ни­же­на про­дъл­го­ва­та кар­с­то­ва фор­ма на реле­фа, об­ра­зу­ва­на от хи­мич­но­то раз­т­ва­ря­що дейс­т­вие на во­да­та. В два­та си края е затворе­на. Обик­но­ве­но ува­ла се об­ра­зу­ва при сли­ва­не­то на два или по­ве­че вър­то­па или вало­га. Мо­же да дос­тиг­не до ня­кол­ко ки­ло­мет­ра в ди­а­ме­тър и дъл­бо­чи­на до 120 м.

УЕДИ (от араб.) – на­и­ме­но­ва­ние на су­хи еро­зи­он­ни до­ли­ни в пус­ти­ни­те на Се­вер­на Аф­ри­ка и Араб­с­кия по­лу­ос­т­ров. В Средна Азия носят името узбой. Чес­то пъ­ти имат стръм­ни скло­но­ве. По тях мо­же да има са­мо вре­мен­ни или пе­ри­о­дич­ни вод­ни те­че­ния. На дъл­жи­на мо­гат да дос­тиг­нат до ня­кол­ко сто­ти­ци ки­ло­мет­ра. Ос­та­тък са от реч­ни до­ли­ни, съ­щес­т­ву­ва­ли през по-влаж­ни ми­на­ли епо­хи. Обик­но­ве­но за­вър­ш­ват в бе­зот­точ­ни понижения на ре­ле­фа (деп­ре­сии).

УКРЕПВАНЕ НА БРЕГА – комплекс от целенасочени човешки дейности за предпазване на морски, езерен и речен бряг от засилени абразионни и ерозионни процеси, водещи до неговото разрушаване. Създават се различни изкуствени съоръжения като: изкуствени плажове, диги, вълноломи, буни, тетраподи и др.

УМБРОСОЛИ (Umbrosols по ФАО) (от лат. umbra и solum – почва, земя) – вж.: Планинско-ливадни почви.

УМЕРЕНА ВЪЗДУШНА МАСА – вид въз­душ­на ма­са, об­ра­зу­ва­на в уме­ре­ни­те географ­с­ки ши­ри­ни. По сво­и­те свойс­т­ва тя има пре­хо­ден ха­рак­тер меж­ду по­ляр­ни­те и тропич­ните въз­душ­ни ма­си. В за­ви­си­мост от под­с­ти­ла­ща­та по­вър­х­ни­на, над ко­я­то се образу­ва, би­ва оке­ан­с­ка (мор­с­ка) и кон­ти­нен­тал­на.

УМЕРЕН КЛИМАТ* – вид климат, отличаващ се с умерени стойности на климатичните елементи, характерен за умерените по­я­си на Земя­та. Фор­ми­ра се в условията на за­па­ден пре­нос на въздуш­ни маси. За него са характерни прохлад­на или студена снеж­на зи­ма и горещо или топло лято. В преобладаващата част от сушата годишна­та су­ма на ва­ле­жи­те е 500-800 мм, ка­то са­мо в крайбрежните час­ти достигат до 1000-2000 мм. По­де­ля се на морски, пре­хо­ден и континента­лен умерен климат.

УМЕ­РЕ­Н ­ КОН­ТИ­НЕН­ТА­ЛЕН КЛИ­МАТ*, вътрешноконтинентален климат на умерените ширини – обхваща голяма ивица от континенти­те Азия, Северна Америка и Европа и по-малки територии в Южна Америка. Характеризира се с топло, а в отделни час­ти до­ри горещо лято и сту­де­на зи­ма и продължител­но задър­жа­не на снежна­та пок­рив­ка и отрицателен радиаци­о­нен баланс. Годишна­та температур­на амплитуда е над 20^οС. През зима­та доминират антициклони­те, а през ля­то­то – цикло­ни­те. Във вътрешни­те час­ти на Евро­па и Азия валежи­те са малки, с годиш­на­ су­ма (без планините) от 300-600 мм.

УМЕ­РЕН ОКЕАНСКИ (МОР­С­КИ) КЛИ­МАТ* – тип умерен климат, обхващащ ивица от повърхността на океаните (без Северен ледовит) и техните крайбрежия. Този климат се отлича­ва от континентал­ния умерен климат с по-малки­те си тем­пе­ра­тур­ни амплитуди (под 20^οС, зимата е по-мека, а лято­то - по-хлад­но), по-голя­мата об­лач­ност, по-високата влажност, по-голямото количество валежи и по-равномерно­то им раз­п­ре­де­ле­ние. За умерения морски климат е характерна активната циклонална дей­ност през ця­ла­та година. Ско­рост­та на вятъра е по-ви­со­ка в сравнение със сушата.

УМЕРЕН ТОПЛИНЕН ПОЯС* – един от три­те топ­лин­ни по­я­са на Зе­мя­та, формирани в за­ви­си­мост от до­ми­ни­ра­щи­те тем­пе­ра­тур­ни ус­ло­вия. В него има ясно изразени четири годишни сезона (зима, пролет, лято и есен). През лятото слънцето е високо над хоризонта и времето е горещо. През зимата то е ниско над хоризонта и е студено. Той включ­ва час­ти от зем­на­та по­вър­х­ност в Се­вер­но­то и в Юж­но­то по­лу­къл­бо меж­ду тро­пи­чните и по­ляр­ни­те ок­ръж­нос­ти. По­ра­ди то­ва на Зе­мя­та има два уме­ре­ни топлинни по­я­са. В тях до­ми­ни­ра­що е вли­я­ни­е­то на уме­ре­ни­те въз­душ­ни ма­си. Включ­ва два­та кли­ма­тич­ни по­я­са – суб­т­ро­пи­чен (смя­на на тро­пич­ни и на уме­ре­ни въз­душ­ни ма­си) и умерен. Ха­рак­тер­ни при­род­ни зо­ни за то­зи по­яс са: суб­т­ро­пич­ни веч­но­зе­ле­ни (твърдолис­т­ни) го­ри и храс­ти, суб­т­ро­пич­ни пустини и по­лу­пус­ти­ни, сте­пи, ле­сос­те­пи, пусти­ни и по­лу­пус­ти­ни на уме­ре­ния по­яс, широ­ко­лис­т­ни го­ри, сме­се­ни го­ри, веч­но­зе­ле­ни иглолистни го­ри (тай­га). В то­зи по­яс  са най-бла­гоп­ри­ят­ните при­род­ни ус­ло­вия за жи­вот на хо­ра­та.

УМЕ­РЕ­НИ ГЕОГРАФСКИ ПО­Я­СИ – ге­ог­раф­с­ки по­я­си, раз­по­ло­же­ни в Се­вер­но­то (между 40^ο и 65^ο с.ш.) и в Юж­но­то по­лу­къл­бо (между 42^ο и 58^ο ю.ш.) между субтропичните и субполярните географски пояси. За­е­мат око­ло ед­на чет­върт от повърхност­та на Зе­мя­та, зна­чи­тел­но пре­въз­хож­дай­ки ос­та­на­ли­те по­я­си. В Юж­но­то полукъл­бо уме­ре­ни­ят по­яс е 98% над оке­а­ни­те, а в Се­вер­но­то – 45%. Ха­рак­тер­на за умерени­те по­я­си е яс­но из­ра­зе­на­та се­зон­ност, която обуславя сезонната ритмика в природните процеси – климатични, биологични, геоморфоложки, хидроложки и др. Природ­ни­те ус­ло­вия са раз­но­об­раз­ни. Кли­ма­тът е уме­рен (кон­ти­нен­та­лен, мор­с­ки, на запад­ни­те и на из­точ­ни­те крайб­ре­жия). Във вът­реш­ност­та на кон­ти­нен­ти­те кли­ма­тът е по-су­ров – топ­ло ля­то и сту­де­на зи­ма, ва­ле­жи­те 500-800 мм. Пок­рай оке­а­ни­те ва­ле­жи­те достигат до 1000-2000 мм. В уме­ре­ни­те по­я­си има зна­чим по­вър­х­нос­тен от­ток на во­ди­те. Обо­со­бе­ни са след­ни­те при­род­ни зо­ни – гор­с­ка (тай­га, смесени гори, широколистни гори), ле­сос­теп, степ, по­лу­пус­ти­ня и пус­ти­ня).

УНИТАРНА ДЪРЖАВА* (от къснолат. unio – единство, обединение) – фор­ма на дър­жав­но­то ус­т­ройс­т­в­о, при ко­я­то има цен­т­ра­ли­зи­ра­но ръ­ко­вод­с­т­во на ад­ми­нис­т­ра­тив­но-те­ри­то­ри­ал­ни­те еди­ни­ци и лип­с­ват обо­со­бе­ни са­мос­то­я­тел­ни (ав­то­ном­ни) дър­жав­ни образу­ва­ния (про­вин­ции, ща­ти, ав­то­ном­ни ре­пуб­ли­ки, ав­то­ном­ни об­лас­ти и др.). В унитарни­те дър­жа­ви дейс­т­ват един­ни за всич­ки те­ри­то­ри­ал­ни еди­ни­ци кон­с­ти­ту­ция, закони, дър­жав­ни ор­га­ни и т.н. Уни­тар­ни дър­жа­ви са Бъл­га­рия, Пол­ша, Ун­га­рия и др.

УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА – целенасочена дейност за прогнозиране, избягване (предпазване), минимализиране на загубите от стихийно възникващи процеси и явления и процеси до поносими за обществото размери. Това е система от взаимосвързани дейности, която включва: изключване на риска (ставането на явлението, протичането на процеса) и вероятността от неговото появяване; защита от рисковите явления и процеси – инженеро-технически, информационни, организационни и др. дейности; преразпределение на риска и последиците от него; осигуряване на необходимите средства и ресурси за ликвидиране на последствията от риска. Има два основни вида управление на риска: а) управление на природни рискове, свързани с природни явления и процеси като вулкански изригвания, земетресения            свлачища, срутища, лавини, наводнения, градушки,  суша и т.н.; б) управление на стопанските (бизнес) рисковете при инвестиции, внедряване на нови изделия, търговски операции и т.н.; в) управление на техногенни рискове за здравето и живота на хората вследствие техногенни катастрофи и негативни явления като промишлени аварии, аварии в инфраструктурните системи, транспортни произшествия, срутване на сгради и съоръжения и т.н.  

УРА­ГАН* (от фр. ouragan, от кариб.) – вя­тър с ог­ром­на раз­ру­ши­тел­на си­ла и значител­на про­дъл­жи­тел­ност. Ско­рост­та му над­х­вър­ля 30 м/сек и обик­но­ве­но дос­ти­га до 60 м/сек. При тро­пич­ни­те цик­ло­ни ско­рост­та е 60-70 м/сек. По ска­ла­та на Бо­форт има 12 ба­ла. На­и­ме­но­ва­ни­е­то “ура­ган” се из­пол­з­ва и ка­то име на тро­пи­чес­ки­те цик­ло­ни в Карибско мо­ре и тайфуните в Тихия океан.

УР­БА­НИ­ЗА­ЦИЯ* (от лат. urbanis – градски) – процес на нарастване на ролята на градовете в развитието на обществото, на увеличаване на броя на градовете и на населението, живеещо в тях, на разпространението и усвояването на чер­ти­те на град­с­кия начин на жи­вот. Характер­ни чер­ти на ур­ба­ни­за­ци­я­та са: бър­зо нараст­ва­не на населени­е­то на градовете чрез приток на селско население; концентрация на населението в големи градове, агломерации и магаполиси; разширяване на градските територии.  В резултат от протичането на процеса на урбанизация е и на­ма­ля­ва­нето на броя и относителния дял на сел­с­ко­то население. Степента на урбанизация се измер­ва чрез съ­пос­тав­ка на относителния дял на градско­то и селско­то население. Предпоставка за урбанизацията е териториалното разделение на труда, развити­е­то на градс­ки­те дей­нос­ти, обога­тя­ване на стопан­с­ки­ят и културни­ят жи­вот в градовете, при ко­е­то се увели­ча­ват, усложня­ват и концентри­рат фун­к­ци­и­те им.

УРБАНИЗИРАНА ТЕРИТОРИЯ (от лат. urbanis – градски и територия) – територия, която е гъсто населена и с голям дял на градското население. В нея обикновено са обособени големи градове, градски агломерации, градове-сателити и големи крайградски селища. Това е силно антропогенизирана част от земната повърхност, гъсто застроена с жилища, стопански постройки и съоръжения, административни и социални сгради, инженерна инфраструктура. За урбанизираните територии е характерен градския начин на живот и развита градска субкултура.

УРОЧИЩЕ – ед­на от мор­фо­ло­гич­ни­те час­ти на ге­ог­раф­с­кия лан­д­шафт. Фор­ми­ра се на осно­ва­та на ня­как­ви фор­ми на ре­ле­фа (па­ди­на, хълм и др.).  Уро­чи­ще­то е вза­и­мос­вър­за­на систе­ма от еле­мен­тар­ни лан­д­шаф­ти (фа­ции).

УСЛОВНИ ЗНАЦИ* – гра­фич­ни сим­во­ли, изоб­ра­зе­ни на ге­ог­раф­с­ка­та кар­та, ко­и­то показ­ват ви­да на изоб­ра­зя­ва­ния обект, не­го­во­то мес­то­по­ло­же­ние, фор­ма, раз­ме­ри, ка­чес­т­ве­ни и ко­ли­чес­т­ве­ни ха­рак­те­рис­ти­ки. Чрез ус­лов­ни­те зна­ци се по­каз­ват ре­ал­ни и аб­с­т­рак­т­ни обек­ти, раз­к­ри­ва се тях­на­та вът­реш­на струк­ту­ра, от­но­ше­ния меж­ду обек­ти­те, ди­на­ми­ка на про­це­си и яв­ле­ния, на­ма­ля­ва­не на изоб­ра­же­ни­е­то. Ус­лов­ни­те зна­ци се по­де­лят на три го­ле­ми гру­пи: нема­щаб­ни, ли­ней­ни, площ­ни.

УСЛУГИ – вид сто­пан­с­ка дей­ност, спе­ци­а­ли­зи­ра­на в оказ­ва­не на ня­как­ва по­мощ, създаване на пот­ре­би­тел­на стой­ност, съ­дър­жа­ща се в по­лез­ния ефект от из­вър­ше­но­то. Услугите са част от тре­тич­ния сек­тор на сто­пан­с­т­во­то. Вся­ка ус­лу­га е пря­ко пред­наз­на­че­на за за­до­во­ля­ва­не на оп­ре­де­ле­ни чо­веш­ки пот­реб­нос­ти. Пот­ре­би­тел на ус­лу­ги­те са стопанските отрасли и на­се­ле­ни­е­то. В за­ви­си­мост от рит­мич­ност­та в из­пол­з­ва­не­то им ус­лу­ги­те мо­гат да бъдат ежед­нев­ни (напр. тър­гов­с­ки, ко­му­нал­ни, би­то­ви, тран­с­пор­т­ни); пе­ри­о­дич­ни, т.е. услугите, оказ­ва­ни на на­се­ле­ни­е­то, ня­мат пос­то­я­нен ха­рак­тер; епи­зо­дич­ни (напр. стро­и­тел­но-ре­мон­т­ни). В за­ви­си­мост от ха­рак­те­ра на из­вър­ш­ва­на­та дей­ност ус­лу­ги­те са тър­гов­с­ки, би­то­ви, ко­му­нал­ни (во­дос­наб­дя­ва­не, ка­на­ли­за­ция, елек­т­рос­наб­дя­ва­не, топ­лос­наб­дя­ва­не, сметоизвозване и др.), тран­с­пор­т­ни, съ­об­щи­тел­ни, ме­ди­цин­с­ки, прос­вет­ни, ад­ми­нис­т­ра­тив­ни, об­ра­зо­ва­тел­ни и др.

УС­ТИЕ НА РЕ­КА – мяс­то­то, къ­де­то во­ди­те на ре­ка се вли­ват в по-го­ля­ма ре­ка, езе­ро, бла­то, мо­ре, оке­ан. Обик­но­ве­но ус­ти­я­та на ре­ки­те са мес­та, в ко­и­то се от­ла­гат на­но­си пора­ди вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то на вли­ва­ща­та се ре­ка и при­е­ма­щи­я во­ден обект. Реч­ни­те ус­тия би­ват: нормални (прос­ти) – без про­мя­на в нор­мал­на­та ши­ри­на на реч­но­то ко­ри­то; дел­ти – реч­но­то ко­ри­то се раз­к­ло­ня­ва на ня­кол­ко или мно­жес­т­во ръ­ка­ви; разширени (ес­ту­ари) – ед­но­ръ­кав­но фу­ни­е­об­раз­но ус­тие на ре­ка; ли­мани – по­то­пе­ни от мо­ре­то ус­тия на ре­ки; слепи ус­тия – при бе­зот­точ­ни ре­ки или ре­ки с вът­реш­но от­ти­ча­не в су­хи ра­йо­ни; ви­ся­щи ус­тия при реки, които завършват с водопади.

УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ* – кон­цеп­ция, спо­ред ко­я­то раз­ви­ти­е­то е задоволява­не на пот­реб­нос­ти­те на чо­ве­чес­т­во­то днес, без да се рис­ку­ва за­до­во­ля­ва­не­то на нуж­ди­те на бъдещи­те по­ко­ле­ния. Ус­той­чи­во­то раз­ви­тие пред­по­ла­га ця­лос­т­но решаване на проб­ле­ми­те и съх­ра­ня­ва­не на еко­сис­те­ми­те на гло­бал­но, ре­ги­о­нал­но и на­ци­о­нал­но рав­ни­ще. Осигурява­не­то на та­ко­ва раз­ви­тие изис­к­ва оп­ти­мал­но из­пол­з­ва­не на при­род­ни­те ре­сур­си, въ­веж­да­не­то на но­ви енер­гос­пес­тя­ва­щи и ре­сур­сос­пес­тя­ва­щи тех­но­ло­гии, из­пол­з­ва­не­то на но­ви (нет­ра­ди­ци­он­ни) не­из­чер­па­е­ми и въ­зоб­но­ви­ми енер­гий­ни из­точ­ни­ци, на но­ви матери­а­ли и др. За пос­ти­га­не­то на ус­той­чи­во раз­ви­тие е не­об­хо­ди­мо ре­гу­ли­ра­не­то (управле­ни­е­то) на раз­ви­ти­е­то на всич­ки рав­ни­ща.

УСТОЙЧИВОСТ НА ЛАНДШАФТА – способността на ландшафта да запазва своята структура и функциониране при промени в природната среда. Тя се проявява в рамките на определени параметри и се проявява чрез способностите за адаптация при промяна на условията и регенерация след нарушаване.

УСТРОЙСТВЕН ПЛАН – план за определяне местоположението, границите, големината и предназначението на територията на община или част от нея. Устройствените планове на територията са два вида: общи и подробни. Общите устройствени планове определят: местоположението; границите на територията; доминиращото и предназначение и общият режим на устройство и ползване на селищните (урбанизираните), земеделските, горските, защитените територии, териториите със специално предназначение и териториите за рекултивация на терените. Подробните устройствени планове посочват конкретното предназначение на отделните поземлени имоти и са задължителни при реализация на инвестиционни проекти. Тези планове са: план за застрояване и регулация; план за регулация; план за застрояване; работен устройствен план; планове за инфраструктура извън населените (урбанизираните) територии.   

УТАЕЧНИ СКАЛИ – вж.: Седиментни скали.

УТАЯВАНЕ, седиментация – природен про­цес, при кой­то но­се­ни­те или съдържащите се във во­да­та твър­ди (не­раз­т­во­ре­ни) ве­щес­т­ва (на­но­си) се нас­лаг­ват на дъното на воден басейн или река. То е последната фаза на седиментогенезата. Ута­я­ва­не­то мо­же да бъде ме­ха­нич­но, хи­мич­но и ор­га­но­ген­но. В ре­зул­тат на нас­лаг­ва­не­то на де­бе­ли сло­е­ве от ма­те­ри­а­ли (наноси) и тяхно­то уплътня­ва­не в ми­на­ло­то са се об­ра­зу­ва­ли утаечните (се­ди­мен­т­ни­те) ска­ли.