Географски речник С

С

САВАНЕН КЛИМАТ (AW по класификацията на Кьопен) – вид климат, характеризиращ се с постоянно високи температури, с малка годишна температурна амплитуда и без зима. Обособени са два сезона – суха зима и влажно лято. Разпространен е в Африка, Южна Америка, Южна Азия и др.

СА­ВА­НИ, зона на саваните (от исп. sabana , от кариб.) – при­род­на зо­на пре­дим­но в су­бек­ва­то­ри­ал­ни­те по­я­си на Север­но­то и на Юж­но­то по­лу­къл­бо, от­час­ти в тро­пич­ни­те и суб­т­ро­пич­ните об­лас­ти. Заема обширни площи в континентите Африка, Южна Америка, Азия и Австралия. Саваната е об­шир­но прос­т­ран­с­т­во от су­ша­та, пок­ри­то с тре­вис­та покрив­ка в съ­че­та­ние с от­дел­ни дър­ве­та, гру­пи дър­ве­та и храс­та­ла­ци. В тях релефът е равнинен и равнинно-хълмист. Климатът е субекваториален с ясно обособени влажен и сух сезон. Това обуславя сезонния ритъм на всички природни процеси, големи колебания във водността на реките, доминирането на тревистата растителност. Почвите са червенокафяви и черни. Рас­те­ни­я­та са прис­по­со­бе­ни към пона­ся­не­то на про­дъл­жи­те­лен сух пе­ри­од и на вла­жен пе­ри­од. Лис­та­та им са твър­ди, кората на дър­ве­та­та е де­бе­ла. Ня­кои тре­ви дос­ти­гат до 3-5 м ви­со­чи­на. Дър­ве­та­та са предим­но нис­ки и чес­то с ча­дъ­ро­вид­на коро­на – ба­о­баб, бу­тил­ко­во дър­во и др. През сухия сезон опадват листата на мнозинството дървета и храсти. В за­ви­си­мост от осо­бе­нос­ти­те и от­да­ле­че­ност­та им от ек­ва­то­ри­ал­на­та го­ра са­ва­ни­те са влаж­ни, ти­пич­ни, опус­ти­не­ни и т.н. В са­ва­ни­те има го­ля­мо раз­но­об­ра­зие на жи­во­тин­с­ки­те ви­до­ве с типични обитатели като тревопасни животни (антилопи, зебри, жирафи, слонове и др.) и хищници (лъвове, гепарди, леопарди и др.). 

САМ­БО* (от исп. zambo, англ. sambo)– сме­сен ра­сов тип меж­ду нег­ро­ид­на­та и монголо­ид­на­та ра­са. В Латинска Аме­ри­ка сам­бо се на­ри­чат по­том­ци­те от бра­ко­ве­те меж­ду нег­ри и индиан­ци, а на о-в Ямай­ка – меж­ду му­ла­ти и нег­ри.

СА­МУМ (от араб.), сироко, харматан – вне­зап­но за­поч­ва­ща, сил­на кратковременна праш­но-пя­съч­на бу­ря, характерна за се­ве­ро­за­пад­но­то крайб­ре­жие на Афри­ка и Араб­с­кия по­лу­ос­т­ров. Са­му­мът се  об­ра­зу­ва в топ­лия сек­тор на цик­лон, дви­жещ се на из­ток над Среди­зем­но мо­ре. При него ви­ди­мост­та ряз­ко на­ма­ля­ва и мо­же да дос­тиг­не до ну­ла, а темпера­ту­ра­та на въз­ду­ха се по­ви­ша­ва. Най-чес­то се про­я­вя­ва през про­лет­та и ля­то­то. Предвестник му е че­рен об­лак от на­го­ре­щен пя­сък и прах. Про­дъл­жава ня­кол­ко часа.

САПАРД* – програма на Европейския съюз (ЕС), един от финансовите инструменти, подготвящи страните кандидатки за членство за устойчиво развитие на земеделието и селските райони.  Чрез САПАРД ЕС оказва помощ на страните-кандидатки за членство в приоритетните области. За България те са: а) подобряване условия за производство и преработка на земеделска продукция, горски и рибни продукти, развитие на екологично земеделие; б) развитие на селските райони и ограничаване на процеса на обезлюдяването им; в) повишаване качеството на човешките ресурси (квалификация и обучение на заетите в добива и преработката на селскостопанска, горска и рибна продукция; г) техническа помощ. Чрез САПАРД се финансират 50% от разходите по одобрените проекти (от които 75% от ЕС, а 25% - от националния бюджет).

САПРОПЕЛ (от гр. sapros – гнил и pelos – глина) – блат­на ти­ня, със­то­я­ща се предимно от ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва. Сап­ро­пе­лът се об­ра­зу­ва след из­ми­ра­не­то на рас­ти­тел­ни и жи­во­тин­с­ки ор­га­низ­ми и ута­я­ва­не­то им вър­ху дъ­но­то. При пок­ри­ва­не със се­ди­мен­т­ни нас­ла­ги и уп­лът­ня­ва­не се об­ра­зу­ва сап­ро­пе­лит.

САПРОФИТИ (от гр. (от гр. sapros – гнил и phyton – растение) – рас­те­ния, ко­и­то са ли­ше­ни от хло­ро­фил (зе­ле­ния цвят) и по­ра­ди то­ва са нес­по­соб­ни да ус­во­я­ват въг­ле­ро­да от въг­ле­род­ния ди­ок­сид. Сап­ро­фи­ти­те из­пол­з­ват го­то­ви­те ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва, предизвиквай­ки гни­е­не на раз­лич­ни­те ор­га­нич­ни ос­тан­ки.

САТЕЛИТ (от лат. satelles) - вж.: Спътник.

САТЕЛИТНА ПЛАТФОРМА (от лат. satelles – спътник) – функционален блок за изследване на Земята и земната повърхност, разположен на спътникова орбитална станция или космически кораб и предоставящ на изследователите поотделно или комбинирано  фотоснимки, телевизионни изображения, изображения на сканирани обекти и др. източници на информация.

САТЕЛИТНИ ИЗОБРАЖЕНИЯ* - изображения на земната повърхност, получени от космически кораби и изкуствени спътници (сателити). В зависимост от използваните методи и апаратура  те са: спътникови фотоснимки (регистрация на обектите по земната повърхност на светочувстителна лента във вид на фотокадри); телевизионни снимки (чрез специални видеокамери); скенерно изобразяване (снимки, в които отразеният от земната повърхност сигнал се състои от малки елементчета - пиксели, които формират цифрово изображение); радиолокационни снимки и др.. Когато се комбинират различните видове сателитни изображения се получават синтезирани изображения.

СВЕТКАВИЦА – вж.: Мълния.

СВЕ­ТО­ВЕН ОКЕ­АН* (от гр Оkeanos – бог на водната сти­хия) – неп­ре­къс­на­та­та вод­на об­вив­ка на Зе­мя­та, ок­ръ­жа­ва­ща всич­ки кон­ти­нен­ти и ос­т­ро­ви. В не­го се включ­ват всич­ки оке­а­ни и свър­за­ни­те с тях мо­ре­та. Све­тов­ни­ят оке­ан има площ от 361 млн/км2 или 70.8% от по­вър­х­ност­та на Зе­мя­та. Во­да­та е со­ле­на, сред­на­та со­ле­ност е 35 г/л. Той се поде­ля на Ти­хи, Ат­лан­ти­чес­ки, Ин­дийс­ки и Се­ве­рен ле­до­вит (Ар­к­ти­чен) оке­ан и мно­жес­т­во мо­ре­та и за­ли­ви. На­ми­ра се в неп­ре­къс­на­то вза­и­мо­дейс­т­вие с ат­мос­фе­ра­та и зем­на­та ко­ра. Из­точ­ник е на ми­не­рал­ни и енер­гий­ни ре­сур­си. Во­да­та из­вър­ш­ва раз­лич­ни ви­до­ве движения – при­ли­ви и от­ли­ви, оке­ан­с­ки и мор­с­ки те­че­ния, въл­ни.

СВЕТОВЕН ПАЗАР – съвкупността от взаимосвързани чрез между­на­ро­дния стокообмен национални пазари, формиращи ед­но ця­ло. Ос­но­ва­ва се на меж­ду­на­род­но­то раз­де­ле­ние на тру­да. Функционира чрез система от устойчиви търговски връзки и икономически отношения между страните. Най-го­ле­ми­те тър­гов­с­ки цен­т­ро­ве на све­тов­ния па­зар са За­пад­на Ев­ро­па, Се­вер­на Аме­ри­ка, Китай и Япония.

СВЕТОВНА БАНКА* - една от най-големите финансови институции  в света. Основана е през 1944 г. Сега в нея членуват над 180 държави. Седалището и е във Вашингтон. Управлява се от Борд на директорите. Главна задача на Световната банка е  подпомагане борбата с бедността като финансира страните, които се нуждаят от средства. “я кредитира над 100 държави. Световната банка свързва пет близки институции: Международна банка за реконструкция и развитие; Международна асоциация за развитие; Международна финансова корпорация; Инвестиционна агенция за гаранции; Международен център за регулиране на инвестиционите спорове.

СВЕТОВНА ТЪРГОВСКА ОРГАНИЗАЦИЯ (СТО)* -  международна организация за многостранно съгласуване и регулиране на търговската политика на страните, членуващи в нея, за разрешаване на търговските спорове и разработка и внедряване на стандартизирана външнотърговска документация. Приемник е на ГАТТ и е образувана през 1995 г. на основата на Маракешкото споразумение от април 1994 г. като постоянна световна организация. Регулира търговските отношения на страните, членуващи в нея, чрез осъществяването на съгласувани принципи за поведение в международната търговия. Най-важните принципи са: търговия без дискриминация и предоставяне на всички страни режим на най-облагодетелствани; либерализация на международната търговия чрез намаляване на митата; отказ от използване на протекционизма като търговска политика; предсказуемост на търговската политика; поощряване на конкуренцията чрез отказ от дъмпинг и експортни субсидии.

СВЕТОВНО СТОПАНСТВО* – исторически формирана и развиваща се съвкупност от взаимосвързани национални стопанства на всички страни в света, международните икономи­чес­ки връз­ки и взаимоотноше­ния. Основава се на международното разделение на труда, политическите и икономическите отношения между страните. То започ­ва да се форми­ра след Ве­ли­ки­те геог­раф­с­ки от­к­ри­тия и създаване­то на све­то­вен пазар. До на­ча­ло­то на XX век све­тов­но­то сто­пан­с­т­во се раз­ви­ва на основа­та на един световен цен­тър – Европа. Се­га в све­та има някол­ко го­ле­ми све­тов­ни центрове – Евро­па, Северна Аме­ри­ка, Из­точ­на Азия. Важ­ни характе­рис­ти­ки за све­тов­но­то стопан­с­т­во са: международно­то разделе­ние на тру­да; развитие­то и фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на транснационални­те компании, създа­ва­не­то и функциониране­то на ре­ги­о­нал­ни икономичес­ки обедине­ния (ЕС, НАФТА и др.), на Светов­на­та търговска органи­за­ция и т.н.

СВЕЩЕНИ ГРАДОВЕ* – гра­до­ве, ко­и­то са цен­тър на ма­со­ви ре­ли­ги­оз­ни по­се­ще­ния на вяр­ва­щи за учас­тие в ре­ли­ги­оз­ни це­ре­мо­нии и по­се­ще­ние на све­ти мес­та, свър­за­ни с исто­ри­чес­ки ре­ли­ги­оз­ни съ­би­тия. Най-из­вес­т­ни­ят све­щен град в све­та е Йе­ру­са­лим. Той е религиозен център за вяр­ва­щи­те от три ре­ли­гии – хрис­ти­ян­с­т­во, ис­лям и юда­и­зъм. Отделни­те ре­ли­гии имат свои све­ще­ни гра­до­ве. За из­по­вяд­ва­щите ис­ля­ма, та­ки­ва гра­до­ве са Ме­ка и Ме­ди­на в Са­у­дит­с­ка Ара­бия. За индуистите свещен град е Варанаси на река Ганг. За ла­ма­ис­ти­те све­щен град е Лха­са в Ти­бет. До­ри от­дел­ни ре­ли­ги­оз­ни сек­ти имат свои све­ще­ни гра­до­ве. Нап­ри­мер за мю­сюл­ма­ни­те – ши­и­ти све­щен град е Кер­ба­ла в Ирак.

СВЛАЧИЩЕ* – място на су­ше­ва­та по­вър­х­ност, в ко­е­то има пре­мес­т­ва­не на зем­на маса по нак­ло­на на скло­на под дейс­т­ви­е­то на си­ла­та на те­жест­та (гра­ви­та­ци­я­та). Свлачища­та се об­ра­зу­ват при на­ли­чи­е­то на ре­ду­ва­щи се во­до­неп­ро­пус­к­ли­ви (гли­нес­ти) и во­доп­ро­пус­к­ли­ви плас­то­ве чрез плъз­га­не по по­вър­х­ност­та на во­до­неп­ро­пус­к­ли­вия пласт на час­ти от во­доп­ро­пус­к­ли­вия пласт или чрез под­ми­ва­не на бре­га от ре­ки­те или от мо­ре­то. Свли­ча­не­то ста­ва обик­но­ве­но при обил­но на­по­я­ва­не на во­доп­ро­пус­к­ли­вия пласт след пролив­ни дъж­до­ве или бър­зо сне­го­то­пе­не, ко­га­то во­да­та дос­тиг­не нак­ло­не­ния гли­нест водо­неп­ро­пус­к­лив пласт и не­го­ва­та по­вър­х­ност ста­не по-хлъз­га­ва. Свли­ча­не­то на зем­ни плас­то­ве е епи­зо­дич­но и за­ви­си­  от ко­ли­чес­т­во­то прос­мук­ва­ща се во­да. То е не­об­ра­ти­мо. Свла­чи­ща­та имат обособени: тя­ло, по­вър­х­ност на хлъз­га­не, че­ло и др.

СВОБОДНА ИКОНОМИЧЕСКА ЗОНА* – Пространство, раз­по­ло­же­но вър­ху част от територи­я­та на отделна стра­на­, в ко­ято сто­пан­с­ка­та дей­ност е на­со­че­на към външния пазар и се осъществява при изгодни за националния и чуждестранния капитал икономически условия. Пред­с­тав­ля­ва еди­нен ком­п­лекс от на­уч­на дей­ност, про­из­вод­с­т­во (на преработващата промиш­ле­ност) и тър­го­вия. Свободната икономическа зона има особен юридически статут, предоставя изгод­ни да­нъч­ни и митнически об­лек­че­ния, безвизов режим на пъ­ту­ва­не. Сво­бод­ни­те икономи­чес­ки зо­ни се съз­да­ват с цел прив­ли­ча­не на чуждес­т­ран­ни ин­вес­ти­ции и овладяване на нови технологии на производство. Те според целите на създаването им са: зони за свободна търговия; зони за смесени фирми с участието на чуждестранен капитал; технологични зони; зони за развитие на банково дело и застрахователни дейности; комплексни зони. Особено силно развитие имат в някои азиатски страни и особено в Китай..   

СВРЪХПРОИЗВОДСТВО* – вж.: Икономическа криза.

СЕБЕСТОЙНОСТ НА ПРОДУКЦИЯТА – раз­хо­ди­те, ко­и­то са нап­ра­ве­ни за производ­с­т­во и ре­а­ли­за­ция на про­дук­ци­я­та в па­рич­на фор­ма, част от стой­ност­та. Тя разкри­ва кол­ко стру­ва, как­ва е це­на­та на про­из­ве­де­на­та про­дук­ция за са­мия про­из­во­ди­тел. Фор­ми­ра се от раз­хо­ди­те за су­ро­ви­ни и ма­те­ри­а­ли, го­ри­во, енер­гия, ра­бот­на зап­ла­та, аморти­за­ция (на­ма­ля­ва­не на стой­ност­та на иму­щес­т­во­то), раз­хо­ди за об­ръ­ще­ни­е­то и др. От­но­ше­ни­е­то на чис­тия до­ход (пе­чал­ба­та) към се­бес­той­ност­та оп­ре­де­ля рен­та­бил­ност­та  на про­из­вод­с­т­во­то.

СЕ­ВЕР (N) ед­на от глав­ни­те по­со­ки на све­та, точ­ка на хо­ри­зон­та, ко­я­то е раз­по­ло­же­на в мяс­то­то, в ко­е­то се пре­си­ча ис­тин­с­ки­ят хо­ри­зонт с не­бес­ния ме­ри­ди­ан, най-близ­ка­та до Се­вер­ния по­люс. На­ми­ра се от­ля­во на обър­нат към из­г­ре­ва наб­лю­да­тел.

СЕ­ВЕ­РЕН ПО­ЛЮС – точ­ка­та, в ко­я­то въ­об­ра­жа­е­ма­та ос на вър­те­не на Зе­мя­та пресича ней­на­та по­вър­х­ност в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. Вся­ка дру­га точ­ка от зем­на­та повърхност спря­мо Се­вер­ния по­люс се на­ ми­ра в по­со­ка юг. По­ляр­ни­ят ден и по­ляр­на­та нощ на Се­вер­ния по­люс имат про­дъл­жи­тел­ност по око­ло 6 ме­се­ца. Се­вер­ни­ят по­люс е разпо­ло­жен в цен­т­рал­на­та част на Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан. През ця­ла­та го­ди­на в ра­йо­на му има многого­диш­ни оке­ан­с­ки ле­до­ве. Тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха през зи­ма­та на Северния по­люс дос­ти­га –40^οС, а през лет­ни­те ме­се­ци до 0^οС. За пръв път той е дос­тиг­нат от аме­ри­кан­с­кия по­ляр­ник Ро­бърт Пи­ри.

СЕГРЕГАЦИЯ (от лат. segregatio – отделяне) – раз­но­вид­ност на ра­со­ва­та дискримина­ция. Из­ра­зя­ва се в раз­де­ля­не­то на на­се­ле­ни­е­то на ра­со­ви гру­пи по цве­та на кожа­та. Съ­щес­т­ву­ва в две фор­ми: ин­с­ти­ту­ци­о­нал­на и те­ри­то­ри­ал­на. Ин­с­ти­ту­ци­о­нал­на­та сег­ре­га­ция се про­я­вя­ва в сфе­ра­та на об­щес­т­ве­ния жи­вот. Тя се из­ра­зя­ва в съз­да­ва­не­то на от­дел­ни зве­на или уч­реж­де­ния (учи­ли­ща, бол­ни­ци, тран­с­порт и др.) за бе­ли и за “ц­вет­ни”. Те­ри­то­ри­ал­на сег­ре­га­ция има, ко­га­то от­дел­ни ра­со­ви гру­пи се за­сел­ват в спе­ци­ал­но опреде­ле­ни за тях те­ри­то­рии.

СЕДИМЕНТАЦИЯ (от лат. sedimentatio – утаяване), седиментогенеза  – вж.: Седиментогенеза.

СЕДИМЕНТНИ СКАЛИ (от лат. sedimentatio - утаяване), ута­еч­ни ска­ли – природни ми­не­рал­ни об­ра­зу­ва­ния, съз­да­де­ни чрез утаяване и уплътняване. Седиментните скали се образуват по-различен начин. Това става чрез процесите на: утаяване на наноси, преобразуване на утайките, уплътняване, обезводняване, образуване на нови материали, разтваряне на неустойчиви съединения и прекристализация. Тези процеси се осъществяват  във водни басейни или на сушата. От­ли­чи­тел­на осо­бе­ност на седиментните скали е тяхната сло­ис­тост. В за­ви­си­мост от своя про­из­ход те са: ме­ха­нич­ни (клас­тич­ни), хи­мич­ни (хемогенни), глинести (пелитови), би­о­ген­ни и бракични.

СЕДИМЕНТОГЕНЕЗА (от лат. sedimentatio – утаяване и от грц. genesis – произход, възникване) – природен процес на образуване от носените от водата на твърди частици с различна големина и разтворени вещества на неподвижни утайки, първи стадий на образуване на седиментните скали (литогенеза). Протича през три фази: отнасяне на разрушения скален материал от изветрителната покривка; преноса му от течащите води до водните басейни; утаяване на дъното на водните басейни (големи реки, езера, морета, океани). След завършването на седиментогенезата започва диагенезата. 

СЕД­ЛО­ВИ­НА – по­ни­же­ние меж­ду пла­нин­с­ки вър­хо­ве или по пла­нин­с­ко би­ло. С тях са свър­за­ни пла­нин­с­ки­те про­хо­ди и са мяс­то за пре­си­ча­не на пла­нин­с­ка прег­ра­да. Обикнове­но от две­те им стра­ни са раз­ви­ти реч­ни до­ли­ни.

СЕ­ЗОН* (от фр. saison) – 1/. Ед­но от го­диш­ни­те вре­ме­на – зи­ма, про­лет, ля­то, есен. 2/. Част от го­ди­на­та, от­ли­ча­ва­ща се с ня­как­ви пос­то­ян­ни при­род­ни яв­ле­ния – дъж­до­ве, сне­го­ва­леж, су­ша и т.н., как­то и вре­ме­то, под­хо­дя­що за ня­как­ва дей­ност (ваканционен сезон и др.).

СЕЗОННА МИГРАЦИЯ – периодично, през определени периоди от годината, придвиж­ва­не на на­се­ле­ни­е­то от ра­йо­ни­те, в ко­и­то жи­вее, към дру­ги ра­йо­ни във връз­ка с из­вър­ш­ва­не­то на ня­как­ва сто­пан­с­ка дей­ност. В за­ви­си­мост от то­ва да­ли при нея се пре­си­ча дър­жав­на­та гра­ни­ца, тя е вън­ш­на (се­зон­на емиг­ра­ция и се­зон­на имиг­ра­ция) и вът­реш­на.

СЕ­ЗОН­НА РИТМИ­КА – про­ме­ни­те в растенията и по­ве­де­ни­е­то на жи­вот­ни­те под вли­я­ние на про­ме­ни­те в ус­ло­ви­я­та за жи­вот през раз­лич­ни­те го­диш­ни се­зо­ни. Се­зон­на­та рит­ми­ка е доб­ре про­я­ве­на в ге­ог­раф­с­ки­те по­я­си със смя­на на го­диш­ни­те вре­ме­на – зи­ма, про­лет, ля­то и есен, както и редуването на влажен и сух сезон.

СЕИЗМИЧЕН РИСК* (от греч. seismos - колебание, земетресение) -  възможна опасност за хората, за селищата и стопанските, транспортните, културните и други  обекти и съоръжения от бъдещо земетресение. Най-висок е сеизмичният риск в районите на проявление на вулканизъм, дълбоко разкъсване на земните пластове (разломи), сблъсък на литосферните плочи.

СЕИЗМИЧНИ ЗОНИ* - големи части от земната повърхност, в които има чести и силни земетресения. На Земята има две главни сеизмични зони. Тихоокеанската зона обхваща крайбрежията на Тихия океан, срединните океански хребети, островните дъги и дълбоководните падини, където има подпъхване на литосферните плочи. Тя  включва и планинските пояси на Кордилери, Анди и др.  В тази зона са регистрирани до 80% от всички земетресения. С нея  са свързани и мнозинството от действащите вулкани на планетата и от най-силните цунами. Средиземноморската зона обхваща южните части на Европа и Азия, от Пиринейския полуостров до Малайския архипелаг, в района на сблъсък на Евроазиатската с Индийската и Африканската плочи. Обхваща младонагънати планини като Алпи, Апенини, Карпати, Кавказ, Хималаи. Извън тези зони има места със силна сеизмична активност. Такива са Източна Африка и Червено море, планината Тян-Шан в Азия и др.

СЕИТБООБРАЩЕНИЕ – пос­ле­до­ва­тел­но ре­ду­ва­не на за­ся­ва­не­то на раз­лич­ни култур­ни сел­с­кос­то­пан­с­ки рас­те­ния вър­ху ед­на и съ­ща об­ра­бот­ва­е­ма площ. Осъ­щес­т­вя­ва се с цел под­дър­жа­не на ви­со­ко поч­ве­но пло­до­ро­дие и по­лу­ча­ва­не на ви­со­ки и ка­чес­т­ве­ни до­би­ви. Обик­но­ве­но се ре­ду­ват зър­не­ни жит­ни с окоп­ни кул­ту­ри и бо­бо­ви тре­ви.

СЕЙШИ (от фр. seiche) – стоящи вълни, образувани под влияние на промени в атмосферното налягане, вятър, земетресение и отразени от брега вълни. При сейши има колебания на цялата маса вода, но има места без промяна на равнището. Те се проявяват в затворени или полузатворени водни басейни и се отличават с различна продължителност на периода им – от няколко минути до десетки часове. Височината им също е различна от няколко милиметра до няколко метра. Напр. в Женевското езеро височината достига до около 2 м., а периода на стоящата вълна (сейши) е до около 1 час.      

СЕКТОРНА ДИАГРАМА* (от гръц. diagramma - изображение, рисунка, чертеж) - графично изображение на разпределението на някакви обекти, явления и т.н., представени във вид на кръг и оформени в него сектори. Големината на секторите показва съотношението на някакви величини. Те се оформят чрез градуси и минути от дължината на окръжността.

СЕЛВАС*(от порт. -гора)– вж.: Влаж­ни ек­ва­то­ри­ал­ни го­ри.

СЕЛИ (от араб. сайл – бурен поток), кално-каменни потоци – внезапно образувани буй­ни по­то­ци с грамад­на раз­ру­ши­тел­на сила, об­ра­зу­ва­щи се в реч­ни­те лег­ла на планинските ре­ки. Образуват се най-често в планинските райони в дълбоко врязани речни долини със стръмни и обзлесени склонове, с наличието на дълбока ронлива изветрителна покривка. Съдържат твърди частици с различна големина – кал, пясък, чакъл, валуни и вода. Течащата маси има голямо тегло – до 2 т/м³. носените твърди части;и могат да достигнат до 3-4 метра и маса до 100 т. Поради това имат огромна разрушителна сила. Обикновено текат на вълни, а не непрекъснато. Продължителността им е обикновено 1-3 часа. Главни фактори за тяхното образуване са ерозията на земната повърхност под влияние на поройни и продължителни валежи, бързо топящи се снегове и ледници, свличане, вулканично изригване във високите планини или съчетание от няколко фактора. В зависи­мост от но­се­ния матери­ал са: кал­ни, кал­но-ка­мен­ни, водо-камен­ни и др. Се­ли­те са мно­го характер­ни за Сред­на Азия, Кав­каз, Андите и др. пла­ни­ни.

СЕЛИЩЕ – вж.: Населено място.

СЕЛИЩНА МРЕЖА – съв­куп­ност от се­ли­ща­та на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия, вза­им­но са свър­за­ни със сред­с­т­ва за ко­му­ни­ка­ция – пъ­ти­ща, пре­во­зи, съ­об­ще­ния и др. С раз­ви­ти­е­то на вза­и­мов­ръз­ки­те меж­ду се­ли­ща­та, с осъ­щес­т­вя­ва­не­то меж­ду тях на тес­ни сто­пан­с­ки и социал­ни връз­ки и раз­п­ре­де­ле­ние на из­пъл­ня­ва­ни­те фун­к­ции, се­лищ­на­та мре­жа пре­рас­т­ва в се­лищ­на сис­те­ма.

СЕЛИЩНО ОБРАЗУВАНИЕ – територия извън строителните граници на населените места, устроена за осъществяване на специфични функции. Това е застроена и стопански използвана част от територията на едно или няколко населени места, със свои граници и наименование, но без постоянно живеещо население и самостоятелно землище. Създава се при необходимост от развитие на курортни и промишлени потребности и при наличие на устройствен план. Според функциите и обема на извършваната дейност има два типа селищни образувания – с национално и с местно значение.

СЕЛИЩНА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО* – групиране на населението чрез разпределението му по вид селище - град­ и сел­о­. Селищната структура зависи от доминиращата стопанска дейност, естествения прираст, миграции­те (механичния прираст) и др. фактори. В икономичес­ки развитите страни преоблада­ва градското население по­ра­ди по-силно­то разви­тие на неселскостопански­те дейнос­ти – промишленост, транспорт, обслужва­не и т.н. Съотношението между градс­ко и селс­ко население е показател за развитост­та на стра­на­та и отразя­ва сто­пан­с­ка­та струк­ту­ра и тенденциите на развитие­то и. В све­та делът на градското на­се­ле­ние расте и то вече е почти половината от цялото население.

СЕ­ЛО* – мал­ък на­се­ле­н пун­к­т, в ко­и­то на­се­ле­ни­е­то е за­е­то пре­дим­но в сел­с­ко­то стопан­с­т­во и от­час­ти в дру­ги дей­нос­ти. Спо­ред гъс­то­та­та на зас­т­ро­я­ва­не­то си селата са: събра­ни (куп­ни) и пръс­на­ти (об­ра­зу­ва­ни от ма­ха­ли, ко­ли­би и еди­нич­ни дво­ро­ве).

СЕЛСКОСТОПАНСКИ СУРОВИНИ – вид су­ро­ви­ни, про­из­веж­да­ни от растениевъд­с­т­во­то и жи­вот­но­въд­с­т­во­то в ре­зул­тат от би­о­хи­мич­ни про­це­си. Те са с органичен про­из­ход и раз­но­об­ра­зен със­тав. От­ли­ча­ват се със се­зон­ност в про­из­вод­с­т­во­то. Из­пол­з­ват се от пред­п­ри­я­ти­я­та и фир­ми­те на пре­ра­бот­ва­ща­та про­миш­ле­ност – хранително-вку­со­ва, тек­с­тил­на, ко­жа­ро-ко­жу­хар­с­ка и обув­на, хи­ми­чес­ка и др.

СЕЛСКО НАСЕЛЕНИЕ* – ка­те­го­рия на­се­ле­ние, об­х­ва­ща­ща хо­ра­та, ко­и­то пос­то­ян­но жи­ве­ят или про­дъл­жи­тел­но вре­ме пре­би­ва­ват в сел­с­ки се­ли­ща. То е заето предимно в селскостопански (аграрни) дейности. Общо в света леко доминира селското население. Селското население намалява след индустриализация на страните и масовите миграции към градовете и особено към най-големите градове в развиващите се страни.

СЕЛСКОСТОПАНСКО МАШИНОСТРОЕНЕ – по­дот­ра­съл на ма­ши­нос­т­ро­енето, спе­ци­а­ли­зи­ращ в про­из­вод­с­т­во­то на ма­ши­ни, апа­ра­ти и съ­о­ръ­же­ния за ме­ха­ни­за­ция и авто­ма­ти­за­ция на про­из­вод­с­т­ве­ни­те про­це­си в сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во. Произвеждат се трактори, зърнокомбайни, култиватори, дъждовални машини и др.

СЕЛ­С­КО СТО­ПАН­С­ТВО, аграрно стопанство – от­ра­съл на ико­но­ми­ка­та от първичния сектор, об­х­ва­щащ сто­пан­с­ки дей­нос­ти за про­из­вод­с­т­во на хра­ни, рас­ти­тел­ни и жи­во­тин­с­ки су­ро­ви­ни с цел удов­лет­во­ря­ва­не на пот­реб­нос­ти­те от хра­ни за хо­ра­та и сурови­ни за про­миш­ле­ност­та. Ос­нов­ни­те от­рас­ли на сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во са растениевъдст­во и жи­вот­но­въд­с­т­во. Главен използван ресурс е поземленият.

СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО, брачност – де­мог­раф­с­ки показател, кой­то ха­рак­те­ри­зи­ра съз­да­ва­не­то и под­дър­жа­не­то на брач­ни връз­ки. При оп­ре­ де­ля­не на се­мей­но­то по­ло­же­ние на хо­ра­та се из­пол­з­ват 4 зна­че­ния: не­же­нен (не­о­мъ­же­на); же­нен (омъ­же­на); раз­ве­ден (раз­ве­де­на) и вдо­вец (вдо­ви­ца).

СЕНЧЕСТА ИКОНОМИКА – вж.: Черна икономика.

СЕРИР (от араб.) -  вж.: Реги.

СИ­ВИ ГОР­С­КИ ПОЧ­ВИ – тип поч­ви, об­ра­зу­ва­ни вър­ху раз­но­об­раз­на рох­ка­ва песъкли­во-гли­нес­та ос­но­ва, по-ряд­ко вър­ху мер­ге­ли, мер­гел­ни ва­ро­ви­ци, ва­ро­ви­ци и пясъчни­ци, при хъл­мист и пре­се­чен ре­леф, под раз­но­об­раз­на рас­ти­тел­ност (дъб, га­бър, липа, клен и др.) при уме­ре­но­кон­ти­нен­та­лен кли­мат с ва­ле­жи меж­ду 580 и 700 мм годишно и сред­на го­диш­на тем­пе­ра­ту­ра от 10-11^οС. За си­ви­те гор­с­ки поч­ви е ха­рак­тер­но на­ли­чи­е­то на гли­нест хо­ри­зонт и съ­дър­жа­ние на ор­га­нич­но ве­щес­т­во от 2-3%. Те се поделят на три ви­да: тъм­но­си­ви, си­ви (обик­но­ве­ни), свет­ло­си­ви. Си­ви­те гор­с­ки поч­ви се об­ра­бот­ват. Вър­ху тях доб­ре ви­ре­ят мно­го сел­с­кос­то­пан­с­ки кул­ту­ри – пше­ни­ца, ца­ре­ви­ца, ече­мик, ръж, фу­раж­ни кул­ту­ри, плодни дървета, ло­зя и др.

СИВОЗЕМИ - тип почви, характерни за субтропичните полупустинни райони. Образувани са върху льос и льосовидни глини и наносни материали. Имат ниско съдържание на хумус - от 1 до 4%. Сивият им цвят се дължи на малкото хумус и многото варовито вещество, което съдържат. Разпространени са в Средна Азия, Северна Африка, Северна Америка и Австралия. При напояване могат да дават високи добиви от отглежданите културни растения.

СИЕНИТ (от гр. syenites lithos – камък от Сиена, днешен Асуан)– вид маг­ме­на ефузив­на (вулканска) пъл­нок­рис­та­лин­на ска­ла. Има зър­нест стро­еж. Съ­дър­жа 55-65% сили­ци­ев дву­о­кис. На цвят е свет­ло­сива до чер­ве­ни­кава. Си­е­ни­тът е из­г­ра­ден от ка­ли­ев фел­д­ш­пат, пла­ги­ок­лаз и др. ми­не­рали.

СИЛА НА КОРИОЛИС (по името на фр. математик и инженер Г. Кориолис (G. Coriolis; 1792 - 1843) – допълнителната сила на инерцията, действаща на телата при тяхното движение. Обусловена е от въртенето на Земята около земната ос. Под нейното действие свободно падащите тела в Северното полукълбо се отклоняват надясно (т.е. на изток), а в Южното полукълбо наляво (т.е. на запад). Това влияние се отразява на движението на въздушните маси, морските течения и течението на реките. В Северното полукълбо, водите на реките които текат в обща посока север разрушават десния бряг, речното легло се премества надясно. Поради това се формират асиметрични речни долини със стръмен десен склон и полегат ляв склон. В Южното полукълбо действието е обратно – формира се стръмен ляв склон и полегат десен склон.  

СИЛИКАТИ (от лат. silicatum  - кремък) – ед­ни от най-раз­п­рос­т­ра­не­ни­те ми­не­ра­ли. Из­г­раж­дат над 75 % от зем­на­та ко­ра, а за­ед­но с квар­ца – 87% и над 95% от ефу­зив­ни­те ска­ли. Гру­па­та на си­ли­ка­ти­те об­х­ва­ща око­ло 500 ми­не­ра­ла, в то­ва чис­ло пи­рок­се­ни, амфибо­ли, слю­ди и др.

СИЛУР  (от лат. Silures - име на келтско племе от Уелс) - третият геоложки период на Палеозойската ера, следващ след Ордовик и предшестващ Камбрий. Започва преди около 440 млн. г. и продължава около 30-35 млн. г. В края на Силура завършва Каледонския етап на планинообразуване и се създава Гондвана. През този геоложки период се оформят всички класове на безгръбначните животни.

СИНДИКАТ (от лат. syndicatus – действащ заедно) – 1/. Съг­ла­ше­ние меж­ду самосто­я­тел­ни пред­п­ри­е­ма­чи (сто­пан­с­ки су­бек­ти) за съв­мес­т­на про­даж­ба на про­дук­ция, чрез общ про­да­ващ ор­ган, об­що оп­ре­де­ля­не на це­ни­те и ус­ло­ви­я­та за про­даж­ба. 2/. Наимено­ва­ние на проф­съ­юз­ни­те ор­га­ни­за­ции в ре­ди­ца стра­ни.

СИНЕКЛИЗА (от грц. syn - заедно и klisis – наклон)- обширна леко вдлъбната част от платформа. Формира се чрез бавно и продължително потъване на част от платформата или на цялата платформа, но в определен район и с по-големи стойности. В районите на потъване се отлагат допълнително седименти и се увеличава мощността на надстройката на платформата. В България синеклиза има в района на град Лом.

СИНКЛИНАЛА (от гр. synclino) – вдлъб­на­та на­до­лу ко­ри­то­об­раз­на гън­ка на зем­ни­те плас­то­ве. Син­к­ли­на­ла­та има вдлъб­на­та част и нак­ло­не­ни бед­ра (нак­ло­не­ни плос­кос­ти). Във вдлъб­на­та част (по­ни­же­ни­е­то) на син­к­ли­на­ла­та обик­но­ве­но са раз­по­ло­же­ни по-младите ска­ли. Плас­то­ве­те при син­к­ли­нал­на гън­ка са нак­ло­не­ни от пе­ри­фе­ри­я­та към най-нис­ка­та част, а бед­ра­та се раз­да­ле­ча­ват във висо­чи­на.

СИНКЛИНАЛНА ДОЛИНА (от гр. synclino и долина)  - речна долина образува в понижената (вдлъбната, синклиналната) част на земна гънка, по нейната надлъжна ос. Обикновено в нея скалите са по-млади и по-лесно разрушими от тези от изпъкналата част (антиклиналата). Поради това реката ги разрушава по-бързо. Склоновете на синклиналните речни долини са полегати. 

СИНКЛИНОРИЙ (от гр. synclino и oros – планина) – голяма и сложна геоложка структура със синклинален строеж. Състои се от множество свързани земни гънки с различна форма и простиране. Характерни за геосинклиналите.

СИНОПТИЧНИ КАРТИ (от гр. synoptikos -  прегледен) – вид ге­ог­раф­с­ки кар­ти, на ко­и­то с ус­лов­ни зна­ци и циф­ри са на­не­се­ни дан­ни­те от ед­нов­ре­мен­ни­те наб­лю­де­ния на вре­ме­то вър­ху да­де­на те­ри­то­рия или ак­ва­то­рия. Ос­но­ва­ват се на дан­ни­те от метеорологични­те наб­лю­де­ния. Чрез тях се пра­ви прог­но­за на вре­ме­то.

СИНТЕТИЧНИ ВЛАКНА (от гр. synthetikos - изкуствен), изкуствени влакна – вид влак­на, по­лу­­ча­ва­ни от син­те­тич­ни смо­ли чрез из­пол­з­ва­не­то на хи­ми­чен про­цес.  От­ли­ча­ват се с ви­со­ка здра­ви­на, во­до­ус­той­чи­вост, из­но­со­ус­той­чи­вост, елас­тич­ност и др. ка­чес­т­ва. Из­пол­з­ват се ка­то су­ро­ви­на пре­дим­но в тек­с­тил­на­та про­миш­ле­ност.

СИ­ПЕЙ – фор­ма на ре­ле­фа, об­ра­зу­ва­на чрез нат­руп­ва­не на про­дук­ти­те от из­вет­ря­не­то на ска­ли­те в под­но­жи­е­то на скло­на под вли­я­ни­е­то на си­ла­та на те­жест­та (гра­ви­та­ци­я­та). То­ва пре­мес­т­ва­не е ста­на­ло без въз­дейс­т­ви­е­то на во­да­та. Си­пе­и­те обик­но­ве­но имат формата на ко­нус, до­ле­пен до под­но­жи­е­то на скло­на. В Бъл­га­рия си­пе­и­те се сре­щат в подно­жи­е­то на стръм­ни­те скло­но­ве на ви­со­ки­те бъл­гар­с­ки пла­ни­ни ка­то Ри­ла, Пи­рин, Вито­ша, Сред­на Ста­ра пла­ни­на и др.

СИРОКО (от ит. sirocco) – вж.: Самум.

СИСТЕМАТА “ПРИРОДА-СТОПАНСТВО-ОБЩЕСТВО”* - сложно единство, чрез което се реализират взаимоотношенията природа-общество и благодарение на което се развива човечеството. Процесите в тази система протичат чрез сложно преплитане и взаимно влияние на природните и обществените закономерности. В нея са обособени две основни подсистеми - природна и обществена. Връзката между тях се осъществява чрез стопанската дейност. Природната подсистема е природно условие и среда, важен източник на ресурси за развитие на стопанството, а чрез стопанството и на обществото. Обществената подсистема  влияе на природната подсистема и я променя предимно чрез стопанската дейност. Поддържането на динамично равновесие между двете подсистеми е гаранция и в бъдеще тази система да функционира нормално и да осигурява условия и ресурси за човешкото развитие.

СИСТЕМЕН ПОДХОД* (от гр. systema – ця­ло, със­та­ве­но от части) – под­ход на раз­г­леж­да­не на при­род­ни­те, ико­но­ми­чес­ки­те и всич­ки об­щес­т­ве­ни яв­ле­ния и обек­ти ка­то ця­ло, със­та­ве­но от вза­им­но с­вър­за­ни и вза­им­но­ за­ви­си­ми час­ти, раз­к­ри­ва­щи ця­лос­т­ност­та на обек­та или яв­ле­ни­е­то. Слож­ни­те обек­ти мо­гат да бъ­дат раз­г­леж­да­ни в ня­кол­ко структур­ни раз­ре­за и да се из­би­ра кой от тях е най-пло­дот­во­рен. Вся­ка сис­те­ма се със­тои от раз­ли­чен брой еле­мен­ти, все­ки от ко­и­то мо­же да се раз­г­леж­да са­мос­то­я­тел­но и във взаим­на връз­ка и за­ви­си­мост с дру­ги­те еле­мен­ти. Ге­ог­раф­с­ки­те и ико­но­ми­чес­ки­те сис­те­ми са мно­го слож­ни и с раз­ли­чен об­х­ват – гло­ба­лен, ре­ги­о­на­лен и ло­ка­лен.

СКАЛА НА БОУФЪРТ – ска­ла за оп­ре­де­ля­не на ско­рост­та на вя­тъ­ра в ба­ло­ве по визу­ал­на оцен­ка. Със­тои се от 12 сте­пе­ни. За­поч­ва с без­вет­рие (0.0-0.2 м/сек), с 1, 2 и 3 са оз­на­че­ни тих, лек и слаб вя­тър със ско­рост до 4.4 м/сек. Ска­ла­та за­вър­ш­ва с ура­ган (32.7 и по­ве­че м/сек). Ши­ро­ко се из­пол­з­ва в мо­реп­ла­ва­не­то. Пред­ло­же­на е за пръв път от английския ад­ми­рал Бо­у­фърт през 1606 г. През 1963 г. е при­е­та като единица от све­тов­на­та ме­те­о­ро­ло­гич­на ор­га­ни­за­ция.

СКАЛА НА МООС, минералогична скала – де­се­то­бал­на (де­се­тосте­пен­на) ска­ла за оп­ре­де­ля­не на от­но­си­тел­на­та твър­дост на ми­не­ра­ли­те. Раз­ра­бо­те­на и пред­ло­же­на е през 1811 г. от нем­с­кия учен Мо­ос. Със­та­ве­на е от 10 ета­ло­на за твър­дост – талк (1), гипс (2), кал­цит (3), флу­о­рит (4), апа­тит (5), ор­ток­лаз (6), кварц (7), то­паз (8), ко­рунд (9) и ел­маз (10). Из­пол­з­ва се са­мо за бър­зо оп­ре­де­ля­не на твър­дост­та на ми­не­ра­ли­те.

СКА­ЛИ* – плътни или рохкави при­род­ни ми­не­рал­ни об­ра­зу­ва­ния, из­г­раж­да­щи земната ко­ра. Те се отличават с повече или по-малко постоянен минерален и химичен състав. Об­ра­зу­ва­ни са чрез слож­но вза­и­мо­дейс­т­вие на вът­реш­ни­те и на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли. В земната кора формират самостоятелно геоложко тяло. Техните състав, строеж, структура, текстура и др. зависят от физико-химичните условия и протичащите геоложки процеси при тяхното образуване. Всяка скала съдържа един или множество минерали, в различна комбинация от около 50 минерала и наличие на различни физични и химични характеристики. Всяка скала има свои характерни морфологични особености (форма, размери и взаимно разположение на минералните зърна), физични и химични характеристики. Скалите са образувани чрез: а) продължителни и сложни процеси на изстиване и кристализация на магма (магмени скали); б) утаяване и уплътняване във водни басейни на изветрителен материал (седиментни скали); в) чрез преобразуване под влияния на температурата и налягането в земните недра (метаморфни скали).  Пряко влияят върху формирането на земната повърхност, образуването и видоизменението на формите на релефа чрез различните си свойства: твърдост, плътност, водопропускливост и начинът им на изветряне (разрушаване).

СКАЛИСТИ БРЕГОВЕ – час­ти от су­ша­та, раз­по­ло­же­ни край воден басейн и изградени от здра­ви скали. Със­то­ят се от кли­фо­ве (скал­ни от­ко­си, стръм­ни скло­но­ве), прибой­ни ни­ши, пе­ще­ри и аб­ра­зи­он­ни пло­щад­ки. Те­зи фор­ми се об­ра­зу­ват от удар­на­та сила на оке­ан­с­ки­те и мор­с­ки­те въл­ни, при­ли­ви­те и от­ли­ви­те, крайб­реж­ни­те те­че­ния.

СКАЛООБРАЗУВАЩИ МИНЕРАЛИ – вид ми­не­ра­ли, ко­и­то са пос­то­ян­на със­тав­ка на ска­ли­те. Те са сред най-раз­п­рос­т­ра­не­ни­те ми­не­ра­ли на Зе­мя­та. Най-го­ля­мо зна­че­ние имат си­ли­ка­ти­те ( не по-мал­ко от 75% от зем­на­та ко­ра). Вся­ка ска­ла има сво­и­те характерни ска­ло­об­ра­зу­ва­щи ми­не­ра­ли. За маг­ме­ни­те ска­ли то­ва са кварц, по­ле­ви шпат, пи­рок­се­ни, ам­фи­бо­ли, слю­ди, оли­вин и др. За се­ди­мен­т­ни­те ска­ли то­ва са кал­цит, доломит, ан­хид­рит и др. За ме­та­мор­ф­ни­те са дис­тен, ан­да­лу­зит, хло­рит, сер­пен­ти­нит и др.

СКЛОН – еле­мент на изпъкналите и вдлъбнатите фор­ми на земната повърхност с разли­чен нак­лон. Скло­но­ве­те се об­ра­зу­ват как­то на су­ша­та, та­ка и в оке­ан­с­ко­то и  морското дъ­но. Те имат твър­де раз­лич­на фор­ма. Тя за­ ви­си от из­г­раж­да­щи­те ги ска­ли, изло­же­ни­е­то, осо­бе­нос­ти­те на кли­ма­та, рас­ти­тел­ност­та и т.н. По скло­на се пре­мес­т­ват надо­лу ма­те­ри­а­ли­те на из­вет­ря­не­то под дейс­т­ви­е­то на те­ча­ща­та во­да и си­ла­та на тежестта. По про­из­ход скло­но­ве­те са три ви­да: тек­тон­с­ки, де­ну­да­ци­он­ни и аку­му­ла­тив­ни. По фор­ма те са пра­ви – с пос­те­пе­нен нак­лон, вдлъб­на­ти, из­пък­на­ли, стъ­па­ло­вид­ни.

СКЛОНОВ ОТТОК – сти­ча­щи­те се по зем­на­та по­вър­х­ност во­ди по вре­ме на дъжд или сне­го­то­пе­не. Те дос­ти­гат реч­но­то лег­ло и пре­диз­вик­ват вре­мен­но по­кач­ва­не на ни­во­то на ре­ка­та. Ве­ли­чи­на­та на скло­но­вия от­ток за­ви­си от ин­тен­зив­ност­та на ва­ле­жи­те и снегото­пе­не­то, нак­ло­на на скло­на и ха­рак­те­ра на зем­на­та му по­вър­х­ност – водопропусклива или во­до­неп­ро­пус­к­ли­ва. Най-го­лям е скло­но­ви­ят от­ток при ин­тен­зив­ни ва­ле­жи и сне­го­то­пе­не, го­лям нак­лон на скло­на и во­до­неп­ро­пус­к­ли­вост на по­вър­х­нос­т­ния зе­мен пласт.

СКО­РОСТ НА ВЯ­ТЪ­РА – чис­ле­на­та стой­ност на пъ­тя, из­ми­нат от въз­ду­ха за единица вре­ме. Из­мер­ва се в мет­ри в се­кун­да (м/сек) или ки­ло­мет­ри в час (км/час), а в мореп­ла­ва­не­то във въз­ли (мор­с­ки ми­ли в час). В за­ви­си­мост от сво­я­та ско­рост вя­тъ­рът обик­но­ве­но се оп­ре­де­ля ка­то тих, лек, слаб, уме­рен, свеж, си­лен, мно­го си­лен, бу­ря, сил­на бу­ря, мно­го сил­на бу­ря, ура­ган.

СКРЕЖ – вид хо­ри­зон­та­лен твърд ва­леж, със­то­ящ се от снеж­но­ бе­ли тън­ки и неж­ни ниш­ки, сне­го­по­доб­ни ле­де­ни крис­тал­че­та, от­ло­же­ни по кло­ни­те на дър­ве­та­та, про­вод­ни­ци и дру­ги тън­ки пред­ме­ти. Има фор­ма­та на пап­ра­то­ви лис­та, вет­ри­ло или мал­ки ле­де­ни зрън­ца. Об­ра­зу­ва се от суб­ли­ма­ция на вод­ни­те кап­ки и зам­ръз­ва­не на кап­чи­ци, глав­но от­ към на­вет­ре­на­та стра­на на пред­ме­ти­те при яс­но вре­ме и нис­ки тем­пе­ра­ту­ри (–10^ο, –20^οС), как­то и при гъс­та мъг­ла и си­лен вя­тър при по-нис­ка тем­пе­ра­ту­ра (–3^ο, –8^οС). Скре­жът най-чес­то се от­ла­га по кло­ни­те на дър­ве­та­та.

СКРИТА БЕЗРАБОТИЦА – по­ло­же­ние в дър­жа­ва­та или ра­йо­на, при ко­е­то има повече же­ла­е­щи да ра­бо­тят, от­кол­ко­то по­соч­ват офи­ци­ал­ни­те дан­ни на ста­тис­ти­ка­та и бюра­та по тру­да. В та­зи гру­па по­па­дат омъ­же­ни же­ни, ня­кои сту­ден­ти, пен­си­о­не­ри и др., ко­и­то не счи­тат за не­об­хо­ди­мо да се ре­гис­т­ри­рат в бю­ра­та по тру­да.

СКРЪБ (от англ. scrub) – су­хи храс­та­ла­ци в Ав­с­т­ра­лия. Сре­щат се в за­суш­ли­ви­те райо­ни. На ви­со­чи­на дос­ти­гат до 2 м. Със­то­ят се пре­дим­но от веч­но­зе­ле­ни храс­ти от акация, ев­ка­лип­ти и др. Имат твър­ди лис­та с во­съ­чен на­леп по тях. На цвят лис­та­та са сиво-зе­ле­ни. Ня­кои от храс­ти­те са с бод­ли. В те­зи храс­та­ла­ци тре­ви­те са сла­бо зас­тъ­пе­ни. За­е­мат го­ле­ми пло­щи в Из­точ­на и Юго­за­пад­на Ав­с­т­ра­лия. По­доб­ни рас­ти­тел­ни съобщества има и в Аф­ри­ка.

СКЪ­ПО­ЦЕН­НИ КА­МЪ­НИ – ми­не­рал­ни об­ра­зу­ва­ния, час­ти от ска­ли с го­ля­ма твърдост. Скъ­по­цен­ни­те ка­мъ­ни са проз­рач­ни, без­ц­вет­ни или кра­си­во оц­ве­те­ни с яр­ко прели­ва­не на цве­то­ве­те и мо­гат да бъ­дат об­ра­бот­ва­ни. Цен­ност­та им за­ви­си от тях­на­та ряд­кост. Тя се из­мер­ва с ка­ра­ти. В за­ви­си­мост от цен­ност­та им скъ­по­цен­ни­те ка­мъ­ни са три гру­пи: Пър­ви клас – ел­маз (бри­лянт), сап­фир, изум­руд и др.; Вто­ри клас – то­паз, берил, тур­ма­лин, аме­тист и др.; тре­ти клас – епи­дот, ан­да­лу­зит и др. Най-из­вес­т­ни­те находи­ща на скъ­по­цен­ни ка­мъ­ни са в Русия, ЮАР, Ма­да­гас­кар, Ин­дия и др.

СЛА­НА – хо­ри­зон­та­лен твърд ва­леж във вид на тъ­нък слой от ле­де­ни крис­тал­че­та, кои­то се об­ра­зу­ват вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност. Сла­на­  има при яс­но и ти­хо вре­ме или при съв­сем слаб вя­тър и тем­пе­ра­ту­ра под 0^οС. Тя се образува върху пред­ме­ти­те на зем­на­та повър­х­ност и рас­те­ни­я­та. Вод­ни­те па­ри от при­зем­ния слой пре­ми­на­ват от га­зо­об­раз­но в твър­до със­то­я­ние вър­ху по­вър­х­нос­ти­те, ох­ла­де­ни до от­ри­ца­тел­ни тем­пе­ра­ту­ри.

СЛО­ЕС­ТИ ОБ­ЛА­ЦИ (Stratus) – ниски (0.05-2.5 км) об­ла­ци, образувани близко до земната повърхност. Имат вид на ед­но­ро­ден плъ­тен сив слой, кой­то обик­но­ве­но зак­ри­ва ця­ло­то не­бе. По­ня­ко­га се раз­по­ла­га мно­го нис­ко до зе­мя­та. Ос­но­ва­та на сло­ес­ти­те об­ла­ци обик­но­ве­но е на 50-100 м ви­со­чи­на над зем­на­та по­вър­х­ност. Те се със­то­ят от мно­жес­т­во дреб­ни кап­чи­ци. От сло­ес­ти­те об­ла­ци обик­но­ве­но ръ­ми или па­дат дреб­ни сне­жин­ки или снеж­ни зър­на.

СЛОЕСТО-ДЪЖДОВНИ ОБЛАЦИ (Nimbostratus)– нис­ки (0.1-8.0 км) об­ла­ци с голяма мощност. Имат вид на без­фор­ме­на плът­на си­ва об­лач­на ма­са. През сло­ес­то-дъждов­ни­те об­ла­ци не се виж­дат Слън­це­то и Лу­на­та. Ос­но­ва­та им е близ­ко до зем­на­та повър­х­ност. Със­то­ят се от кап­ки и ле­де­ни крис­тал­че­та. Обик­но­ве­но пок­ри­ват ця­ло­то не­бе и от тях ва­ли про­дъл­жи­тел­но.

СЛОЕСТО-КЪЛБЕСТИ ОБЛАЦИ (Stratocumulus)– нис­ки (0.2-2.5 км) об­ла­ци. Те имат син­кав цвят и об­ра­зу­ват нис­ко раз­по­ло­же­ни иви­ци. Чес­то пъ­ти пок­ри­ват ця­ло­то не­бе. Състо­ят се пре­дим­но от дреб­ни кап­чи­ци. От тях обик­но­ве­но не ва­ли, а мо­же да ръ­ми или да па­да си­лен сняг.

СЛЪН­ЦЕ – звез­да, ог­не­но плаз­ме­но къл­бо, цен­т­рал­но тя­ло в Слън­че­ва­та сис­те­ма. Слън­це­то е най-близ­ка­та до Зе­мя­та звез­да. То из­лъч­ва свет­ли­на, ко­я­то дос­ти­га до Зе­мя­та за 8 1/3 ми­ну­ти. Ве­ро­ят­но Слън­це­то е въз­ник­на­ло пре­ди око­ло 5 млрд. го­ди­ни от га­зо­во-пра­хо­ва мъг­ля­ви­на. В цен­тъ­ра му тем­пе­ра­ту­ра­та ве­ро­ят­но дос­ти­га 15 млн. гра­ду­са. В не­го е със­ре­до­то­че­на 99.866% от ма­са­та на ця­ла­та Слън­че­ва сис­те­ма. Със­тои се пре­дим­но от во­до­род и хе­лий. Всич­ки ос­та­на­ли еле­мен­ти са око­ло 2.5%. Из­лъч­ва­на­та енер­гия се дъл­жи на про­ти­ча­щи­те яд­ре­ни процеси в не­го­ви­те нед­ра.

СЛЪН­ЦЕС­ТО­Е­НЕ – мо­мент, в кой­то Слън­це­то пре­ми­на­ва или през най-се­вер­на­та точ­ка (лят­но слън­цес­то­е­не 23^ο27' с. ш.), или през най-юж­на­та точ­ка (зим­но слън­цес­то­е­не 23^ο27' ю.ш.) при ви­ди­мо­то си дви­же­ние по не­бос­во­да. В те­че­ние на ня­кол­ко дни височината на Слън­це­то по обяд ос­та­ва поч­ти пос­то­ян­на. Лят­но­то слън­цес­то­е­не е на 21 или 22 юни, а зим­но­то на 21 или 22 де­кем­в­ри.

СЛЪН­ЧЕВ КА­ЛЕН­ДАР – сис­те­ма за от­чи­та­не на вре­ме­то, ос­но­ва­ на дви­же­ни­е­то на Зе­мя­та око­ло Слън­це­то. В ос­но­ва­та на та­зи сис­те­ма е­ тро­пи­чес­ка­та го­ди­на – 365 денонощия, 5 ча­са, 48 ми­ну­ти и 46 се­кун­ди. Слън­че­ви­ят ка­лен­дар е съз­да­ден в Древ­ния Еги­пет, а е усъ­вър­шен­с­т­ван от рим­ля­ни­те. Към слън­че­ви­те ка­лен­да­ри се от­на­сят Юлиански, Григориански, Един­ният на­ци­о­на­лен ка­лен­дар на Ин­дия, Ре­пуб­ли­кан­с­кият кален­дар на Ве­ли­ка­та френ­с­ка ре­во­лю­ция и др. Се­га ос­но­ва на меж­ду­на­род­ния ка­лен­дар е Григорианският ка­лен­дар.

СЛЪН­ЧЕВ ЧА­СОВ­НИК – уред за от­чи­та­не на вре­ме­то, ос­но­ван на дви­же­ни­е­то на сян­ка­та, хвър­ля­на от слън­чев по­ка­за­лец при ви­ди­мо­то де­но­нощ­но пре­мес­т­ва­не на Слънцето по не­бе­то. Той има по­ка­за­лец и ци­фер­б­лат с на­не­се­ни де­ле­ния. Мяс­то­то, на което па­да сян­ка­та на по­ка­за­ле­ца, по­соч­ва вре­ме­то (ча­са). В за­ви­си­мост от на­чи­на на разпо­ла­га­не на ци­фер­б­ла­та слън­че­ви­те ча­сов­ни­ци са ек­ва­то­ри­ал­ни, хо­ри­зон­тал­ни и вертикал­ни. Пър­ви­ят слън­чев ча­сов­ник е из­ра­бо­тен през VI век пр.н.е. във Ва­ви­лон.

СЛЪН­ЧЕ­ВА РА­ДИ­А­ЦИЯ* – из­лъч­ва­на­та от Слън­це­то енер­гия, ко­я­то се разпространя­ва в прос­т­ран­с­т­во­то във вид на елек­т­ро­маг­нит­ни въл­ни. От Земята се вижда като слънчеви лъчи. От слън­че­ва­та ра­ди­а­ция за­ви­си сте­пен­та на за­топ­ля­не на зем­на­та повър­х­ност. До нея дос­ти­га са­мо част от из­лъч­ва­на­та от Слън­це­то енер­гия. Слънчевата радиация е най-важният компонент на радиационния баланс на Земята. От нея 47% е видима­та слън­че­ва ра­ди­а­ция. Тя е ос­нов­ни­ят енер­ги­ен из­точ­ник за Зе­мя­та.

СЛЪН­ЧЕ­ВА СИС­ТЕ­МА – сис­те­ма от не­бес­ни те­ла, има­щи общ про­из­ход и дви­же­щи се в сфе­ра­та на пре­об­ла­да­ва­що­то прив­ли­ча­не на Слън­це­то и свър­за­ни­те с не­го дви­же­ния. Слън­че­ва­та сис­те­ма включ­ва Слън­це­то, де­вет го­ле­ми пла­не­ти (Мер­ку­рий, Ве­не­ра, Зе­мя, Марс, Юпи­тер, Са­турн, Уран, Неп­тун и Плу­тон) и 34 тех­ни спът­ни­ци, над 100 000 мал­ки пла­не­ти (ас­те­ро­и­ди), не­из­б­ро­и­мо ко­ли­чес­т­во мал­ки ме­те­ор­ни те­ла, кос­ми­чес­ки прах. Всич­ки пла­не­ти в Слън­че­ва­та сис­те­ма се вър­тят по по­со­ка на осо­во­то вър­те­не на Слън­це­то по кръ­го­ви ор­би­ти.

СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ – ви­ди­ма­та от хората част от слън­че­во­то гре­е­не. Слънчевите лъчи пре­ми­на­ват през ат­мос­фе­ра­та и дос­ти­гат до зем­на­та по­вър­х­ност, ка­то я наг­ря­ват. Ъгъ­лът на па­да­нето им вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност за­ви­си от ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на и от годиш­ния се­зон.

СЛЪНЧЕВО ГРЕЕНЕ – една от характеристиките на кли­ма­та на да­де­но мяс­то и същевременно е фактор за формиране на климата. То вли­яе върху формирането на кли­ма­та със сво­я­та про­дъл­жи­тел­ност и ви­со­чи­на­та на Слън­це­то над хо­ри­зон­та. Величината на влиянието на слънчевото греене върху климата зависи от географската ширина, продължител­ност­та на де­ня, ко­ли­чес­т­во­то на об­лач­ност­та. То оси­гу­ря­ва ос­нов­на­та енер­гия за раз­ви­тие на ек­зо­ген­ни­те про­це­си, за би­оп­ро­це­си­те на пла­не­та­та. Про­дъл­жи­тел­ност­та на слън­че­во­то гре­е­не и су­ма­та на слън­че­ва­та ра­ди­а­ция за от­дел­но­то мяс­то ви­на­ги са раз­лич­ни за раз­лич­ни­те пе­ри­о­ди на го­ди­на­та. Най-сил­но Слън­це­то грее в ра­йо­ни­те око­ло Ек­ва­то­ра, а най-сла­бо – край ге­ог­раф­с­ки­те по­лю­си на Зе­мя­та. През сту­де­но­то по­лу­го­дие слън­че­ви­те лъ­чи в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо наг­ря­ват по-сла­бо по­ра­ди по-нис­ко­то по­ло­же­ние на Слън­це­то на не­бе­то.

СЛЪН­ЧЕ­ВО ЗА­ТЪМ­НЕ­НИЕ – при­род­но яв­ле­ние, при ко­е­то Слън­це­то из­ця­ло или час­тич­но е зак­ри­то. Об­ра­зу­ва се, ко­га­то Лу­на­та при сво­е­то дви­же­ние око­ло Зе­мя­та зас­та­ва за крат­ко вре­ме меж­ду Зе­мя­та и Слън­це­то и зак­ри­ва из­ця­ло или час­тич­но слън­че­вия диск.

СЛЯПА ДОЛИНА – плит­ка реч­на до­ли­на, ко­я­то в кар­с­то­ва мес­т­ност за­вър­ш­ва без реч­но ус­тие, а с по­нор. През не­го по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи­те во­ди нав­ли­зат и те­кат в подземни ку­хи­ни. Те се по­я­вя­ват на дру­го мяс­то под фор­ма­та на кар­с­тов из­вор.

СМЕРЧ, вихрова буря, торнадо, тромба – вид ат­мос­фе­рен фу­ни­е­об­ра­зен ви­хър с вер­ти­кал­на ос, възникващ в буреносен облак. При­ли­ча на хо­бот, кой­то във фор­ма­та на фуния се сли­ва с дол­на­та част на об­ла­ка. Вът­ре във ви­хъ­ра (хо­бо­та) има по­ни­же­но налягане. Най-чес­то се образува в топ­лия сек­тор на цик­ло­на, но близ­ко до сту­ден фронт, в доб­ре овлаж­нен въз­дух с тем­пе­ра­ту­ра над 25-27^οС и при къл­бес­то-­дъж­дов­на об­лач­ност. При смерч въз­ду­хът се дви­жи с го­ля­ма скорост, спи­ра­ло­вид­но око­ло вер­ти­кал­на или ле­ко накло­не­на ос. Ви­хъ­рът зас­мук­ва по пъ­тя си прах, въз­дух и раз­лич­ни пред­ме­ти. Във височина смер­чът мо­же да дос­тиг­не 150-1500 м. В не­го въз­ду­хът се вър­ти по по­со­ка обратна на часовниковата стрелка и със ско­рост от 40 до 100 км/ч. Ди­а­ме­тъ­рът на смерча над вод­на по­вър­х­ност е око­ло 25-100 м, а над су­ша­та обик­но­ве­но око­ло 100-1000 м. Дължи­на­та на пъ­тя му е средно 5-10 км., а скоростта на преместване е 30-40 км/час. Чес­то пъ­ти смерчът се придружа­ва от гра­душ­ка, про­ли­вен дъжд или сил­на бу­ря. Отличава се с малка продължителност. Смерчът при­чи­ня­ва се­ри­оз­ни разрушения вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност.

СМЕСЕН ТИП СТОПАНСТВО* – вж.: Смесена икономика.

СМЕСЕНА ИКОНОМИКА, социално пазарно стопанство – тип ико­но­ми­чес­ка систе­ма, в ко­я­то се съ­че­та­ват по­ло­жи­тел­ни­те стра­ни на па­зар­на­та (капиталистическа­та) и пла­но­ва­та (со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та) ико­но­ми­ка. В об­щес­т­ве­ния (дър­жав­ния) сек­тор се произвеж­да го­ля­ма част от брут­ния вът­ре­шен про­дукт. Сил­но е раз­ви­та преразпределителна­та фун­к­ция на дър­жа­ва­та чрез да­нъ­ци­те вър­ху до­хо­ди­те. По такъв начин не се до­пус­кат го­ле­ми от­к­ло­не­ния в рав­ни­ще­то на сред­ни­те до­хо­ди. Па­зар­ни­те прин­ци­пи и ме­ха­низ­ми не се при­ла­гат в та­ки­ва сфе­ри ка­то здра­ве­о­паз­ва­не, об­ра­зо­ва­ние и об­щес­т­ве­но оси­гу­ря­ва­не. Този тип сто­пан­с­т­во въз­ник­ва най-нап­ред в Шве­ция. По­до­бен тип сто­пан­с­т­во раз­ви­ват още Нор­ве­гия, Фин­лан­дия и Да­ния. В пос­лед­ни­те го­ди­ни към сме­се­на ико­но­ми­ка вър­вят и Ки­тай и Ви­ет­нам, в ко­и­то ос­но­ва­  на сто­пан­с­т­во­то е плановостта с прив­не­се­ни редица пазар­ни ме­ха­низ­ми.

СМЕ­СЕ­НИ­  ГО­РИ – при­род­ни зо­ни на уме­ре­ни­те по­я­си в Се­вер­но­то и в Юж­но­то полу­къл­бо, раз­по­ло­же­ни пре­дим­но в при­о­ке­ан­с­ки­те и пре­ход­ни ра­йо­ни южно от тайгата на Европа, Азия и Северна Америка, както и в Южна Америка. Кли­ма­тът се от­ли­ча­ва със сту­де­на снеж­на зи­ма, топ­ло ля­то, а ко­ли­чес­т­во на ва­ле­жи­те от 400 до 1000 мм. В Из­точ­на Азия сме­се­ни­те го­ри са раз­ви­ти при му­со­нен кли­мат. Почвите са предимно подзолисти и сиви горски. Пре­об­ла­да­ват иг­ло­лис­т­ни и ши­ро­ко­лис­т­ни дър­ве­та, ко­и­то рас­тат вър­ху подзо­лис­ти поч­ви. Ха­рак­тер­ни дър­вес­ни ви­до­ве са ела, бор, дъб, бук, бряст и т.н. Животинският свят е сходен на този от тайгата.

СМЕСЕНО НАСЕЛЕНИЕ – голяма група от хора, образувана чрез бракове  и семейно съжителство между представители на различни расови групи. Най-интензивно се формират след Великите географски открития и преселването на европейци в новооткритите и завладяни земи. Основни смесени расови групи население са мулати, метиси, самбо, малгаши и др.

СМОГ (от англ. smog от smoke – дим), градска мъгла – вид мъг­ла, ха­рак­те­ри­зи­ра­ща се с на­ма­ля­ва­не на ви­ди­мост­та по­ра­ди сил­но за­мър­ся­ва­не на въз­ду­ха в го­ле­ми гра­до­ве и про­миш­ле­ни цен­т­ро­ве. Обик­но­ве­но се об­ра­зу­ва при сла­бо дви­же­ние на въз­ду­ха и/или безвет­рие при тем­пе­ра­тур­ни ин­вер­сии. За пръв път е наб­лю­да­ва­на в Лон­дон. Смо­гът е харак­те­рен и за гра­до­ве ка­то Лос Ан­дже­лис Т­ори­но и др.

СМОЛНИЦИ (vertisols  по ФАО)* – тип ми­не­рал­ни, дъл­бо­ки, тъм­ни на цвят поч­ви. Те са об­ра­зу­ва­ни: върху раз­лич­ни на­но­си, обо­га­те­ни с гли­ни; при рав­ни­нен акуму­ла­ти­вен (на­но­сен) ре­леф; под гор­с­ка, степ­на и ли­вад­на рас­ти­тел­ност; при пре­хо­ден (меж­ду уме­рен и средиземномор­с­ки) кли­мат с яс­но обо­со­бе­ни по-вла­жен и по-сух се­зон. Смол­ни­ци­те имат сив до че­рен цвят и съ­дър­жат го­ля­мо ко­ли­чес­т­во гли­на. През влаж­ния пе­ри­од набъбват, а през су­хия – из­съх­ват и се на­пук­ват. Поделят се на: излужени (eutric); карбонатни (calcic); ливадни (gleyc); гипсови (gipsic). Благоприятни са за отглеждане на зърнени култури. 

СМЪР­ТНОСТ НА НА­СЕ­ЛЕ­НИ­Е­ТО* – со­ци­ал­но-би­о­ло­гич­но яв­ле­ние, изразяващо се в пре­къс­ва­не на жи­во­та на чо­ве­ка и не­го­ви­те со­ци­ал­ни връз­ки в об­щес­т­во­то и в семейст­во­то. Смъртността има различен интензитет. Из­мер­ва се с ко­е­фи­ци­ент, кой­то предс­тав­ля­ва от­но­ше­ни­е­то на броя на ум­ре­ли­те ли­ца на 1000 ду­ши от на­се­ле­ни­е­то на дадена те­ри­то­ри­ал­на еди­ни­ца (стра­на, ра­йон, об­ласт, об­щи­на). Ос­нов­ни­те фак­то­ри за смър­т­ност­та са: де­мог­раф­с­ки (осо­бе­но въз­раст­та); со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки (ма­те­ри­ал­на кул­ту­ра, тру­до­ва за­е­тост и др.); по­ли­ти­чес­ки­те (вой­ни­те); при­род­ни­  бед­с­т­вия и катастрофи. Ос­нов­ни­те при­чи­ни за смър­т­ност­та на на­се­ле­ни­е­то са за­бо­ля­ва­ни­я­та, трудовите зло­по­лу­ки, тран­с­пор­т­ни­те про­из­шес­т­вия и др. Най-ви­со­ка е смър­т­ност­та в държа­вите в  Аф­ри­ка. Особено важно е равнището на дет­с­ка­та смър­т­ност.

СНЕГОЗАДЪРЖАНЕ – сис­те­ма от це­ле­на­со­че­ни дейс­т­вия, оси­гу­ря­ва­щи нат­руп­ва­не на сняг на оп­ре­де­ле­ни мес­та с цел уве­ли­ча­ва­не на за­па­си­те от во­да в поч­ва­та при снеготопе­не­то и за пред­паз­ва­не на зи­му­ва­щи­те рас­те­ния от из­м­ръз­ва­не. Сне­го­за­дър­жа­не­то се осъ­щес­т­вя­ва чрез пос­та­вя­не­то на из­кус­т­ве­ни прег­ра­ди за вя­тъ­ра. Сне­го­за­дър­жа­ща ро­ля имат по­ле­за­щи­тни­те гор­с­ки по­я­си.

СНЕ­ЖИН­КА – ат­мос­фер­на во­да във вид на ле­де­ни крис­тал­че­та с раз­но­об­раз­на форма. Ди­а­ме­тъ­рът им дос­ти­га до ня­кол­ко ми­ли­мет­ра. Мно­го чес­то сне­жин­ки­те при­ли­чат на звез­ди с шес­то­ъ­гъл­на фор­ма (шес­то­ъ­гъл­ни плос­ки плас­тин­ки). Те са с раз­ме­ри от 0.1 до 7 мм. В за­ви­си­мост от тем­пе­ра­ту­ра­та сне­жин­ки­те мо­гат да бъ­дат су­хи и дреб­ни, ед­ри и снеж­ни пар­ца­ли. Об­ра­зу­ват се при суб­ли­ма­ция (пре­ми­на­ва­не от па­ра към лед, без да се минава през теч­но със­то­я­ние) на вод­на па­ра вър­ху зам­ръз­на­ли вод­ни кап­ки и пра­шин­ки. При па­да­не­то си към зем­ята чес­то се съ­е­ди­ня­ват и при­до­би­ват вид на „го­ле­ми пар­ца­ли“.

СНЕЖНА БУРЯ – вж.: Снежна виелица.

СНЕЖНА ВИЕЛИЦА, снежна буря – мес­тен бу­рен, мно­го си­лен сне­жен вя­тър с отрицателна температура. Отли­ча­ва се с пре­на­ся­не на го­ля­мо ко­ли­чес­т­во сняг над зем­на­та по­вър­х­ност. Образува се при следните случаи: приз снеговалеж ; чрез отнасяне и навяване на стар сняг и комбинация от предните два случая. Снежни­те вие­ли­ци са ха­рак­тер­ен за зима­та за уме­ре­ния, суб­по­ляр­ния и по­ляр­ния кли­ма­ти­чни по­яси. Снежната буря мо­же да бъде нис­ка и висока. Ниската об­х­ва­ща прос­т­ран­с­т­во­то до над 2 м над зем­на­та повър­х­ност. При нея вя­тъ­рът пов­ди­га от по­вър­х­ността сне­жин­ки и ги вър­ти във въз­ду­ха. Прид­ру­же­на е от оби­лен сне­го­ва­леж. Тя се от­ли­ча­ва с мал­ка ви­ди­мост, об­ра­зу­ва­не­то на прес­пи (снегонавя­ва­ния). Снеж­ни­те бу­ри са  ха­рак­тер­ни за Ан­та­рк­ти­да, се­вер­ни­те ра­йо­ни на Азия, Грен­лан­дия, Ар­к­ти­чес­кия ар­хи­пе­лаг на Се­вер­на Аме­ри­ка и др. В различните страни ма различни критерии за класифициране като ветровете според скоростта на вятъра и видимостта. Например във Великобритания е прието силата на вятъра да е над 48 км/час, а видимостта да е под 200 м.  

СНЕЖНА ГРАНИЦА (ЛИНИЯ) – условна линия на земната повърхност, определяща баланса между валежи от сняг и топене на снеговете. Над нея валежите са преобладавщи, а под нея топенето е доминиращо. Над снежната граница има условия за целогодишно задържане на снежна покривка, дори през лятото. Тя е на различна надморска височина. Тя се определя предимно от температурните условия, но зависи и от континенталността на климата (във вътрешността на континентите е по-висока) и количеството валежи от сняг. В районите над  снежната линия има условия да образуване на ледници. В Антарктида снежната линия е на морското равнище, на Екватора е около 45000 м., в Тибет достига до 7 000 м. надморска височина. В България е на около 3000 м. надморска височина, т.е. над най-високата точка на страната.

СНЕЖНА ЛИНИЯ – ви­со­чин­на гра­ни­ца, над ко­я­то сне­гът не се раз­то­пя­ва на­пъл­но през лет­ния пе­ри­од, т.е. за­дър­жа се пос­то­ян­на снеж­на пок­рив­ка. Ви­со­чи­на­та на снеж­на­та ли­ния за­ви­си от кли­ма­тич­ни­те ус­ло­вия и пре­ди всич­ко от тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха и коли­чес­т­во­то на ва­ле­жи­те. В по­ляр­ни­те об­лас­ти е на мор­с­ко­то рав­ни­ще, а в ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс дос­ти­га до 6400 м надм. ви­со­чи­на.

СНЕЖ­НА ПОК­РИВ­КА – натрупан вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност слой от не­раз­то­пен сняг. Об­ра­зу­ва се в ре­зул­тат от ва­леж от сняг при от­ри­ца­тел­ни тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха и под­с­ти­ла­ща­та по­вър­х­ност. За­дър­жа се раз­лич­но вре­ме – в уме­ре­ни­те ши­ри­ни през зи­ма­та, в субполярния пояс през студеното полугодие, а в по­ляр­ни­те об­лас­ти и ви­со­ко в пла­ни­ни­те – це­ло­го­диш­но. С уве­ли­ча­ва­не на над­мор­с­ка­та ви­со­чи­на се уве­ли­ча­ва броят на дни­те със снеж­на пок­рив­ка

СНЯГ – вид твърд ат­мос­фе­рен ва­леж, кой­то па­да от об­ла­ци­те. Сне­гът се със­тои от сне­жин­ки с раз­лич­на го­ле­ми­на, сле­пе­ни в си­мет­рич­на фор­ма. Об­ра­зу­ва се чрез про­цес на пре­ми­на­ва­не на вод­на­та па­ра в об­ла­ци­те в твър­до със­то­я­ние, без да пре­ми­на­ва в теч­но.  Вя­тъ­рът мо­же да пре­диз­вик­ва на­ру­ша­ва­не и раз­д­ро­бя­ва­не на сне­жин­ки­те. Сняг ва­ли, когато тем­пе­ра­ту­ра­та на об­ла­ка и на въз­ду­ха под не­го е от­ри­ца­тел­на, но понякога и при тем­пе­ра­ту­ри до  +3/+4^οС. Той има бял цвят по­ра­ди на­ли­чи­е­то меж­ду крис­тал­че­та­та на въздуш­ни ме­хур­че­та.  В уме­ре­ни­те, суб­по­ляр­ни­те и по­ляр­ни­те по­я­си, как­то и във ви­со­ки­те час­ти на пла­ни­ни­те сне­гът се за­дър­жа пос­то­ян­но или вре­мен­но вър­ху зем­на­та по­ върх­ност и об­ра­зу­ва снеж­на пок­рив­ка.

СОБСТВЕНОСТ – положение, из­ра­зя­ва­що иму­щес­т­ве­ни­те от­но­ше­ния меж­ду хо­ра­та, от­на­ся­щи се към ду­хов­ни и ма­те­ри­ал­ни бла­га ка­то към свои. Соб­с­т­ве­нос­та се ре­а­ли­зи­ра чрез при­те­жа­ва­не и раз­по­реж­да­не, вла­де­е­не и край­но пол­з­ва­не на ма­те­ри­ал­ни­ и ду­хов­ни­ бла­га.

СОЛАРЕН КЛИМАТ (от лат. solaris – слънчев) – вид климат определен според теоретичното количество постъпваща на Земята слънчева радиация без ад се отчитат влиянието на атмосферата и на различията в земната повърхност.

СО­ЛЕ­НИ ЕЗЕ­РА – вид езе­ра, чи­я­то во­да има ви­со­ка ми­не­ра­ли­за­ ция (над 30‰). Те се об­ра­зу­ват в бе­зот­точ­ни кот­ло­ви­ни, в ко­и­то се вна­сят со­ли от по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи­те и от под­зем­ни­те во­ди и при за­суш­лив кли­мат. Нат­руп­ва­не­то на по-го­ля­мо­то ко­ли­чес­т­во со­ли се дъл­жи на по-сил­но­то из­па­ре­ние от езер­на­та по­вър­х­ност. При от­със­т­ви­е­то на от­ток на во­ди со­ли­те ос­та­ват в езерото. В за­ви­си­мост от хи­ми­чес­кия си със­тав со­ле­ни­те езе­ра са: карбонат­ни (со­до­ви), сул­фат­ни (гор­чи­во-со­ле­ни) и хло­рид­ни (со­ле­ни). Ед­ни от най-солени­те езе­ра в све­та са Мър­т­во мо­ре, Грийт Солт Лейк (САЩ), Тузгьолю (Турция) и др.

СО­ЛЕ­НИ МОР­С­КИ ВО­ДИ – мор­с­ки и оке­ан­с­ки во­ди, чи­я­то со­ле­ност (об­що­то количес­т­во на всич­ки съ­дър­жа­щи се со­ли) е меж­ду 24.5 и 42‰. Сред­на­та со­ле­ност на Светов­ния оке­ан е око­ло 35‰. Со­ле­нос­тта на по­вър­х­нос­т­ни­те во­ди на мо­ре­та­та и океа­ни­те за­ви­си от си­ла­та на из­паре­ни­е­то от вод­на­та по­вър­х­ност и ко­ли­чес­т­во­то пад­на­ли вър­ху нея ат­мос­фер­ни ва­ле­жи. В крайб­реж­ни­те ра­йо­ни на мо­ре­та­та и оке­а­ни­те со­ле­ност­та за­ви­си и от ко­ли­чес­т­во­то прес­ни во­ди, ко­и­то ре­ки­те вли­ват в тях. С най-го­ля­ма со­ле­ност се отличават во­ди­те на Чер­ве­но мо­ре – 38-42‰.

СОЛИФЛУКЦИЯ (от лат. solum – почва и fluo – тека), зем­ле­тек – сти­ча­не по накло­на на скло­на на наситени с вода скал­ни час­ти­ци и поч­ва. Тя е ха­рак­тер­на за полярните и за ви­со­коп­ла­нин­с­ки­те ра­йо­ни с на­ли­чие на се­зон­на и мно­го­го­диш­на замръзна­лост. Об­ра­зу­ва се при раз­то­пя­ва­не на зам­ръз­на­лия по­вър­х­нос­тен поч­вен слой и пре­ов­лаж­ня­ва­не на поч­ва­та, по­ра­ди не­въз­мож­ност­та раз­то­пе­на­та во­да да про­ник­не в по-дол­ни­те зам­ръз­на­ли сло­е­ве. При со­лиф­лук­ци­я­та се об­ра­зу­ват ва­ло­ве, гре­до­ве, те­ра­си и др.

СОЛОНЦИ, герени, (Solonetz по ФАО) – тип ми­не­рал­ни поч­ви, об­ра­зу­ва­щи се в по­лув­лаж­ни и по­лу­пус­тин­ни земи при рав­ни­нен ре­леф и в ус­ло­ви­я­та на неп­ро­ми­вен во­ден ре­жим на поч­ва­та. Солонците се от­ли­ча­ват с нат­руп­ва­не­то на нат­рий, с голяма плътност, бу­цес­та, призматич­на или ко­лон­на (стълбчеста) струк­ту­ра, с мал­ка во­доп­ро­пус­к­ли­вост, излишък на вода, понижена водопропускливост и слаба аерация. Съдържат в дълбочина между 20 и 80 см. соди и лесно разтворими соли (солонцов хоризонт). В горния почвен хоризонт (от 1 до 30 см) съдържат хумус от 0.5 до 9.0%. Под него е илувиалният (солонцовият хоризонт). Най-често се образуват при понижаване на земната повърхност и заблатяване. Разпространени са предимно в полупустините, но и в някои пустини и сухи степи във всички континенти (без Антарктида). Характерни са за редица райони на Африка, Казахстан, долното Поволжие в Русия и др. В България се срещат в долините на Марица и Тунджа и на отделни петна в други райони на страната. Солонците у нас са от два подтипа: 1/. Обикновени солонци (Solonetz Haplic); 2/. Глееви (Solonetz Gleyic), т.е ливадни солонци.

СОЛОНЧАЦИ, засолени почви, солени почви, (Solonchaks по ФАО)  – тип ми­не­рал­ни поч­ви, от­ли­ча­ва­щи се с нат­руп­ва­не­то на водоразтворими со­ли (хлориди, сулфати и карбонати) в количество над 1% и висока киселинност –  pH над 8.5. Солонча­ци­те се об­ра­зу­ват при на­ли­чи­е­то на со­ле­ни под­поч­ве­ни во­ди (хидроморфни солончаци) или со­ле­ни скални материали (автоморфни солончаци) пре­ди всич­ко в по-су­хи ра­йо­ни, в ус­ло­ви­я­та на из­па­ре­ние от повърхност­та на грунтови во­ди, както и при влошаване на дренажа и неправилно напояване на почвите. Чес­то на по­вър­х­ност­та им се об­ра­зу­ва со­лев хо­ри­зонт, има светлосиви петна без растителност. Те са вторично образувани почви, произлезли от наносни, ливадни, блатни и други почви. Върху тях виреят соленолюбиви растения (стъкленка, сантонинов пелин и др.). разпространени са в пустинните и полупустинни райони с недостиг на влага и високо равнище на изпарение. В България имат ограничено разпространение на отделни места в Горнотракийската низина, долината на р. Тунджа, по периферните части на бургаските езера и в някои крайдунавски низини. По­де­лят се на 4 подтипа: 1/ Обикновени солончаци (Solonchaks Haplic); 2/. Глееви солончаци (Solonchaks Gleyic); 3/ карбонатни солончаци (Solonchaks Calcic); 4/. Содови солончаци (Solonchaks Sodic), т.е.солонци-солончаци.

СОЛФАТАРИ (от ит. Solfatara  - собственото име на вулкан до Неапол) – струи от сер­ни га­зо­ве и се­ро­во­до­род с при­мес на вод­ни па­ри и дру­ги га­зо­ве, от­де­ля­щи се от каналче­та­та и пук­на­ти­ни­те по сте­ни­те и дъ­но­то на кра­те­ри­те и по скло­но­ве­те на за­тих­на­ли вул­ка­ни. Из­ли­за­щи­те на по­вър­х­ност­та струи от га­зо­ве и па­ра са с тем­пе­ра­ту­ра 100-300^οС.

СОЦИАЛИЗЪМ (от фр. socialisme от лат. socialis – обществен) – тип об­щес­т­во, харак­те­ри­зи­ра­що се с фун­к­ци­о­ни­ра­не на дър­жа­ва­та на ос­но­ва­та на об­щес­т­ве­на­та собственост вър­ху сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во, пла­ни­ра­не и ця­лос­т­но дър­жав­но регулиране на ико­но­ми­ка­та, пре­раз­п­ре­де­ля­не на ма­те­ри­ал­ни­те бла­га (сред­с­т­ва) на основата на лич­но пот­реб­ле­ние спо­ред тру­да и спо­ред со­ци­ал­ни­те пот­реб­нос­ти.

СОЦИАЛЕН МИНИМУМ – вж.: Жизнен минимум.

СОЦИАЛНА ГЕОГРАФИЯ – дял на со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка­та ге­ог­ра­фия. Има за пред­мет изу­ча­ва­не­то на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те про­це­си и фор­ми на ор­га­ни­за­ци­я­та на жи­вот на хо­ра­та – тех­ния труд, бит, от­дих, въз­п­ро­из­вод­с­т­во и т.н. Социалната география има за  обект на из­с­лед­ва­не на раз­лич­ни те­ри­то­ри­ал­ни об­щ­нос­ти от хо­ра. Из­пол­з­ва ме­то­ди ка­то: ге­ог­раф­с­ки, со­ци­о­ло­ги­чес­ки, де­мог­раф­с­ки, ико­но­ми­чес­ки и др.

СОЦИАЛНА ИНФРАСТРУКТУРА* – вид ин­ф­рас­т­рук­ту­ра, ко­я­то оси­гу­ря­ва нормалния жи­вот и бит на хо­ра­та. Тя има спо­ма­га­те­лен ха­рак­тер. Включ­ва дей­нос­ти, свърза­ни с: удовлетворяване на потребностите на хората и об­с­луж­ва­не­то на на­се­ле­ни­е­то ка­то път­ни­чес­ки тран­с­порт, во­доп­ро­вод, ка­на­ли­за­ция, елек­т­ри­фи­ка­ция, те­ле­фо­ни­за­ция, по­щен­с­ки ус­лу­ги; осигуряването на възпроизводството на човешките ресурси и професионалната подготовка на кадри (об­ра­зо­ва­ние); кул­ту­ра; снабдяване със стоки и предмети от първа необходимост; ко­му­нал­но-би­то­ви ус­лу­ги и т.н.. От нея зависи жизненото равнище и качеството на живот на хората.

СОЦИАЛНИ ГРИЖИ – вж.: Со­ци­ал­но под­по­ма­га­не.

СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ РАЙОН – вж.: Ком­п­лек­сен ра­йон.

СОЦИАЛНО ПАЗАРНО СТОПАНСТВО – вж.: Сме­се­на ико­но­ми­ка.

СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ, социални грижи – сис­те­ма от дей­нос­ти (со­ци­ал­ни, ико­но­ми­чес­ки, здрав­ни, пе­да­го­ги­чес­ки и др.) за по­доб­ря­ва­не на ус­ло­ви­я­та на жи­во­та на хо­ра с ог­ра­ни­че­ни фи­нан­со­ви въз­мож­нос­ти – ин­ва­ли­ди, бол­ни, си­ра­ци, без­ра­бот­ни и др. Включ­ва от­пус­ка­не­то на фи­нан­со­ви и пред­мет­ни (ма­те­ри­ал­ни) по­мо­щи, без­п­лат­но хранене, нас­та­ня­ва­не в за­ве­де­ния за со­ци­ал­ни гри­жи, при­гот­вя­не и дос­та­вя­не на хра­на по до­мо­ве­те на ста­ри хо­ра и ин­ва­ли­ди, без­п­лат­но пъ­ту­ва­не или пъ­ту­ва­не с на­ма­ле­ние на цената и т.н.

СПЕКУЛАЦИЯ (от лат. speculatio – проследяване, избиране)– 1/. Ку­пу­ва­не и продава­не на сто­ки или цен­ни кни­жа с цел бър­за и лес­на пе­чал­ба от го­ля­ма­та раз­ли­ка между по­куп­на­та и про­даж­на­та це­на; 2/. Чер­на бор­са, про­даж­ба на сто­ки със заб­ра­не­ни от за­кон (нор­ма­ти­вен акт на дър­жа­ва­та) це­ни.

СПЕЛЕОЛОГИЯ (от гр. spelaion – пещера и logos – наука, зна­ ние) – на­у­ка, ко­я­то се за­ни­ма­ва с изу­ча­ва­не­то на пе­ще­ри­те. Фор­ми­ра се през вто­ра­та по­ло­ви­на на XIX век. Изуча­ва про­из­хо­да на пе­ще­ри­те, тях­на­та мор­фо­ло­гия – фор­ма и раз­ме­ри, мик­рок­ли­мат, води, пе­щер­на рас­ти­тел­ност и жи­вот­ни, сле­ди­те от ма­те­ри­ал­на­та и ду­хов­на­та кул­ту­ра на хо­ра­та, ко­и­то в ми­на­ло­то са оби­та­ва­ли пе­ще­ри­те и въз­мож­нос­ти­те за тях­но­то съв­ре­мен­но из­пол­з­ва­не.

СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ*(от фр. spcialisation, от лат. specialis – особен) – 1/. На­чин на осъ­щес­т­вя­ва­не на сто­пан­с­ка­та дей­ност, при кой­то тя се обо­со­бя­ва на про­из­вод­с­т­ва на отдел­ни про­дук­ти, час­ти (въз­ли, де­тай­ли) от про­дук­ти или от­дел­ни ста­дии на технологична об­ра­бот­ка в от­дел­ни са­мос­то­я­тел­ни пред­п­ри­я­тия. Ня­кои от от­дел­ни­те стопан­с­ки про­из­вод­с­т­ва в пред­п­ри­я­ти­я­та или в ра­йо­ни­те ста­ват глав­ни, а дру­ги – спомагател­ни или до­пъл­ни­тел­ни. 2/. Ог­ра­ни­ча­ва­не на сто­пан­с­ка­та дей­ност са­мо в ед­на област. Спе­ци­а­ли­зи­ра­ни­те пред­п­ри­я­тия про­из­веж­дат ед­но­род­на про­дук­ция. В ре­зул­тат на спе­ци­а­ли­за­ци­я­та се уве­ли­ча­ва про­из­вод­с­т­во­то на про­дук­ция, по­ви­ша­ва се ка­чес­т­во­то на из­де­ли­я­та, уве­ли­ча­ва се про­из­во­ди­тел­ност­та на тру­да.

СПЛАВИ -  тела, образувани чрез втвърдяване на разтопени и примесени различни вещества, образуващи еднородна система.  Продукт са на човешката дейност, в съвременни условия на индустрията. В зависимост от съставките сплавите са: а) метали, когато се образуват от два или повече метала. Различават медни, алуминиеви и др. видове сплави като бронз, месинг, дуралуминий и т.н.; б) метално-неметални, когато се свързват метали друго вещество. Например желязовъглеродните сплави (чугун и стомана); в) неметални сплави, когато в създаването им не участват метали;  г) изкуствени сплави. 

СПРЕДИНГ (англ. spreading, от spread - разтягане, разширяване) – процес на раздалечаване на литосферните плочи в районите на срединните океански хребети (СОХ), непръксната издигане на магмено вощество от мантията, изливане на магма и при нейното застиване образуване на нова океански тип земна кора. 

СПРИЯ – вид въз­ду­шен ви­хър, раз­вит око­ло хо­ри­зон­тал­на ос. Характеризира се с внезап­но и крат­кот­рай­но за­сил­ва­не на вя­тъ­ра (поривистост) и променли­вост на посока­та. По­ня­ко­га ско­рост­та бър­зо на­рас­т­ва. Спри­я­та се об­ра­зу­ва при мощ­на къл­бес­то­-дъж­дов­на об­ла­чност и под нея пре­дим­но през го­ре­щи­те лет­ни дни. Според ско­рост­та си спри­я­та е сла­ба (под 14 м/сек), уме­ре­на (15-29 м/сек) и сил­на (над 30 м/сек).

СПЪTНИК – мал­ко космическо тя­ло от Слън­че­ва­та сис­те­ма, ко­е­то оби­ка­ля око­ло пла­не­та под дейс­т­ви­е­то на нейно­то прив­ли­ча­не. В слънчевата система са из­вес­т­ни 34 спътни­ка. Пла­не­ти­те Мер­ку­рий и Ве­не­ра ня­мат спът­ни­ци, а Зе­мя­та има са­мо един – Луната. Марс има 2 спът­ни­ка, Юпи­тер – 14 (сред тях е и най-го­ле­мият – Га­ни­мед), Са­турн - 10, Уран – 5, Неп­тун – 2.

СРАВНИТЕЛЕН ГЕОГРАФСКИ МЕТОД – емпиричен географски метод, използван за разкриването на сходства (тъждество, прилика) и различия при съпоставяне на еднородни географски обекти, явления и процеси по предварително определени показатели. Чрез сравнението се разкриват количествените и качествените характеристики, определя се спецификата на сравняваните обекти, техните реални или възможни отношения и тяхното класифициране и типологизиране. Има особено голяма роля и място в процеса на обучение по география тъй като помага възприемания учебен материал да бъде осмислен.   

СРЕ­ДИ­ЗЕМ­НО­МОР­С­КА РАС­ТИ­ТЕЛ­НОСТ, ме­ди­те­ран­с­ка рас­ти­тел­ност – название на рас­ти­тел­ност­та в гра­ни­че­щи­те със Сре­ди­зем­но мо­ре ра­йо­ни на Юж­на Ев­ро­па, Пред­на Азия и Се­вер­на Аф­ри­ка. Ха­рак­тер­на е за ра­йо­ни със суб­т­ро­пи­чен (средиземноморс­ки) кли­мат с го­ре­що и су­хо ля­то, ме­ка и влаж­на зи­ма. Това са растения, виреещи при обилна слънчева светлина, висока температура и с ниска мразоустойчивост. Ос­нов­на място в съобщес­т­ва­та на ме­ди­те­ран­с­ка­та рас­ти­тел­ност имат веч­но­зе­ле­ни­те твърдо­лис­т­ни широколистни дървета и храс­ти – ка­ме­нен дъб, кор­ков дъб, ди­ва мас­ли­на, пърнар, грипа, дървовидна хвойна, цитрусовите култури (лимон, портокал, мандарина) както и съ­об­щес­т­ва на иг­ло­лис­т­ни дър­ве­та и храс­ти – пи­ния, алеп­с­ки бор, ки­па­рис и др. Особе­но ши­ро­ко е раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на веч­но­зе­ле­ни­те храс­та­ла­ци (мак­ви­си), образу­ва­ни пре­дим­но под вли­я­ние на чо­веш­ка­та дей­ност.

СРЕ­ДИ­ЗЕМ­НО­МОР­С­КА ФА­УНА, ме­ди­те­ран­с­ка фа­у­на – ком­п­лекс от ви­до­ве живот­ни, въз­ник­нал в Сре­ди­зем­но­мо­ри­е­то. Със­тои се от ви­до­ве, ко­и­то не из­ли­зат из­вън гра­ни­ци­те на Сре­ди­зем­но­мо­ри­е­то, и ек­с­пан­зив­ни ви­до­ве, про­ник­на­ли по-да­леч на се­вер или на из­ток (суб­с­ре­ди­зем­но­мор­с­ка фа­у­на). Характерни животински видове са ровещи гризачи, змии, гущери, костенурки, насекоми (комари, цикади и др.), прилепи, елен-лопатар, муфлон и др.

СРЕ­ДИ­ЗЕМ­НО­МОР­С­КИ КЛИ­МАТ – вид кли­мат, кой­то об­х­ва­ща иви­ца от су­ша­та по за­пад­ни­те крайб­ре­жия на кон­ти­нен­ти­те – Сре­ди­зем­но­мо­ри­е­то, За­пад­на Калифорния, Юж­на Аф­ри­ка, Юго­за­пад­на Ав­с­т­ра­лия. При то­зи тип кли­мат ля­то­то е го­ре­що, вре­ме­то е яс­но и ти­хо, ва­ле­жи­те са нез­на­чи­тел­ни. Сред­ни­те температу­ри са 20^ο-25^οС, слън­че­вата ра­ди­а­ция е сил­на, ду­хат бри­зи. Зи­ма­та е прох­лад­на, дъж­дов­на, сред­ни­те тем­пе­ра­ту­ри са 10^ο-12^οС. Ва­ле­жи­те са око­ло 400-600 мм/м2 го­диш­но, но в от­дел­ни ра­йо­ни са нез­на­чи­тел­ни.

СРЕДНА ГОДИШНА ТЕМПЕРАТУРА* – ко­ли­чес­т­вен по­ка­за­тел за тем­пе­ра­тур­ни­те стой­нос­ти през го­ди­на­та. По­лу­ча­ва се ка­то сред­на ве­ли­чи­на от сред­ни­те днев­ни температу­ри през го­ди­на­та. Из­чис­ля­ва­не­то им ста­ва на два ета­па. През пър­вия се определят сред­ни­те ме­сеч­ни тем­пе­ра­ту­ри, а след то­ва и сред­ни­те го­диш­ни тем­пе­ра­ту­ри. Средните го­диш­ни тем­пе­ра­ту­ри да­ват ори­ен­ти­ро­въч­на предста­ва за кли­ма­та на мяс­то­то или те­ри­то­ри­я­та за ко­я­то са из­чис­ле­ни.

СРЕДНА ГЪСТОТА НА НАСЕЛЕНИЕТО* – вж.: Гъс­то­та на на­се­ле­ни­е­то.

СРЕДНА НАДМОРСКА ВИСОЧИНА – по­ка­за­тел с обоб­ща­ващ ха­рак­тер за ре­ле­фа на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия, из­ра­зя­ващ се в сред­ни­те стой­нос­ти на над­мор­с­ка­та ви­со­чи­на на зем­на­та по­вър­х­ност. Из­чис­ля­ва се по кар­та, ка­то за ба­за се при­е­ма мор­с­ко­то равнище (0 м.). Сред­на­та над­мор­с­ка ви­со­чи­на поз­во­ля­ва да се по­лу­чи по-вяр­на пред­с­та­ва за процесите, ко­и­то ста­ват на зем­на­та по­вър­х­ност, за ней­ния вид и осо­бе­нос­ти.

СРЕДНА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЖИВОТА – демографски показател, разкриващ средната възраст на определена съвкупност от хора. Зависи от жизненото равнище на населението, състоянието на здравеопазването и др.  Определя се като единичните възрасти на индивидите се сборуват и след това получената сума се разделя на техния брой.  С най-високо средна продължителност на живота са най-развитите в икономическо отношения страни като Япония, западноевропейските страни и др.

СРЕДНА РЕКА – река с водосборен басейн с площ между 2 000 и 50 000 км², протичаща в една природна зона и речен режим характерен за тази природна зона. Това са предимно равнинни реки. Например, в България към средните реки се отнася Русенски Лом с водосборен басейн от 2 874 km².

СРЕДНОВИСОКИ ПЛАНИНИ – вж.: Среднопланински релеф.

СРЕДНОПЛАНИНСКИ РЕЛЕФ, средно високи планини – част от пла­нин­с­кия релеф, за­е­мащ меж­дин­но по­ло­же­ние меж­ду ви­со­ки­те и нис­ки­те пла­ни­ни. Сред­на­та им надмор­с­ка ви­со­чи­на не над­х­вър­ля 3000 м. В Бъл­га­рия е при­е­то за сред­ноп­ла­нин­с­ки ре­леф да се счи­та ре­ле­фът с над­мор­с­ка ви­со­чи­на от 1000 до 1600 м. В по­ве­че­то слу­чаи за не­го са ха­рак­тер­ни ме­ки очер­та­ния на фор­ми­те, за­ об­ле­ни вър­хо­ве, срав­ни­тел­но по­ле­га­ти склонове, съх­ра­не­ни час­ти от де­ну­да­ци­он­ни по­вър­х­ни­ни. Скло­но­ве­те на сред­нови­со­ки­те пла­ни­ни обик­но­ве­но са пок­ри­ти с го­ри и в тях не са раз­ви­ти лед­ни­ко­ви фор­ми.

СРЕДСТВА – материални и финансови ценности, които могат да се използват или се използват за осъществяване на стопанските дейности. Средствата могат да бъдат: а) основни – активи за дългосрочно ползване със срок над 1 година – сгради, съоржения, земя, машини, апарати и т.н.; б) оборотни средства – пари и активи, които лесно се обръщат в пари за период не по-дълъг от една година (ценни книжа, стокови и материални запаси и др.).

СРЕДСТВА ЗА ПРОИЗВОДСТВО – съв­куп­ност­та от средс­т­ва­та на тру­да (производствени сгради, съоръжения, машини, инструменти, оборудване, производствената инфраструкту­ра, зе­мя­та и т.н.) и пред­ме­ти­те на труда (ве­щи, суро­ви­ни и матери­а­ли), из­пол­з­ва­ни от про­из­во­ди­те­ли­те в про­це­са на производство­то на ма­те­ри­ал­ни бла­га (сто­ки, су­ро­ви­ни (въглища, руда, нефт, памук, дървесина, метал), ма­те­ри­а­ли, полуфаб­ри­ка­ти и т.н.). Чрез средствата на труда хората въздействат на предметите на труда и създават нова потребителна стойност на произвежданите изделия.

СРЕДСТВА НА ТРУДА – съв­куп­ност от съоръжения, инструменти, машини, апарати и др., с по­мощ­та на които про­из­во­ди­те­ли­те (хората) въз­дейс­т­ват вър­ху при­ро­да­та и предме­ти­те на тру­да. Към тях се отнасят оръ­ди­я­та на труда (ме­ха­нич­ни­те сред­с­т­ва на труда), които могат да са: активни  (ин­с­т­ру­мен­ти, машини, двигатели, апа­ра­ти и т.н); пасивни като: про­из­вод­с­т­ве­на­та ин­ф­рас­т­рук­ту­ра (сгради, скла­до­ве, транспорт­ни ленти, кана­ли, електроп­ро­во­ди, во­доп­ро­во­ди, па­роп­ро­во­ди, ж.п. коло­во­зи и линии, шо­се­та и т.н.. към средствата на труда отнасят още и земята и специали­зи­ра­ните съ­до­ве за съх­ра­ня­ва­не на предметите на тру­да (цистер­ни, бъч­ви, варе­ли и др.) и др.

СРУТИЩЕ* – мяс­то, къ­де­то има от­къс­ва­не и па­да­не на го­ле­ми къ­со­ве ска­ли от високи­те и стръм­ни скло­но­ве на пла­ни­ни­те, реч­ни­те до­ли­ни и оке­ан­с­ки­те и мор­с­ки­те крайб­ре­жия. Сру­ти­ща­та се об­ра­зу­ват под вли­я­ние на из­вет­ря­не­то, дей­ност­та на во­ди­те, сила­та на те­жест­та, зе­мет­ре­се­ни­я­та. Те са де­ну­да­ци­он­но-гра­ви­та­ци­он­на фор­ма на ре­ле­фа. По-го­ле­ми­те къ­со­ве се нас­лаг­ват в най-от­да­ле­че­ни­те час­ти на скло­на. Срутищата са характер­ни за ви­со­ки­те час­ти на пла­ни­ни­те и стръмните морски, речни и други брегове. Най-голямото срутище е Сарезкото в Памир (2,7-4,1 млрд. т. земна маса), което прегражда речната долина и се образува Сарезкото езеро. 

СТАДИЙ НА РАЗВИТИЕ НА РЕЛЕФА – закономерно сменящи се етапи в процеса на формиране и изменение на земната повърхност, смяна на типовете релеф и съответните им форми. Дължи се на промяната на влиянието на релефообразуващите фактори. Обособени са три стадия на развитие на релефа: а) млад релеф, характеризиращ се голяма разлика в надморските височини, дълбоко всичане на реките и образуване на дълбоки долини, активна рушителна дейност на външните земни сили (ерозия, екзарация и т.н.); б) зрял релеф, характеризиращ се с  забавяне на релефообразуващите процеси, намалявана на разликите в надморските височини, заобляне на формите на земната повърхност и т.н. в) стар релеф, характеризиращ се силно забавени екзогенни релефообразуващи процеси, заравняване на земната повърхност и образуване на денудационна повърхнина.

СТАЛАГМИТ (от гр. stalagmos – капене) – под­зем­на кар­с­то­ва фор­ма; из­ди­га­що се от по­да на пе­ще­ра­та ос­т­ро тя­ло, из­г­ра­де­но от кар­бо­нат­но ве­щес­т­во. Той се об­ра­зу­ва­  чрез отла­га­не на кал­ци­е­вия кар­бо­нат при продължително па­да­не на кап­ки во­да вър­ху по­да на пе­ще­ра­та. Ди­а­ме­тъ­рът им е от ня­кол­ко сан­ти­мет­ра до ня­кол­ко мет­ра, а на ви­со­чи­на може да дос­тиг­не 30 м. Об­ра­зу­ват се за про­дъл­жи­тел­но вре­ме, обик­но­ве­но ми­ли­о­ни годи­ни.

СТАЛАКТИТ (от гр. stalaktos – капещ) – под­зем­на кар­с­то­ва фор­ма; ви­сул­ка от та­ва­на на пе­ще­ра, об­ра­зу­ва­на от от­ла­га­не­то на кар­бо­нат­но ве­щес­т­во от под­зем­на­та во­да, достигна­ла та­ва­на на пе­ще­ра­та през тяс­на пук­на­ти­на. По фор­ма мо­же да бъ­де ка­то висулка, ко­ну­со­ви­ден, ме­чо­ви­ден, сфе­ри­чен и др. При по-дъл­ги пук­на­ти­ни по та­ва­на мо­же да об­ра­зу­ва сво­е­об­раз­ни за­ве­си, дра­пе­рии и др.

СТАЛАКТОН (от гр.) – под­зем­на кар­с­то­ва фор­ма; ко­ло­на в пе­ще­ра, раз­по­ло­же­на меж­ду по­да и та­ва­на. Ста­лак­то­нът е об­ра­зу­ван от кар­бо­на­тен ма­те­ри­ал чрез сре­щу­по­лож­но на­рас­т­ва­не и сли­ва­не на ста­лак­тит и ста­лаг­мит. Той мо­же да дос­тиг­не до де­сет­ки мет­ра в ди­а­ме­тър и височина.

СТАРИЦА - вж.: Крайречни езера.

СТАРОНАГЪНАТИ ПЛАНИНИ – пла­ни­ни с го­ля­ма ге­о­лож­ка въз­раст, об­ра­зу­ва­ни чрез тек­тон­с­ки на­гъ­ва­те­лен про­цес. В ге­о­лож­ка­та ис­то­рия на Зе­мя­та има три голе­ми плани­но­об­ра­зу­ва­щи на­гъ­ва­тел­ни про­це­са – Ка­ле­дон­с­ки, Хер­цин­с­ки и Ал­пийс­ки. Каледонс­ки­ят и Хер­цин­с­ки­ят тек­тон­с­ки цик­ли са ста­на­ли през Па­ле­о­зойс­ка­та ера. Планини­те, об­ра­зу­ва­ни през те­зи тек­тон­с­ки цик­ли чрез на­гъ­ва­не на зем­ни­те плас­то­ве, се на­ри­чат ста­ро­на­гъ­на­ти. Ста­ро­на­гъ­на­ти пла­ни­ни в Ев­ро­па са Урал, Скан­ди­нав­с­ки­те планини, а в Бъл­га­рия – Ри­ло-Ро­доп­с­кия ма­сив.

СТАЦИОНАРНИ НАБЛЮДЕНИЯ* (от лат. stationarius - постоянен, неподвижен) - група специфични географски методи за получаване на първична информация за наблюдаваните обекти и явления чрез непрекъснато наблюдение в определено място на земната повърхност. Чрез тях се набира сравнително пълна информация  за отделните обекти, в които се води наблюдението. За провеждането на стационарни наблюдения обикновено се оборудват с необходимите прибори и инструменти за наблюдение специални постоянни станции. Тези методи са много характерни за наблюденията на времето и оттока на реките и др. 

СТЕП* – при­род­на зо­на, част от зем­на­та по­вър­х­ност, в ес­тес­т­ве­ни­я об­лик на ко­я­то пре­об­ла­да­ва тревната растителност. Релефът е предимно равнинен. Сте­п­та е харак­тер­на за суб­т­ро­пич­ни­те и уме­ре­ни­те по­я­си. По­де­ля се на две зо­ни. Степ­на­та зо­на на суб­т­ро­пич­ни­те по­я­си се от­ли­ча­ва със сух и то­пъл кли­мат, пре­об­ла­да­ва­не на тре­вис­та и храс­то­ва растителност. Об­х­ва­ща зе­ми и в се­вер­ния, и в юж­ния суб­т­ро­пи­чен по­яс на планета­та – Кали­фор­нийс­ка­та до­ли­на, юж­на­та част на Го­ле­ми­те рав­ни­ни, пла­то­то Колорадо и вътрешна­та част на Мек­си­кан­с­ко­то пла­то (в Се­вер­на Аме­ри­ка), Лап­лат­с­ка­та ни­зи­на и източ­но­то под­но­жие на Ан­ди­те в Юж­на Аме­ри­ка, юж­на­та и юго­за­пад­ната част на Австралия. Степ­та в уме­ре­ни­те по­я­си се ха­рак­те­ри­зи­рат със сух кон­ти­нен­та­лен кли­мат (студена зима и топло лято), пре­об­ла­да­ва­ща тре­вис­та рас­ти­тел­ност вър­ху чернозем­ни, тъм­но­ка­фя­ви и ка­фя­ви поч­ви. Об­х­ва­ща час­ти от Из­точ­на Ев­ро­па, Азия, Север­на Аме­ри­ка и юж­ни­те час­ти на Юж­на Аме­ри­ка.  Различават типични, ливадни и опустинени степи. В Северна Америка степите се наричат прерия, в Унгария се наричат пуста.

СТ­ЕПЕН КЛИ­МАТ– тип сух кли­мат, характерен за зоната на степите, с топ­ло или жар­ко ля­то и сухо лято с ва­ле­жи до око­ло 450 мм го­диш­но. В от­дел­ни го­ди­ни ва­ле­жи­те са не­дос­та­тъч­ни за от­г­леж­да­не на рас­те­ни­я­та. При степ­ния кли­мат (BS по класификацията на Кьопен) мак­си­му­мът на ва­ле­жи­те е през ля­то­то. В сте­пи­те на уме­ре­ния по­яс зи­ма­та е студе­на, а в суб­т­ро­пич­ния и тро­пич­ния по­яс – топ­ла. Степ­ни­ят кли­мат е характерен за Източ­на Ев­ро­па, Ка­зах­с­тан, САЩ, Мон­го­лия, Китай и др. стра­ни.

СТЕП­НА РАС­ТИ­ТЕЛ­НОСТ – вид трев­на рас­ти­тел­ност, със­та­ве­на от су­хо­ус­той­чи­ви съ­об­щес­т­ва с пре­об­ла­да­ва­не на пре­дим­но плът­но­ту­фес­ти жит­ни рас­те­ния (ко­и­ло, вла­сат­ка и др.) и по-ряд­ко от раз­нот­рев­ни ви­до­ве с учас­ти­е­то на нис­ки храс­ти и храс­т­че­та.

СТЕП­НА ФА­УНА – ком­п­лекс от ви­до­ве жи­вот­ни, ко­и­то на­се­ля­ват от­к­ри­ти пространс­т­ва със су­хо­лю­би­ва тре­вис­та рас­ти­тел­ност. Характерна е за степните и лесостепните райони на Европа и Азия.  Тя е пред­с­та­ве­на от дроп­ла, ска­ча­ща миш­ка, обикно­вен хо­мяк, чер­ног­ръд хо­мяк, сте­пен пор, пъдпъдъци, различни видове влечуги, насекоми и др.

СТЕП­НИ ЗО­НИ – при­род­ни зо­ни, в ко­и­то пре­об­ла­да­ва степ­та. Раз­п­рос­т­ра­не­ни са в уме­ре­ни­те и суб­т­ро­пич­ни­те по­я­си на Се­вер­но­то и Юж­но­то по­лу­къл­бо. Се­га преобладаваща­та част от сте­пи­те са ра­зо­ра­ни и пре­вър­на­ти в об­ра­бот­ва­е­ми зе­ми.

СТЕПНИ БЛЮДЦА - негативни льосови форми на релефа, затворени овални или леко продълговати понижения на земната повърхност. Льосовите блюдца се срещат по единично или на групи в равнините на степната и лесостепната зона. Те имат диаметър до няколко десетки метра и дълбочина до няколко метра. Образуват се най-често при слягане на льосовата основа.

СТИМУЛИ* (от лат. stimulus – остен) – под­бу­ди, под­тик­ва­не да бъ­де из­вър­ше­на някак­ва ра­бо­та или тя да се свър­ши по-доб­ре. Сти­му­ли­те са ма­те­ри­ал­ни и мо­рал­ни. Матери­ал­ни­те сти­му­ли се из­ра­зя­ват в по-ви­со­ко зап­ла­ща­не на тру­да, до­пъл­ни­тел­но възнаг­раж­де­ние за из­вър­ше­на­та ра­бо­та, наг­ра­ди (пред­мет­ни и па­рич­ни) и т.н. Мо­рал­ни­те сти­му­ли са из­раз на пуб­лич­на одоб­ри­тел­на оцен­ка на из­вър­ше­на­та дей­ност, информираност и глас­ност за ре­зул­та­ти­те от нея. Те­зи два ви­да сти­му­ли мо­гат да бъ­дат съче­та­ва­ни в раз­лич­на сте­пен. За сти­му­ли­ра­не на оп­ре­де­ле­на дей­ност се из­пол­з­ват различни ме­то­ди и сред­с­т­ва.

СТИХИЙНИ ПРИРОДНИ ЯВЛЕНИЯ – при­род­ни яв­ле­ния с не­оп­ре­де­лен във времето мо­мент на нас­тъп­ва­не, си­ла и ин­тен­зи­тет на про­яв­ле­ние и неп­ред­ви­ди­мост на послед­с­т­ви­я­та за хо­ра­та, тех­ни­те се­ли­ща и сто­пан­с­ка­та им дей­ност. Те кри­ят мно­го опаснос­ти за жи­во­та на хо­ра­та, за тях­на­та сто­пан­с­ка дей­ност и чес­то при­чи­ня­ват многоброй­ни раз­ру­ше­ния и ка­тас­т­ро­фи. Към сти­хий­ни­те при­род­ни яв­ле­ния се от­на­сят земет­ре­се­ния, из­риг­ва­ния на вул­ка­ни, цу­на­ми, свла­чи­ща, сру­ти­ща, снеж­ни ла­ви­ни, кал­но-ка­мен­ни по­то­ци, обил­ни сне­го­ва­ле­жи, ура­га­ни, тай­фу­ни, смер­ч, гра­душ­ка, мъл­нии, наводне­ния, по­жа­ри, сла­ни, мъг­ли, по­ле­ди­ци и др. Те­зи яв­ле­ния в мал­ка сте­пен мо­гат да бъ­дат пред­с­каз­ва­ни. Ко­га­то на­на­сят се­ри­оз­ни ма­те­ри­ал­ни ще­ти и има чо­веш­ки жер­т­ви, сти­хий­ни­те при­род­ни яв­ле­ния имат ха­рак­тер на при­род­ни бед­с­т­вия и ка­тас­т­ро­фи.

СТОЙНОСТ – цен­ност­та на не­що (сто­ка, пред­мет и т.н.) за не­го­вия при­те­жа­тел; овещес­т­ве­ни­ят чо­веш­ки труд в про­из­ве­де­на­та про­дук­ция (сто­ка), пред­наз­на­че­на за размяна. Стой­ност­та би­ва два ос­нов­ни ви­да – пот­ре­би­тел­на и раз­мен­на (пазарна). Раз­мен­на­та стойност (или прос­то стой­ност) из­ра­зя­ва ко­ли­чес­т­ве­но­то от­но­ше­ние при раз­мя­на на продук­ция (сто­ки) с раз­лич­на пот­ре­би­тел­на стой­ност. Пот­ре­би­тел­на­та стой­ност е веществе­но­то съ­дър­жа­ние на сто­ка­та, ко­я­то я от­ли­ча­ва от дру­ги­те сто­ки и удовлетворява някаква човешка потребност.

СТОКА – ма­те­ри­ал­но бла­го, до­би­то от при­ро­да­та или про­из­ве­де­но от чо­ве­ка (про­дукт на тру­да) в хо­да на сто­пан­с­ка­та дей­ност и ко­е­то е пред­мет на по­куп­ко-про­даж­ба. За да бъде сто­ка про­дук­тът на тру­да тряб­ва да удов­лет­во­ря­ва пот­реб­нос­ти на ку­пу­ва­ча и да може да се раз­ме­ня с дру­ги сто­ки в оп­ре­де­ле­ни ко­ли­чес­т­ве­ни про­пор­ции. Производството на стоки е резултат от общественото разделение на труда. Всяка стока има две свойства - потребителна стойност и разменна стойност.

СТОКОВА БОРСА – спе­ци­а­ли­зи­ра­но тър­жи­ще, на ко­е­то тър­гов­ци и бор­со­ви посредни­ци чрез мос­т­ри, стан­дар­ти, опи­са­ние на най-важ­ни­те ка­чес­т­ве­ни ха­рак­те­рис­ти­ки на раз­лич­ни ви­до­ве сто­ки сключ­ват сдел­ки за по­куп­ко-про­даж­ба. На сто­ко­ви­те бор­си се из­вър­ш­ват ре­ал­ни сдел­ки (за на­лич­ни сто­ки) и сроч­ни (фю­чър­с­ни) за сто­ки­те, ко­и­то ще се дос­та­вят в по-къ­сен срок след сключ­ва­не­то на сдел­ка­та. Бор­си­те се спе­ци­а­ли­зи­рат в зависи­мост от пред­ла­га­ни­те сто­ки: за зър­не­ни хра­ни; за тек­с­тил­ни су­ро­ви­ни; за чер­ни и цвет­ни ме­та­ли; за про­до­вол­с­т­ве­ни сто­ки и др.

СТОКОВО ПРОИЗВОДСТВО – сто­пан­с­ка дей­ност, го­то­ва­та про­из­ве­де­на про­дук­ция ко­ято е пред­наз­на­че­на за раз­мя­на чрез по­куп­ко-про­даж­ба, т.е. тя е пре­вър­на­та в сто­ка. В сто­ко­во­то про­из­вод­с­т­во не се включ­ват про­из­ве­де­ни­те про­дук­ти, из­пол­з­ва­ни за соб­с­т­ве­но пот­реб­ле­ние от про­из­во­ди­те­ля.

СТОКООБОРОТ – вж.: Търговски стокооборот.

СТО­ЛИ­ЦА – гла­вен град в дър­жа­ва, ад­ми­нис­т­ра­ти­вен, по­ли­ти­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки и кул­ту­рен цен­тър. В сто­ли­ца­та са раз­по­ло­же­ни се­да­ли­ще­то на вис­ши­те ор­га­ни на държавна­та власт и уп­рав­ле­ние, ве­дом­с­т­ва и уч­реж­де­ния, вис­ши во­ен­ни, съ­деб­ни и дру­ги ин­с­ти­ту­ции.

СТО­МА­НА – про­дукт на чер­на­та ме­та­лур­гия, же­ля­зно-­въг­ле­род­на сплав, съ­дър­жа­ща 2% въг­ле­род и при­ме­си, ос­та­на­ли от про­це­са на про­из­вод­с­т­во­то – ман­ган, си­ли­ций, фосфор, ся­ра, кис­ло­род, азот, во­до­род. Сто­ма­на­та се из­пол­з­ва ка­то су­ро­ви­на в машиностро­ене­то и ме­та­ло­об­ра­бот­ва­не­то, в стро­и­тел­с­т­во­то и др. дей­нос­ти.

СТОПАНИСВАНА ЗЕМЯ* - вж.:  Използвана земеделска площ.

СТОПАНСКА ДЕЙНОСТ – тип чо­веш­ка дей­ност, на­со­че­на към про­из­вод­с­т­во­то на ма­те­ри­ал­ни бла­га и об­с­луж­ва­не­то на про­из­вод­с­т­во­то и жи­во­та на на­се­ле­ни­е­то на определе­на те­ри­то­рия. Тя е свър­за­на с до­би­ва, об­ра­бот­ка­та и пре­ра­бот­ка­та на су­ро­ви­ни, про­из­вод­с­т­во­то на по­лу­фаб­ри­ка­ти, сто­ки и пред­ме­ти за пот­реб­ле­ние, об­с­луж­ва­не на произ­вод­с­т­во­то и би­та на на­се­ле­ни­е­то. Про­це­сът на осъ­щес­т­вя­ва­не на сто­пан­с­ка­та дей­ност про­ти­ча в ус­ло­ви­я­та на из­пол­з­ва­не­то на при­род­на­та сре­да и при­род­ни­те ре­сур­си, физически и ду­хов­ни си­ли на чо­ве­ка и ка­пи­та­ла (сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и па­рич­ни сред­с­т­ва). В за­ви­си­мост от пред­ме­та на сто­пан­с­ка­та дей­ност се по­де­ля на про­из­вод­с­т­ве­на (ма­те­ри­ал­на) и неп­ро­из­вод­с­т­ве­на (об­с­луж­ва­ща).

СТОПАНСКА КАРТА* – вид тематична ге­ог­раф­с­ка кар­та, главното съдържание на която е изобразяването на: териториалното разположение и развитие на стопанските дейности по избрани показатели и с помощта на условни знаци и статистически данни. Стопанските карти имат географска основа (граници на територията, брегова линия, речна мрежа, главни пътни артерии, стопански центрове и т.н.), която позволява получаването на по-пълна информация за стопанството на определена територия.

СТОПАНСКА КРИЗА – вж.: Икономическа криза.

СТОПАНСКИ ОТРАСЪЛ* – съв­куп­ност, обе­ди­не­ние на са­мос­то­я­тел­ни сто­пан­с­ки еди­ни­ци (пред­п­ри­я­тия, фир­ми, сто­пан­с­т­ва, фаб­ри­ки, за­во­ди и т.н.), про­из­веж­да­щи ед­нак­ва по пред­наз­на­че­ние про­дук­ция (напр. кон­сер­ви, платове и т.н.), из­пол­з­ва­щи ед­нак­ви су­ро­ви­ни и материали (напр. ма­ши­нос­т­ро­е­не и ме­та­ло­об­ра­бот­ва­не) или има­щи ед­нак­ва техноло­гия на про­из­вод­с­т­во­то (напр. хи­ми­чес­ка) и приб­ли­зи­тел­но ед­на­къв про­фе­си­о­на­лен със­тав на работ­ни­ци­те и спе­ци­а­лис­ти­те.

СТОПАНСКИ СЕКТОР* – гру­па сто­пан­с­ки дей­нос­ти и от­рас­ли, фор­ми­ра­на на основа­та на оп­ре­де­лен общ приз­нак. Об­щоп­ри­е­то е сто­пан­с­т­во­то да се по­де­ля на три секто­ра в за­ви­си­мост от из­б­ра­ния ос­но­вен приз­нак. Сто­пан­с­ки­те дей­нос­ти и от­рас­ли, свърза­ни с не­пос­ред­с­т­ве­ния (пряк) до­бив на су­ро­ви­ни, ка­то се из­пол­з­ват при­род­ни­те компо­нен­ти, се на­ри­ча пър­ви­чен сек­тор. Вто­рич­ни­ят сек­тор включ­ва сто­пан­с­ки дей­нос­ти и от­рас­ли, свър­за­ни с об­ра­бот­ка­та и пре­ра­бот­ка­та на су­ро­ви­ни и на та­зи ос­но­ва производст­во­то на но­ви из­де­лия в го­тов или по­лу­го­тов вид. Тре­тич­ни­ят сек­тор об­х­ва­ща всич­ки сто­пан­с­ки дей­нос­ти и от­рас­ли, свър­за­ни с из­вър­ш­ва­не­то на ус­лу­ги на производство­то и на на­се­ле­ни­е­то.

СТО­ПАН­С­КИ ТУРИ­ЗЪМ, туристическа индустрия – от­ра­съл на третичния сектор на сто­пан­с­т­во­то, спе­ци­а­ли­зи­ра­щ в об­с­луж­ва­не­то на ту­рис­ти­те. Включва съвкупност от обособени дейности по: а) база за нощуване, отдих и развлечения  (хотели, мо­те­ли, къмпин­ги, хижи, заведе­ния за хра­не­не, плувни басейни, игрища и т.н.); б) транспорт о чрез използване на различни превозни средства и по  определен маршрут; в) организиране и осигуряване на посещения на природни, исторически, културни, техногенни обекти и забележителности, на различни видове мероприятия, (изложби, концерти, фестивали, спортни състезания, панаири, търговски центрове  и т.н.); г) осигуряване и провеждане на мероприятия за развлечение и отдих; д) провеждане на профилактични, лечебни и възстановителни процедури с използването на морска и минерална вода, кал, слънце, въздух. Тези дейности не са суб­си­ди­ра­ни (заплаща­ни) от държав­ни или обществе­ни фондо­ве. Осъществяват се от различни специализирани организации и фирми за: стопанисване на материалната база (туристичски комплекси, курорти, хотели и т.н.), транспортни, туроператорски, екскурзоводски и др. туристически услуги.

СТОПАНСКО ПЛАНИРАНЕ – съставна част на управленския процес в стопанските единици, включваща определянето на целите за развитие, разработването и практическото реализиране на планове за бъдещата дейност, ресурсите, пътищата и средствата за нейното осъществяване и показателите за постигане на целите. Плановете се реализират след вземане на управленско решение. Това е специализирана дейност изискваща определени знания и умения. Планирането може да бъде комплексно, съставено от самостоятелни планове за определени дейности. На държавно равнище, в зависимост от степента на задължителност на плановете то е директивно (при плановото стопанство) или индикативно (елемент на държавното регулиране на икономиката).   

СТОПАНСКО УПРАВЛЕНИЕ – вж.: Мениджмънт.

СТОПАНСТВО*, икономика – ос­нов­на сфе­ра на дей­ност в об­щес­т­во­то, съв­куп­ност от сто­пан­с­ки­те от­рас­ли на да­де­на стра­на. Стопанството е обус­ло­ве­но от дейс­т­ви­е­то на при­род­но-ге­ог­раф­с­ки­те, со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки­те, на­уч­но-тех­ни­чес­ки­те, еко­ло­гич­ни­те фак­то­ри и ис­то­ри­чес­ки­те тра­ди­ции. Структурира се на три основни стопански сектора: първичен (добивен), вторичен (преработващ) и третичен (обслужващ). Включ­ва след­ни­те от­рас­ли: про­миш­ле­ност, сел­с­ко сто­пан­с­т­во, гор­с­ко сто­пан­с­т­во, строителство, тран­с­порт, тър­го­вия, туризъм, здра­ве­о­паз­ва­не, об­ра­зо­ва­ние, на­у­ка, кул­ту­ра, уп­рав­ле­ние и др.

СТРАНИ В ПРЕХОД* – гру­па стра­ни, ко­и­то в края на XX век за­поч­ват про­мя­на на сто­пан­с­ка­та сис­те­ма от пла­но­во към па­зар­но сто­пан­с­т­во. В ос­но­ва­та на то­зи пре­ход са про­мя­на на соб­с­т­ве­ност­та и въ­веж­да­не­то на па­зар­ни­те ме­ха­низ­ми на икономическо регули­ра­не. Към тази група стра­ни се отнасят дър­жа­ви ка­то Ру­сия, Ук­рай­на, Пол­ша, Унгария, Бъл­га­рия и др.

СТРАНИЧНА МОРЕНА – аку­му­ла­тив­на лед­ни­ко­ва фор­ма на релефа, със­то­я­ща се от раз­ру­шен ма­те­ри­ал, от­ло­жен в кра­и­ща­та на до­лин­ни­те ледни­ци. Изградена е от ед­ри къ­со­ве скали, ча­къ­ли, откъснати от ледника от скло­но­ве­те на до­ли­на­та, по ко­я­то той се дви­жи. Стра­нич­на­та мо­ре­ на има фор­ма­та на вал с из­вив­ки, пов­та­ря­щи те­зи на лед­ни­ка. Разположе­на е в мес­та­та, в ко­и­то е ста­ва­ло то­пе­не­то на лед­ни­ка – от снеж­на­та ли­ния до края на ле­де­ния език, от две­те стра­ни на дъ­но­то на тро­го­ва­та (коритообразната) до­ли­на.

СТРАНОЗНАНИЕ, география на страните – дял в сис­те­ма­та на ге­ог­раф­с­ки­те на­у­ки, въз­ник­нал още в древност­та. За­ни­ма­ва се с ком­п­лек­с­но изу­ча­ва­не на кон­ти­нен­ти­те, страни­те, го­ле­ми­те райо­ни. Обик­но­ве­но в стра­ноз­на­ни­е­то част­та от те­ри­то­ри­я­та се опис­ва и изу­ча­ва "покомпо­нен­т­но", т.е. пос­ле­до­ва­тел­но се изу­ча­ват от­дел­ни­те при­род­ни компоненти в изу­ча­ва­на­та стра­на или ра­йон, как­то и спе­ци­фич­ни­те сто­пан­с­ко-ге­ог­раф­с­ки, политически и други харак­те­рис­ти­ки.

СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ (от грц. stratos - войска, армия и  ago – водя и развитие) – определените и осъществявани дългосрочни цели, приоритети и планове за действие на човешка дейност – политическа, икономическа, социална, духовно-културна, демографска. Главната цел на всяка стратегия е необратимо целенасочено изменение на дейността и функционирането на системата, които ще доведат до привеждането и в съответствие с изменените външни условия и придобиване на ново качествено състояние на системата. Разработват се и се осъществяват на различни йерархични равнища (междудържавно, национално, местно, фирмено) и териториални единици. Стратегиите се разработват на комплексно и проблемно равнище (решаване на отделни възлови проблеми). 

СТРАТИГРАФИЯ (от лат. stratum- слой и от грц. graphо - пиша) – дял на историческата геология, изучаващ хронологическата последователност на образуването на скалите в земната кора, първичните им взаимоотношения, тяхната възраст, географско разпространение и участието им в геоложкия строеж. Използва разнообразни методи на изследване – палеонтоложки, радиометрични, геохимични, литоложки. Използва специална стратиграфска скала. Резултатите от стратиграфските изследвания се използват в географията (геоморфологията) за обяснение на произхода и изменението на формите на земната повърхност.

СТРАТИФИКАЦИЯ НА АТМОСФЕРАТА (от лат. strastum – слой и facere – правя) – разпределение на температурата в атмосферата на Земята във височина над земната повърхност. От температурите на въздуха зависи неговото движение и вертикално преместване на въздушни маси (конвекция), образуването на облаци и падането на валежи. Прието е да се разглеждат три състояния на атмосферата: а) устойчива стратификация при по-малък вертикален температурен градиент. Отличава се със затихване или пълна липса на вертикални (конвективни) движения и образуване на облаци, наличие на ясно небе или слоисти облаци; б) безразлична стратификация на атмосферата има когато вертикалният температурен градиент (суходиабатния или влажнодиабатния) не се променя, конвекцията на въздуха не се променя - нито се усилва, нито намалява; в) неустойчива стратификация на атмосферата има при по-голям температурен градиент, засилени възходящи движения на въздуха и образуване на облаци.  

СТРАТОВУЛКАНИ (от лат. stratum – слой и по име­то на ос­т­ров Вул­ка­но) – вид вул­ка­ни, чи­и­то ко­ну­си са об­ра­зу­ва­ни чрез ре­ду­ва­не на по­то­ци от зас­ти­на­ла ла­ва и рох­кав вул­кан­ичен ма­те­ри­ал (вул­кан­с­ки прах, ла­пи­ли и др.), кой­то се е пре­вър­нал във вул­кан­с­ки туф. Об­ра­зу­ва­не­то на стра­то­вул­ка­ни­те е ре­зул­тат от са­ма­та вул­ка­нич­на дей­ност. Вулкански­ят ко­нус на стра­то­вул­ка­ни­те дос­ти­га на ви­со­чи­на до ня­кол­ко ки­ло­мет­ра (напр. Фу­джи­я­ма – 3776 м), а ди­а­ме­тъ­рът на кра­те­ра – от ня­кол­ко де­сет­ки мет­ра до 2-3 километра. Гор­на­та част на ко­ну­са е със стръм­ни скло­но­ве.

СТРАТОПАУЗА (от лат. stratum – слой и пауза) – преходен слой на атмосферата, разположен между стратосферата и мезосферата. Температурата на въздуха е около 0°C).

СТРАТОСФЕРА (от лат. stratum – слой и sphaira – кълбо) – слой на ат­мос­фе­ра­та, раз­по­ло­жен меж­ду тро­пос­фе­ра­та и ме­зос­фе­ра­та. Отделена е от тропосферата от тропопаузата. Във ви­со­чи­на раз­п­рос­ти­ра­не­то на стратос­фе­ра­та се вли­яе от ге­ог­раф­с­ка­та шири­на – от 8-18 км до 45-55 км. За­е­ма поч­ти 20% от ма­са­та на ат­мос­фе­ра­та. Ха­рак­тер­но за нея е по­ви­ша­ва­не­то на тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха във ви­со­чи­на, ка­то дос­ти­га до 1^οС и на­ма­ля­ва­не на вод­на­та па­ра. То се дължи на наличието на атмосферен озон и поради това някой наричат този слой озоносфера. Мо­же да се каже, че почти ня­ма вод­на па­ра. В стратос­фе­ра­та се съ­дър­жа поч­ти ця­ло­то ко­ли­чес­т­во озон. В нея поч­ти не се об­ра­зу­ват обла­ци. Топ­лин­ни­ят и ре­жим се оп­ре­де­ля глав­но под влия­ни­е­то на лъ­чис­тия топ­ло­об­мен. Вет­ро­ве­те в са сил­ни (60-100 м/сек), осо­бе­но те­зи към гор­на­та и грани­ца, където е разположен преходния атмосферен слой стратопауза.

СТРОЕЖ НА АТМОСФЕРАТА – вътрешното разположение на съставните части на атмосферата (слоевете въздух). Определя се преди всичко от вертикалните изменения на температура на въздуха.  Обособени са основни слоеве: а) тропосфера; б) стратосфера (долна и горна); в) мезосфера; г) термосфера д) екзосфера. Между тях са разположени следните преходни слоеве: тропопауза (между тропосфера и стратосфера); стратопауза (между стратосфера и мезосфера); мезопауза (между мезосфера и термосфера) и термопауза (между термосфера и екзосфера).  

СТРОИТЕЛСТВО – сто­пан­с­ки от­ра­съл, от­на­сящ се към ин­дус­т­ри­я­та и вторичния сектор. Обе­ди­ня­ва пред­п­ри­я­тия и фир­ми, пред­наз­на­че­ни за из­г­раж­да­не, раз­ши­ре­ние и ремонт на не­под­виж­ни ос­нов­ни фон­до­ве (сгра­ди и съ­о­ръ­же­ния) с про­из­вод­с­т­ве­но и непроиз­вод­с­т­ве­но предна­значе­ние, за мон­таж на ма­ши­ни и съ­о­ръ­же­ния, свър­за­ни със стро­я­щи­те се обек­ти. Стро­и­тел­с­т­во­то се от­ли­ча­ва със срав­ни­тел­но про­дъл­жи­те­лен производ­с­т­вен про­цес. То об­х­ва­ща про­уч­ва­тел­ни, про­ек­тан­т­с­ки, ге­о­ло­гоп­ро­уч­ва­тел­ни и сон­даж­ни, стро­и­тел­ни и мон­таж­ни дей­нос­ти.

СТРУКТУРА – (от лат. structura – строеж) 1/. Стро­еж, ус­т­ройс­т­во на не­що, изградено от от­дел­ни обо­со­бе­ни час­ти, но има­щи вза­и­мов­ръз­ка и вза­и­мо­за­ви­си­мос­ти помеж­ду си; 2/. Съв­куп­ност­та от ус­той­чи­ви­те връз­ки на обек­ти­те, оси­гу­ря­ва­щи за­паз­ва­не на ос­нов­ни­те свойс­т­ва при вън­ш­ни вли­я­ния и вът­реш­ни из­ме­не­ния.                                                                                           

СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО* – раз­п­ре­де­ле­ние на на­се­ле­ни­е­то на раз­лич­ни по го­ле­ми­на гру­пи по пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ле­ни приз­на­ци. Струк­ту­ра­та на населени­е­то е съв­куп­ност от про­ме­ня­щи се ха­рак­те­рис­ти­ки по оп­ре­де­ле­ни количествени и ка­чес­т­ве­ни по­ка­за­те­ли: пол, въз­раст, бра­чен ста­тус (по­ло­же­ние), об­ра­зо­ва­ние, мес­то­жи­ве­е­не, про­фе­сия, ре­ли­ги­оз­на при­над­леж­ност и др. Струк­ту­ри­те на на­се­ле­ни­е­то се кла­си­фи­ци­рат на след­ни­те ос­нов­ни гру­пи: де­мог­раф­с­ки (пол, въз­раст, бра­чен ста­тус, се­мей­но по­ло­же­ние), со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки (об­ра­зо­ва­ние, ква­ли­фи­ка­ция, со­ци­ал­на, ет­ни­чес­ка и ре­ли­ги­оз­на при­над­леж­ност и др.) и се­лищ­ни (сел­с­ки и град­с­ки жи­те­ли).

СТРУКТУРА НА НАЦИОНАЛНОТО СТОПАНСТВО* – разпределение на стопанските отрасли на една държава на различни по големина групи по основни признаци. По пред­наз­на­че­ние на про­из­веж­да­на­та про­дук­ция на­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во се струк­ту­ри­ра на три сек­то­ра: пър­ви­чен (до­би­вен); вто­ри­чен (пре­ра­бот­ващ) и тре­ти­чен (обслуж­ващ). В сто­пан­с­ките сектори са обособени отделни от­рас­ли. Все­ки един от тях се по­де­ля на по­дот­рас­ли и са­мос­то­я­тел­ни обо­со­бе­ни про­из­вод­с­т­ва. Те фор­ми­рат от­рас­ло­ва­та струк­ту­ра на на­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во. В за­ви­си­мост от спе­ци­фи­ка­та на те­ри­то­ри­ал­но­то раз­по­ло­же­ние на сто­пан­с­ки­те дей­нос­ти се фор­ми­ра и те­ри­то­ри­ал­на­та струк­ту­ра – ра­йо­ни, под­ра­йо­ни, мик­ро­ра­йо­ни, въз­ли, цен­т­ро­ве, пун­к­то­ве и т.н. На­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во мо­же да се струк­ту­ри­ра и по от­но­си­тел­ни­те дя­ло­ве на от­дел­ни­те от­рас­ли на ико­но­ми­ка­та в брутния вът­ре­шен про­дукт. По та­зи сто­пан­с­ка струк­ту­ра се съ­ди за сте­пен­та на раз­ви­тие на сто­пан­с­т­во­то и мяс­то­то на от­дел­ни­те от­рас­ли в на­ци­о­нал­на­та ико­но­ми­ка.

СТРУКТУРА НА ПОЧВАТА – вза­им­но­то раз­по­ла­га­не на поч­ве­ни­те час­ти­ци под опре­де­ле­на фор­ма в раз­лич­ни­те хо­ри­зон­ти на поч­ве­ния про­фил. При ме­ха­нич­но въздействие поч­ва­та се раз­па­да на раз­лич­ни по го­ле­ми­на и фор­ма час­ти­ци. Поч­ви­те мо­гат да имат бу­цес­та, тро­хо­вид­на или зър­нес­та струк­ту­ра. Най-цен­на за зе­ме­де­ли­е­то е троховид­но-зър­нес­та­та струк­ту­ра.

СТРУКТУРА НА СКАЛИТЕ – осо­бе­нос­ти на стро­е­жа на ска­ли­те, обус­ло­ве­ни от разме­ри­те и фор­ма­та на ми­не­рал­ни­те зър­на, сте­пен­та на крис­та­лин­ност, на­чи­ни­те на съчета­ва­не на крис­та­ли­те по­ меж­ду им и т.н. Тя за­ви­си от със­та­ва на маг­ма­та и ус­ло­ви­я­та и ско­рост­та на ней­но­то из­с­ти­ва­не. При ин­т­ру­зив­ни­те ска­ли е ха­рак­тер­на пълнокристалинна­та струк­ту­ра, а за ефу­зив­ни­те – пор­фи­ро­ва­та струк­ту­ра, съз­да­де­на при бър­за­та крис­та­ли­за­ция на маг­ма­та. При се­ди­мен­т­ни­те ска­ли струк­ту­ра­та мо­же да бъ­де: клас­тич­на (об­ло­мъч­на), съ­дър­жа­ща къ­со­ве от ска­ли с раз­лич­на го­ле­ми­на и фор­ма; биоморф­на, съ­дър­жа­ща ос­тан­ки от раз­лич­ни ор­га­низ­ми. При хи­мич­ни­те ута­еч­ни ска­ли в за­ви­си­мост от го­ле­ми­на­та на зър­на­та струк­ту­ра­та мо­же да бъ­де: амор­ф­на (зър­на­та са по-мал­ки от 0.001 мм), мик­ро­зър­нес­та (0.001-0.01), дреб­но­зър­нес­та (0.01-0.1), сред­но­зър­нес­та (0.1-0.5), ед­ро­зър­нес­та (0.5-1.0) и раз­но­зър­нес­та. При ме­та­мор­ф­ни­те ска­ли по фор­ма­та на зър­на­та струк­ту­ра­та им би­ва: зър­нес­та (квар­ци­ти, мра­мо­ри), сло­ис­та (слю­де­ни шис­ти, фили­ти) и зър­нес­то-сло­ис­та.

СТРУКТУРИРАНИ КАРТОДИАГРАМИ* - вид графични изображения върху географска карта, които разкриват вътрешната структура на изобразяваното явление или процес. Например, делът на отделните видове въглища в годишния въгледобив.

СТРУКТУРНА БЕЗРАБОТИЦА – вид без­ра­бо­ти­ца, въз­ник­ва­ща в ре­зул­тат на промени в тър­се­не­то или тех­но­ло­ги­и­те на про­из­вод­с­т­во­то. На­ма­ля­ва се чрез преквалифика­ция и пре­на­соч­ва­не на без­ра­бот­ни­те на по-нис­коква­ли­фи­ци­ра­на ра­бо­та.

СТРУКТУРНА РЕФОРМА*– про­мя­на във фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на сто­пан­с­т­во­то, въ­вежда­не­то на но­ви ико­но­ми­чес­ки прин­ци­пи и ме­ха­низ­ми на сто­пан­с­ка дей­ност и на та­зи ос­но­ва съ­щес­т­ве­на про­мя­на в сек­тор­на­та и от­рас­ло­ва­та струк­ту­ра на на­ци­о­нал­но­то стопан­с­т­во, фор­ми­ра­не и из­веж­да­не на но­ви при­о­ри­те­ти.

СТРУКТУРНИ ФОНДОВЕ* (от лат. structura – строеж) - фондове на Европейския съюз (ЕС), предназначени за финансиране на бедни райони с цел преструктуриране на тяхното стопанство, постигане на икономическо и социално единство и единен вътрешен пазар в съюза. Такива фондове са: Европейски фонд за регионално развитие (European Regional Development Fund - ERDF);  Европейски социален фонд (European Social Fund - ESF); Европейският фонд за насърчаване и гарантиране на селското стопанство (European Agricultural Guidance and Guarantee Fund - EAGGF) и новият финансов инструмент за развитие на риболова -(Financial Instrument for Fisheries Guidance - FIFG). Тези фондове се набират на основата на финансовата солидарност на страните членки на ЕС и са около една трета от бюджета на общността. Структурните фондове са достъпни само за държавите-членки на ЕС. Със структурна цел е формиран и предприсъединителният фонд ИСПА (Instrument for Structural Policies for pre-Accession - ISPA) осигурява помощ на кандидатстващите за членство в ЕС страни от Централна и Източна Европа.

СТУДЕН АТМОСФЕРЕН ФРОНТ – вид ат­мос­фе­рен фронт, при кой­то сту­де­на­та въз­душ­на ма­са измес­т­ва топ­ла­та, ка­то се под­пъх­ва под нея и я из­т­лас­к­ва във ви­со­чи­на. При то­ва издигащи­ят се по-то­пъл въз­дух се ох­лаж­да и нас­тъп­ва кон­ден­за­ция на вод­ни­те па­ри. Образу­ват се кълбести и къл­бес­то­-дъж­дов­ни об­ла­ци и па­дат кра­ткот­рай­ни ва­ле­жи, по­ня­ко­га придруже­ни от гръ­мо­те­вич­ни бу­ри. Сту­де­ни­ят фронт има две раз­но­вид­нос­ти: а) Сту­ден фронт от I род – пре­об­ла­да­ва бав­но­то из­ди­га­не на топ­лия въз­дух; б) Сту­ден фронт от II род – сту­де­ни­ят въз­дух се дви­жи с го­ля­ма ско­рост (над 40 км/час) и се об­ра­зу­ват кълбес­то­-дъж­дов­ни, сло­ес­то­-дъж­дов­ни и др. ви­до­ве об­ла­ци. Ва­ле­жи­те са ог­ра­ни­че­ни и са в сравнител­но тяс­на иви­ца.

СТРУКТУРНО-ДЕНУДАЦИОННО СТЪПАЛО  (от лат. structura – строеж), denudatio – оголване и стъпало) – хоризонтално стъпало (площадка) на повърхността на наклонен склон, образувано от здрави скали, устояли на изветрянето и денудацията. Когато на склона има множество подобни стъпала, разположени на различна височина се формира стъпаловиден склон.  

СТУДЕН ТОПЛИНЕН ПОЯС* – един от три­те по­я­са на Зе­мя­та, фор­ми­ра­ни в зависимост от до­ми­ни­ра­щи­те тем­пе­ра­тур­ни ус­ло­вия. Той включ­ва час­ти от зем­на­та повърх­ност око­ло два­та ге­ог­раф­с­ки по­лю­са до двете полърни окръжност. По­ра­ди то­ва на Зе­мя­та има два сту­де­ни по­я­са. Слънцето е винаги ниско над хоризонта и продължително време не залязва или не изгрява (полярна нощ и полярен ден). През цялата година е студено. В тях до­ми­ни­ра­що е вли­я­ни­е­то на полярни­те въз­душ­ни ма­си. Включ­ва два­та клима­тич­ни по­я­са – суб­по­ля­рен (смя­на на вли­я­ни­е­то на по­ляр­ни и на уме­ре­ни въз­душ­ни ма­си) и полярен. Ха­рак­тер­ни при­род­ни зо­ни за то­зи по­яс са: ле­со­тун­д­ра; тун­д­ра и по­ляр­на пустиня. В то­зи по­яс има най-неб­ла­гоп­ри­ят­ни при­род­ни ус­ло­вия за жи­вот на хо­ра­та.

СТУДЕ­НА ВЪЗ­ДУШ­НА МА­СА – вид въз­душ­на ма­са, ко­я­то се прид­виж­ва над по-топ­ла под­с­ти­ла­ща по­вър­х­ност (вод­на или су­ше­ва), ка­то пре­диз­вик­ва зас­ту­дя­ва­не, но самата тя се за­топ­ля. Вся­ка въз­душ­на ма­са в срав­не­ние с дру­ги­те, съ­сед­ни на нея въз­душ­ни ма­си мо­же да бъ­де по-сту­де­на.

СТУДЕ­НИ ТЕ­ЧЕ­НИЯ – мор­с­ки те­че­ния, при ко­и­то те­м­пе­ра­ту­ра­та на пос­тъ­па­тел­но дви­же­ща­та се во­да, не­за­ви­си­мо от аб­со­лют­на­та и стой­ност, е по-нис­ка от та­зи на окол­на­та во­да. Те се дви­жат от го­ле­ми­те към мал­ки­те ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни. Сту­де­но те­че­ние е Перуан­с­ко­то (Хум­бол­то­во), дви­же­що се пок­рай за­пад­ни­те бре­го­ве на Юж­на Аме­ри­ка, Кали­фор­нийс­ко­то те­че­ние пок­рай за­пад­ни­те бре­го­ве на Се­вер­на Аме­ри­ка и др.

СТЪКЛАРСКА И ПОРЦЕЛАНОВО-ФАЯНСОВА ПРОМИШЛЕНОСТ – от­ра­съл на про­миш­ле­ност­та, об­х­ва­щащ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за про­из­вод­с­т­во на стро­и­тел­но и опа­ко­въч­но стък­ло, стък­ле­ни тух­ли, стък­ле­на ва­та и дру­ги стък­лар­с­ки из­де­лия, как­то и дома­кин­с­ки пор­це­лан, фа­ян­со­ви плоч­ки, са­ни­тар­но-ке­ра­мич­ни из­де­лия и др. Из­пол­з­ва като су­ро­ви­ни не­руд­ни по­лез­ни из­ко­па­е­ми ка­то квар­цов пя­сък, пя­съч­ни­ци, ка­о­лин и др. По­де­ля се на два по­дот­ра­съ­ла - стък­лар­с­ка и пор­це­ла­но­во-фа­ян­со­ва про­миш­ле­ност.

СУБАЛПИЙСКА РАСТИТЕЛНОСТ (от лат. sub – под и  Ал­пи) – ви­со­коп­ла­нин­с­ка рас­ти­тел­ност, ко­я­то об­ра­зу­ва ви­со­чи­нен по­яс, раз­по­ло­жен над гор­на­та гра­ни­ца на го­ри­те и подпо­я­са на ал­пийс­ки­те ли­ва­ди. Ха­рак­те­ри­зи­ра се с раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на ви­со­кот­рев­ни съ­об­щес­т­ва, нис­ки храс­ти и храс­т­че­та, нис­ко­рас­тя­щи тре­ви. Су­бал­пийс­ка­та рас­ти­тел­ност е раз­п­рос­т­ра­не­на пре­дим­но в уме­ре­ния и суб­т­ро­пич­ния по­яс – Ал­пи, Кар­па­ти, Хи­ма­лаи и др.

СУБАЛПИЙСКИ ПОЯС – ви­со­чи­нен при­ро­ден по­яс в уме­ре­ни­те и суб­т­ро­пич­ни­те ге­ог­раф­с­ки по­я­си, ха­рак­те­ри­зи­ращ се с пре­об­ла­да­ва­не на хла­ден кли­мат и су­бал­пийс­ка рас­ти­тел­ност. Су­бал­пийс­ки­ят по­яс е раз­по­ло­жен под ал­пийс­кия по­яс и над гор­с­кия по­яс във влаж­ни­те ра­йо­ни, а в су­хи­те – над степ­ния. Ви­со­чин­но­то му по­ло­же­ние за­ви­си от географ­с­ка­та ши­ри­на, из­ло­же­ни­е­то на скло­на и сте­пен­та на кон­ти­нен­тал­ност на кли­ма­та. В Ал­пи­те е над 1700-2300 м, а по юж­ни­те скло­но­ве на Хи­ма­ла­и­те дос­ти­га до 3200-4000 м.

СУБАНТАРКТИЧЕН ПОЯС – на­и­ме­но­ва­ние на суб­по­ляр­ния по­яс в Юж­но­то полукъл­бо. Раз­по­ло­жен е меж­ду уме­ре­ния по­яс и по­ляр­ния (ан­тар­к­тич­ния) по­яс. Субантар­к­ти­чес­кия по­яс е са­мо оке­ан­с­ки, по­не­же в не­го по­па­дат оке­ан­с­ки и мор­с­ки басейни с нез­на­чи­те­лен брой мал­ки ос­т­ро­ви. В не­го през зи­ма­та до­ми­ни­ра сту­ден по­ля­рен въз­дух, а през ля­то­то е пре­об­ла­да­ва­що въз­дейс­т­ви­е­то на въз­душ­ни­те ма­си на уме­ре­ни­те ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни. През ля­то­то тем­пе­ра­ту­ра­та на во­да­та и на въз­ду­ха е от 0^οС до­ 2^οС, а през зи­ма­та от -5^ο до -15^οС. През зи­ма­та оке­а­ни­те и мо­ре­та­та, по­па­да­щи в то­зи по­яс, са пок­ри­ти с пла­ва­щи ле­до­ве. Го­диш­на­та су­ма на ва­ле­жи­те дос­ти­га до око­ло 500 мм, ва­ли пре­дим­но сняг. Ду­хат сил­ни бур­ни вет­ро­ве. В мор­с­ки­те во­ди има много план­к­то­н.

СУБАРКТИЧЕН ПОЯС – на­и­ме­но­ва­ние на суб­по­ляр­ния ге­ог­раф­с­ки по­яс в Северното по­лу­къл­бо. Той е раз­по­ло­жен меж­ду уме­ре­ния от юг и по­ляр­ния (арктичния) по­яс от се­вер. В не­го по­па­дат и вод­ни ба­сей­ни и су­ше­ва по­вър­х­ност и се на­ми­рат природни­те зо­ни на тун­д­ра­та и ле­со­тун­д­ра­та. През зи­ма­та до­ми­ни­рат по­ляр­ни­те, а през лято­то – уме­ре­ни­те въз­душ­ни ма­си. Ха­рак­тер­ни за зи­ма­та са ан­ти­цик­ло­ни­те и зна­чи­тел­но по-нис­ки­те тем­пе­ра­ту­ри (срав­не­но със су­бан­тар­к­ти­чес­кия), дос­ти­га­щи от –30^ο С на за­пад до –40/50^οС на из­ток. Ва­ле­жи­те са 300-500 мм го­диш­но, и то пре­дим­но от сняг. Снеж­ната пок­рив­ка се за­дър­жа 8 ме­се­ца. Ва­ле­жи­те пре­ви­ша­ват из­па­ре­ни­е­то. Поч­ви­те са тун­д­ро­ви блат­ни. Рас­ти­тел­ност­та е пре­дим­но от трев­и и мал­ки храс­ти. Са­мо близ­ко до гра­ни­ца­та с тай­га­та има мал­ки дър­ве­та. Жи­во­тин­с­ки­ят свят е пред­с­та­вен от еле­ни, гри­за­чи, пти­ци, поля­рен за­ек и др. Оке­ан­с­ки­те и мор­с­ки­те во­ди са бо­га­ти на план­к­тон.

СУБДУКЦИЯ (от англ. subduction) – процес на понижаване, потъване и разтопяване в в астеносферата на скали от една литосферна (океанска) плоча под друга (континентална). В тази зона се образува океански ров, има чести земетресения и изригвания на вулкани. Субдукцията е характерна за подпъхването на Тихоокеанската плоча под Евроазиатската литосферна плоча.

СУБЕК­ВА­ТО­РИ­А­ЛЕН КЛИ­МАТ – вид кли­мат, кой­то об­х­ва­ща два по­я­са – се­вер­но и юж­но от Ек­ва­то­ра. Ха­рак­те­ри­зи­ра се със се­зон­на смя­на на въз­душ­ни­те ма­си, ка­то през ля­то­то пре­об­ла­да­ва ек­ва­то­ри­а­лен въз­дух, а през зи­ма­та – тро­пи­чен. По­ра­ди то­ва се формират зи­мен сух и ле­тен вла­жен се­зо­н. Раз­г­ра­ни­ча­ват се след­ни­те ти­по­ве субекваториа­лен кли­мат: кон­ти­нен­та­лен, мор­с­ки, на за­пад­ни­те и на из­точ­ни­те крайб­ре­жия на кон­ти­нен­ти­те.

СУБЕК­ВА­ТО­РИ­АЛ­ЕН ПО­Я­С* – два географски пояса на Земята, разположени в Северното и в Южното полукълбо  между екваториалния и северния и съответно южния тропичен поя­с. В субекваториалните пояси има сезон­на смяна на въздушни­те маси: през лятото доминират екваториалните, а през зима­та – тропичните. Пора­ди то­ва са се оформили и два сезона – сух и влажен. Средна­та месеч­на температура е обикновено от 20^οC до 30^οС. Годишната сума на вале­жи­те в тези пояси е твър­де различ­на в от­дел­ни­те им час­ти – от 250 до 2000 мм годишно. Характер­на е саванната растител­ност и му­сон­ни­те лис­то­пад­ни го­ри. В океанската во­да в те­зи поя­си е ниско съдържание­то на план­к­тон.

СУБЛИМАЦИЯ (от sublimation – възвишаване, издигане) – 1/. В физиката е процес на преход на веществото от твърдо кристално състояние в газообразно, без да се преминава през вода; 2/. В географията (климатология и глациология) и метеорологията е процес на преход на водата в атмосферата от газообразно в твърдо състояние с образуването на кристали. Характерен процес е за образуването на сланата и скрежа.     

СУ­БПО­ЛЯ­РЕН КЛИ­МАТ - вид климат, който обхваща ивица от океанската и сушевата повърхност в районите на двете полярни окръжности – в Северното полукълбо над су­ша­та и водата, а в Южното – са­мо над океана. Характеризира се с наличи­е­то на две редува­щи се въздуш­ни ма­си – на умерени­те географс­ки шири­ни и полярни. При субполярния кли­мат зимата е продължителна и сурова, а лятото е късо и прохладно – средна­та температу­ра е около 12^οС. За този климат са характер­ни още излишъ­кът на овлажнение и заблатява­не­то на почви­те. Различават се два типа: континентален (субарктичен) и океански (субар­к­ти­чен и субантарктичен).

СУБПОЛЯРНИ ПОЯСИ – вж.: Субантарктически и Субарктически пояс.   

СУБ­ТРО­ПИ­ЧЕН КЛИ­МАТ – вид кли­мат, кой­то об­х­ва­ща зе­ми­те меж­ду 25^ο и 40^ο с.ш. и ю.ш. По-го­ля­ма площ за­е­ма в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо – го­ля­ма част от те­ри­то­ри­я­та на Китай, САЩ, Сре­ди­зем­но­мо­ри­е­то. Суб­т­ро­пич­ни­ят кли­мат се отлича­ва със се­зон­на смя­на на въз­душ­ни­те ма­си – тро­пич­ни и на уме­ре­ни­те ши­ри­ни. В Северно­то по­лу­къл­бо през зима­та до­ми­ни­рат въз­душ­ни­те ма­си на уме­ре­ни­те ши­ри­ни, а през ля­то­то – тро­пич­ни­те. Слън­че­ва­та ра­ди­а­ция е по-мал­ка с око­ло 20% спрямо тро­пич­ния кли­мат. Суб­т­ро­пич­ни­ят кли­мат се от­ли­ча­ва и с на­ли­чи­е­то на атмосфер­ни фрон­то­ве и цикло­нал­на и антициклонална дей­ност. Обо­со­бе­ни са 4 ти­па суб­т­ро­пи­чен кли­мат: континен­та­лен, океанс­ки, на за­пад­ни­те (сре­ди­зем­но­мор­с­ки) и на из­точ­ни­те крайб­ре­жия на кон­ти­нен­ти­те.

СУБ­ТРО­ПИЧЕ­Н ПО­Я­С* – геог­раф­с­ки по­я­с на Зе­мя­та, раз­по­ло­же­ни в Се­вер­но­то или Юж­но­то по­лу­къл­бо меж­ду тро­пи­ч­ния и уме­ре­ния по­яси. За него е ха­рак­тер­на периодичната смяна на умерените и на тро­пич­ни­те въз­душ­ни ма­си. През ля­то­то определящо е вли­я­ни­е­то на тропичните въздушни маси, а през зи­ма­та до­ми­ни­рат циклоните от уме­ре­ни­я пояс. Сред­на­та ме­сеч­на тем­пе­ра­ту­ра през ля­то­то е над 20^οС, а през зи­ма­та – над 4^οС. Суб­т­ро­пич­ни­те пояси се по­де­лят на зо­ни: сре­ди­зем­но­мор­с­ка (по­лу­су­х суб­т­ро­пи­к),  океанска, континентал­на (су­х суб­т­ро­пи­к) и му­сон­на (влаж­ен суб­т­ро­пи­к). В полу­су­хи­я субтропи­к рас­ти­тел­ност­та е пред­с­та­ве­на от сре­ди­зем­но­мор­с­ки­те твърдолистни го­ри и храс­та­ла­ци, раз­ви­ти вър­ху ка­фя­ви поч­ви. На юго­из­ток те пре­ми­на­ват в субтропични­те степи, раз­ви­ти вър­ху си­во-ка­фя­ви поч­ви. В су­хи­я суб­т­ро­пи­к растителността е представена от по­лу­пус­ти­ни и пус­ти­ни. Във влаж­ни­я суб­т­ро­пи­к преоблада­ват вечнозеле­ни­те рас­те­ния, а в по-се­вер­ни­те (в Северното полукълбо) час­ти и лят­но­зе­ле­ни ши­ро­ко­лис­т­ни го­ри. Жи­во­тин­с­ки­ят свят е от характерни за тро­пич­ния и умере­ни­я географс­ки пояси видове.

СУБТРОПИЧНА РАСТИТЕЛНОСТ – разнообразна растителност, виреща при различия в климата на субтропичния  пояс при продължително слънчево греене, високи температури, четири климатични сезона. В зависимост от количеството на валежите и влажността на въздуха  (влажни, полусухи и сухи субтропици) растителността е разнообразна. В сухите субтропици тя е пустинна с изобилието на ефемери през пролетта. В полусухите субтропици растителността е от твърдолистни вечнозелени дървета и храсти, приспособени да издържат продължителен сух период и някои иглолистни вечнозелени видове. Във влажните субтропици растителността е предимно вечнозелена, състояща се от влаголюбиви широколистни видове дървета и храсти.    

СУБУРБАНИЗАЦИЯ* (от лат sub – под и от urbanis – градски) – процес на изселва­не на на­се­ле­ние от цен­т­рал­ни­те час­ти на големите гра­до­ве и преселването му в крайг­рад­с­ки те­ри­то­рии. Включ­ва и премест­ва­не от центъ­ра на гра­до­ве­те в предградия­та и на раз­лич­ни пред­п­ри­я­тия и стопански дейнос­ти. Осъществява се под влияние на различ­ни фак­то­ри ка­то неблагоприятна природна и социал­на среда (шум, запрашеност и замърсеност на въз­ду­ха, престъпност, забавено движение на транспор­т­ни­те средства и др.) и ви­со­ка це­на на терените и строителството в цент­рал­ни­те час­ти. Субурбанизация­та во­ди до фор­ми­ра­не­то на градо­ве-спътни­ци и на град­с­ки агломера­ции.

СУГРАШИЦА – вид твърд ат­мос­фе­рен ва­леж във фор­ма­та на мал­ки сне­го­по­доб­ни неп­роз­рач­ни ма­то­ви пар­чен­ца (снеж­ни зър­на) с кръг­ла фор­ма и ди­а­ме­тър от 2 до 5 мм. В тях има ме­хур­че­та въз­дух, но са по-мал­ки от гра­до­ви­те зър­на и ня­мат крис­тал­на ос­но­ва. Суг­ра­ши­ца­та ва­ли от кон­век­тив­ни об­ла­ци. Тя се об­ра­зу­ва при пре­ми­на­ва­не­то на снеж­ни крис­та­ли през об­лак, съ­дър­жащ пре­ох­ла­де­ни кап­ки во­да. Ва­ли пре­дим­но при тем­пе­ра­ту­ра око­ло 0^οС или мал­ко над нея. Суг­ра­ши­ца­та е ха­рак­тер­на за на­ча­ло­то и края на зи­ма­та.

СУМАРНА СЛЪНЧЕВА РАДИАЦИЯ (от лат. summa, radiation – сияние, блясък и слънце) – част от радиационното излъчване на Слънцето, която достига до земната повърхност (около 50-60%). В нея се включват пряката и разсеяната слънчева радиация. Тя е главният източник за протичането на физикогеографските процеси на земната повърхност и в приземния слой на атмосферата. Има различна интензивност през годината и през денонощието. Най-голяма е през лятото и в обедните часове на деня. Количеството достигаща до земната повърхност сумарна слънчева радиация зависи от височината на Слънцето над хоризонта (географската ширина), прозрачността на атмосферата, облачността, изложението и наклона на склоновете. Най-голяма е сумарната слънчева радиация в района на тропиците.

СУРОВИНЕН ПРОБЛЕМ – реален или потенциален не­дос­тиг на су­ро­ви­ни за производ­с­т­ве­на­та дей­ност на сто­пан­с­ки­те от­рас­ли и те­ри­то­ри­ал­ни еди­ни­ци. Дъл­жи се на ус­ко­ре­но­то из­пол­з­ва­не на ес­тес­т­ве­ни­те су­ро­ви­ни през вто­ра­та по­ло­ви­на на XX век. Обособя­ват се два ос­нов­ни су­ро­вин­ни проб­ле­ма: су­ро­вин­но-енер­ги­ен и ми­не­рал­но-сурови­нен. Су­ро­вин­но-енер­гий­ни­ят проб­лем е в не­дос­ти­га на енер­гий­ни из­точ­ни­ци – нефт, при­ро­ден газ, въг­ли­ща, а ми­нера­л­но-су­ро­вин­ни­я – в не­дос­ти­га на руд­ни и не­руд­ни по­лез­ни из­ко­па­е­ми (ми­не­рал­ни су­ро­ви­ни). Су­ро­вин­ни­ят проб­лем се ре­ша­ва чрез намаляване тем­по­ве­те на из­пол­з­ва­не на из­чер­па­е­ми­те не­въ­зоб­но­ви­ми при­род­ни ре­сур­си, внед­ря­ва­не на ре­сур­сос­пес­тя­ва­щи и енер­гос­пес­тя­ва­щи тех­но­ло­гии на про­из­вод­с­т­во, внедря­ва­не в про­из­вод­с­т­во­то на за­мес­ти­те­ли на ес­тес­т­ве­ни­те су­ро­ви­ни, из­пол­з­ва­не­то на но­ви не­из­чер­па­е­ми енер­гий­ни из­точ­ни­ци (слън­че­ва енер­гия, енер­гия на при­ли­ви­те и отливи­те, вет­ро­ва енер­гия и др.), ре­цик­ли­ра­не на част от из­пол­з­ва­ни­те су­ро­ви­ни.

СУРОВИНИ – из­ход­ни­те про­дук­ти на про­из­вод­с­т­во­то; пред­ме­ти на тру­да, ко­и­то чрез чо­веш­ки труд се из­в­ли­чат от при­ро­да­та или се съз­да­ват чрез сто­пан­с­ка дей­ност и се подлагат на про­миш­ле­на об­ра­бот­ка и пре­ра­бот­ка. Су­ро­ви­ни­те по своя произход са промиш­ле­ни и сел­с­кос­то­пан­с­ки. Про­миш­ле­ни­те су­ро­ви­ни са с ми­не­ра­лен  и с хи­ми­чен про­из­ход. Сел­с­косто­пан­с­ки­те су­ро­ви­ни се до­би­ват чрез от­г­леж­да­не на рас­те­ния и жи­вот­ни и съ­от­вет­но имат рас­ти­те­лен и жи­во­тин­с­ки про­из­ход.

СУРОВИННО-ЕНЕРГИЕН ПРОБЛЕМ* – по­ви­ше­но­то и неп­ре­къс­на­то повишаващото се рав­ни­ще на пот­реб­ле­ние на при­род­ни ре­сур­си (енер­гий­ни и ми­не­рал­ни), на­ма­ля­ва­не на тех­ни­те за­па­си и лип­са­та на въз­мож­нос­ти природ­на­та сре­да да ги възпроизвеж­да. То­ва на­ла­га да се из­пол­з­ват все по­ве­че нис­ко­ка­чес­т­ве­ни ре­сур­си и по то­зи на­чин да се вло­ша­ва еко­ло­гич­на­та об­с­та­нов­ка. Раз­ре­ша­ва­не­то на то­зи проб­лем мо­же да ста­не чрез на­ма­ля­ва­не на енер­го­ем­кост­та и су­ро­ви­но­ем­кост­та на по­ве­че­то про­из­вод­с­т­ва, внед­ря­ва­не в про­из­вод­с­т­во­то на но­ви, не­из­пол­з­ва­ни досе­га ма­те­ри­а­ли и за­мес­ти­те­ли на естес­т­ве­ни­те при­род­ни су­ро­ви­ни.

СУТУРА (от лат. sutura - шев) - мястото на съединяване на континентите. В него в процеса на подпъхване (субдукция) на океанската земна кора се подпъхва под континенталната,  потапя се в мантията и се разтопява в нея. 

СУФОЗИЯ (от лат. suffossio – подкопаване, подриване) – процес на измиване и  на малки минерални частици от грунтовите води, попили в земните пластове. Това води до образуване на малки празнини в земните пластове и слягането им. На земната повърхност в местата на слягане се образуват затворени понижения като степни блюдца, падини, фунии, свлачищни тераси в долините и др.

СУХ КЛИ­МАТ, ариден климат – тип кли­мат с не­дос­та­тъч­но ат­мос­фер­но овлажнение. Фор­ми­ра се при не­дос­тиг на вла­га, по­ра­ди нис­ката влаж­ност на въз­ду­ха, и неравномерното разпределение по сезони и количество на валежите. За него са характерни чес­ти за­су­ша­ва­ния. Су­хи­ят кли­мат е присъщ за пус­ти­ни­те, по­лу­пус­ти­ни­те и су­хи­те сте­пи. От­ли­ча­ва се с го­ля­ма де­но­нощ­на и го­диш­на тем­пе­ра­тур­на ам­п­ли­ту­да на въз­ду­ха и незначи­тел­но ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи – до 200 мм за ед­на го­ди­на. То­зи кли­мат е осо­бе­но характе­рен за Ав­с­т­ра­лия, къ­де­то 90% от кон­ти­нен­та е с де­фи­цит на вла­га. След­ват Аф­ри­ка със Са­ха­ра и Ка­ла­ха­ри, Сред­на Азия, Араб­с­ки­ят по­лу­ос­т­ров и дру­ги зе­ми по зем­на­та повър­х­ност.

СУХ СЕ­ЗОН – еже­год­но пов­та­рящ се пе­ри­од от вре­ме при ня­кои ти­по­ве кли­мат (субек­ва­то­ри­а­лен, му­со­нен, сре­ди­зем­но­мор­с­ки) с про­дъл­жи­тел­ност от един до ня­кол­ко месе­ца. От­ли­ча­ва се с по­ни­же­на влаж­ност на въз­ду­ха, нез­на­чи­тел­на об­лач­ност, поч­ти пълна лип­са на ва­ле­жи.

СУХ ТРОПИК* – ге­ог­раф­с­ки пояс на Земята, разположен в континентитеоколо северната и южната тропична окръжност и между субекваториал­ния и субтропичния по­яс. Формира се под влияние на континентална тропична въздушна ма­са и антициклонална обстановка. Отличава се с високи стойности на сумарната слънче­ва радиация и силно слънчево грее­не, големи температур­ни амплитуди, мал­ка облачност, нис­ка относител­на влажност на въздуха, незначител­ни валежи (50-200 мм), средна ме­сеч­на температу­ра при топ­ли­те месеци 30^οC-35^οС, а през хладните – око­ло 10^οС. В сухите тропици са разположени природни­те зони на тропични­те пустини и полупус­ти­ни, кои­то се отличават с бед­ни поч­ви и с бед­на сухолюби­ва растителност и беден живо­тин­с­ки свят.

СУХО­ВЕЙ – сух и то­пъл вя­тър с тем­пе­ра­ту­ра на възду­ха 20^ο-25^οС и нис­ка относителна влаж­ност. Ха­рак­те­рен е за сте­пи­те и по­лу­пус­ти­ни­те на Ев­ро­па и Азия през лято­то. При су­хо­веи мно­го сил­но се уве­ли­ча­ва из­па­ре­ни­е­то на вла­га­та от лис­та­та на растени­я­та (тран­с­пи­ра­ци­я­ ). Те сил­но вре­дят на сел­с­кос­то­пан­с­ки­те кул­ту­ри, които се спаруж­ват, из­съх­ват и уз­ря­ват преж­дев­ре­мен­но и т.н.

СУХО­ДОЛ – по­ни­же­но мяс­то в зем­на­та по­вър­х­ност, об­ра­зу­ва­но от еро­зи­он­на­та дейност на во­да­та, но в ко­е­то ня­ма пос­то­я­нен во­ден от­ток. В су­хо­до­ли­я­та те­че во­да са­мо при дъжд и то­пе­не на сне­го­ве­те.

СУХОЗЕМНА ГРАНИЦА – част от дър­жав­на­та гра­ни­ца на стра­на, ко­я­то пре­ми­на­ва по су­ше­ва­та по­вър­х­ност. Тя пред­с­тав­ля­ва про­ка­ра­на по зем­на­та по­вър­х­ност линия. Сухозем­на­та гра­ни­ца мо­же да бъ­де ге­о­мет­рич­на (про­ка­ра­на по па­ра­лел или ме­ри­ди­ан и тогава тя е пра­ва ли­ния), неп­ра­вил­на ли­ния тра­си­ра­на по фор­ми­те на ре­ле­фа. При­е­то е за ес­тес­т­ве­на су­хо­зем­на гра­ни­ца да се счи­та дър­жав­на­та гра­ни­ца, ко­я­то пре­ми­на­ва по би­ла­та на пла­нин­с­ки­те ри­до­ве, по во­до­де­ли­те и т.н.

СУША – 1/. Част от повърхността на планетата Земя (сушева повърхност), която не е заета от водите на Световния океан. Състои се от скали, пясъци, почви, растителност, повърхностнотечащи води. Заема около една четвърт от повърхността на Земята; 2/. Времеви период от годината (над 1 месец), през който има незначителни или въобще няма валежи. Отличава се с високи температури, сухота на въздуха (много ниска относителна влажност), горещи и топли ветрове (суховеи – въздух с температура над 25^οС и скорост на вятъра над 5 м/сек), високо равнище на изпарение от реките, водните басейни, почвата и растенията. Причинява недостиг на питейна вода, битови води, води за напояване, изсъхване на растителността и т.н..

СФЕРА НА УСЛУГИТЕ – вж.: Непроизводствена сфера.

СЧЕТОВОДСТВО – до­ку­мен­тал­на фор­ма на от­ра­зя­ва­не на про­из­вод­с­т­ве­ни­те про­це­си и дей­нос­ти в па­рич­ни стой­нос­ти и пред­наз­на­че­на за осъ­щес­т­вя­ва­не на уп­рав­ле­ние и контрол вър­ху сто­пан­с­ка­та дей­ност. Спо­ред на­чи­на на во­де­не­то на смет­ки­те счетоводството е ед­нос­т­ран­но и двус­т­ран­но.

СЪВЕТ НА ЕВРОПА* – ре­ги­о­нал­на по­ли­ти­чес­ка орг­ани­за­ция на дър­жа­ви­те от Европа. Съз­да­де­на е през 1949 го­ди­на с цел под­дър­жа­не и спаз­ва­не на прин­ци­пи­те на парла­мен­тар­на­та де­мок­ра­ция. В нея чле­ну­ват поч­ти всич­ки ев­ро­пейс­ки дър­жа­ви. Седалище­то и е в град Страс­бург – Фран­ция.

СЪВРЕМЕНЕН РЕЛЕФ* – ре­ле­фът, кой­то има се­га на Земята. Той е създаден през пос­лед­ния (не­о­тек­тон­с­ки) етап от ге­о­лож­ка­та ис­то­рия, когато в основни линии за­вър­ш­ва фор­ми­ра­не­то на се­гаш­ни­те ед­ри фор­ми на земната повърхност.

СЪДЕБНА ВЛАСТ* – ед­на от три­те са­мос­то­я­тел­ни влас­ти в де­мок­ра­тич­но устроените об­щес­т­ва, ко­я­то фун­к­ци­о­ни­ра на ос­но­ва­та на прин­ци­па на раз­де­ле­ни­е­то на влас­ти­те. Включ­ва сис­те­ма от ор­га­ни, на ко­и­то е въз­ло­же­но осъ­щес­т­вя­ва­не­то на правосъди­е­то. Те­зи ор­га­ни в за­ви­си­мост от из­б­ра­на­та съ­деб­на сис­те­ма са раз­лич­ни.

СЪДЪРЖАНИЕ НА КАРТАТА* – съвкупността от всички изобразени на картата природни и обществени обекти и явления и данните за тях, подбрани и включени според предназначението и темата на картата. Съдържанието на географските карти разкрива териториалното разположение, състоянието и връзките между обектите и явленията.

СЪЗ­ВЕЗ­ДИЯ – гру­па от звез­ди, ви­ди­ми на не­бе­то и об­ра­зу­ва­щи ха­рак­тер­на фор­ма. В за­ви­си­мост от по­до­би­е­то на та­зи фор­ма с раз­лич­ни пред­ме­ти, жи­вот­ни и т.н. те са наимено­ва­ни – Ли­ра, Го­ля­ма меч­ка, Пер­сей, Ко­лар, Мал­ка меч­ка, Ан­д­роме­да и др.

СЪОБЩЕНИЯ – сто­пан­с­ки от­ра­съл, обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми, ко­и­то осигуря­ват об­мен на све­де­ния, ин­фор­ма­ция и об­щу­ва­не меж­ду хо­ра­та от раз­с­то­я­ние, приема­не и дос­та­вя­не на писма, ко­лет­ни прат­ки и др. Об­х­ва­ща по­щен­с­ки­те съ­об­ще­ния, дале­ко­съ­об­ще­ни­я­та и ма­те­ри­ал­но-тех­ни­чес­ка­та ба­за.

СЪСТАВЯНЕ НА КАРТА – съв­куп­ност от дей­нос­ти, включ­ва­щи: ус­та­но­вя­ва­не на гра­ни­ци­те на кар­тог­ра­фи­ра­на­та площ, на­на­ся­не на рам­ки­те на кар­та­та, из­бор на ори­ен­ти­ри спря­мо рам­ка­та и об­ра­зу­ва­не на лис­та, раз­по­ла­га­не на до­пъл­ни­тел­ни кар­ти, ле­ген­ди, извън­рам­ко­во офор­м­ле­ние. Край­ни­ят ре­зул­тат на всич­ки те­зи дей­нос­ти е го­то­ва­та кар­та.