Географски речник П

П

ПА­ДИ­НА – 1/. По­ни­же­ние на зем­на­та по­вър­х­ност, зат­во­ре­но от всич­ки стра­ни с по-ви­со­ки фор­ми на ре­ле­фа. Причините за образуването им са различни. Най-чес­то падините имат тек­тон­с­ки (потъване на земни пластове) и ледников произход (удълбани от ледниците). Те се намират в от­точ­на об­ласт и то­га­ва се от­вод­ня­ват от ре­ка или в безотточна об­ласт. Падините могат да бъдат под морското равнище (депресии), да са относително самостоятелни понижени части на равнини и плата, да са в дълбоките (под 6 км) части на океаните. 2/. Си­но­ним на деп­ре­сия и кот­ло­ви­на.

ПА­ЗАР* (тур. от перс.) – 1/. Съвкупност от правила, чрез които продавачите и купувачите осъществяват своята връзка при  размяната на стоки и услуги. Пазарът балансира противоречивите интереси на производители и потребители и чрез процеса на търсенето и предлагането формира пазарните цени. Най-същностен признак на пазара е наличието на конкуренция между производителите. В зависимост от териториалния обхват пазарът е све­то­вен, регионален, на­ци­о­на­лен, местен (локален). 2/. Спе­ци­ал­но мяс­то (тържи­ще), където се излагат, предлагат, про­да­ват и купуват сто­ки.

ПАЗАРНА ИКОНОМИКА – вж.: Пазарно стопанство.

ПАЗАРНА СИТУАЦИЯ*  - ситуацията на пазара, изразяваща се в моментното съотношение на търсенето и предлагането на стоки, услуги и работна сила. Пазарната ситуация може да се отнася за определена стока или услуга или като обща оценка на функционирането на пазарните механизми и пазара в даден район, страна или географски регион. Тя се променя с измененията в покупателната способност на населението, с промените в търсенето и предлагането на стоки, услуги и работни места.

ПАЗАР НА ТРУДА – вид пазар, на който се срещат търсенето и предлагането и се извършва покупко-продажбата на работна сила при определено трудово възнаграждение и за определен срок. Това е вторичен пазар, понеже неговото развитие зависи от пазара на стоки и услуги. На него има две страни: работодатели, които търсят работна ръка и предлагат определени условия за наемане на работа; трудоспоспобни лица, които предлагат своята работна сила с присъщите и качества. Контактът между двете страни може да бъде пряк или посредством специализирана държавна или частна институция (трудова борса, агенция, служба, фирма). Факторите, които влияят на развитието на пазара на труда са: съотношението на заети и безработни лица, развитието на икономиката, образованието и квалификацията, мобилността (териториална и професионална) на трудовите ресурси и др.. Регулирането на пазара на труда се извършва от държавата и нейните ведомства и служби, синдикатите и организациите на работодателите. Това става чрез: правните норми (закони, наредби, инструкции и др.);  договорни отношения между страните (колективни турдови договори); мерките и действията за трудова заетост и социална защита на работещите и безработните; социалното и здравното осигуряване; контролът върху спазването на правните норми. Пазарът на труда функционира на наднационално (напр. ЕС), национално (отделна страна), местно (областно, общинско и др.) равнище. Той може да бъде официален и неофициален за наемането на лица в сферата на сивата икономика.

ПАЗАРНО СТОПАНСТВО* – тип ико­но­ми­чес­ка сис­те­ма, при ко­я­то стопанската дейност, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на ре­сур­си­те, про­из­вод­с­т­во­то и раз­мя­на­та на про­дук­ци­я­та за­ви­сят поч­ти из­ця­ло от търсене­то и пред­ла­га­не­то на па­за­ра на сто­ки, на ра­бот­на си­ла и на капи­та­ли. Ос­нов­ни бе­ле­зи на па­зар­на­та ико­но­ми­ка са ин­ди­ви­ду­а­лиз­мът (лич­на­та инициати­ва и пред­п­ри­е­ма­чес­т­во, лич­ни­ят ин­те­рес), час­т­на­та соб­с­т­ве­ност вър­ху сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во, сво­бо­да­та на кон­ку­рен­ци­я­та, сла­ба­та на­ме­са на дър­жа­ва­та в икономическа­та сфе­ра на об­щес­т­во­то. Дър­жа­ва­та съз­да­ва предимно прав­ните ос­но­ви на ор­га­ни­за­ци­я­та на па­зар­на­та ико­но­ми­ка. Тра­ди­ци­он­но­то па­зар­но сто­пан­с­т­во въз­ник­ва през XIX век. То е два под­ти­па – сво­бод­но, ос­но­ва­но на сво­бод­на­та кон­ку­рен­ция, и ре­гу­ли­ра­но, ос­но­ва­но на ак­тив­на­та ро­ля на дър­жа­ва­та чрез ог­ра­ни­ча­ва­не на мо­но­по­лиз­ма, да­нъч­на поли­ти­ка, ре­гу­ли­ра­не на за­е­тост­та, ра­бот­на­та зап­ла­та, вно­са и из­но­са и др.. Па­зар­но­то стопан­с­т­во е си­но­ним на ка­пи­та­ли­зъм.

ПАЛАНКА от лат. palanca – крепост с ограда) – използвано в миналото от края на XVIII до Освобождението 1878 г.) име на селище от градски тип (малък град или голямо село) със развито занаятчийство, търговия и пазарно средище, но без административни функции (напр. Лом паланка, Крива паланка и др.). След Освобождението се нарича градец.

ПАЛЕОГЕН (от грц. palaios  - древен и genos - раждане) - първият геоложки период на Неозойската ера, следващ след кредата (Мезозойска ера) и предхождащ неогена. Започва преди около 67 млн.г. и продължава около 42 млн. години. Поделя се на палеоцен, еоцен и олигоцен. През този период се образуват младонагънатите планини Кавказ, Алпи, ’ималаи, Кордилери, Анди и др. За органичния свят е характерно широкото разпространение на бозайниците, покритосеменните растения и др. Образуват се находища на нефт и природен газ, кафяви въглища и  руди.

ПАЛЕОГЕОГРАФИЯ (от грц. palaios – древен) – на­у­ка за об­ли­ка на зем­на­та повърхност и при­род­ните ус­ло­вия през  ми­на­ли­те ге­о­лож­ки епо­хи. Тя е междудисциплинарна наука между природ­на­та (фи­зи­чес­ка­та) ге­ог­ра­фия и ис­то­ри­чес­ка­та ге­о­ло­гия. Палеогеограф­с­ки­те знания по­ма­гат за раз­би­ра­не­то на про­из­хо­да, развитието и свойс­т­ва­та на съвре­мен­ни­те при­род­ни про­це­си. Гла­вен ме­тод, из­пол­з­ван от палеогеографи­я­та, е изучаването на скалите и на съ­дър­жа­щи­те се в тях ор­га­нич­ни ос­тан­ки.

ПАЛЕОГЕОГРАФСКИ МЕТОД (от грц. palaios – древен и география) – начин на изследване на географската среда през минали геоложки епохи чрез изучаване на: скалите (състав, структура, текстура, начини на залягане и др.); разпада на радиоактивните елементи (уран, торий, рубидий,и др), радиоактивния изотоп на въглерода; стратиграфско-палеонтологически анализ на органичните останки и отпечатъци от растения и животни.

ПАЛЕОГЕОГРАФСКО РАЗВИТИЕ* (от грц. palaios – древен и развитие)  - промените в природно-географските условия в минали геоложки ери и периоди. Хронологичното проследяване на тези промени подпомагат разбирането на съвременните природно-географски процеси и промени на природните условия. Палеогеографското развитие на Земята преминава през следните геоложки ери: архайска, протерозойска, палеозойска, мезозойска и неозойска.

ПАЛЕОГЕМОРФОЛОГИЯ (от грц. palaios – “древен” и геоморфология) – дял на геоморфологията, изучаващ релефа през минали геоложки епохи (палеорелеф). Ретроспекцията на развитието на релефа в миналото се осъществява чрез изучаване на погребани и реликтни форми на релефа, литоложкия състав и строеж, геоложката основа и геоложките структури, пространствените и времеви изменения в земната повърхност, денудационните повърхнини и т.н.  

ПАЛЕОЗОЙ (от грц. palaios -  древен и zoe - живот) - геоложка ера в развитието на Земята, започнала преди около 570 млн. г. и продължила 340-350 млн.г. Поделя се на 6 геоложки периода: камбрий, ордовик, силур, девон, карбон и перм. През тази ера се извършват Каледонските и ’ерцински тектонски движения. През Палеозоя за пръв път се появат гръбначните животни - първоначално риби, след тях земноводни и нисши влечуги. По средата на тази ера се развива растителността върху сушата, включително и дървесната.

ПАЛЕОНТОЛОГИЯ (от грц. palaios -  древен, ontos – съществуващо и logos – понятие, учение, знание) – наука, дял на геологията и биологията, която изучава изкопаемите организмови (животински и растителни) останки, отпечатъци и следи от тяхната жизнена дейност, условията, факторите и закономерностите на появата и развитието на организмите през отделните геоложки ери, периоди и епохи и тяхното палеогеографско  териториално разпространение. Поделя се на два дяла: а) палеозология – изучава животинския свят през миналите геоложки епохи; б) палеоботаника – изучава растителността през минали геоложки епохи; б) палеоанропология – изучава миналото развитие на човека; г) палеобиогеография - изучава закономерностите на географското разпространение на изкопаемите организми. д) палеоекология – изучава условията за живот на изкопаемите организми. 

ПАМ­ПА* (от исп. pampa от езика кечуа) – об­шир­ни па­си­ща, раз­по­ло­же­ни в рав­нин­ни­те час­ти на Юж­на Аме­ри­ка. Имат мал­ка над­ мор­с­ка ви­со­чи­на. Пам­па­та е раз­по­ло­же­на в Арженти­на и Парагвай меж­ду 29^ο и 39 ^ο ю. ш. Пок­ри­та е с ви­со­ка трев­на рас­ти­тел­ност – ко­и­ло, пам­па­со­ва тре­ва, ги­не­рия и др., рас­тя­ща вър­ху чер­но­зем­ни поч­ви. В за­пад­на­та част има и бодли­ви храс­та­ла­ци. Се­га пре­об­ла­да­ва­ща­та част от пам­па­та е превърната в об­ра­бот­ва­е­ма зе­мя.

ПАНГЕЯ* (от грц. pan – всичко, цяло и gea – земя) – съ­щес­т­ву­ва­ли­ят в да­леч­но­то ге­о­лож­ко ми­на­ло еди­нен кон­ти­нент на Зе­мя­та. Офор­мя се в края на Па­ле­о­зойс­ка­та ера чрез прид­виж­ва­не към Ек­ва­то­ра на кон­ти­нен­ти­те Гон­д­ва­на от Юж­но­то и Лав­ра­зия от Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. При съч­ле­ня­ва­не­то на два­та кон­ти­нен­та се об­ра­зу­ва единен кон­ти­нент с име­ то Пан­гея. През Мезозойс­ка­та ера той­ се раз­па­да и за­поч­ва об­ра­зу­ва­не­то на съв­ре­мен­ни­те кон­ти­нен­ти.

ПАПУАСИ* (от малайски – къдрав) – събирателно име на коренното население на остров Нова Гвинея, източна­та част на ос­т­ров Тимор, острови­те от северозападна­та част на Мелане­зия и северна­та част на ос­т­ров Хал­ма­хе­ра. Те са от папуаския тип на меланезийс­ка­та ра­са на голямата негро-австрало­ид­на раса. Имат тъмни кожа, очи и дебели устни. Косите им са тъмни и къдрави. Говорят на различни па­пу­ас­ки ези­ци. За религиозни­те им вярвания са характер­ни по­чит­та към предците, маги­я­та и тотемизмът. Голе­ми групи па­пу­а­си все още живеят в първобит­но­общинния строй. Един от първите им изследователи е Н. Н. Миклухо-Маклай.

ПАРАКЛАЗИ (от грц. paraklasis – разломяване)- вид тектонски обусловени разломи (разкъсвания) или пукнатини в земните пластове, покрай които е станало разместване на скалите и земни пластове. Образувани са при огъване, разтягане и/или натиск върху земните пластове. Формират се различни форми – възсед, подсед, отсед.

ПА­РА­ЛЕЛ (от грц. parallelos – успореден) – мис­ле­но пре­ка­ра­на по зем­на­та по­вър­х­ност линия, ко­я­то съ­е­ди­ня­ва точ­ки с ед­нак­ва ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на. Все­ки па­ра­лел е ус­по­ре­ден на Еква­то­ра. Плос­кост­та на па­ра­ле­ла пре­си­ча зем­на­та ос под прав ъгъл. Меж­ду Ек­ва­то­ра и полюси­те (Се­ве­рен или Южен) има по 90 па­ра­ле­ла, пре­ка­ра­ни през един гра­дус. По па­ра­ле­ла се из­мер­ва ге­ог­раф­с­ка­та дъл­жи­на. Всич­ки точ­ки на един па­ра­лел имат ед­нак­ва ге­ог­раф­с­ка шири­на. Най-дългият паралел е Екватора. На север и на юг дължината на паралелите намалява, а на полюсите достига нула. Глав­ни па­ра­ле­ли са Ек­ва­то­рът, Се­вер­на­та и Юж­на­та тро­пич­на окръж­ност, Северна­та и Юж­на­та по­ляр­на ок­ръж­ност.

ПАРИ* – особена стока, която служи като измерител на стойността на всички останали стоки. В мина­ло­то ролята на па­ри са изпълнявали различ­ни стоки – кожи, добитък и т.н. По-късно роля­та на пари изпъл­ня­ват благородните мета­ли – злато и среб­ро. В съв­ре­мен­ни усло­вия в обръщение са книж­ни­те па­ри. Главното свойс­т­во на парите е възмож­ност­та да се раз­ме­нят срещу всич­ки ос­та­на­ли сто­ки. Парите имат следни­те основ­ни фун­к­ции: сред­с­т­во за обръще­ние; мяр­ка на стойност­та на стоките и услугите; посред­ник при раз­мя­на на сто­ки и услу­ги; сред­с­т­во за натруп­ва­не на капитал; платеж­но средст­во.

ПАРИЧЕН СЪВЕТ* (валутен борд) – парична институция, която поддържа фиксиран курс на националната валута (в България – лев) към резервна валута (за България – евро) и ли кошница от валути, взаможност за пълно превръщане на националната валута в резервната валута, пълно покритие на банкнотите, монетите и депозитите с ликвидни активи в резервната валута.  

ПАРК (от англ. park) – 1/. Го­ля­ма гра­ди­на или го­ра с пъ­те­ки за раз­хож­да­не, за­са­де­на с цве­тя и де­ко­ра­тив­ни храс­ти и дър­ве­та, с пло­щад­ки за спорт, за­бав­ле­ния и дет­с­ки иг­ри. На­ ми­ра се в град или око­ло град и по­ра­ди то­ва е част от град­с­ка­та сре­да за от­дих. 2/. Защитена територия (национален парк, народен парк, природен парк) със специален режим, използвана за опазване на природната среща. 3/. Съвкупността от возилата в отделен вид транспорт или транспортна фирма.

ПАРИЧЕН СЪВЕТ (БОРД)* – па­рич­на сис­те­ма, при ко­я­то цен­т­рал­на­та бан­ка не финан­си­ра бю­дже­та и не про­веж­да по­ли­ти­ка на от­к­ри­тия па­ри­чен па­зар. Об­мен­ни­ят курс на па­ри­те е фик­си­ран, а ре­зер­в­ни­те па­ри са пок­ри­ти с ва­лут­ни ак­ти­ви. В Бъл­га­рия парични­ят съ­вет е въ­ве­ден и дейс­т­ва от сре­да­та на 1997 г. Фун­к­ци­и­те му са по­е­ти от емиси­он­но­то уп­рав­ле­ние на Бъл­гар­с­ка­та на­род­на бан­ка.

ПАР­ЛА­МЕНТ (от фр. parler – говоря), народно събрание – вис­ши­ят за­ко­но­да­те­лен ор­ган в дър­жа­ви­те с дейс­т­ва­ща кон­с­ти­ту­ция, фор­ми­ран на ос­но­ва­та на из­бор­но­то на­ча­ло. В раз­лич­ни­те стра­ни е ед­но­ка­ма­рен или дву­ка­ма­рен, а съ­що та­ка мо­же да носи раз­лич­но на­и­ме­но­ва­ние – Пар­ла­мент (Ве­ли­коб­ри­та­ния), Кон­г­рес (САЩ), Ду­ма (Ру­сия), Стор­тинг (Нор­ве­гия), Сейм (Пол­ша), На­род­но съб­ра­ние (Бъл­га­рия) и др.

ПАРНИКОВ ЕФЕКТ – за­топ­ля­не на кли­ма­та ка­то ре­зул­тат от повишава­не в атмосфера­та на ко­ли­чес­т­во­то на въг­ле­род­ния ди­ок­сид, из­хър­лян в нея ка­то от­хо­ди на човеш­ки­те дей­нос­ти и пре­дим­но на про­миш­ле­ност­та и тран­с­пор­та. Проявява се в увеличаване на темпе­ра­ту­ра­та и влаж­ност­та на въздуха. Фор­ми­ра се под вли­я­ние на слънче­ва­та ради­а­ция, коя­то наг­ря­ва зем­на­та по­вър­х­ност, а тя пре­да­ва топ­ли­на­та на призем­ния слой на въз­ду­ха. Топ­ли­на­та не мо­же да се пре­да­де на по-гор­ни­те въз­душ­ни слое­ве по­ра­ди наличие­то на зави­ше­ни ко­ли­чес­т­ва на въг­ле­ро­ден ди­ок­сид. В ре­зул­тат на пар­ни­ко­вия ефект се очак­ва посте­пен­но за­топ­ля­не на кли­ма­та. То­ва мо­же да до­ве­де до разто­пя­ва­не на лед­ни­ци­те, пови­ша­ва­не на рав­ни­ще­то на Све­тов­ния оке­ан, осу­ша­ва­не на тро­пи­чес­кия по­яс и други неблагоприятни явления.

ПАРНИКОВИ ГАЗОВЕ* - газообразни вещества в атмосферата, с природен или антропогенен произход, които поглъщат инфрачервеното лъчене на земната повърхност. Това значително намалява топлоотдаването от Земята към космическото пространство и поради това води до повишаване на нейната температура. Основните парникови газове са водната пара, въглеродният диоксид, озонът, метанът и други промишлени газове. Всички те заедно имат дял по-малък от 1% от атмосферата. Това е достатъчно за формирането на естествен парников ефект на Земята, необходимо условие за съществуването на живот на нея. Количеството на парните газове, с изключение на може би само на водните пари, се повишава в резултат на стопанската дейност, а това от своя страна води до засилване на парниковия ефект.

ПА­СА­ТИ* (от нем. passatwind) – ус­той­чи­ви въз­душ­ни те­че­ния в тро­пич­ни­те географс­ки ши­ри­ни (25-30^οос.ш. и ю.ш.), част от об­ща­та ат­мос­фер­на цир­ку­ла­ция. Причината за образуването и съществуването им е постоянната разлика на температурите на въздуха между Екватора и тропиците, поради което има съществена разлика в атмосферното налягане. По-ниското атмосферно налягане в екваториалния пояс обуславя, постоянното движение на въздуха към него. В Северното полукълбо па­са­ти­те по-чес­то са се­ве­ро­из­точ­ни, а в Юж­но­то – юго­из­точ­ни вет­ро­ве. Об­х­ва­щат 11% от по­вър­х­ност­та на океа­на в Се­вер­но­то и 20% в Юж­но­то по­лу­къл­бо. Ско­рост­та им при водна­та по­вър­х­ност е 5-8 м/сек. Над сушата са по-слабо изразени. Па­са­ти­те от Се­вер­но­то и Юж­но­то по­лу­къл­бо за­тих­ват с приб­ли­жа­ва­не­то си към ек­ва­то­ри­а­л­на­та об­ласт.

ПА­САТНИ ТЕ­ЧЕ­НИЯ – по­вър­х­нос­т­ни те­че­ния в Све­тов­ния оке­ан в тро­пич­ни­те и еква­то­ри­ал­ни­те географски ши­ри­ни на Се­вер­но­то и Юж­но­то по­лу­къл­бо. Те се об­ра­зу­ват от ду­ха­щи­те па­сат­ни вет­ро­ве. Пос­то­ян­с­т­во­то на па­са­ти­те оси­гу­ря­ва го­ля­ма ус­той­чи­вост на ­ тези те­че­ния. Ско­рост­та им е 0.2-1.0 м/сек. Тя на­ма­ля­ва в дъл­бо­чи­на. В Ат­лан­ти­чес­кия и Ти­хия оке­ан са раз­де­ле­ни от меж­ду­па­сат­ни­те про­ти­во­те­че­ния.

ПЕДИМЕНТ (от лат. pedimentum – подпора, подножие) – наклонена равнина (3-5^ο) в подножието на високи планини и възвишения, и постепенно понижаваща се с отдалечаването от тях подножна денудационна повърхност. Педиментите се образуват чрез наслагване на неспоени седиментни материали върху здрави скали. Най-характерни са за аридните и семиаридни  райони на Земята, където могат да достигнат на ширина до десетки километри (напр. в африканските пустини). Срещат се и в районите с развити периглациални процеси и земите с активно физическо изветряне на скалите.

ПЕ­ДОС­ФЕ­РА* (от гр. pedon – почва и sphaira - кълбо) – пре­къс­на­та­та об­вив­ка на Земя­та, об­ра­зу­ва­на от всич­ки ви­до­ве поч­ви; поч­ве­на­та пок­рив­ка на Зе­мя­та. На­ми­ра се в тяс­на връз­ка и вза­и­мо­дейс­т­вие с ли­тос­фе­ра­та (ка­мен­на­та об­вив­ка), по­не­же по струк­ту­ра и ме­ха­нич­ни свойс­т­ва при­ли­ча на нея. Но тя има и би­о­ло­гич­ни свойс­т­ва, ко­и­то я свър­з­ват с би­ос­фе­ра­та. Пе­дос­фе­ра­та има мал­ка мощ­ност (дъл­бо­чи­на) и лес­но се раз­ру­ша­ва и при най-нез­на­чи­тел­ни­те про­ме­ни в ге­ог­раф­с­ка­та об­вив­ка. Съв­ре­мен­на­та поч­ве­на об­вив­ка на Зе­мя­та се е фор­ми­ра­ла през пос­лед­ни­те 10 000 го­ди­ни.

ПЕЛАГИАЛ (от гр. pelagos – море) – вод­ни­ят пласт на езе­ра­та, мо­ре­та­та и оке­а­ни­те ка­то сре­да за оби­та­ва­не на ор­га­низ­ми­те – план­к­тон, нейс­тон, плейс­тон, но без обитаващите дъ­но­то ор­га­низ­ми (бен­тос). В оке­а­ни­те пе­ла­ги­а­лът се по­де­ля на крайб­реж­на (не­ри­ти­чес­ка) и оке­ан­с­ка (от­к­ри­ти­те во­ди) зо­на. Във вер­ти­кал­но от­но­ше­ние съ­що има дифе­рен­ци­а­ция.

ПЕЛАГИАЛ (от гр. pelagos – море) – вод­ни­ят пласт на езе­ра­та, мо­ре­та­та и океаните ка­то сре­да за оби­та­ва­не на ор­га­низ­ми­те – план­к­тон, нейс­тон, плейс­тон, но без обитаващите дъ­но­то ор­га­низ­ми (бен­тос). В оке­а­ни­те пе­ла­ги­а­лът се по­де­ля на крайбреж­на (не­ри­ти­чес­ка) и оке­ан­с­ка (от­к­ри­ти­те во­ди) зо­на. Във вер­ти­кал­но отношение също има дифе­рен­ци­а­ция: абисопелагиал (дълбочинен пласт на водата на Световния океан, лишен от слънчева радиация); Батипелагиал (океански пласт с незначителна слънчева радиация); епипелагиал (горният слой на водата на Световния океан, добре осветен от Слънцето).

ПЕМЗА (от лат. pumex - пяна) - пориста много лека вулканска (ефузивна) скала. Образува се при бързо отделяне на газовете, които разпенват лавата и последващото и бързо застиване. Прилича на гъба, има сив цвят. Пемзата се използва за шлифовки, полиране, за изготвяне на специални бетони и др.

ПЕНЕПЛЕН (от англ. peneplain, от лат. paene – почти и от англ. plain – равнина, т.е. почти равнина) – 1/. Слабо хълмиста, на места почти равна, земна повърхност с денудационно-акумулативен произход. Образува се при продължителното заравняване на силно разчленен планински релеф, при сравнително стабилен ерозионен базис и влажен климат. 2/. Последният пети стадии (престарялост) на ерозионният цикъл на У. Дейвис.

ПЕНЕПЛЕНИЗАЦИЯ (от пенеплен) - продължителен процес на заравняване на тектонски издигната земната повърхност чрез изветряне, денудация и акумулация и формиране на пенеплен (почти равнина) при стабилен ерозионен базис. Характеризира се с понижаване височината на вододелните пространства, понижаване наклона на склоновете, разширяване на речните долини, запълване на ниските части на земната повърхност с наносни материали. 

ПЕ­РЕС­ТИ ОБ­ЛА­ЦИ (cirrus)– вид ви­со­ки (7-13 км) поч­ти проз­рач­ни об­ла­ци. Те са много тънки. Струк­ту­ра­та им е ниш­ко­вид­на или влак­нес­та. През тях мо­гат да се виж­дат Слън­це­то и Лу­на­та. Чес­то се раз­по­ла­гат на иви­ци по ця­ло­то не­бе. Образувани са от ледени кристали.

ПЕРЕСТО-КЪЛБЕСТИ ОБЛАЦИ (cirrocumulus)– вид ви­со­ки (6-13 км) об­ла­ци, прите­жа­ва­щи фор­ма­та на бе­ли куп­чи­ни или дреб­ни къл­бе­та. Раз­по­ло­же­ни са в гру­пи, а чес­то пъ­ти и в ре­до­ве. Образувани са от ледени кристали.

ПЕРЕСТО-СЛОИСТИ ОБЛАЦИ  (cirrostratus)– вид ви­со­ки (7-13 км) об­ла­ци. Изглеж­дат ка­то тъ­нък бял во­ал (бу­ло) на не­бе­то и му при­да­ват мле­чен цвят. При то­зи вид об­ла­ци се об­ра­зу­ват го­ле­ми свет­ли кръ­го­ве око­ло Слън­це­то и Лу­на­та (ха­ло).

ПЕРИГЕЙ (от гр. peri – около и gaia – земя) – най-близ­ка­та до Зе­мя­та точ­ка от орбита­та на не­бес­но тя­ло. Раз­с­то­я­ни­е­то от пе­ри­гея до цен­тъ­ра на Зе­мя­та се на­ри­ча перигей­но раз­с­то­я­ние. Про­ти­во­по­лож­но по­ня­тие на апо­гей.

ПЕРИГЛАЦИАЛНА ЗОНА (от гр. peri – около и от лат. glacies – лед) – иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност, раз­по­ло­же­на в съ­сед­с­т­во с пред­ния край на стар или съв­ре­ме­нен ледник. В нея е има­ло или има пе­ри­о­дич­но и се­зон­но зам­ръз­ва­не. Мно­гок­рат­но­то замръзва­не и раз­м­ръз­ва­не на по­вър­х­нос­т­ния зе­мен слой во­ди до раз­ру­ша­ва­не на ска­ли­те (мра­зо­во из­вет­ря­не), со­лиф­лук­ция (зем­ле­тек) и др. В та­зи зо­на са се об­ра­зу­ва­ли льо­сът и кон­ти­нен­тал­ни­те дю­ни.

ПЕРИГЛАЦИАЛНИ ПРОЦЕСИ (от гр. peri – край, около и то лат. glassialis – ледeн и процеси)  – вид из­вет­ри­тел­ни про­це­си, из­вър­ш­ва­щи се в усло­ви­я­та на мно­гок­рат­но преминава­не на тем­пе­ра­ту­ра­та през 0^οС и съ­от­вет­но мразово изветряне (многократно замръз­ва­не и размръзване на во­да­та в сла­бос­по­е­ни­те и на­пу­ка­ни ска­ли), солифлукция и др.. Образуват се типични форми на релефа като каменни морета, каменни реки, сипеи и др. Периг­ла­ци­ал­ни­те про­це­си са типич­ни за ра­йо­ни­те око­ло лед­ни­ци­те и във високите части на планините.

ПЕРИГЛАЦИАЛЕН РЕЛЕФ (от гр. peri – край, около и то лат. glassialis – ледeн и релеф) – тип релеф, съвкупност от форми на земната повърхност, възникнали в резултат от протичането на периглациални процеси. Разпространен е в районите край ледниците и високите части на планините. Състои се от морени, зандрови полета, каменни морета, каменни реки, сипеи, льосови форми на земната повърхност, пясъчни дюни, солифлукционни форми (тераси, валове и др.).

ПЕРИОДИЧНИ ВЕТРОВЕ – вет­ро­ве, ко­и­то ду­хат през оп­ре­де­ле­но вре­ме на го­ди­на­ та или на де­но­но­щи­е­то. Към пе­ри­о­дич­ни­те вет­ро­ве се от­на­сят му­со­ни­те от об­ща­та атмосфер­на цир­ку­ла­ция и бри­зи­те, пла­нин­с­ко-до­лин­ни­те вет­ро­ве от мес­т­на­та въз­душ­на цир­ку­ла­ция.

ПЕ­РИ­ФЕР­НИ МО­РЕ­ТА, крайбрежни морета – мо­ре­та, ко­и­то са раз­по­ло­же­ни око­ло кон­ти­нен­ти­те, без да се вда­ват дъл­бо­ко в тях. От­де­ле­ни са от оке­а­на с ос­т­ров­ни гру­пи или имат ши­ро­ка връз­ка с не­го. Та­ки­ва са Охот­с­ко, Япон­с­ко, Се­вер­но, Баренцево море и дру­ги.

ПЕРИХЕЛИЙ (от гр. peri – около и helios – слънце) – най-близ­ка­та до Слън­це­то точ­ка от ор­би­та­та на пла­не­та, ко­ме­та и дви­же­що се око­ло не­го тя­ло. Зе­мя­та е в по­ло­же­ние на пери­хе­лий във вре­ме­то меж­ду 1 и 5 яну­а­ри. Раз­с­то­я­ни­е­то от пе­ри­хе­лия до цен­тъ­ра на Слън­це­то се на­ри­ча пе­ри­хе­лий­но раз­с­то­я­ние.

ПЕРМ (по името на град Перм в Русия) -  шестият и последен геоложки период на Палеозойската ера, следващ след карбона и предхождащ триаса (Мезозойска ера). Началото на този период е преди около 285 млн.г. и той продължава около 45 млн.г. През него завършват Херцинските нагъвателни движения. Растенията са предимно голосеменни. За животните са характерни влечуги, насекоми.Образуват се въглища, нефт, природен газ и други полезни изкопаеми.

ПЕТРОГРАФИЯ (от грц. petra – скала, камък и grapho – пиша) – дял на геоложките науки, който изучава скалите, техният минерален и химичен състав, свойства, участие в геоложките структури, произход и промени в земната кора и на земната повърхност, закономерностите на териториалното им разпространение. В зависимост от предмета на изследване и използваните методи различават следните дялове на петрографията: а) петрофизика; б) петрохимия; в) физико-химическа петрография; петротектоника; г) експериментална петрография.

ПЕТРОФИТИ (от грц. . petra – скала, камък и phyton – растение), литофити. – вж.: Литофити.

ПЕЧАЛБА* – ос­нов­на­та фор­ма на чис­тия до­ход. По­лу­ча­ва се след прис­па­да­не от дохо­ди­те на раз­хо­ди­те за из­вър­ше­на­та сто­пан­с­ка дей­ност; до­ход от ка­пи­та­ла. Пе­чал­ба­та е при­съ­ща на вся­ко па­зар­но сто­пан­с­т­во. Тя е оп­ре­де­ля­ща­та цел на фир­ми­те, ра­бо­те­щи при па­зар­ни ус­ло­вия.

ПЕ­ЩЕ­РА – под­зем­на ку­хи­на с раз­лич­ни раз­ме­ри. Пе­ще­ри­те се об­ра­зу­ват при протичането на следните природни процеси: карстов, суфозионен, абразионен, вулкански, коралов и др. При карстовите процеси кар­бо­нат­ните (ва­ро­ви­ци, до­ло­ми­ти и мра­мо­ри) и много по-ряд­ко в ан­хид­рит­ни (гипс, ка­мен­на сол) скали, породи разтварящото действие на водата се образуват големи подземни кухини, галерии. В зависимост от времето и начина на образуване пещерите са първични и вторични. Първичните са създадени едновременно с образуването на скалите, застиването на лавата, нарастването на коралите. Вторичните пещери се образуват в съществуващите скали под влияние на външно въздействие - абразия, окарстяване, ледонатрупване. В за­ви­си­мост от разположени­е­то и раз­ме­ри­те си пеще­ри­те са: хо­ри­зон­тал­ни и про­пас­т­ни; ед­но­е­таж­ни и мно­го­е­таж­ни; вод­ни и су­хи. В зависимост от скалите, сред които са образувани пещерите са: карстови (сред варовици, доломити, мрамори, мергели); гипсови; солени – в пластове каменна сол; базалтови и т.н. В пе­ще­ри­те чес­то про­ти­чат под­зем­ни ре­ки, има езе­ра, водопади, вод­ни си­фо­ни и карбонатни об­ра­зу­ва­ния. Най-голямата пещера в света е Мамонтовата в САЩ.

ПЕЩЕРНА ФАУНА (от лат. Fauna - име на римската богиня на горите и полята, покровителката на животните и море) – исторически формирана съвкупност от животни, обитаващи пещерите. Това е обеднена във видово отношение фауна. Това е съвкупност от животни, които живеят под земята, наричани хипогеи. Те са се приспособили към подземния и в частност към пещерния микроклимат с липса на слънчева светлина, сравнително постоянна температура на въздуха, липсата на валежи снежна покривка и т.н. Характерни обитатели: са членестоногите (безкрили насекоми), прилепи, риби, бръмбари, многоножки и т.н. Пещерните обитатели са три групи: а) троглобионти – постоянни подземни слепи и без пигментация обитатели, със забавени жизнени процеси; б) троглофили – живеещи под земята, но и на нея при сходни природни условия; в) троглоксени – прекарващи под земята само част от своя живот.

ПЕЩЕРНИ СКАЛНИ ОБРАЗУВАНИЯ – разнообразни натечни (синтрови) образувания вътре в пещерите с различна форма, големина и местоположение. Характерни са за карстовите пещери. Образувани са чрез отделяне от просмукващите се води на варовито вещество. Скалните образувания имат различна форма и местоположение – на тавана, пода, стените. Образуват се следните форми: сталактити, сталагмити, сталактони, хеликтити, драперии и др..

 ПИК (от фр. pic) – го­лям, ви­сок, ос­тър пла­нин­с­ки връх. Той е ха­рак­те­рен за планините с ал­пийс­ки ре­леф. Формата му може да бъде конусна, пирамидална или друга. По­ня­ко­га пик на­ри­чат и най-ви­со­ка­та точ­ка на пла­ни­на, не­за­ви­си­мо от фор­ма­та на вър­ха.

ПИРОКЛАСТИЧНИ СКАЛИ (от грц. pyr – огън и klao – трошене, чупене) – вид седиментни скали, образувани от наслаган натрошен дребен скален материал (вулкански бомби, вулканска пепел и др.), изхвърлен при изригването на вулкана. С такъв произход са: вулкански туф, вулкански туфити, вукански брекчи, вулкански конгломерати и др. 

ПЛАЖ (от фр. plage)– по­ле­га­та­та на­нос­на част на вод­ни­те ба­сей­ни (оке­а­ни, мо­ре­та, езе­ра, язо­ви­ри, го­ле­ми ре­ки). Пла­жът е раз­по­ло­жен меж­ду мяс­то­то на раз­би­ва­не на вълните и ли­ни­я­та на мак­си­мал­но­то за­ли­ва­не на бре­га от во­да­та. Той е пок­рит от ча­къл и пя­сък. Ха­рак­тер­на осо­бе­ност на пла­жо­ве­те е лип­са­та на рас­ти­тел­ност. Те се об­ра­зу­ват от ру­ши­тел­на­та дей­ност на во­да­та и нас­лаг­ва­не върху част от бре­го­ва­та иви­ца на ча­къ­ла и пясъ­ка.

ПЛАНАЦИЯ (от лат. planum – плоскост, равнина и англ. planation – заравняване)  заравняване на релефа – намаляване различията в релефа под влияние на денудацията в районите на издигане на земната повърхност и акумулация в районите на понижение на земната повърхност. Протича в периодите с незначителни тектонски движения. Намаляването на контрастността става по три начина. 1/. Понижаване на абсолютните и относителните височини чрез отнасяне на изветрителния материал от скалната повърхност и формиране на денудационна повърхнина. 2/. Пренасяне на изветрителния материал в съседните понижени части. 3/. Акумулация на наноси (речни, езерни, морски, ледникови, вулканогенни и др.) в местата с тектонски понижения на земната повърхност и образуването на акумулативни равнини. При влажен климат планацията завършва с образуването на пенеплен, а при сух климат – с педиплен.

ПЛАН НА МЕС­ТНОСТ – вид чер­теж, на кой­то е ма­щаб­но изоб­ра­зе­на мал­ка част от зем­на­та по­вър­х­ност (мес­т­ност, зем­ли­ще, се­ли­ще и др.) вър­ху плос­кост с по­мощ­та на услов­ни зна­ци. Ус­лов­ни­те зна­ци при­ли­чат на са­ми­те изоб­ра­зя­ва­ни обек­ти. Пла­нът на местност по­каз­ва раз­по­ло­же­ни­е­то на обек­ти­те вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност в ума­лен вид. При не­го на­ма­ле­ни­е­то мо­же да бъ­де от 10 до 5000 пъ­ти или ма­ща­бът да е едър – от 1:10 до 1:5000. На пла­но­ве­те на мес­т­ност обик­но­ве­но има обоз­на­че­на по­со­ка­та се­вер. По тях мо­гат да се из­мер­ват раз­с­то­я­ния с пер­гел, ли­ния и ко­нец.

ПЛАН НА СЕЛИЩЕ* от лат. planum - плосък, плосък чертеж) - вид чертеж, изобразяващ върху плоскост територията на населено място; графично изображение на населено място или негови отделни части (зони на труд, отдих, обитаване) в определен мащаб. На него личат разположенията на отделните части на селището, квартали, здания, съоръжения, улици и т.н. Обикновено плановете на селищата имат мащаб от 1:500 до 1:2000. Планът на селище е ре­зул­тат от рабо­та­та за ана­лиз и оценка на при­род­ния, стопанс­кия и демографския потенци­ал и на между­се­лищ­ни­те връзки. Мно­го под­роб­ни са пла­но­ве­те за териториално устройс­т­во на градове­те. 

ПЛА­НЕ­ТА (от гр. planetes – блуждаещ) – го­ля­мо не­бес­но тя­ло, дви­же­що се око­ло Слън­це­то и све­те­що с от­ра­зе­на слън­че­ва свет­ли­на. Раз­ме­ри­те на пла­не­ти­те са зна­чи­тел­но по-мал­ки от те­зи на Слън­це­то. В Слън­че­ва­та сис­те­ма има де­вет го­ле­ми пла­не­ти – Меркурий, Ве­не­ра, Зе­мя, Марс, Юпи­тер, Са­турн, Уран, Неп­тун и Плу­тон, как­то и множест­во мал­ки пла­не­ти (ас­те­ро­и­ди), ко­и­то се дви­жат пре­дим­но меж­ду ор­би­ти­те на Марс и Юпи­тер.

ПЛА­НИ­НА – доб­ре обо­со­бе­на част от зем­на­та по­вър­х­ност, силно разчленена ед­ра фор­ма на релефа с голя­ма от­но­си­тел­на ви­со­чи­на спря­мо мор­с­ко­то рав­ни­ще и съ­сед­ни­те заравнени части. От съседните земи са отделени от подножие на склона или предпланини.  Пла­ни­ни­те се обра­зу­ват чрез из­ди­га­не и на­гъ­ва­не на зем­ни­те плас­то­ве и въздействие­то на вън­ш­ни­те земни си­ли. Те се имат със сил­но раз­ч­ле­не­на по­вър­х­ност и рез­ки проме­ни във висо­чи­ни­те. По форма планините са много разнообразни: масивни, куполообразни, верижни, продълговати, радиални, перести и др.  Ос­нов­ни­те елемен­ти на пла­ни­на­та са подножие, склон, било, седловина, връх. В за­ви­си­мост от своя произход и геоложки строеж планините са: тектонски (гънкови, блокови и блоково-разломни); вулкански (угаснали или действащи вулкани) и ерозионни. В зависимост от висо­чи­на­та си те се поделят на нис­ки (до 1000 м надморска височи­на), средни (от 1000 до 2000 м), ви­со­ки (над 2000 м). Планини­те за­е­мат до ед­на трета от земната повърхност. За тях е ха­рак­тер­на височин­на­та зоналност.

ПЛА­НИ­НО­ОБ­РА­ЗУВА­НЕ, орогенеза – про­дъл­жи­те­лен про­цес на из­ме­не­ние на земна­та по­вър­х­ност, при кой­то се об­ра­зу­ват пла­ни­ни. Под въз­дейс­т­ви­е­то на вът­реш­ни­те зем­ни си­ли част от зем­ни­те плас­то­ве се из­ди­га със ско­рост по-го­ля­ма от ско­рост­та на извет­ря­не­то и пре­мес­т­ва­не­то на из­вет­ре­лия ма­те­ри­ал. В ре­зул­тат на то­ва над­мор­с­ка­та висо­чи­на се по­ви­ша­ва, а ре­ки­те се вси­чат в зем­ни­те плас­то­ве. Планините се образуват и чрез нагъване на земните пластове, разкъсване и разместване, издигане на земните пластове на блокове или пък комбинация от основните причини.

ПЛА­НИН­С­КА ВЕ­РИ­ГА – по­ложителна фор­ма на ре­ле­фа, вид пла­ни­на с ли­ней­но прос­ти­ра­не на го­ля­мо раз­с­то­я­ние, пос­ле­до­ва­тел­но свър­з­ва­не на пла­ни­ни ед­на с дру­га във фор­ма­та на ве­ри­га. Пла­нин­с­ки ве­ри­ги са Кор­ди­ле­ри­те, Ан­ди­те, Урал, Ста­ра пла­ни­на.

 ПЛАНИНСКА ЗЕМЯ* – обширна част от земната повърхност, намираща са в границите на платформа и заравнена в миналото под влияние на денудацията. В по-късен ге­о­лож­ки пери­од е била издигната и значително разчленена под влияние на ерозията. Офор­ми­ли са се масиви, платовидни заравнени части, котловини и  множество отделни ридо­ве. Нап­р. в Юж­на­ Америка са разпо­ло­же­ни Бразилска­та планинска земя и Гвианска­та пла­нин­с­ка зе­мя. Най-голяма по площ и височина е Тибетската планинска земя.

ПЛАНИН­С­КА КЛИ­МА­ТИЧ­НА ОБ­ЛАСТ – кли­ма­тич­на об­ласт, ко­я­то об­х­ва­ща висо­ки­те час­ти на Зе­мя­та. Ней­ни­ят об­х­ват за­ви­си от ге­ог­раф­с­ко­то раз­по­ло­же­ние на планини­те. В Бъл­га­рия об­х­ва­ща ви­со­ка­та част на пла­ни­ни­те над 1000 м над­ мор­с­ка височи­на. Обо­со­бя­ва­не­то и е обус­ло­ве­но от про­мя­на­та на най-важ­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки на ат­мос­фе­ра­та с по­ви­ша­ва­не на над­мор­с­ка­та ви­со­чи­на ка­то по­ни­жа­ва­не на тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха, на ат­мос­фер­но­то на­ля­га­не, ре­жи­ма на ва­ле­жи­те, си­ла­та и ско­рост­та на вет­ро­ве­те. Те­зи ха­рак­те­рис­ти­ки се про­ме­нят по го­диш­ни се­зо­ни, по ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на, през денонощи­е­то, спо­ред из­ло­же­ни­е­то на скло­на и т.н. Пла­нин­с­ка­та кли­ма­тич­на об­ласт се отли­ча­ва с по-хла­ден кли­мат, по-сту­де­на зи­ма, по-про­дъл­жи­тел­но за­дър­жа­не на снеж­на­та пок­рив­ка и прох­лад­но ля­то, по-топ­ла есен и по-хлад­на про­лет. Го­диш­на­та тем­пе­ра­тур­на ам­п­ли­ту­да е под 20^οС.

ПЛАНИНСКА СИСТЕМА – взаимосвързана съвкупност от планини, планински хребети и ридове чрез общо пространствено разположение и простиране, генезис и развитие, сходен морфоложки облик. В нея доминират определен тип планини (гънкови, блокови, вулкански). Младите по възраст планински системи са разположени на границата на литосферните плочи. Например, Алпо-Хималйската планинска система е развита между Евроазиатската от север и Африканската и Индоавстралийската литосферни плочи от юг.

ПЛАНИНСКИ ВЪЗЕЛ – мяс­то­то, в ко­е­то се съ­би­рат или се пре­си­чат два или по­ве­че пла­нин­с­ки хре­бе­та или ве­ри­ги; мяс­то, в ко­е­то би­ло­то на пла­ни­на­та се раз­к­ло­ня­ва в няколко по­со­ки. Пла­нин­с­ки­ят въ­зел обик­но­ве­но е по-ви­сок и по-труд­но­ дос­тъ­пен.

ПЛАНИНСКИ ГРЕБЕН - вж.: Било.

ПЛАНИНСКИ КЛИМАТ  - характерен за планините климат, отличаващ се с понижено атмосферно налягане, по-ниска температура на въздуха, по-висока влажност на въздуха, по-чести ветрове, по-голяма чистота на въздуха и др. в сравнение със съседните равнинни райони. С повишаването на надморската височина се променят елементите на климата и неговите типични черти. Поради това се формират височинни изменения в климатичните характеристики. Във високите планини (обикновено над 2000 – 3000 м. надм. височина) се формира високопланински климат, който по своите характеристики прилича на полярния климат. 

ПЛАНИНСКИ КУРОРТ – (от нем. kurort – лечебно място и планина) – планинско селище (или планинска местност) с използване на природните условия и ресурси и изградена туристическа инфраструктура за развитие на дейности за: отдих и почивка (рекреация); профилактика и лечение; спорт, туризъм и развлечение. Факторите за създаването и развитието на планинските курорти са: а) природни – чист въздух, лятна прохлада, дебела снежна покривка през зимата, слънчево греене, природни скални забележителности, стръмни терени, бързи и чисти реки и езера, богата и разнообразна естествена растителност и др.; б) инфраструктурни – изградена база за нощуване и хранене (хотели, почивни станции, санаториуми, къмпинги, хижи, ресторанти и др.), изградена маркировка за пешеходния туризъм, спортни съоръжения, ски-писти, лифтове, база за развлечения (дискотеки, боулинг, кина и др.). Разновидност на планинските курорти високопланинските ски-курорти, предназначени и разполагащи с условия за упражняване на ски-спортове (ски-бягане, ски-спускане, ски-слалом, биатлон, масово пързаляне със ски и шейни), сноуборд, алпинизъм и др. Сред най-известните в света планински курорти са високопланинските ски-курорти в Алпите (Шамони Франция, Кортина Д′Ампецо Италия, Санкт-Мориц Швейцария, Инсбрук Австрия),  Солт-Лейк Сити и Скуо-Валей (САЩ), Сапоро (Япония) и др. В България най-големите и известни планински курорти са Банско, Боровец, Пампорово, Витоша. 

ПЛА­НИН­С­КИ ЛЕД­НИ­ЦИ – лед­ни­ци, раз­по­ло­же­ни в пла­нин­с­ки­те ра­йо­ни и на­пъл­но под­чи­не­ни на осо­бе­нос­ти­те на ре­ле­фа на пла­нин­а­та и климата (температурни условия и вид и количество на валежите). Тяхното движение зависи от формите на земната повърхност върху, която са образувани и тяхното подхранване. Те за­е­мат обик­но­ве­но горни­те час­ти на до­ли­ни­те и пониже­ни­я­та на пла­нин­с­ки­те скло­но­ве. Пла­нин­с­ки­те лед­ни­ци са: ви­ся­щи – раз­по­ло­же­ни по стръм­ни скло­но­ве; ка­ро­ви (цир­кусни) – ле­жа­щи в цир­ку­си­те по планински­те скло­но­ве; до­лин­ни – под­х­ран­ва­ни от ле­да на ви­ся­щи­те или до­лин­ни­те ледници, ле­жа­щи над стръ­мен от­кос; висящи;  и др. Класифицират се още на: скандинавски (с ледена шапка на плосък връх), алпийски (долинни) и туркестански (образувани от снега на паднали лавини).

ПЛАНИНСКИ РЕКИ – ре­ки, ко­и­то про­ти­чат в пла­нин­с­ки мес­т­нос­ти. Ха­рак­тер­но за тях е, че те­кат в тес­ни сла­бо­раз­ви­ти до­ли­ни със стръм­ни скло­но­ве и труд­но­ раз­ру­ши­ми каме­нис­ти лег­ла. Обик­но­ве­но пла­нин­с­ки­те ре­ки имат мал­ка дъл­бо­чи­на, го­лям нак­лон и ско­рост на те­че­ни­е­то. В тях­на­та дей­ност пре­об­ла­да­ва дъл­бо­чин­на­та еро­зия.

ПЛА­НИН­С­КИ РЕ­ЛЕФ – ре­ле­фът на част от зем­на­та по­вър­х­ност, в ко­я­то доминиращо мяс­то имат пла­ни­ни­те. Пла­нин­с­ки­ят ре­леф се от­ли­ча­ва от дру­ги­те ви­до­ве релеф с по-го­ля­ма над­мор­с­ка ви­со­чи­на и по-го­ля­ма вер­ти­кал­на раз­ч­ле­не­ност. Общо на Земята около 24% от сушата е заета от планини. Най-голям дял има планинският релеф в континента Азия с около 64% от земната повърхност, следван от Северна Америка (36%), Европа (25%), Южна Америка (22%), Австралия (17%) и Африка (3%).   

ПЛАНИНСКИ ПОЧВИ – група почви обособена на географски принцип. Те образувани и разпространени в планините. Отличават се с малка мощност (дълбочина), изобилие на по-едри частици с разнообразен минерален състав, неясен и неоформен почвен профил. Формирани са обикновено при склоново стичане на почвените води, пренасяне на продуктите на почвообразуването от горните и средните части на склона към долните склонове. За тях е характерна височинна почвена зоналност, съответстваща на промените на количеството топлина и влага с увеличаване на надморската височина. Срещат се почвени типове, характерни и за равнините като кафяви горски, сиви горски и др. характерни само за планините са планинско – ливадните почви.

ПЛА­НИН­С­КИ СКЛОН – нак­ло­не­на част от по­вър­х­ност­та на плани­на спря­мо съседни­те рав­ни­ни, по­ле­та, до­ли­ни или дру­ги фор­ми на ре­ле­фа. Пла­нин­с­ки­ят склон е разпо­ло­жен меж­ду под­но­жи­е­то на пла­ни­на­та и ней­но­то би­ло. Пла­нин­с­ки­те скло­но­ве имат дъл­жи­на, нак­лон и из­ло­же­ние (ек­с­по­зи­ция). Характерът им зависи от геоложкия строеж, вида и свойствата на скалите, релефообразуващата дейност на течащата вода, ледниците и карстовите процеси, криогенните процеси, интензивността на склоновите процеси, климата, растителната покривка. Според произхода си са: тектонски (разломни), денудационни (ерозионни, свлачищни, срутищни, абразионни). Според формата планинските склонове са праволинейни, изпъкнали, вдлъбнати (конкавни). Според големината на наклона планинските склонове са: отвесни, стръмни, полегати, стъпаловидни.

ПЛА­НИН­С­КИ ХРЕ­БЕТ – ли­ней­но про­дъл­го­ва­та пла­ни­на или раз­к­ло­не­ние на планина с голяма надморска височина. Хребетите имат яс­но из­ра­зе­ни скло­но­ве, пресичащи се в гор­на­та си част (било). Фор­ма­та и размери­те на пла­нин­с­кия хре­бет за­ви­сят от произ­хо­да, скал­на­та ос­но­ва и вли­я­ни­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли. Най-високата част (билото) може по форма да е: заострена, назъбена (гребен); заоблена; заравнена (част от денудационна повърхност). Склоновете са: симетрични (т.е. почти еднакви по наклон) и асиметрични (различни по наклон); стръмни (с голям наклон) и полегати (с малък наклон). В планинския хребет се включват и някои по-малки по размери планински форми като верижна планина, планински масив, планинско разклонение, отделно възвишение и отделни върхове.

ПЛА­НИН­С­КО-ЛИ­ВАД­НИ ПОЧ­ВИ, умбросоли по ФАО – тип поч­ви от кла­са на мета­мор­ф­ни­те (преобразу­ва­ни­те). Разпространени са в България над горната граница на гората, във високите части на планините. Об­ра­зу­ва­ни са пре­дим­но вър­ху ки­се­ли ска­ли (гнайс, ри­о­лит, гра­нит, си­е­нит, гра­но­ди­о­рит, крис­та­лин­ни шис­ти) при ус­ло­ви­я­та на сил­но пре­се­чен ре­леф с големи нак­ло­ни на скло­но­ве­те и сту­ден и вла­жен кли­мат, под ли­вад­но-трев­на растителност. Пла­нин­с­ко-ли­вад­ни­те поч­ви имат ма­лък ме­та­мор­фен хо­ри­зонт и изо­би­лие на ор­га­нич­но ве­щес­т­во (груб ху­мус). Те са пе­съкли­во-гли­нес­ти и имат ви­со­ка киселинност. Мощността им е 60-80 см. Почвеният им профил не е пълен. Органичната част на хоризонт А е разположена върху натрошена скала. По­де­лят се на три подтипа по системата на ФАО: обик­но­ве­ни или чимови (Umbrosols Orhtic), тор­фе­нис­ти (Umbrosols Histic) и черноземовидни (Umbrosols Mollic). Тревата, растяща върху тях се използва като летни пасища.

ПЛА­НИН­С­КО ПОД­НО­ЖИЕ – вж.: Подножие на планина.

ПЛАН­К­ТОН (от гр. plankton – блуждаещо) – съв­куп­ност­та от най-дреб­ни­те растител­ни (фи­топ­лан­к­тон) и жи­во­тин­с­ки (зо­оп­лан­к­тон) ор­га­низ­ми, ко­и­то жи­ве­ят във водна сре­да, не се дви­жат или па­сив­но се прид­виж­ват за­ед­но с во­да­та чрез вълните и теченията. План­к­то­нът слу­жи за хра­на на мно­го ви­до­ве ри­би. Осо­бе­но бо­га­ти на план­к­тон са во­ди­те око­ло Ан­тар­к­ти­да.

ПЛАНИРОВКА НА ГРАДОВЕТЕ** (от лат. planum  - плосък, плосък чертеж) - формата на застрояване на територията на градовете. В нея има обособяване на различни по специфика градски зони като зони за обитаване, за труд, за отдих и т.н. Според формата на територията планировката може да бъде кръгла, звездообразна, линейна. Според начина на застрояване планировката може да бъде концентрична, радиална, концентрично-радиална и т.н.

ПЛАНОВО СТОПАНСТВО, централизирана планова икономика – тип икономичес­ка сис­те­ма, при ко­я­то про­из­вод­с­т­во­то, тър­го­ви­я­та и раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на произве­де­на­та про­дук­ция се осъ­щес­т­вя­ва от дър­жа­ва­та чрез из­гот­вя­не­то и ре­а­ли­зи­ра­не­то на де­тай­лен дър­жа­вен сто­пан­с­ки план и осъ­щес­т­вя­ва­ не на дър­жа­вен кон­т­рол вър­ху производ­с­т­во­то и ре­а­ли­за­ци­я­та (про­даж­ба­та, раз­п­ре­де­ле­ни­е­то) на го­то­ва­та про­дук­ция. При­съ­ща е за дър­жа­ви­те от со­ци­а­лис­ти­чес­ки тип. Въз­ник­ва и се ут­вър­ж­да­ва ка­то икономичес­ка сис­те­ма през XX век след Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция в Ру­сия и ста­ва доминираща сис­те­ма в Из­точ­на Евро­па. Се­га в све­та са­мо в няколко дър­жа­ви фун­к­ци­о­ни­ра пла­но­ва ико­но­ми­ка.

ПЛАНОВО СТОПАНСТВО* – вж.: Планова икономика.

ПЛАНОСОЛИ (от лат. planus“ - равен, хоризонтален и solum – почва, земя) планосолс –тип почви по системата на ФАО. В тях се включват псевдоподзолисти светлосиви горски, оподзолени канелени горски, канелени псеводподзолисти почви. Отличават се с плътен глинест пласт в почвения хоризонт В. това са повърхностно преовлажнени почви. Темат периодично повърхностно преовлажняване и сух период. Разпространени са на големи и на малки масиви в Предбалкана и в Южна България. Развита са предимно върху платовини заравнености и полегати и дълги склонове, върху елувиални материали изветряла скална основа) от разнообразен произход и с влошен дренаж, при континентален (умерен, преходен и средиземноморски) климат и широколистна горска растителност с наличие на средиземноморски видове. Поделят се на два основни подтипа: 1/. Наситени планосоли (Planosols Eutric), т.е. оподзолени канелени и светлосиви горски почви (с pH>5.2); 2/. (Planosols Distric), т.е. светлосиви горски и канелено-оподзолени (с pH<5 span="">.2).

ПЛАНТАЦИЯ* (от лат. plantatio – садене на растения) – ед­ро зе­ме­дел­с­ко стопанство в тро­пич­ни­те и суб­т­ро­пич­ни­те ра­йо­ни, в ко­е­то се от­г­леж­дат пре­дим­но техничес­ки и про­до­вол­с­т­ве­ни кул­тур­ни рас­те­ния ка­то ка­фе, ка­као, чай, за­хар­на тръс­ти­ка, ба­на­ни, ана­на­си, ка­у­чу­ко­во дър­во, па­мук, тю­тюн и др. План­та­ци­и­те въз­ник­ват след Велики­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия (през XVI-XVIII век) в но­во­зав­ла­де­ни­те от ев­ро­пей­ци­те земи. Пър­во­на­чал­но в тях се из­пол­з­ва роб­с­ки труд. От сре­да­та на XIX век в тях се използва на­е­мен труд. През XIX век цен­тър на план­та­ци­он­на­та сис­те­ма на зе­ме­де­лие ста­ва САЩ. По-къс­но в ня­кои стра­ни на мяс­то­то на план­та­ции се фор­ми­рат ла­ти­фун­дии с използ­ва­не­то на на­е­мен труд. В ня­кои от раз­ви­ва­щи­те се стра­ни план­та­ци­он­но­то земеделие е съх­ра­не­но и досе­га.

ПЛАСТМАСИ (от гр. plastikos – слепен) – смо­ло­об­раз­ни из­кус­т­ве­но по­лу­че­ни химични съ­е­ди­не­ния, от­ли­ча­ва­щи се с мал­ка плът­ност, ус­той­чи­вост на въз­дейс­т­вие от атмос­фер­ния въз­дух (ат­мос­фер­на ко­ро­зия), топ­ло­и­зо­ла­ци­он­на спо­соб­ност и мал­ка твърдост. При наг­ря­ва­не и на­ля­га­не при­е­мат оп­ре­де­ле­на фор­ма, ко­я­то след из­с­ти­ва­не съхра­ня­ват. Плас­т­ма­си­те са: не­на­пъл­не­ни (с един по­ли­мер – по­ли­е­ти­лен, по­лис­ти­рол, полип­ро­пи­лен и др.) и ком­по­зи­ци­он­ни (с до­бав­ка на пъл­ни­те­ли, баг­ри­ла, втвър­ди­те­ли, стаби­ли­за­то­ри и др.).

ПЛАТЕЖЕН БАЛАНС – съ­от­но­ше­ни­е­то меж­ду всич­ки пла­ща­ния, из­вър­ше­ни от даде­на фир­ма или стра­на­та към дру­ги фир­ми или стра­ни за ед­на го­ди­на, по­лу­го­дие и триме­се­чие, месец. В ак­ти­ва (при­хо­да) се включ­ват всич­ки па­рич­ни пос­тъп­ле­ния в ле­во­ве и ва­лу­та, а в па­си­ва (раз­хо­да) – всич­ки пла­ща­ния съ­що в ле­во­ве и ва­лу­та. Пла­теж­ни­ят баланс мо­же да бъ­де: па­си­вен, ко­га­то пла­ща­ни­я­та над­ви­ша­ват пос­тъп­ле­ни­я­та и ак­ти­вен, ко­га­то те са по-мал­ки.

ПЛА­ТО* (от фр. plateau) – 1/. Изпъкнала земна форма на сушевата земна повърхност, издигната във височина равна или вълнообразна сла­бораз­ч­ле­не­на повърхност, ограниче­на от ясно очерта­ни отко­си (стръм­ни склоно­ве) от съ­сед­ни­те равнинни пространства. В зависимост от начина на тяхното образуване платата са: а) структурни – хоризонтални или слабо нахълмени устойчиви на ерозията и разположени на повърхността земни пластове, обикновено от седиментни скали; б) вулканични – земната повърхност е заравнена от вулканска лава, запълнила неравностите на предишния релеф; в) денудационни – издигнати стари денудационни равнини; г) планински – заравнени вътрешни части на планински райони с материали от съседните планини. 2/. Издигнати в морското дъно заравнени повърхности, оградени от стръмни склонове.   

ПЛАТФОР­МА (от фр. plate-forme – плоска форма) – ед­на от ос­нов­ни­те струк­тур­ни фор­ми на зем­на­та ко­ра с площ от ня­кол­ко ми­ли­о­на квад­рат­ни ки­ло­мет­ра. Ха­рак­те­ри­зи­ра се с нез­на­чи­тел­ни дви­же­ния на зем­ни­те плас­то­ве и маг­ме­ни про­це­си. Плат­фор­ма­та е изгра­де­на от хо­ри­зон­тал­но раз­по­ло­же­ни зем­ни плас­то­ве от се­ди­мен­т­ни ска­ли (надстройка), под ко­и­то има по-ста­ри и здра­ви плас­то­ве от магме­ни и ме­та­мор­ф­ни ска­ли (цо­къл). По вид плат­фор­ми­те са кон­ти­нен­тал­ни и оке­ан­с­ки. По­вър­х­ност­та на континентални­те платфор­ми е за­ рав­не­на и поч­ти не от­ра­зя­ва гън­ко­ви­те струк­ту­ри на скали­те, ле­жа­щи в тех­ни­те основи (цо­къ­ла). Те се по­ де­лят на пло­чи и щи­то­ве. Щи­то­ве­те ня­мат се­ди­мен­т­ни  ска­ли на по­вър­х­ност­та, а тя е из­г­ра­де­на от ого­ле­ни­те ста­ри зем­ни пласто­ве. В пло­чи­те вър­ху старите ме­та­мор­ф­ни ска­ли обик­но­ве­но са раз­по­ло­же­ни де­бе­ли ута­еч­ни (се­ди­мен­т­ни) пласто­ве от ска­ли. В кон­ти­нен­тал­ни­те плат­фор­ми мо­же да има и пла­ни­ни, об­ра­зу­ва­ни чрез из­ди­га­не на ста­ри за­рав­не­ни час­ти от плат­фор­ми­те (напр. Бразил­с­ка пла­нин­с­ка зе­мя). Кон­ти­нен­тал­ни­те плат­фор­ми дос­ти­гат де­бе­ли­на до 30-40 км, а оке­ан­с­ки­те са зна­чи­тел­но по-тън­ки.

ПЛАТФОРМЕН ЦОКЪЛ (ФУНДАМЕНТ) – долният етаж на вертикалния разрез на платформа, изграден от нагънати разломени, метаморфозирани и често споени с магмени скали пластове. Когато изветрянето, ерозията и денудацията са разрушили и  отнесли надстройката и скалите на фундамента са на повърхността се образува платформен щит.  

ПЛАТФОРМЕНА НАДСТРОЙКА – горният (повърхностния) пласт от скалите на континентална платформа. Отделена е от фундамента на платформата с повърхност, в която ясно личат различията в геоложкия строеж и разположението на земните пластове.  Обикновено това са седиментни хоризонтално или полегато залягащи различни земни пластове. Например, в Дунавската равнина платформената надстройка е с дебелина до 10-12 км. изградена от варовици, мергели, глини, льос и др. скали. 

ПЛАТФОРМЕНА СТРУКТУРА – вж: Платформа.

ПЛЕЙСТОЦЕН (от гр. pleistos – най-много) – пър­ва­та и най-про­дъл­жи­тел­на геоложка епо­ха на ква­тер­не­ра. Об­х­ва­ща лед­ни­ко­ви­те и меж­ду­лед­ни­ко­ви­те пе­ри­о­ди. През плейс­то­це­на в Бъл­га­рия са за­ле­дя­ва­ни ви­со­ки­те час­ти на Ри­ла и Пи­рин, от­ло­жен е льо­сът в Ду­нав­с­ка­та рав­ни­на, про­ме­не­на е рас­ти­тел­ност­та под вли­я­ние на про­ме­ни­те на кли­ма­та.

ПЛИОЦЕН (от гр. pleion – голям и kainos – нов) – пе­та­та по ред ге­о­лож­ка епо­ха на Не­о­зойс­ка­та ера и вто­ра­та от не­о­ген­с­кия пе­ри­од, след­ва­ща след ми­о­це­на. След нея след­ва плейс­то­це­нът от ква­тер­нер­ния пе­ри­од. По­де­ля се на два ета­жа – дак и ру­ман. През плиоцена има ре­ду­ва­не на ета­пи на по-бър­зо из­ди­га­не на пла­ни­ни­те и пе­ри­о­ди на относите­лен по­кой със за­сил­ва­не на де­ну­да­ци­я­та. Об­ра­зу­ва­ли се две де­ну­да­ци­он­ни повърх­ни­ни – ста­роп­ли­о­цен­с­ка и мла­доп­ли­о­цен­с­ка. Кли­ма­тът през пли­о­це­на е бил то­пъл и вла­жен, а рас­ти­тел­ност­та е би­ла обил­на.

ПЛИТКИ ПОЧВИ, Leрtosols по ФАО – тип почви с малка мощност, без структуриране, с един почвен хоризонт, разположен върху здравата скала. Имат незначително плодородие, висока киселинност. Разпространени са в планинските райони и възвишения, в райони с карбонатни и силикатни скали. Поделят се на три подтипа: 1/. Литосоли (Lithic Leptosols); 2/. Ранкери (Umbric.Leptosols); 3/. Рендзини (Rendzic Leptosols).

ПЛО­ДО­РО­ДИЕ НА ПОЧ­ВА­ТА – ос­нов­но свойс­т­во на поч­ва­та, из­ра­зя­ва­що се в нейна­та спо­соб­ност да оси­гу­ря­ва на рас­те­ни­я­та ор­га­нич­ни ве­щес­т­ва, ми­не­ра­ли, вла­га и др. и да да­ва ре­кол­та. То  мо­же да бъ­де ес­тес­т­ве­но, по­тен­ци­ал­но и ико­но­ми­чес­ко. Сил­но зависи от съ­дър­жа­ни­е­то на ху­мус в гор­ния поч­вен слой. Най-важ­ни­те фак­то­ри за почвеното пло­до­ро­дие са наличието на: хра­ни­тел­ни ве­щес­т­ва; дос­тъп­на за рас­те­ни­я­та влага; поч­вен въз­дух; благоприятен ме­ха­нич­ен със­тав; дей­ност на мик­ро­ор­га­низ­ми­те и др. Дейс­т­ви­е­то на те­зи фак­то­ри за поч­ве­но­то пло­до­ро­дие е в пря­ка за­ви­си­мост от кли­ма­та, скал­на­та ос­но­ва, ре­ле­фа, рас­ти­тел­на­та пок­рив­ка и на­чи­ни­те на об­ра­бот­ва­не и из­пол­з­ва­не на поч­ви­те. Поч­ве­но­то пло­до­ро­дие на­ма­ля­ва, ко­га­то в поч­ва­та има лес­но­ раз­т­во­ри­ми со­ли.

ПЛОСКОСТНА ЕРОЗИЯ (от лат. erosio – разяждане) – вид ерозия на земната повърхност, осъществявана от стичащата се по повърхността вода при продължителни валежи. Водата отнася към подножието на склоновете част от изветрителния материал от скалите и частици от горния почвен пласт. В резултат склоновете стават по-полегати, понеже се отнема от повърхността на склона в неговата горна и средна част, а материала се акумулира в подножието. В резултата от плоскостната ерозия се образуват ерозионни бразди и ровини. Тя зависи от наклона и дължината на склона, скалната основа и почвата, наличието на растителна покривка, интензивността и продължителността на валежите, скоростта на снеготопенето, начина на обработването на почвите и т.н.

ПЛО­ЧА – част от зем­на­та ко­ра в пре­де­ли­те на плат­фор­ма, къ­де­то нагъ­на­та­та ос­но­ва е по­тъ­на­ла и е пок­ри­та с хо­ри­зон­тал­ни или сла­бо нак­ло­не­ни плас­то­ве. Пло­ча­та е ус­лож­не­на с раз­но­об­раз­ни струк­ту­ри (си­нек­ли­зи и ан­тек­ли­зи).

ПЛУТОН (по името на бога на подземното царство) – вид голямо магмено интрузивно тяло, разположено в земните недра. Образувано е чрез внедряване на магма, която постепенно изстива, втвърдява се и се образуват здрави магмени скали. Плутоните имат различна големина и форма и носят различни имена – щок, батолит, лаколит, лополит и др.  

ПОВЪРХНОСТЕН ОТТОК – про­цес на пре­мес­т­ва­не на во­да­та по зем­на­та повърхност под вли­я­ние на си­ла­та на те­жест­та. Водата се тече от по-високите части на земната повърхност към по-ниските и в крайна сметка се влива в моретата и океаните или в падини по земната повърхност.  По­вър­х­нос­т­ни­ят от­ток се де­ли на скло­нов (по наклона на терена) и лег­ло­ви (по речното легло и леглата на временните потоци). Скло­но­ви­ят от­ток се об­ра­зу­ва за смет­ка на дъж­дов­ни­те и снеж­ни­те во­ди и се из­вър­ш­ва по зем­на­та по­вър­х­ност без стро­го оп­ре­де­лен път. Лег­ло­ви­ят от­ток ста­ва в реч­но­то лег­ло, дъ­но на ов­раг, де­ре и т.н. В не­го мо­гат да учас­т­ват и под­зем­ни во­ди.

ПОВЪРХНОСТНА ЕРОЗИЯ – из­ми­ва­не на по­вър­х­нос­т­ния слой на поч­ва­та под дейст­ви­е­то на про­лив­ни­те дъж­до­ве, сне­го­то­пе­не­то и ледотопенето. По­вър­х­нос­т­на­та еро­зия во­ди до на­ма­ля­ва­не на мощ­ност­та на поч­ве­ния слой пре­дим­но за смет­ка на най-гор­ния хуму­сен слой, а то­ва во­ди до на­ма­ля­ва­не на пло­до­ро­ди­е­то на об­ра­бот­ва­е­ми­те поч­ви.

ПОВЪРХНОСТНИ КАРСТОВИ ФОРМИ (повърхностен карст) – група от карстови форми, развити върху земната повърхност. По-голямата част от тях са негативни форми, образувани чрез: разтваряне на скалите; разтваряне и механично отнасяне; смесено. Образуват се следните форми: вдлъбнати (карстови падини) - кари, валози, ували, понори, карстова фуния (яма), сухи долини (суходолия), слепи долини, котловини; равнинни - карстови полета; изпъкнали – обикновено остатъчни карстови височини (хуми).

ПО­ВЪР­ХНОС­ТНОТЕЧАЩИ ВО­ДИ – во­ди­те, ко­и­то пос­то­ян­но или вре­мен­но се нами­рат вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност във фор­ма­та на раз­лич­ни ви­до­ве вод­ни обек­ти. Към повър­х­нос­т­но­ те­ча­щи­те во­ди се от­на­сят во­ди­те на ре­ки­те, вре­мен­ни­те по­то­ци, езе­ра­та, блатата, язо­ви­ри­те, лед­ни­ци­те и снеж­на­та пок­рив­ка.

ПОГРЕБАН (ИЗКОПАЕМ) КАРСТ – карст, който няма повърхностни форми, тъй като разтворимите скали са разположени под други земни пластове от неразтворими скали или пък образуваните в минало време карстови форми са запълнени и покрити от по-млади седиментни скали. Погребаният карст е разположен под съвременният ерозионен базис.

ПОДВОДЕН РЕЛЕФ – ре­леф, кой­то е ха­рак­те­рен за дъ­но­то на вод­ни­те ба­сей­ни. Обра­зу­ван е пре­дим­но под вли­я­ни­е­то на вът­реш­ни­те зем­ни си­ли. Съ­щес­т­ву­ват под­вод­ни хре­бе­ти, пла­та, под­вод­ни до­ли­ни, под­вод­ни каньо­ни, дъл­бо­ко­вод­ни кот­ло­ви­ни и т.н.

ПОД­ВОД­НА ОК­РА­И­НА НА КОН­ТИ­НЕН­ТА – пе­ри­фер­на об­ласт на дъ­но­то на Светов­ния оке­ан. По ге­о­лож­ки стро­еж и ре­леф пред­с­тав­ля­ва про­дъл­же­ние на су­ше­ва­та част на кон­ти­нен­та. Под­вод­на­та ок­ра­йнина на кон­ти­нен­та включ­ва шелф, кон­ти­нен­та­лен склон и кон­ти­нен­тал­но под­но­жие.

ПОД­ВОД­НИ ХРЕ­БЕ­ТИ – про­дъл­го­ва­ти пла­нин­с­ки об­ра­зу­ва­ния на дъ­но­то на океаните и мо­ре­та­та. От­дел­ни вър­хо­ве на под­вод­ни­те хре­бе­ти се по­каз­ват над во­да­та ка­то ос­т­ро­ви. Най-го­ле­ми са сре­дин­но­о­ке­ан­с­ки­те хребе­ти(СОХ).

ПОДДЪРЖАН РЕЗЕРВАТ – вид защитена територия, създадена за опазване на екосистеми, включващи редки и/или застрашени диви растителни и животински видове и местообитанията им. В поддържаните резервати се провеждат целенасочени дейности за: възстановяване на популации на растителни и животински видове и/или условия на местообитанията им; опазване на генетичните ресурси. В тях могат да се провеждат:  научни и образователни дейности; екологичен мониторинг; събиране на семенен материал, диви растения и животни с научна цел и/или за възстановяването им на други места; провеждане на поддържащи, направляващи, регулиращи или възстановителни мерки.

ПОДЗЕМЕН ОТТОК – пре­мес­т­ва­не­то на под­зем­ни­те во­ди под вли­я­ние на си­ла­та на те­жест­та и на­ля­га­не­то през по­ри, пук­на­ти­ни, ку­хи­ни и дру­ги в зем­ни­те плас­то­ве. Подземни­ят от­ток е част от кръ­гов­ра­та на во­да­та. Из­мер­ва се в ли­тър за се­кун­да (л/сек.) на квад­ра­тен ки­ло­ме­тър или със слоя во­да в ми­ли­мет­ри го­диш­но, в ку­би­чес­ки мет­ри на деноно­щие и ку­би­чес­ки ки­ло­мет­ри го­диш­но.

ПОД­ЗЕМ­НИ ВО­ДИ – во­ди­те, ко­и­то се на­ми­рат в по­ри­те, ка­вер­ни­те (ку­хи­ни­те) и пукна­ти­ни­те на ска­ли­те от гор­на­та част на зем­на­та ко­ра. Те учас­т­ват в об­щия кръ­гов­рат на во­да­та в при­ро­да­та. Ска­ли­те, в ко­и­то се на­ми­рат, се на­ри­чат во­до­нос­ни, а на­си­те­ни­те с вода плас­то­ве – во­до­нос­ни плас­то­ве или хо­ри­зон­ти. Подземните води имат раз­но­об­ра­зен хи­ми­чен със­тав. Според мястото на тяхното акумулиране са: по­ро­ви, пук­на­тин­ни и карстови. Прието е подземните води да се групират на грунтови, артезиански (напорни), карстови, минерални (термални). Скоростта на тяхното движение е малка – от 0.1 м до 10 метра в денонощие. При излизането им на земната повърхност образуват извори.

ПОДЗЕМНИ КАРСТОВИ ФОРМИ - група от карстови форми, развити под земната повърхност. По-голямата част от тях са с формата на кухини с различни размери – вертикални, хоризонтални и наклонени канали, пропасти и пещери (разширени камбаноподобни канали) и карстови форми в тях. Образувани чрез разтваряне на варовитите и анхидритните скали от течащата под земята вода и отнася от нея на разтвореното вещество. Различават три типа подземни карстови форми: а) епикарст – подземни канали и кухини, започващи от понор; б) мезокарст – хоризонтални канали и галерии, отвеждащи водата на земната повърхност; в) хипокарст – дълбочинни сифонни канали, разположени под ерозионния базис, в които водата се движи под налягане.

ПОД­ЗО­ЛИС­ТИ ПОЧ­ВИ – поч­ви, об­ра­зу­ва­ни в ре­зул­тат на про­це­са на опод­зо­ля­ва­не, про­ти­чащ при вла­жен и умерено хла­ден кли­мат, под иг­ло­лис­т­на гор­с­ка рас­ти­тел­ност и много често върху ледникови наслаги. Под­зо­лис­ти­те поч­ви имат груб ху­мус и сив цвят. Имат промивен режим, дължащ се на преобладаване на валежите над изпарението. В горния слой има малко хумус, тъй като хранителните вещества са измити от просмукващите се води и са отложени в по-ниските почвени хоризонти. Ха­рак­тер­ни са за тай­га­та в Ев­ро­па, Азия и Се­вер­на Аме­ри­ка. Подзолистите почви са слабоплодородни, но при наторяване могат да­ват срав­ни­тел­но доб­ра ре­кол­та.

ПОДЗОЛООБРАЗУВАНЕ– вж.: Оподзоляване.

ПОДНОЖИЕ НА ПЛАНИНА, планинско подножие – тяс­на иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност с пре­ход­но по­ло­же­ние меж­ду пла­ни­на и съ­сед­на рав­ни­на, ни­зи­на, по­ле и др.. То има ма­лък нак­лон в срав­не­ние с пла­нин­с­кия склон, в чи­я­то ос­но­ва се до­пи­ра. Об­ра­зу­ва се при нас­лаг­ва­не на де­лу­ви­ал­ни, про­лу­ви­ал­ни и скло­но­ви ма­те­ри­а­ли, как­то и при сли­ва­не­то на ня­кол­ко съ­сед­ни на­нос­ни ко­ну­са. Под­но­жи­е­то е раз­по­ло­же­но меж­ду две пре­чуп­ки на зем­на­та по­вър­х­ност – гор­на, ко­я­то го от­де­ля от пла­нин­с­кия склон, и дол­на, ко­я­то го от­де­ля от рав­ни­на­та (по­ле­то).

ПОД­С­ТИ­ЛА­ЩА ПО­ВЪР­ХНИ­НА – зем­на (вод­на или су­ше­ва) по­вър­х­ност за­ед­но с рас­ти­тел­на­та пок­рив­ка, ко­я­то опи­ра в ат­мос­фе­ра­та. По­с­ти­ла­ща­та по­вър­х­ни­на и атмосфер­ни­ят въз­дух осъ­щес­т­вя­ват об­мен на топ­ли­на и вла­га и си вли­я­ят вза­им­но. Различи­я­та в пос­ти­ла­ща­та по­вър­х­ни­на оказ­ват съ­щес­т­ве­но вли­я­ние на ат­мос­фе­ра­та, а чрез нея вър­ху вре­ме­то и климата.

ПОЗЕМЛЕНИ РЕСУРСИ – вид природни ресурси, включващи годната за използване от човека част от земната повърхност за неговия живот и стопанска дейност. Те са природната основа за териториално разположение на селищата и стопанските обекти. Поземлените ресурси са главно средство за производство за селското стопанство. Характеризират се по площ на територията, релеф и почвена покривка. Структурата на поземлените ресурси включва: използваните земеделски площи (обработваеми земи, трайни насаждения, ливади и пасища); гори и храсталаци; слабо продуктивни и непродуктивни земи; земи, заети от селища; пътища; промишлени предприятия и т.н.. С най-голямо стопанско значение са обработваемите земи, понеже те осигуряват преобладаващата част от храните за хората, но те са само около 11% от площта на поземлените ресурси.  Поземлените ресурси, особено обработваемите земи са крайно неравномерно териториално разположени. Най-значими са ресурсите на обработваеми земи в лесостепите и степите на умерения пояс, горските райони на тропиците и субтропиците. Добре осигурени с поземлени ресурси са Русия, Аржентина, Канада, Австралия, Украйна и др. страни.

ПО­ЗИ­ТИВ­НИ ФОР­МИ НА РЕ­ЛЕ­ФА – вж.: По­ло­жи­тел­ни фор­ми на ре­ле­фа.

ПОЙМА - (от рус. пойма) -  част от дъното на речна долина във формата на равна или леко наклонена заливна речна тераса. Залива се от речните води при пълноводие и наводнение. В зависимост от височината над равнището на речната вода поймата е висока (много рядко заливана) и ниска (ежегодно и по-често заливана). На височина достига от няколко сантиметра до няколко метра. Образува се от наносни материали. В някои места край реката може да няма пойма, но на други тя може да има ширина от няколко километра. Реките в низините и равнините образуват широки заливни речни тераси. В планините пойма има само на отделни места в речната долина. Върху поймата се образуват плодородни алувиални почви. Те са е покрити от ливадна растителност, храсти или гора.

ПОЙМЕНИ ЕЗЕРА – вж.: Крайречни езера.  

ПОЛ­ДЕ­Р* (от хол. polder) – отвоювана от морето суша; отделена и защитена от морето крайбрежна низина (марши), образувана чрез прегражда­не с насипи от земя (диги). Низина­та се нами­ра под мор­с­ко­то равнище и се обработ­ва. Най-характерни са полде­ри­те по крайбрежията на Нидер­лан­дия.

ПОЛЕ – на­и­ме­но­ва­ние на ши­ро­ко и рав­но су­ше­во прос­т­ран­с­т­во с раз­лич­на над­мор­с­ка ви­со­чи­на, обик­но­ве­но об­рас­ло с рас­ти­тел­ност. Мо­же да включ­ва в се­бе си ни­зи­на, равнина, дъ­но на кот­ло­ви­на. Нап­ри­мер Со­фийс­ко по­ле, Сан­дан­с­ко-Пет­рич­ко по­ле и др.

ПОЛЕДИЦА – тънък ле­ден слой, об­ра­зу­ван вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност и пред­ме­ти­те по нея по­ра­ди зам­ръз­ва­не­то на вод­ни кап­ки. По­ле­ди­ца­та се об­ра­зу­ва, ко­га­то пре­ох­ла­де­ни кап­ки дъжд се до­кос­нат до ня­как­ва твър­да по­вър­х­ност. Тя обик­но­ве­но се об­ра­зу­ва при нах­лу­ва­не на то­пъл фронт (топ­ла въз­душ­на ма­са из­мес­т­ва сту­де­на) през сту­де­но­то полуго­дие на го­ди­на­та.

ПОЛЕЗАЩИТНИ ГОРСКИ ПОЯСИ – съз­да­де­ни от чо­ве­ка гор­с­ки на­саж­де­ния, пред­наз­на­че­ни за бор­ба с вет­ро­ве­те и вод­на­та еро­зия. За бор­ба с вет­ро­ве­те се за­саж­дат пер­пен­ди­ку­ляр­но на по­со­ка­та на до­ми­ни­ра­щи­те сил­ни вет­ро­ве, а за бор­ба с еро­зи­я­та по нак­ло­не­ни­те те­ре­ни – по по­со­ка на хо­ри­зон­та­ли­те на скло­но­ве­те, нап­реч­но на сти­ча­не­то на во­да­та по зем­на­та по­вър­х­ност. През зи­ма­та по­ле­за­щит­ни­те по­я­си оси­гу­ря­ват по-равномер­но раз­п­ре­де­ле­ние на сне­га по по­вър­х­ност­та и пред­паз­ва­не на по­се­ви­те от измръзва­не.

ПОЛЕЗНИ ИЗКОПАЕМИ* – при­род­ни об­ра­зу­ва­ния или ве­щес­т­ва, ко­и­то се използват от чо­ве­ка в ес­тес­т­ве­ния им вид или след пре­ра­бот­ка. Би­ват твър­ди, теч­ни и газообразни. По про­из­ход са ор­га­нич­ни и не­ор­га­нич­ни. На­ми­рат се в зем­на­та ко­ра и на дъното на вод­ни ба­сей­ни. Най-често се групират на: го­рив­ни, руд­ни (ме­тал­ни) и не­руд­ни (неметални). Имат различно разпространение по територията на страната. Находищата са в пряка връзка с геложките процеси и палеогегорафските условия в миналото. България е бедна на горивни полезни изкопаеми (нефт, природен газ и калорични видове въглища), сравнително добре осигурена със запаси на руди на цветните метали (мед, олово, цинк и някои редки метали, злато), почти липсват находища на качествени руди на черните метали (желязна, хромова), но страната разполага с разнообразни и качествени нерудни полезни изкопаеми. 

ПОЛИАНДРИЯ (от  грц. polis – много и andros – мъж) – многомъжество, остаряла форма на групов брак. Характерно е, че жената има няколко мъже, които може да са братя или помежду си да не са в родствена връзка. Съществува до края на XIX век при алеутите и ескимосите в Северна Америка, до XX век и сред някои народи в Тибет и Северна Индия.

ПОЛИГАМИЯ (от  грц. polis – много и gamos – брак) – многобрачие, остаряла форма на групов брак. Има две разновидности: полиандрия (многомъжество) и полигиния (многоженство).

ПОЛИГИНИЯ (от  грц. polis – много и gyne – жена) – многоженство, остаряла форма на групов брак, при който мъжът има повече от една жена. Жените може да са сестри или между тях да няма родство. Съхранена форма до наши дни предимно в мюсюлманските народи.

ПОЛИВНО ЗЕМЕДЕЛИЕ – вид зе­ме­де­лие, за ко­е­то са ха­рак­тер­ни об­ра­бот­ка на земята и от­г­леж­да­не на сел­с­кос­то­пан­с­ки кул­ту­ри чрез на­по­я­ва­не с во­да. Чрез по­ли­ва­не­то се уве­ли­ча­ва пло­до­ро­ди­е­то на поч­ва­та и до­би­ви­те от от­г­леж­да­ни­те рас­те­ния. Раз­ви­то е  пре­дим­но в ни­зин­и­те и рав­нин­ни­те ра­йо­ни, къ­де­то през пе­ри­о­да на раз­ви­тие на растенията не дос­ти­га вла­га.

ПОЛИГРАФИЧЕСКА ПРОМИШЛЕНОСТ (от гр. polis – мно­ го и grapho – пиша) – от­ра­съл на про­миш­ле­ност­та, обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за про­из­вод­с­т­во на печатна про­дук­ция – кни­ги, бро­шу­ри, спи­са­ния, вес­т­ни­ци и др. Ос­нов­на­та из­пол­з­ва­на суро­ви­на е хар­ти­я­та. По­лиг­ра­фи­чес­ка­та про­миш­ле­ност е ма­те­ри­ал­но-тех­ни­чес­ка­та ос­но­ва за раз­ви­ти­е­то на из­да­тел­с­ка­та дей­ност. В за­ви­си­мост от ха­рак­те­ра на про­из­вод­с­т­во­то се обо­со­бя­ват пред­п­ри­я­тия за цве­тен пе­чат, оф­се­тов пе­чат и др. По­лиг­ра­фи­чес­ки­те предприятия, ко­и­то из­вър­ш­ват ня­кол­ко ви­да пе­чат, обик­но­ве­но се на­ри­чат ком­би­на­ти.

ПОЛИМЕТАЛНИ РУДИ (от гр. polis – много и от гр. metallon и руда) – гру­па минера­ли, об­ра­зу­ва­щи аг­ре­га­ти от ко­и­то след пре­ра­бот­ка се по­лу­ча­ват раз­лич­ни ме­та­ли – оло­во, цинк, мед, среб­ро, кад­мий, ин­дий и др. В за­ви­си­мост от пре­об­ла­да­ва­щи­те ми­не­ра­ли би­ват: олов­но-цин­ко­ви; мед­но-по­ли­ме­тал­ни; сре­бър­но-по­ли­ме­тал­ни и др. Полиметалните руди, преди топенето им, се подлагат на обогатяване (флотация). Големи находища на полиметални руди има в Канада, САЩ, Китай, Русия и др. страни. В България по-широко са разпространени оловно-цинковите полиметални руди.

ПОЛИТИКА (от гр. politikos – из­куст­во за уп­рав­ле­ние на дър­жа­ва­та) – сфе­ра на дей­ност в об­щес­т­во­то, свър­за­на с уп­рав­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та, с от­но­ше­ни­е­то към власт­та. Вся­ко об­щес­т­ве­но ре­ше­ние има по­ли­ти­чес­ки ха­рак­тер, ако то е свър­за­но с власт­та. Полити­ка­та е об­щес­т­ве­на дей­ност, из­ра­зя­ва­ща оп­ре­де­ле­ни, обик­но­ве­но пре­об­ла­да­ва­щи ин­те­ре­си. Тя има голяма самостоятелност и оказва силно влияние върху икономиката и другите сфери на обществото. В съв­ре­мен­ни ус­ло­вия се осъ­щес­т­вя­ва чрез по­ли­ти­чес­ки­те пар­тии. По­ли­ти­ка­та би­ва вът­реш­на и вън­ш­на, а в за­ви­си­мост от ней­но­то съ­дър­жа­ние – ико­но­ми­чес­ка, со­ци­ал­на, кул­тур­на, об­ра­зо­ва­тел­на, во­ен­на, де­мог­раф­с­ка и т.н.

ПОЛИТИКОГЕОГРАФСКИ И ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ШКОЛИ* - политикогеографски и геополитически направления, основаващи се на единство и приемственост във възгледите  традициите, общност и приемственост в принципите и методите на изследване. Основоположник на немската политикогеографска школа е Ф.Ратцел. В съвременни условия добре оформени геополитически шоколи имат САЩ, Франция и Русия. Например, във френската геополитическа школа се развиват и осъществяват идеите на Елизе Реклю и Видал де Ла Блаш, а в съвременни условия - на Ив Лакост. В Русия в съвремнни условия се формират две основни геополитически направления - атлантизъм (европеизъм) и евразийство.

ПОЛИТИКОГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ* – местоположението и влиянието върху една страна на световни по­ли­ти­чес­ки, ико­но­ми­чес­ки и во­ен­ни съ­ю­зи и ор­га­ни­зации, вли­я­ни­е­то вър­ху нея на ве­ли­ки­те си­ли, как­то и от­но­ше­ни­я­та със съ­сед­ни­те и дър­жа­ви. То вли­яе вър­ху фор­ми­ра­не­то на те­ри­то­ри­я­та стра­ната, ней­ни­те по­ли­ти­чес­ки гра­ни­ци, външно­по­ли­ти­чес­ки при­о­ри­те­ти и е сил­но про­мен­ли­во през раз­лич­ни­те ис­то­ри­чес­ки епохи. Осо­бе­на раз­но­вид­ност на по­ли­ти­ко­ге­ог­раф­с­ко­то по­ло­же­ние е во­ен­но-ге­ог­раф­с­ко­то.

ПОЛИТИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ* – дял на ге­ог­раф­с­ка­та на­у­ка, изу­ча­ва­ща териториал­но-по­ли­ти­чес­ка­та ор­га­ни­за­ция на об­щес­т­во­то, за­ко­но­мер­нос­ти­те на ней­но­то фор­ми­ра­не и раз­ви­тие в кон­к­ретни­те ис­то­ри­чес­ки ус­ло­вия. По­ли­ти­чес­ка­та ге­ог­ра­фия е нау­ка за прос­т­ран­с­т­ве­но­то про­яв­ле­ние на по­ли­ти­ка­та. Тя об­х­ва­ща изу­ча­ва­не­то на територи­ал­но-прос­т­ран­с­т­ве­ни­те сис­те­ми (дър­жав­ни гра­ни­ци, ад­ми­нис­т­ра­тив­ни гра­ни­ци, цен­т­ро­ве на уп­рав­ле­ни­е­то, пар­тии, об­щес­т­ве­ни дви­же­ния и др.), фун­к­ци­о­ни­ра­щи на опреде­ле­на те­ри­то­рия и др.  По­ли­ти­чес­ка­та ге­ог­ра­фия от­де­ля осо­бе­но вни­ма­ние на разполо­же­ни­е­то и съ­от­но­ше­ни­е­то на по­ли­ти­чес­ки­те си­ли и яв­ле­ния, свър­з­ва­не­то на полити­чес­ки­те про­це­си с при­род­на­та сре­да и со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка­та струк­ту­ра на страна­та или гру­па стра­ни. За на­ча­ло на съв­ре­мен­на­та по­ли­ти­чес­ка ге­ог­ра­фия мо­же да се при­е­ме 1897 г., ко­га­то из­ли­за от пе­чат кни­гата на Ф.Рат­цел  “По­ли­ти­чес­ка географи­я”.

ПОЛИТИЧЕСКА ЕМИГРАЦИЯ (от лат. emigro – преселване, изселване) – изселване от една страна на лица, които са обект на политическо преследване от управляващите. В страната, в която се установяват получават политическо убежище и най-често са без статут на гражданство. Особено големи са политическите емиграции при остри политически конфликти, и военни действия.

ПОЛИТИЧЕСКА КАРТА* – вид тематична ге­ог­раф­с­ка кар­та, главното съдържание на която е изобразяването на: политическа принадлежност на териториите - цялата Земя, от­де­лен кон­ти­нент или ре­ги­он; политически явления и влияния; резултати от избори и др. Политическите карти имат географска основа, която улеснява ориентирането по тях - брегова линия, големи водни басейни, реки и езера, големи градове и т.н. Характерни елементи на политическите карти на света и на континентите са: на­не­се­ните с различен цвят те­ри­то­ри­и­ на дър­жа­ви­те, техните граници, столици и по-големи градове. В територия­та на дър­жа­ви­те с фе­де­рал­но ус­т­ройс­т­во мо­гат да бъ­дат на­не­се­ни и гра­ни­ци­те на ав­то­ном­ни­те те­ри­то­рии (ре­пуб­ли­ки, про­вин­ции, об­лас­ти, кан­то­ни и т.н.).

ПОЛИЦЕНТРИЧНА ТЕОРИЯ* за поява на човека (от гр. poly  - много и център) - теория за произхода на човека едновременно в много центрове (огнища), най-малко в 4 - Централна Африка, Южна Европа, Източна Азия и Зондските острови.

ПОЛОВА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – гру­пи­ра­не на на­се­ле­ни­е­то чрез разп­ре­де­ле­ни­е­то му по пол – гру­пи на мъ­же­те и на же­ни­те. Те имат раз­лич­ни ана­то­мич­ни и фун­к­ци­о­нал­ни осо­бе­нос­ти, раз­лич­на со­ци­ал­на ро­ля в об­щес­т­во­то и в се­мейс­т­во­то. Полова­та струк­ту­ра за­ви­си от раж­да­е­мост­та, смър­т­ност­та и миг­ра­ци­и­те (пре­сел­ва­ни­я­та) и продължителността на живота. Бла­гоп­ри­ят­на­та по­ло­ва струк­ту­ра се от­ра­зя­ва по­ло­жи­тел­но на брач­ност­та на на­се­ле­ни­е­то. От мно­го го­ля­мо зна­че­ние е пос­ти­га­не­то на поч­ти пъл­но рав­но­ве­сие меж­ду броя на мъ­же­те и же­ни­те в де­те­род­на въз­раст. Об­що в све­та по брой лек пре­вес имат мъ­же­те. В раз­ви­ти­те стра­ни пре­об­ла­да­ват же­ни­те по­ра­ди по-ви­со­ка­та им продъл­жи­тел­ност на жи­во­та. Измерва се със цифрово съотношение на 1000 между мъже и жени (напр. в България през 2011 г. 1000 мъже : 1054 жени) или в процент.  

ПОЛОВО-ВЪЗРАСТОВА ПИРАМИДА* – слож­но гра­фич­но изоб­ра­же­ние на два пока­за­те­ля на струк­ту­ра­та на на­се­ле­ни­е­то – пол и въз­раст в оп­ре­де­лен мо­мент. Хоризонтал­на­та ос е раз­де­ле­на на две час­ти – за мъ­же и за же­ни. На вер­ти­кал­на­та ос (по сре­да­та на изоб­ра­же­ни­е­то) е нап­ра­ве­на ска­ла за въз­рас­то­ви­те гру­пи обик­но­ве­но през 5 годи­ни. По по­ло­во-въз­рас­то­ва­та пи­ра­ми­да мо­же да се оп­ре­де­ли струк­ту­ра­та на населението (мла­до, ста­ци­о­ни­ра­що, зас­та­ря­ва­що).

ПО­ЛО­ЖИ­ТЕЛ­НИ ФОР­МИ НА РЕ­ЛЕ­ФА, изпъкнали форми на релефа – издигнати час­ти от зем­на­та по­вър­х­ност (спря­мо раз­по­ло­же­ни­те в съ­сед­с­т­во). По­ло­жи­тел­ни фор­ми на ре­ле­фа са пла­ни­ни, ри­до­ве, хре­бе­ти, въз­ви­ше­ния, пла­та, мо­ги­ли, вър­хо­ве и др.

ПОЛСКИ КУЛТУРИ – гру­па сел­с­кос­то­пан­с­ки рас­те­ния, ко­и­то се от­г­леж­дат по нивите, в по­ле­то. В света те са голям брой.  В за­ви­си­мост от поч­ве­на­та пок­рив­ка те са два ос­нов­ни ви­да: кул­ту­ри, които се отглеждат при сля­та по­вър­х­ност на поч­ва­та (пше­ни­ца, ече­мик, овес и т.н.); окоп­ни кул­ту­ри при ко­и­то поч­ве­на­та по­вър­х­ност се око­па­ва (царевица, слън­чог­лед, за­хар­но цвек­ло и др.). Спо­ред по­лу­ча­ва­на­та про­дук­ция пол­с­ки­те кул­ту­ри се по­де­лят на зър­не­ни, тех­ни­чес­ки, фу­раж­ни.

 ПО­ЛУОС­ТРОВ – част от су­ша­та, ог­ра­де­на от три стра­ни от во­да, а от чет­вър­та­та е съ­е­ди­не­на с кон­ти­нент, остров или друга суша чрез т.нар. “сухопътен мост”. В мнозинство­то слу­чаи в ге­о­лож­ко от­но­ше­ние по­лу­ос­т­ро­ви­те са един­но ця­ло с кон­ти­нен­та, острова и т.н.. По­лу­ос­т­ро­ви­те въз­ник­ват: 1/. Под въз­дейс­т­ви­е­то на ру­ши­тел­на­та дей­ност на оке­ан­с­ка­та и мор­с­ка­та во­да, ко­и­то раз­ми­ват и раз­ру­ша­ват по-сла­би­те ска­ли по бре­го­ва­та ли­ния, а по-твър­ди­те учас­тъ­ци ос­та­ват вда­де­ни в мо­ре­то. 2/. Под въз­дейс­т­ви­е­то на акумула­ци­я­та (от­ла­га­не­то на на­но­си) вслед­с­т­вие на дви­же­ни­я­та на оке­ан­с­ка­та и мор­с­ка­та во­да. 3/. Чрез при­съ­е­ди­ня­ва­не­то към бре­га на ос­т­ро­ви пос­ред­с­т­вом нас­лаг­ва­не на на­нос­ни ма­те­ри­а­ли меж­ду бре­га и ос­т­ро­ва. 4/. Чрез потъване на крайбрежни низини. 5/. Чрез повишаване на океанското и морско равнище и поради това заливане на по-ниските места на брега. Най-го­ле­ми­те по­лу­ос­т­ро­ви на Зе­мя­та са Араб­с­ки, За­пад­на Ан­тар­к­ти­да и Индокитай.

ПО­ЛУПУС­ТИН­НИ ЗО­НИ – при­род­ни зо­ни на су­ша­та, ха­рак­те­ри­зи­ра­щи се с преобла­да­ва­не на по­лу­пус­тин­ния лан­д­шафт. За­е­мат про­меж­ду­тъч­но по­ло­же­ние меж­ду пус­ти­ни­те, от една стра­на, и сте­пи­те и са­ва­ните, от дру­га. По­лу­пус­тин­ни­те зо­ни са разполо­же­ни в уме­ре­ния, суб­т­ро­пич­ния и тро­пич­ния по­я­с на Зе­мя­та. Кли­ма­тът им е засушлив, с мал­ко ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи и го­ля­ма из­па­ря­е­мост. Ре­ки­те чес­то пре­съх­ват.

ПО­ЛУПУС­ТИ­НЯ – вид ланд­шафт, об­ра­зу­ван в тро­пич­ни­те, суб­т­ро­пич­ни­те и умерените по­я­си на Зе­мя­та; природна зона, в която има преход от друга зона (савана, степ) към пустиня. По­лу­пус­ти­ни­те са об­ра­зу­ва­ни в ус­ло­ви­я­та на сух (ари­ден) кли­мат и съчетание на степ­на и пус­тин­на рас­ти­тел­ност. Почвите са светло кестеняви, често засолени. Растителността се е приспособила към недостига на влага. Полупустините се изпол­з­ват пре­дим­но ка­то па­си­ща. Рас­те­ни­е­въд­с­т­во мо­же да се раз­ви­ва са­мо при напояване. Ти­пич­на по­лу­пус­ти­ня е Ка­ла­ха­ри в Аф­ри­ка, Прикаспийската низина в Европа.

ПОЛУФАБРИКАТ (от лат. fabricatio – изготвяне) – про­дукт на тру­до­ва­та дей­ност, кой­то в про­це­са на про­из­вод­с­т­во­то е пре­ми­нал пос­ле­до­ва­тел­но през ре­ди­ца тру­до­ви операции и пред­с­тои да пре­ми­не през още ня­кол­ко тру­до­ви дей­нос­ти, пре­ди да при­до­бие го­тов за­вър­шен вид.

ПО­ЛЮ­СИ НА ТОП­ЛИ­НА­ТА – ра­йо­ни­те с най-ви­со­ки тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха през ля­то­то в да­де­но по­лу­къл­бо. В Се­вер­но­то по­лу­къл­бо най-ви­со­ка­та аб­со­лют­на тем­пе­ра­ту­ра е из­ме­ре­на в оа­зи­са Ел-Ази­зи в Ли­бия – +57.8^οС, в До­ли­на­та на смърт­та в САЩ – +56.7^οС. В Юж­но­то по­лу­къл­бо най-ви­со­ки­те аб­со­лют­ни тем­пе­ра­ту­ри са из­ме­ре­ни в до­ли­на­та на река Флин­дърс в Ав­с­т­ра­лия – +53.0^οС.

ПО­ЛЮ­СИ НА СТУ­ДА – ра­йо­ни­те с най-нис­ки­те тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха през зимата в да­де­но по­лу­къл­бо. В Северното полукълбо по­лю­сът на сту­да се на­ми­ра в сели­ще­то Ой­мя­кон в Си­бир. В Юж­но­то по­лу­къл­бо по­лю­сът на сту­да е раз­по­ло­жен в Из­точ­на Ан­тар­к­ти­да –88.3^οС.

ПО­ЛЯ­РЕН ДЕН – ден, про­дъл­жа­ващ по­ве­че от ед­но де­но­но­щие. Наб­лю­да­ва се в двете по­ляр­ни об­лас­ти на Зе­мя­та, съ­от­вет­но на се­вер и на юг от се­вер­на­та и от юж­на­та поляр­на ок­ръж­ност. На са­ми­те по­ляр­ни кръ­го­ве слън­це­то не за­ляз­ва са­мо вед­нъж в година­та – де­ня на лят­но­то слън­цес­то­е­не в Северното полукълбо и в де­ня на зим­но­то слън­цес­то­е­не в Юж­но­то по­лу­къл­бо. Към по­лю­си­те про­дъл­жи­тел­ност­та на по­ляр­ния ден на­рас­т­ва и дос­ти­га до 6 ме­се­ца (189 дни). В южното полукълбо полярният ден е през обратния сезон.

ПО­ЛЯ­РЕН КЛИ­МАТ – вид кли­мат, об­х­ва­щащ зем­на­та по­вър­х­ност око­ло два­та полю­са. По­ляр­ни­ят кли­мат се от­ли­ча­ва с мно­го нис­ки тем­пе­ра­ту­ри, със сту­де­но и мразовито вре­ме. Зи­ма­та е мно­го про­дъл­жи­тел­на, тем­пе­ра­ту­ри­те са мно­го нис­ки, а нощта е дълга (полярна), небето е ясно. Ля­то­то е съв­сем крат­ко и сту­де­но, с тем­пе­ра­ту­ри око­ло 0^οС, небето е облачно и има чести мъгли. При по­ля­рен кли­мат ра­ди­а­ци­он­ни­ят ба­ланс е отри­ца­те­лен, а пре­об­ла­да­ва­ща­та част от слън­че­ва­та ра­ди­а­ция се от­ра­зя­ва от снеж­на­та покрив­ка. Има сил­но из­лъч­ва­не от зем­на­та по­вър­х­ност, вслед­с­т­вие на ко­е­то тя се ох­лаж­да. Ва­ле­жи­те са нез­на­чи­тел­ни – око­ло 100-300 мм го­диш­но, и то пре­дим­но от сняг. Ветровете са силни. В за­ви­си­мост от осо­бе­нос­ти­те си по­ляр­ни­ят кли­мат е два ти­па – оке­ан­с­ки (арктичен) и кон­ти­нен­та­лен (ан­тар­к­ти­чен).

ПО­ЛЯ­РЕН КРЪГ, полярна окръжност – па­ра­лел, кой­то от­с­тои от Ек­ва­то­ра на 66^ο33'. В Северното полукълбо се на­ри­ча Се­ве­рен по­ля­рен кръг, а в Юж­но­то – Южен по­ля­рен кръг. По­ляр­ни­те кръ­го­ве са гра­ни­ца на зо­ни­те на по­ляр­ни­я ден и по­ляр­на­та нощ и обик­но­ве­но се счи­тат за гра­ни­ца на сту­де­ни­те кли­ма­тич­ни по­я­си. На тях слънцето веднъж в годината не залязва и не изгрява, съответно в обратните сезони.

ПО­ЛЯР­НА ЗВЕЗ­ДА – най-близ­ка­та звез­да до Се­вер­ния све­то­вен по­люс, виж­да­ща се с не­въ­о­ръ­же­но око. Тя е най-яр­ка­та звез­да (ал­фа) от съз­вез­ди­е­то Мал­ка меч­ка. По Полярната звез­да се оп­ре­де­ля по­сока­та се­вер и ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на.

ПО­ЛЯР­НА НОЩ – нощ, ко­я­то про­дъл­жа­ва по­ве­че от ед­но де­но­но­щие. Наб­лю­да­ва се в об­лас­ти­те се­вер­но от Се­вер­ния и юж­но от Юж­ния по­ля­рен кръг. Най-крат­кот­рай­на е поляр­на­та нощ в по­ляр­ни­те кръ­го­ве, ко­га­то Слън­це­то не из­г­ря­ва са­мо вед­нъж в де­ня на зим­но­то (в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо) или съ­от­вет­но на лят­но­то слън­цес­то­е­не (в Юж­но­то полу­къл­бо). С уве­ли­ча­ва­не на ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на, т.е прид­виж­ва­не към по­лю­си­те, продъл­жи­тел­ност­та на по­ляр­на­та нощ се уве­ли­ча­ва. На Северния по­лю­с тя дос­ти­га до 6 месеца (176 денонощия). В Южното полукълбо е през обратния сезон (нашето лято). При тях нощта не е тъмна, а прилича на сумрак.

ПОЛЯРНА ПУСТИНЯ*, зона на полярните пустини, арктична пустиня – ле­де­на пус­ти­ня, част от зем­на­та по­вър­х­ност с мно­го нис­ки тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха и почти цялата покрита от ледове с атмосферен произход, с мно­го рядка рас­ти­тел­ност най-вече  от ли­шеи и мъ­хо­ве в ого­ле­ни­те от ле­да крайб­реж­ни мес­та. В Се­вер­но­то по­лу­къл­бо се на­ри­ча още арк­тич­на пус­ти­ня, а в Юж­но­то – ан­тар­к­тич­на пус­ти­ня.

ПО­ЛЯР­НИ ВЪЗ­ДУШ­НИ МА­СИ – вид сту­де­ни въз­душ­ни ма­си, ко­и­то се об­ра­зу­ват в ра­йо­ни­те око­ло два­та ге­ог­раф­с­ки по­лю­са – се­ве­рен и южен. Ха­рак­те­ри­зи­рат се с нис­ки тем­пе­ра­ту­ри, ниско съ­дър­жа­ние на вла­га и го­ля­ма проз­рач­ност. При пре­мес­т­ва­ не в дру­ги ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни пре­диз­вик­ват сил­ни зас­ту­дя­ва­ния на вре­ме­то. В за­ви­си­мост от мяс­то­то си на об­ра­зу­ва­не са ар­к­тич­ни и ан­тар­к­тич­ни.

ПО­ЛЯР­НО СИ­Я­НИЕ – ат­мос­фер­но яв­ле­ние, наб­лю­да­ва­що се в по­ляр­ни­те об­лас­ти. Пред­с­тав­ля­ва све­те­не на гор­ни­те раз­ре­де­ни сло­е­ве на ат­мос­фе­ра­та на ви­со­чи­на над 80 км. Об­ра­зу­ва се от вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то на ато­ми­те и мо­ле­ку­ли­те със за­ре­де­ни с го­ля­ма енер­гия час­ти­ци (елек­т­ро­ни и про­то­ни), нав­ли­за­щи в зем­на­та ат­мос­фе­ра от Kос­мо­са. Сблъскванията на бър­зи­те елек­т­ро­ни и про­то­ни с ато­ми­те на кис­ло­ро­да и азо­та ги довеждат до въз­бу­де­но със­то­я­ние. Кис­ло­ро­дът и азо­тът се за­реж­дат с по­ве­че енер­гия. Възв­ръ­ща­не­то към пър­во­на­чал­но­то със­то­я­ние ста­ва чрез из­лъч­ва­не на свет­ли­на, т.е. поляр­но си­я­ние. Ато­ми­те на кис­ло­ро­да да­ват яр­ко из­лъч­ва­не в зе­ле­на­та и в чер­ве­на­та част на спек­тъ­ра, а мо­ле­ку­ли­те на азо­та – във ви­о­ле­то­ва­та. По­ляр­ни­те си­я­ния имат кра­си­ва, чес­то пъ­ти про­ме­ня­ща се ок­рас­ка. Най-чес­то те се по­я­вя­ват око­ло Се­вер­ния и Юж­ния магнит­ен по­лю­с.

ПОНОР (от сърбохърватски), губилище – ес­тес­т­ве­ни от­во­ри (пук­на­ти­на, ка­нал, кладе­нец) на дъ­но­то на кар­с­то­ви фу­нии, сле­пи до­ли­ни, кла­ден­ци и др. во­де­щи към подземни ку­хи­ни. Чрез по­но­ри­те сти­ча­щи­те се по по­вър­х­ност­та дъж­дов­ни и снеж­ни во­ди и вод­ни по­то­ци по­па­дат в под­зем­ни­те ку­хи­ни.

ПОНТИЙСКА ФАУНА (от гр. име на Черно море) – вод­ни жи­вот­ни, въз­ник­на­ли през близ­ко­то ге­о­лож­ко ми­на­ло в зат­во­ре­ни во­до­е­ми (Пон­тийс­ки, Ста­ро­ев­к­син­с­ки и др.), ос­та­тък от ко­и­то е Чер­но мо­ре. Оби­та­ват пре­дим­но слад­ко­вод­ни или по­лус­лад­ко­вод­ни и по­лу­со­ле­ни во­до­е­ми. Пон­тийски про­из­ход има и част от слад­ко­вод­на­та фа­у­на на вътрешни­те во­ди на ре­ка Ду­нав. Пон­тийс­ки са ня­кои ви­до­ве чер­веи, ох­лю­ви, ми­ди, есетрови и сел­до­ви ри­би, ка­рагьоз и поп­че­та. От су­хо­зем­ни­те жи­вот­ни пон­тийс­ки са колхид­с­ки­ят фа­зан, мал­ки­ят кор­мо­ран, гор­с­ки гу­щер, пъс­тър смок и др.

ПОПУЛАЦИЯ (от лат. populis – народ, население) – ус­той­чи­ва гру­па, съв­куп­ност от ин­ди­ви­ди­те на един вид, ко­и­то имат общ ге­не­ти­чен фонд (произход), ис­то­ри­чес­ки са се огра­ни­чи­ли в оп­ре­де­ле­на част от би­ос­фе­ра­та (те­ри­то­рия, ак­ва­то­рия, би­о­топ, суб­с­т­рат и др.) и раз­г­ра­ни­чи­ли се от дру­ги по­доб­ни съв­куп­нос­ти. По­пу­ла­ци­я­та мо­же про­дъл­жи­тел­но вре­ме да съ­щес­т­ву­ва на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия, да се са­мо­въз­п­ро­из­веж­да и из­ме­ня, в по-голя­ма или в по-мал­ка сте­пен да се изо­ли­ра от дру­ги по­доб­ни съв­куп­ности.

ПОРИСТОСТ НА СКАЛИТЕ – об­щи­ят обем на по­ри­те, пук­на­ти­ни­те и праз­ни­ни­те в еди­ни­ца обем на ска­ли­те. Из­мер­ва се в час­ти от еди­ни­ца­та или в про­цент от об­щия обем на из­мер­ва­ния об­ра­зец. По­рис­тост­та за­ви­си от го­ле­ми­на­та, фор­ма­та и раз­по­ло­же­ни­е­то на съста­вя­щи­те ска­ли­те твър­ди час­ти­ци. Дреб­но­зър­нес­ти­те ска­ли имат по-го­ля­ма об­ща порис­тост. Пя­съ­ци­те имат по­рис­тост в по­ря­дъ­ка на 30-40%, а поч­ви­те – от 25-80%. Тя може да бъде ка­пи­ляр­на (под 1 мм) и не­ка­пи­ляр­на (над 1 мм).

ПО­РОЙ­НИ ВА­ЛЕ­ЖИ – вид ат­мос­фер­ни ва­ле­жи, ко­и­то падат върху мал­ка площ, крат­ки са по вре­мет­ра­е­не, за­поч­ват и спи­рат вне­зап­но и чес­то пъ­ти имат мно­го го­ля­ма интен­зив­ност (голямо количество). Предизвикват наводнения, разливания на реките, преливане на язовири и т.н.

ПОРЬОЗНОСТ НА ПОЧВАТА – свойство на почвите, определяно чрез обема на порите между почвените частици и агрегати. Оказва силно влияние върху водопропускливостта и влажността на почвите, върху количеството въздух и аерацията на почвите и в крайна сметка върху почвеното плодородие. Определя се като относителен дял (процент) на общия обем на порите спрямо измервания обем на почвата. В почвения профил порьозността е различна – най-висока в торфенистата покривка на почвата (до 90%), а най-ниска в глинестите хоризонти. Плодородните почви с голямо съдържание на хумус имат голяма порьозност (55-70%)

ПОСИБИЛИЗЪМ*  (от фр. possibilis - възможен) - географска концепция, разглеждаща географската среда като обективно и необходимо условие, предоставящо възможности за осъществяване на човешката дейност и развитие на човешкото общество. Природата създава определени условия, но животът на хората, тяхната съдба, бит и култура зависят от техните умения да се приспособят към нея, като начините за използване и въздействие върху тази природна среда зависят от самото човешко общество, от неговата култура, традиции и начин на живот. Според привържениците на тази концепция природната среда е относително постоянна, а пространството не предопределя историята, а само предразполага към едно или друго човешко развитие. В резултат на избора се формират определен тип стопанска дейност, културни ландшафти и т.н. Основоположник на тази концепция е френският географ Пол Видал дьо ла Блаш.

ПОСКЪПВАНЕ – про­цес на уве­ли­ча­ва­не на стой­ност­та на един ак­тив (иму­щес­т­во, вещ, пред­мет, сто­ка и т.н.); про­ти­во­по­лож­но­то на обез­це­ня­ва­не. Пос­къп­ва­не­то се про­я­вя­ва ка­то по­ви­ша­ва­не на це­на­та в ре­зул­тат от по­ви­ша­ва­не на тър­се­не­то, де­фи­цит на сто­ка­та, уве­ли­ча­ва­не на по­ку­па­тел­ни­те спо­соб­нос­ти, ин­ф­ла­ция.

ПО­СО­КА НА ВЯ­ТЪ­РА – по­со­ка­та, от ко­я­то се прид­виж­ва въз­ду­хът. Оп­ре­де­ля се чрез точ­ка­та от хо­ри­зон­та, от ко­я­то вя­тъ­рът ду­ха. Из­пол­з­ва се ска­ла с 16 точ­ки от хо­ри­зон­та (рум­бо­ве), ка­то 8 от тях са ос­нов­ни: се­вер, се­ве­ро­из­ток, из­ток, юго­из­ток, юг, юго­за­пад, севе­ро­за­пад.

ПОСОКИ НА СВЕТА – въ­об­ра­жа­е­ми точ­ки на зем­на­та по­вър­х­ност, по ко­и­то се извършва ори­ен­ти­ра­не­то на мес­т­ност­та или по кар­та. Об­щоп­ри­е­ти са че­ти­ри главни посоки: се­вер, из­ток, юг и за­пад. Мно­го чес­то се из­пол­з­ват 8 посоки –главните и още че­ти­ри по­со­ки – североизток, юго­из­ток, юго­за­пад и се­ве­ро­за­пад. Из­пол­з­ват се и 16 посоки: север; север-североизток; североизток; изток-североизток; изток; изток-югоизток; югоизток; юг-югоизток; юг, юг-югозапад, югозапад; запад-югозапад; запад; запад-северозапад; северозапад север-северозапад. При оп­ре­де­ля­не на по­со­ка­та на вя­тъ­ра е прието да се из­пол­з­ват 16 -те по­со­ки.

ПОСТИНДУСТРИАЛНИ СТРАНИ – гру­па от най-раз­ви­ти­те държави, в ко­и­то под вли­я­ние на на­уч­но-тех­ни­чес­кия прог­рес и но­ви­те тех­но­ло­гии на­ма­ля­ва ро­ля­та и значението на ин­дус­т­ри­я­та в сто­пан­с­т­во­то. В пос­тин­дус­т­ри­ал­ни­те стра­ни има съ­щес­т­ве­но на­рас­т­ва­не в сто­пан­с­т­во­то на ро­ля­та на ус­лу­ги­те. В струк­ту­ра­та на на­ци­о­нал­но­то стопанст­во те до­ми­ни­рат и в де­ла от брут­ния вът­ре­шен про­дукт из­п­ре­вар­ват промишленост­та. По­ве­че от по­ло­ви­на­та от за­е­ти­те в на­ци­о­нал­но­то сто­пан­с­т­во са в сфе­ра­та на ус­лу­ги­те. Пос­тин­дус­т­ри­ал­ни стра­ни са САЩ, Япо­ния и др..

ПОСТОЯННИ ВЕТРОВЕ – вет­ро­ве, ко­и­то ду­хат през ця­ла­та го­ди­на. Към постоянните вет­ро­ве се от­на­сят па­са­ти­те, ко­и­то ду­хат в тро­пич­ни­те об­лас­ти в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо от се­ве­ро­из­ток, а в Юж­но­то - от юго­из­ток. Те са част от об­ща­та ат­мос­фер­на цир­ку­ла­ция на Зе­мя­та.

ПОСТОЯННО НАСЕЛЕНИЕ – съвкупността от хора, обитаващи в определен времеви момент дадено населено място (или територия - община, район, област, страна и т.н.), което е обичайното им място на живот. Като критерии за постоянно обитаване на обикновено се използват: постоянното жителство или постоянния адрес; продължителността на живеене; целта на пребиваване; липсата да друго място за живеене. Постоянното население може да бъде разделено на две групи: постоянно налично население и временно отсъстващо население. В България постоянното население се наблюдава при преброяванията.

ПОТАМОЛОГИЯ (от гр. potamos – река и logos – наука, знание) – вж.: Хидрология на реките.

ПОТОК – неп­ре­къс­на­то те­ча­ща мал­ка ре­кич­ка (ва­да, ба­ра). По­то­кът обик­но­ве­но се вли­ва в друг по­ток и об­ра­зу­ва мал­ка ре­ка или пък се вли­ва в ре­ка. Той се от­ли­ча­ва с мал­ко вод­но ко­ли­чес­т­во. По­то­ци­те са мно­го ха­рак­тер­ни за пла­нин­с­кия сил­но раз­ч­ле­нен ре­леф. На­ча­ло­то на по­то­ка обик­но­ве­но е от из­вор или от то­пе­не­то на лед­ник. При про­лив­ни дъждо­ве и бър­зо сне­го­то­пе­не се об­ра­зу­ват вре­мен­ни по­то­ци.

ПОТРЕБИТЕЛНА СТОЙНОСТ– естествените свойства на пазарен продукт, чрез които той удовлетворява определена човешка потребност. Т е съз­да­де­на от при­ро­да­та или в про­це­са на кон­к­ре­тен про­из­во­ди­те­лен труд. Едни стоки удовлетворяват човешки потребности пряко (хляб, облекло, обувки и др.) и косвено. Потребителна стойност за хората имат и полезни за тях неща, които не са резултат от трудова дейност (диворастящи плодове, изворна минерална вода и др.). Тя се реализира чрез покупко-продажбата.

ПОТРЕБИТЕЛСКИ СТОКИ – про­из­ве­де­ни про­дук­ти, предмети или су­ро­ви­ни, ко­и­то хо­ра­та ку­пу­ват за край­но пот­реб­ле­ние и ко­и­то не под­ле­жат на по-на­та­тъш­на об­ра­бот­ка или пре­ра­бот­ка в про­из­вод­с­т­ве­ни ус­ло­вия. Та­ки­ва са всич­ки сто­ки, купувани от хората за хра­на, об­лек­ло, обуване, об­за­веж­да­не и ремонт на до­ма и т.н.

ПОТРЕБЛЕНИЕ – чо­веш­ка дей­ност, свър­за­на с из­пол­з­ва­не­то на про­из­ве­де­на продукция и ре­сур­си за за­до­во­ля­ва­не на лич­ни­те, про­из­вод­с­т­ве­ни­те и неп­ро­из­вод­с­т­ве­ни­те пот­реб­нос­ти. То е производствено и непроизводствено (от населението). Производственото се проявява чрез използване на средствата за производство (оръдия на труда, суровини, материали и др.)и на работната сила за създаване на нови продукти. Непроизводственото потребление включ­ва из­пол­з­ва­не­то на ма­те­ри­ал­ни бла­га (храна, облекло, обувки, жилища и др.), ус­лу­ги, об­ра­зо­ва­ние, кул­ту­ра, здрав­на по­мощ и др. Личното пот­реб­ле­ни­е­  за­ви­си от рав­ни­ще­то на до­хо­ди­те, по­лу­ча­ва­ни от на­се­ле­ни­е­то.

ПОЧ­ВА – по­вър­х­нос­т­ният рох­кав слой на зем­на­та ко­ра, обо­га­тен с хра­ни­тел­ни вещест­ва, в кой­то са раз­ви­ти ко­ре­ни­те на рас­те­ни­я­та и при­те­жа­ва свойс­т­во­то пло­до­ро­дие. Поч­ва­та е осо­бе­но при­род­но об­ра­зу­ва­ние, съз­да­де­но от най-гор­ни­те сло­е­ве на раз­лич­ни ска­ли под въз­дейс­т­ви­е­то на кли­ма­та, во­ди­те, рас­ти­тел­ност­та, ре­ле­фа и при­те­жа­ва­що свойс­т­ва, при­съ­щи на жи­ва­та и на не­жи­ва­та при­ро­да. Поради това то е биоминерално по своя състав и свойства. Поч­ва­та има че­ти­ри ос­нов­ни час­ти: твър­да, теч­на, га­зо­об­раз­на и жи­ва (рас­те­ния и жи­вот­ни). Най-важ­но­то свойс­т­во, по което тя се от­ли­ча­ва от дру­гите природ­ни те­ла, е пло­до­ро­ди­е­то. В зависимост от природните условия, при които са образувани, почвите се различават по своите свойства. Сред най-широко разпространените са фералити (латерити), подзолни, червеноземни, черноземни, кафяви и др. видове почви. По зем­на­та по­вър­х­ност  почвите об­ра­зу­ват пре­къс­на­та пок­рив­ка – пе­дос­фе­ра.

ПОЧВЕН ВЪЗДУХ – въздухът, в почвените пори и кухини, които не са запълнени с вода. Количеството въздух влияе върху плодородието на почвата. То зависи от нейната порьозност. Почвеният въздух се отличава от атмосферния с по-ниското съдържание на кислород и по-високо съдържание на въглероден диоксид. 

ПОЧВЕН ОРДЕР (от почва и от нем. order) – единица от класификационната система на почвите, поделение на главните групи почви. Почвите са групирани в ордери предимно по почвообразуващия процес, формиращ свойствата на почвите и ролята на специфични почвообразуващи материали. Класификационната схема на почвите в България  (по Нинов) с корелацията от схемата на ФАО включва 8 ордера: А) – почви, които не са свързани със зоналните климатични условия (т.е. азонални подтипове почви); B) – почви, образуването на които е предопределено от почвообразуващата скала; С) – почви с изменение на цвета, строежа и структурата в зависимост от изветрянето и глинообразуването; D) – почви с акумулиране на соли; Е) – почви с повърхностна акумулация на органична материя; F) – почви с акумулация на глина и органично вещество в подповърхностните хоризонти; G) – почви с интензивно изветряне; H) –органични (торфени) и антропогенни почви.   

ПОЧВЕН ПРОФИЛ – вертикален разрез на почвения слой от повърхността до основната скала върху която е развита почвата. Разкрива структурата на почвата. Отделните почвени типове имат отделна, характерна за тях структура, която най-добре личи при почвения профил. Почвеният профил се състои от основни слоеве (хоризонта) и подхоризонти. Всеки хоризонт се отличава с цвят, мощност, структура, плътност, състав.  Мощността на почвения профил е различна и варира от няколко сантиметра до янколко метра. Особеностите на почвения профил и неговите хоризонти се използват при определяне на типа и подтипа почва.

ПОЧВЕН ХОРИЗОНТ – обособени в процеса на почвообразуване слоеве в почвата. Различават се по цвят, мощност, състав, структура, плътност, влажност, плодородие и др. свойства. Разположени са хоризонтално едни над друг. В почвознанието е прието разделянето на почвения профил на три основни хоризонта и подхоризонти: А) Повърхностен хумусно-акумулативен (хумусен) хоризонт. В него се обособяват до три подхоризонта – А₀ (чимов), А₁ (хумусен) и А₂ (елувиален); В) Преходен от хумусния към основната скала (илувиален) хоризонт; С) изветряла почвообразуваща скала.  

ПОЧВЕНА ВОДА (ВЛАГА) – съдържащата се в порите и празнините в почвата вода в трите агрегатни състояния (течна вода, лед и водна пара). Количеството и вида на водата в почвата влияят върху нейното плодородие. Течната вода запълва пори и кухини в почвата, водната пара се съдържа в почвения въздух и заедно се него изпълва пори и празнини и се придвижва в почвата. Ледът не позволява развитието на растения в почвата и я прави неплодородна. Източник на водата в почвата са предимно валежите от дъжд. Незначително е влиянието на постъпващата в почвата вода от подземните води. Пренасищането на почвата с влага води до заблатяване на почвите и намаляване на плодородието им. Недостигът на влага води до изсъхване на почвите, тяхното спичане и намаляване на плодородието.

ПОЧВЕНА ЕРОЗИЯ (от почва и от лат. erosio – разяждане) – процес на разрушаване на почвата чрез отнасяне от нейната повърхност от водата и вятъра на прах и малки почвени частици. Може да бъде плоскостна (плоскостностно измиване по наклона на склона на горния почвен пласт) и линейна (чрез създаване на ровини и оврази). В естествени условия протича бавно, но при обработка на почвата и други стопански дейности може да има застрашителни размери. Чрез почвената ерозия се понижава почвеното плодородие, понеже се обеднява и отнася горния хумусен хоризонт на почвата.

ПОЧВЕНА ПОКРИВКА – съвкупността от почвите, покриващи земната повърхност в определена територия (цялата Земя, континент, регион, страна, район т.н.). Образуването и съществуването и зависи от природните условия и особено от процесите на изветряне и количеството топлина и влага. С промяна на природните условия се променя и почвената покривка поради промяна на типа на почвите върху земната повърхност.

ПОЧВЕНА ФАУНА (от почва и от лат. fauna)  - естествена  исторически формирана съвкупност от животните, обитаващи почвите в някаква територия. Състои се от два типа обитатели: наземни и подземни. Много от почвените обитатели спомагат за повишаване на плодородието на почвите чрез създаването на проходи и кухини, в които навлизат почвен въздух и почвена влага, животински останки и т.н.. Сред тях са множество и различни видове като: дъждовни червеи, многоножки, кърлежи, къртици и др. обитаващи обикновено горния почвен пласт (до 40-50 см.).                

ПОЧВЕНИ ХОРИЗОНТИ – почвени сло­е­ве, фор­ми­ра­ни чрез ес­тес­т­ве­но обо­со­бя­ва­не  в про­це­са на об­ра­зу­ва­не на поч­ва­та. Съв­куп­ност­та от всич­ки поч­ве­ни хо­ри­зон­ти об­ра­зу­ва поч­ве­ния про­фил. Все­ки от­де­лен поч­вен слой е по­ве­че или по-мал­ко ед­но­ро­ден по механичен, ми­не­ра­лен и хи­ми­чен със­тав, фи­зи­чес­ки свойс­т­ва, струк­ту­ра, цвят, пло­до­ро­дие и стро­еж. Хо­ри­зонт “А” или ху­мус­ния хо­ри­зонт е най-гор­ни­ят поч­вен слой. Той съ­дър­жа най-го­ля­мо ко­ли­чес­т­во ху­мус и се об­ра­бот­ва. Хо­ри­зонт “В” е раз­по­ло­жен под ху­мус­ни­ят хо­ри­зонт, но е бе­ден на ху­мус. На­си­тен е с ве­щес­т­ва, об­ра­зу­ва­ни в хумусния хо­ри­зонт. Хори­зонт “С” е най-дол­ни­ят поч­вен слой. Той се със­тои от рох­кав ма­те­ри­ал, обра­зу­ван при из­вет­ря­не­то на поч­во­об­ра­зу­ва­ща­та ска­ла и оси­гу­ря­ва ми­не­рал­ния със­тав на поч­ва­та. Почвените хоризонти могат да се поделят на подхоризонти. Например хоризонт „А” се поделя обикновено на: „А₁” - хумусен хоризонт; „А₂” – елувиален хоризонт.

ПОЧВЕНО РАЙОНИРАНЕ – разпределение на територията на почвени единици с общи характеристики на почвената покривка. Основните единици на почвеното райониране са: 1/. Почвени зони – обширни продълговати ивици от сушевата повърхност с разпространени почви от един и същи тип, при определено съчетание на топлина, влага и естествена растителна покривка; 2/. Почвени области – части от почвените зони с сходни условия на овлажнението и степен на континенталност на климата; 3/. Почвена провинция – част от почвена област, обособена под влияние на особеностите на климата и структурата на почвата; 4/. Почвен окръг; 5/. Почвен район.

ПОЧВООБРАЗУВАНЕ – про­цес на за­раж­да­не, фор­ми­ра­не и из­ме­не­ние на поч­ви­те под вли­я­ние на при­род­ни­те фак­то­ри – кли­мат, во­ди, ска­ли, ре­леф, рас­ти­те­лен и животински свят и на сто­пан­с­ка­та дей­ност на чо­ве­ка. Вслед­с­т­вие на поч­во­об­ра­зу­ва­щия про­цес се фор­ми­рат поч­ве­ни­ят про­фил и поч­ве­ни­те хо­ри­зон­ти. Образуването на почвата включва са­мос­то­я­тел­ните про­це­си: пър­во­на­чал­но об­ра­зу­ва­не на поч­ва, ог­ли­ня­ва­не, латери­тиза­ция, ху­му­со­нат­руп­ва­не, тор­фо­нат­руп­ва­не, опод­зо­ля­ва­не, за­со­ля­ва­не, заблатяване и др. Един сан­ти­ме­тър поч­ва се об­ра­зу­ва сравни­тел­но бав­но – за 50-100, а поня­ко­га и по­ве­че го­ди­ни

ПОЧВООБРАЗУВАЩА СКАЛА – 1/. Най-гор­на­та част на ска­ли­те, ко­я­то е подложена на въз­дейс­т­ви­е­то на вън­ш­ни­те зем­ни си­ли. От ней­но­то из­вет­ря­не се об­ра­зу­ва изветрителна­та пок­рив­ка, ма­те­ри­а­ла от кой­то чрез фи­зич­ни и хи­мич­ни про­це­си се образува поч­ва­та; 2/. Осо­бен поч­вен хо­ри­зонт, кой­то е съв­сем сла­бо за­сег­нат от почвообразу­ва­щия про­цес. Оз­на­ча­ва се с бук­ва­та С.

ПОЧ­ВО­ОБ­РА­ЗУВА­ЩИ ФАК­ТО­РИ - условия, външни сили и въздействия, които во­дят до об­ра­зу­ва­не­то на поч­ва­та или до промени на нейните свойства. По­де­лят се на две гру­пи – при­род­ни и ан­т­ро­по­ген­ни. При­род­ни­те фак­то­ри се по­де­лят на две гру­пи: абиотични (ре­леф, ска­ли, кли­мат) и би­о­тич­ни (рас­ти­тел­ност, жи­вот­ни, мик­ро­ор­га­низ­ми). Поради раз­лич­но­то съ­че­та­ние на дейс­т­ви­е­то на поч­во­об­ра­зу­ва­щи­те фак­то­ри се об­ра­зу­ват и раз­лич­ни ти­по­ве, под­ти­по­ве и ви­до­ве поч­ви.

ПО­ЯС­НО ВРЕ­МЕ, часови пояси – иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност, раз­по­ло­же­на в мери­ди­о­нал­на по­со­ка, в ко­я­то във всич­ки точ­ки в оп­ре­де­лен  мо­мент вре­мето е ед­нак­во.  В съ­сед­ни­те по­я­си то е с един час нап­ред или на­зад. По­вър­х­ност­та на Зе­мя­та е раз­де­ле­на на 24 ча­со­ви по­я­са, об­х­ва­ща­щи сред­но по 15^οоге­ограф­с­ка дъл­жи­на. За всеки ча­со­ви­  по­я­с е оп­ре­де­ле­н един среден ме­ри­ди­а­н.  Ча­со­ви­ят по­яс об­х­ва­ща иви­ца­та из­точ­но и за­пад­но от него. За на­ча­лен е въз­п­ри­ет Гри­ну­ич­ки­ят ме­ри­ди­ан, а не­го­ви­ят по­яс е на­ре­чен ну­лев. Редица ча­со­ви по­я­си имат име­на. Нап­р. в Ев­ро­па – за­пад­но­ев­ро­пейс­ки, сред­но­ев­ро­пейс­ки, из­точ­но­ев­ро­пейс­ки. За удоб­с­т­во гра­ни­ци­те на по­я­сите не са ус­та­но­ве­ни точ­но по ли­ни­я­та на ме­ри­ди­а­ни­те, а в бли­зост до тях и ми­на­ват по дър­жав­ни и ад­ми­нис­т­ра­тив­ни гра­ни­ци.

ПРАБЪЛГАРИ – тюр­к­с­ки пле­ме­на, произхождащи от алтайските степи в Азия. Прабългарският език е от групата на западнотюркските езици. През II век след новата ера прабългарите се преместват в Централ­на Азия, а след това в Източна Европа, северно от Кавказ. Част от прабългари­те са Аспарухови­те бъл­га­ри, ко­и­то създават Пър­ва­та българс­ка дър­жа­ва.

ПРАВИТЕЛСТВО* – висш ор­ган на из­пъл­ни­тел­на­та власт, със­то­ящ се от ми­нис­т­ри. Уп­рав­ля­ва стра­на­та в съ­от­вет­с­т­вие с Кон­с­ти­ту­ци­я­та и за­ко­ни­те. В Бъл­га­рия се из­би­ра от На­род­но­то съб­ра­ние. Ман­да­тът му съв­па­да с то­зи на На­род­но­то съб­ра­ние, но мо­же да бъ­де и по-къс. Пра­ви­тел­с­т­во­то има за­ко­но­да­тел­на ини­ци­а­ти­ва (т.е. мо­же да вна­ся про­ек­ти за зако­ни в На­род­но­то съб­ра­ние). Ръ­ко­во­ди се от ми­нис­тър-пред­се­да­тел.

ПРА­ВОС­ЛА­ВИЕ, източно православие – ед­на от три­те ос­нов­ни раз­но­вид­нос­ти на хрис­ти­ян­с­т­во­то, раз­п­рос­т­ра­не­на пре­дим­но в Из­точ­на Ев­ро­па, Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров, Близ­кия из­ток и Северна Азия. Пра­вос­лав­но­то ве­ро­у­че­ние се ос­но­ва­ва на Биб­ли­я­та и свеще­ни­те пре­да­ния. Глав­но­то бо­гос­лу­же­ние е ли­тур­ги­я­та. Важ­ни час­ти на богослужението са още ре­ли­ги­оз­ни­те праз­ни­ци. Пра­вос­ла­ви­е­то приз­на­ва 7 тайн­с­т­ва: кръще­не, ми­ро­по­маз­ва­не, при­час­тие, по­ка­я­ние, све­щен­с­т­во, брак и еле­ос­ве­ще­ние.

ПРАГ – вж.: Речен праг.

ПРАШНИ БУРИ – сил­ни по­ри­вис­ти вет­ро­ве, но­се­щи ог­ром­ни ко­ли­чес­т­ва прах и пясък и от­на­ся­щи гор­ния из­су­шен об­ра­бот­ва­ем слой на поч­ва­та. При праш­на бу­ря има помътняване на въздуха и намаляване на ви­димост­та. Праш­ни­те бу­ри са ха­рак­тер­ни за пус­ти­ни­те, по­лу­пус­ти­ни­те и ра­зо­ра­ни­те сте­пи. Във височина прашната буря може да достигне до 7 км. По­ня­ко­га пра­хът се пре­на­ся на хи­ля­ди ки­ло­мет­ри раз­с­то­я­ние. При прашна буря земната повърхност и предметите върху нея постепенно се покриват с прах. Видимостта може да се понижи и под 10 м. Запрашеният въздух се нагрява, а относителната влажност намалява. Продължителността на това явление може да е до няколко денонощия. Праш­ни­те бу­ри са чести явления в Ки­тай, САЩ, Се­вер­на Аф­ри­ка, Казах­с­тан, Юж­на Ук­рай­на и др. В раз­лич­ни­те ра­йо­ни на све­та но­сят раз­лич­ни име­на – хам­син, са­мум, си­ро­ко, чер­на бу­ря, ка­ра­бу­ран и др.

ПРЕБРОЯВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО – организирано статистическо наблюдения върху цялото население, провеждано с цел набиране на данни за неговия брой, състав, демографски, стопански и социални характеристики. Основни принципи на преброяванията на населението са: всеобхватност; периодичност, единна организация, единна  методика на събиране и обработване на данните, сравнимост на резултатите и т.н.  Преброяванията на населението обикновено се провеждат през голям период от време, най-често през 10 години.

ПРЕДМЕТ НА ГЕОГРАФИЯТА* – из­с­лед­ва­не, обяс­не­ние, раз­к­ри­ва­не на закономернос­ти­те и прог­но­зи­ра­не на бъ­де­щи­те про­ме­ни в раз­ви­ти­е­то на при­род­ни­те проце­си и яв­ле­ния и връз­ка­та и вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то меж­ду при­ро­да­та и об­щес­т­во­то. Географ­с­ко­то изу­ча­ва­не (из­с­лед­ва­не) ста­ва на три рав­ни­ща – гло­бал­но, ре­ги­о­нал­но и локал­но (мес­т­но).

ПРЕДМЕТИ НА ТРУДА – тази част от средствата за производство, към която е насочен труда на хората и която е подложена на изменение с цел създаване на ново материално благо.  Предметите на труда са природни суровини или са продукт на минала трудова дейност. Те се включват веднъж в производствения процес и пренасят своята стойност в стойността на готовата продукция.

ПРЕДПЛАНИНА – въз­ви­ше­ние или по­ре­ди­ца от въз­ви­ше­ния, ко­и­то са раз­по­ло­же­ни меж­ду пла­ни­на и рав­ни­на или ни­зи­на. Пред­с­тав­ля­ват по­ни­же­ни край­ни час­ти на планински об­лас­ти. Пред­п­ла­ни­на­та има хъл­мист или нис­коп­ла­нин­с­ки ре­леф. Ней­ни­те земе­по­вър­х­ни фор­ми, поч­ве­на и рас­ти­тел­на пок­рив­ка са сво­е­об­ра­зен пре­ход от пла­нин­а към рав­нина.

ПРЕДПРИЕМАЧ – ико­но­ми­чес­ки ак­тив­но ли­це, ко­е­то от­к­ри­ва и из­пол­з­ва производст­ве­ни и па­зар­ни въз­мож­нос­ти ка­то съз­да­ва но­во пред­п­ри­я­тие, ор­га­ни­зи­ра производ­с­т­во­то на но­ва или об­но­ве­на про­дук­ция, ов­ла­дя­ва нов па­зар и т.н.

ПРЕДПРИЯТИЕ, фирма – юри­ди­чес­ко ли­це (ре­гис­т­ри­ра­но в съ­да), ко­е­то има за пред­мет из­вър­ш­ва­не­то на сто­пан­с­ка дей­ност (про­из­вод­с­т­во­то на сто­ки и оказ­ва­не­то на услу­ги) с цел пе­чал­ба и удов­лет­во­ря­ва­не на оп­ре­де­ле­ни об­щес­т­ве­ни пот­реб­нос­ти. В зависи­мост от спе­ци­фи­ка­та на дей­ност пред­п­ри­я­ти­е­то (фир­ма­та) мо­же да но­си раз­лич­но име: за­вод (пре­дим­но в теж­ка­та про­миш­ле­ност), фаб­ри­ка (пре­дим­но в ле­ка­та промишленост), ми­на (във въг­ле­до­би­ва и ру­до­до­би­ва), ма­га­зин (в тър­го­ви­я­та), ба­за, стопан­с­т­во и т.н. Пред­п­ри­я­ти­е­то (фир­ма­та) мо­же да има ед­но, ня­кол­ко или мно­жес­т­во стопан­с­ки зве­на. То обик­но­ве­но се от­ли­ча­ва с ня­как­ва тех­но­ло­ги­чес­ка за­вър­ше­ност на про­из­вод­с­т­вото, сто­пан­с­ка обо­со­бе­ност и са­мос­то­я­тел­ност.

ПРЕЗГРАНИЧНО СЪТРУДНИЧЕСТВО – вж.: Трансгранично сътрудничество. 

ПРЕЗИДЕНТ – (от лат. praesidens) – 1/. Дър­жа­вен гла­ва на ре­пуб­ли­ка. Из­би­ра се пря­ко от на­се­ле­ни­е­то или от пар­ла­мен­та за раз­ли­чен срок на дей­ност. В Бъл­га­рия президен­тът се из­би­ра за срок от 5 го­ди­ни. Пра­ва­та на пре­зи­ден­та са стро­го оп­ре­де­ле­ни от Кон­с­ти­ту­ци­я­та. Има пре­зи­ден­ти с мно­го ши­ро­ки пра­ва (САЩ) или с мно­го мал­ко пра­ва (Гер­ма­ния). 2/. Ръ­ко­во­ди­тел на фир­ма, об­щес­т­ве­на ор­га­ни­за­ция и др. Не­го­ви­те пра­ва са оп­ре­де­ле­ни от съ­от­вет­ни­те нор­ма­тив­ни ак­то­ве – за­ко­ни, на­ред­би, ус­та­ви, ста­ту­ти и т.н.

ПРЕНАСЕЛЕНОСТ – състояние на определена територия или селище, в която са недостатъчни наличните условия и ресурси. Различават се два вида пренаселеност: 1/. Състояние на екосистемата, при което броят на обитателите превишава възможностите на средата за нормално съществуване и възпроизводство на организмите. Пренаселеността е временно състояние на екосистемата. По естествен път, чрез естествен отбор и гибел на растения и животни, се намалява популацията и се постига равновесие в екосистемата. 2/. Състояние на населеността на селища и територии, характеризираща се с повишен брой обитаващи ги хора от гледната точка на природните условия, степен на развитост на инфраструктурата, възможности за трудова дейност, получаване на необходими социални услуги и възможности за поддържане на високо жизнено равнище. Пренаселеността с хора на отделни територия и селища е винаги конкретна и променлива с изменение на историческите условия и икономически възможности. 

ПРЕРАБОТВАЩА ПРОМИШЛЕНОСТ – основен дял на промишлеността и вторичния сектор на икономиката; съв­куп­ност от про­миш­ле­ни от­рас­ли, в ко­и­то на понататъш­на об­ра­бот­ка и пре­ра­бот­ка се под­ла­гат при­род­ни­те и сел­с­кос­то­пан­с­ки, горски и др. су­ро­ви­ни. Тя про­из­веж­да сред­с­т­ва за про­из­вод­с­т­во и пред­ме­ти за пот­реб­ле­ние. Към нея се от­на­сят всич­ки промишлени от­рас­ли, без тези на добивната промишленост.

ПРЕ­РИЯ* (от фр. prairie - ливада) – природна подзона на лесостепта; голяма площ от земната повърхност, заета от група растителни формации с високотревна растителност в Северна Аме­ри­ка (САЩ и Канада). Отлича­ва се с обилно овлажнение. Естествена­та трев­на растител­ност обра­зу­ва гъс­та и висо­ка до 1.5 м покривка. Тревите са от степен вид, предимно житни и ливадни видове. Дър­ве­та има предимно в доли­ни­те на реките и по овлаж­не­ни­те по­ни­же­ни час­ти на ре­ле­фа. В миналото типичен животински вид за прерията е бил бизонът. Прерията е сходна с пампата в Южна Америка, степите в Европа и Азия и прилича на саваните (Африка) и ляносите (Южна Америка). Сега е поч­ти из­ця­ло превърната в пло­до­род­ни обра­бот­ва­е­ми зе­ми.

ПРЕ­СЕЛ­ВА­НЕ – вж.: Миг­ра­ция.

ПРЕ­СЕЛ­ВА­НЕ НА НА­СЕ­ЛЕ­НИ­Е­ТО – вж.: Миг­ра­ция на на­се­ле­ни­е­то.

ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ – ис­то­ри­чес­ки про­цес на раз­сел­ва­не на хо­ра­та на пла­не­та­та Зе­мя. То се из­вър­ш­ва на пос­ле­до­ва­тел­ни ета­пи, във все­ки от ко­и­то има зна­чи­мо пре­сел­ва­не на хо­ра в но­ви зе­ми и тях­но­то ус­во­я­ва­не. По ис­то­ри­чес­ки дан­ни, раз­сел­ва­не­то на хо­ра­та е за­ поч­на­ло от Аф­ри­ка. Пре­ди око­ло 40000 го­ди­ни от Аф­ри­ка се пре­сел­ва населе­ние в Ев­ро­па, Близ­кия из­ток, Юж­на Азия. Пре­ди око­ло 20000 го­ди­ни се пре­сел­ват хо­ра­та от Юго­из­точ­на Азия и Ма­лайс­кия ар­хи­пе­лаг в Ав­с­т­ра­лия. Пре­ди око­ло 11000 години за­вър­ш­ва пре­сел­ва­не­то на хо­ра­та на кон­ти­нен­та Се­вер­на Аме­ри­ка, а преди 8000 годи­ни окон­ча­тел­но е за­се­ле­на Юж­на Аме­ри­ка. След но­ва­та ера ма­со­во пре­сел­ва­не на населе­ние има от степ­ни­те ра­йо­ни на Азия към Ев­ро­па.

ПРЕСЕЛЕНО НАСЕЛЕНИЕ* – на­се­ле­ние, ко­е­то се е за­се­ли­ло в но­ви зе­ми вследствие на ко­ло­ни­за­ция на пус­те­е­щи или сла­бо на­се­ле­ни зе­ми, как­то и при зав­ла­дя­ва­не на но­ви те­ри­то­рии. Фор­ми­ра се след Ве­ли­ки­те ге­ог­раф­с­ки от­к­ри­тия в Северна и Юж­на Аме­ри­ка, Ав­с­т­ра­лия и ня­кои ра­йо­ни на Аф­ри­ка и Азия. То за­е­ма не­усвоени зе­ми или измес­т­ва ко­рен­но­то (мес­т­но­то) на­се­ле­ние. То мо­же да съх­ра­ни сво­и­те ра­со­ви и ет­ни­чес­ки бе­ле­зи (кре­о­ли) или да фор­ми­ра чрез сме­се­ни бра­ко­ве с мес­т­но­то на­ се­ле­ние сме­се­ни расови ти­по­ве (ме­ти­си, му­ла­ти, сам­бо и др.). Се­га на­се­ле­ни­е­то на ре­ди­ца го­ле­ми дър­жа­ви в све­та ка­то САЩ, Ка­на­да, Ав­с­т­ра­лия, Но­ва Зе­лан­дия, Уру­гвай и др. се е фор­ми­ра­ло от потом­ци на пре­се­ле­но на­се­ле­ние.

ПРЕС­НИ (ПИТЕЙНИ) ВО­ДИ – во­ди, чи­я­то ми­не­ра­ли­за­ция е под 1‰. Прес­ни са предим­но во­ди­те на ре­ки­те, по­то­ци­те, от­точ­ни­те езе­ра, из­во­ри­те, под­зем­ни­те грун­то­ви и артези­ан­с­ки во­ди и т.н., т.е. пре­об­ла­да­ва­ща­та част от во­ди­те на су­ша­та. Те имат изключител­но зна­че­ние за живо­та на чо­ве­ка, по­не­же се из­пол­з­ват ка­то пи­тей­ни во­ди, за на­по­я­ва­не на селскостопански­те кул­ту­ри, в хра­ни­тел­но-вку­со­ва­та про­миш­ле­ност и т.н.

ПРЕСЪХВАНЕ НА РЕКИТЕ –  природно явление, пи което се прекратява оттока в речното легло. Може да бъде ежегодно или да се случва само през отделни години. Проявява  се през фазата на маловодие на реките и има различна продължителност. Дължи се на влиянието на следните фактори: а) недостатъчно количество на валежите и увеличаване делът за инфилтрация и изпарение; б) намаляване делът или прекратяване на изворното и подпочвено подхранване на реките; в) прекомерно водоползване. При различните видове климат факторите имат различно влияние. Пресъхването на реките е много характерно за районите с ясно обособени валежен и сух годишен период, мусонен климат и континентален климат на умерени географски ширини и континентален субтропичен климат.

ПРЕХОДНОКОНТИНЕНТАЛЕН КЛИМАТ* – раз­но­вид­ност на кли­ма­та, но­се­ща чер­ти­те на два­та съ­сед­ни кли­ма­та – уме­рен кон­ти­нен­та­лен и кон­ти­нен­та­лен средиземномор­с­ки. В Бъл­га­рия об­ра­зу­ва кли­ма­тич­на об­ласт, раз­по­ло­же­на на юг Стара планина. То­зи кли­мат е фор­ми­ран под вли­я­ни­е­то пре­дим­но на кон­ти­нен­тал­ни въз­душ­ни ма­си и е мно­го бли­зък по ре­ди­ца ха­рак­те­рис­ти­ки на двата климата. Сред­ни­те яну­ар­с­ки тем­пе­ра­ту­ри са око­ло ну­ла­та, а сред­ни­те юл­с­ки са 24-26^οС. Го­диш­на­та тем­пе­ра­тур­на ампли­ту­да е око­ло 23^οС. При ва­ле­жи­те има офор­ме­ни два мак­си­му­ма (но­ем­в­рийс­ко-декемв­рийс­ки и майс­ко-юн­с­ки) и два ми­ни­му­ма (фев­ру­ар­с­ки и ав­гус­тов­с­ки), ха­рак­терни за две­те съ­сед­ни кли­ма­тич­ни об­лас­ти.

ПРЕЦЕСИЯ (от лат. praecessio – предшестване) – преместване на точките на пролетното и есенното равноденствие от изток на запад поради бавното преместване на оста на Земята при нейното въртене  по кръгов конус. Периодът на пълно завъртане е около 26 хил.г. Прецесията се дължи на гравитационното притегляне на Слънцето и на Луната. Слънцето, при своето видимо движение на небосвода, ежегодно се връща в тази точка малко по-рано от завършването на пълното си завъртане спрямо звездите.

ПРЕЧИСТВАНЕ НА ВОДИТЕ – съвкупност от извършвани дейности за премахване и обезвреждане на вещества и примеси от водата и възстановяване на нейните естествени качества. В зависимост от използваните методи пречистването може да бъде: а) физично -  механично – отделяне и премахване чрез утаяване и филтриране на неразтворими твърди примеси и топлинно; б) химично -  чрез използване на различни химични вещества и процеси, най-често пречистване чрез хлориране; биологично -  чрез използване на различни организми, които по естествен път пречистват водите; биохимично – чрез използване на съчетание на химични и биологични методи и процеси. Използват се два типа пречистване на питейните водите - преди водоподаването до потребителите и пречистване на отпадните води. Пречистването се извършва в специално изградени пречиствателни станции и съоръжения.   

 ПРИБОЙ – при­род­но яв­ле­ние, из­ра­зя­ва­що се в уд­ря­не и раз­ру­ша­ва­не на мор­с­ки­те и оке­ан­с­ки­те въл­ни в бре­га. Ос­нов­на­та при­чи­на за не­го е на­ма­ля­ва­не на дъл­бо­чи­на­та на морс­ко­то дъ­но близ­ко до бре­го­ва­та ли­ния. По­ра­ди то­ва ско­рост­та на дви­же­ние на въл­ни­те на­ма­ля­ва, ви­со­чи­на­та им се уве­ли­ча­ва, но гре­бе­ни­те им се нак­ла­нят по по­со­ка на бре­га и се уд­рят в не­го и се раз­ру­ша­ват. След то­ва во­да­та про­дъл­жа­ва да се дви­жи пос­тъ­па­тел­но и да от­с­тъп­ва в об­рат­но нап­рав­ле­ние. В мяс­то­то на при­боя въл­ни­те са пе­нес­ти. При силни бур­ни и ура­ган­ни вет­ро­ве ви­со­чи­на­та на въл­ни­те мо­же да дос­тиг­не до десетки метри. Пора­ди си­ла­та на вълните в мястото на при­боя бре­го­ве­те се ру­шат и об­ра­зу­ват при­бой­ни ни­ши, а раз­ру­ше­ни­ят ма­те­ри­ал се нас­лаг­ва в по-нис­ки­те мес­та и се об­ра­зу­ват пла­жо­ве. Под вли­я­ние на ру­ши­тел­на­та си­ла на при­боя за про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от вре­ме стръм­ни­ят бряг се прев­ръ­ща в ле­ко нак­ло­не­на към вод­ния ба­сейн рав­ни­на.

ПРИБОЙНА НИША – аб­ра­зи­он­на фор­ма на ре­ле­фа, по­лус­фе­рич­но удъл­ба­ва­не на стръ­мен мор­с­ки бряг. При­бой­на­та ни­ша се об­ра­зу­ва от ру­ши­тел­на­та дей­ност на оке­ан­с­ка­та и мор­с­ка­та во­да вър­ху ска­лист стръ­мен бряг в мяс­то­то на раз­би­ва­не на въл­ни­те (при­боя) в най-дол­на­та му част, под кли­фа, над пла­жа и в бли­зост до мор­с­ко­то рав­ни­ще.

ПРИВАТИЗАЦИЯ* (от лат. privatim – частно) – про­цес на прев­ръ­ща­не на държавна­та соб­с­т­ве­ност в час­т­на чрез про­даж­ба на час­т­ни ли­ца на це­ли пред­п­ри­я­тия (фирми), обо­со­бе­ни час­ти от тях, ак­ции и т.н. Тя е ма­со­ва и ка­со­ва. Осо­бе­на фор­ма е работ­ни­чес­ко-ме­ни­джър­с­ка­та при­ва­ти­за­ция. Рес­ти­ту­ци­я­та (въз­с­та­но­вя­ва­не­то на собственост­та) на дър­жав­ни­те пред­п­ри­я­тия на бивши собственици во­ди до приватиза­ция.

ПРИ­ЛИВ* – пе­ри­о­дич­но по­ви­ша­ва­не на ни­во­то на во­да­та в оке­а­ни­те и мо­ре­та­та. Време­то меж­ду на­ча­ло­то на два при­ли­ва е 12 ча­са и 25 ми­ну­ти. При при­лив по­ня­ко­га море­то за­ли­ва ог­ром­ни пло­щи. При­ли­вът, как­то и от­ли­вът се об­ра­зу­ват поради привличане­то на Зе­мя­та от Лу­на­та. При при­лив оке­ан­с­ка­та и мор­с­ка­та во­да повиша­ват сво­е­то рав­ни­ще, ка­то се дви­жи от най-нис­ко­то към най-ви­со­кото рав­ни­ще. Голе­ми­на­та на мор­с­ки­те приливи за­ви­си от вза­им­но­то раз­по­ло­же­ние на Зе­мя­та, Лу­на­та и Слън­це­то, от географската ши­ри­на, дъл­бо­чи­на­та на мо­ре­то и фор­ма­та на бре­га. Най-големи са приливите край бре­го­ве­те и най-ве­че по из­точ­но­то ка­над­с­ко крайб­ре­жие (до 18 м). Във вът­реш­ност­та на оке­а­ни­те при­ли­ви­те дос­ти­гат до 1 м.

ПРИНЦИПИ НА ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКОТО  РАЙОНИРАНЕ* (от лат. principium — начало, основа) - основни изходни положения, утвърдени правила за обособяване на части от територия с относително вътрешно единство и характерни свойства, отличаващи ги от други териториални единици. Основни принципи на природно-географското райониране са: териториална цялост; общ произход (генетичен принцип)и комплексност.

ПРИРАСТ НА НАСЕЛЕНИЕТО – промяната в броя на на­се­ле­ни­е­то през определен пе­ри­од. В зависимост от начина на измерване и определяне е: абсолютен (действителен); естествен; механичен; относителен (от­но­ше­ни­ето­ на раз­ли­ка­та спрямо аб­со­лют­ния брой на на­се­ле­ни­е­то в на­ча­ло­то на пе­ри­о­да). При­рас­тът на на­се­ле­ни­е­то е по­ло­жи­те­лен, ко­га­то в края на пе­ри­о­да не­го­ви­ят брой пре­ви­ша­ва то­зи в на­ча­ло­то, и отрицателен, ко­га­то е по-малък.

ПРИ­РО­ДА – 1/. Всич­ко съ­щес­т­ву­ва­що, съз­да­де­но, раз­ви­ва­що се и про­ме­ня­що се без на­ме­са­та на чо­ве­ка; це­ли­ят свят с без­к­рай­но­то мно­го­об­ра­зие на не­го­ви­те фор­ми. Природата би­ва жи­ва (рас­те­ния, жи­вот­ни и микроорганизми) и не­жи­ва. Жи­ва­та и неживата при­ро­да се на­ми­рат в тяс­на връз­ка и об­ра­зу­ват ед­но ця­ло. Природата се раз­ви­ва и из­ме­ня под въз­дейс­т­ви­е­то на стро­ги при­род­ни за­ко­ни, ко­и­то раз­к­ри­ват ус­той­чи­во­то, пов­та­ря­що­то се в при­род­ни­те про­це­си и яв­ле­ния. В за­ви­си­мост от на­ме­са­та на чо­ве­ка в при­род­ни­те про­це­си тя би­ва ес­тес­т­ве­на (неп­ро­ме­не­на) и ант­ро­по­ге­ни­зи­ра­на (про­ме­не­на от чо­ве­ка). При­ро­да­та е без­к­рай­на и без­к­рай­но раз­но­об­раз­на. 2/. Съв­куп­ни­ят обект на изучава­не от ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки.

ПРИРОДЕН ГАЗ – на­и­ме­но­ва­ние на ве­щес­т­ва или съ­е­ди­не­ния, ко­и­то при нор­мал­на тем­пе­ра­ту­ра и на­ля­га­не са в га­зо­об­раз­но със­то­я­ние. Об­ра­зу­ват се в зем­на­та ко­ра. Най-широ­ко раз­п­рос­т­ра­не­ние и използване имат ме­тан, бу­тан, про­пан, изо­бу­тан, пен­тан. Природните газове съ­дър­жат въг­ле­во­до­ро­ди, азот, се­ро­во­до­род, въг­ле­ро­ден ди­ок­сид, хелий и др. Те за­е­мат под­зем­ни ку­хи­ни и по­ри, но мо­гат да се съ­дър­жат и в неф­та и подзем­ни­те во­ди. В за­ви­си­мост от спо­соб­ност­та им да го­рят при­ род­ни­те га­зо­ве се де­лят на го­рив­ни – во­до­род, се­ро­во­до­род и др., и не­го­рив­ни – азот, въг­ле­ро­ден ди­ок­сид и др. Природният газ се из­ пол­з­ва ка­то го­ри­во в енер­ге­ти­ка­та и бита и ка­то су­ро­ви­на в химическа­та про­миш­ле­ност. На­хо­ди­ща­та на при­ро­ден газ са свър­за­ни с неф­то­нос­ни­те седи­мен­т­ни скали. Най-зна­чи­ми на­хо­ди­ща на при­ро­ден газ има в Ру­сия – За­па­ден Си­бир, Персийския залив, Каспийско море и др.. 

ПРИРОДЕН КОМПЛЕКС (от природа и от лат. complexus – връзка, съчетание) – 1/ Всякакви взаимосвързани обекти, процеси и явления в природата, които образуват някакво единно цяло. В него основното е наличието на природни компоненти. В зависимост от пълнотата им комплексите са: пълни – включват всички възможни на дадената територия компоненти и непълни – включващи само най-тясно свързаните компоненти.  2/. Пространствени образувания, съчетания на различни компоненти при различни природни условия (природен териториален комплекс).

ПРИРОДЕН ПАРК – ка­те­го­рия за­щи­те­на те­ри­то­рия, включ­ва­ща раз­но­об­раз­ни екосис­те­ми с мно­го­об­ра­зие на рас­ти­тел­ни и жи­во­тин­с­ки ви­до­ве и на тех­ни­те местообитания, с ха­рак­тер­ни и за­бе­ле­жи­тел­ни лан­д­шаф­ти и обек­ти на не­жи­ва­та при­ро­да. Създават се с цел поддържание разнообразието на екосистемите, развитие на научни образователни и рекреационни дейности и устойчиво ползване на възобновими природни ресурси. В тях може да има селища и развитие на традиционните форми на поминък на местното население.  В природните паркове са заб­ра­не­ни други сто­пан­с­ки дей­нос­ти

ПРИРОДЕН РИСК* – естествено природно опасно явление и/или събитие, което, ако се случи, има много неблагоприятно последст­вие за хората. Природните рискове застрашават жи­во­та и здравето на хора­та, тяхна­та дейност и околна­та сре­да. Някои от природ­ни­те яв­ле­ния кри­ят риск за хора­та са­мо ако се случат в населени мес­та – наводнения, земетресения и др. Риско­ве се оце­ня­ват по три основ­ни признака: район на появява­не; ве­ро­ят­ност на слу­чване в определен мо­мент и размер на възможни­те щети. Те са въз­мож­ни съ­би­тия и яв­ле­ния, кои­то се дъл­жат на действието на вътрешни­те земни си­ли (зе­мет­ре­се­ния, из­риг­ва­ния на вул­ка­ни, цу­на­ми), външните си­ли (урага­ни, порой­ни ва­ле­жи, на­вод­не­ния, по­ле­ди­ца и т.н.), антропоген­ни дейности (неправил­но застроява­не, изси­ча­не на го­ри и т.н.).

ПРИРОДЕН ТЕРИТОРИАЛЕН КОМПЛЕКС – вж.: Географски комплекс.  

ПРИРОДЕН ФЕНОМЕН – (от гр phainomenon – явявящо се) – не­о­бик­но­ве­но, изключи­тел­но, ряд­ко при­род­но яв­ле­ние или обект. Съз­да­ден е под вли­я­ни­е­то на взаимодейс­т­ви­е­то на вът­реш­ни­те и вън­ш­ни­те зем­ни си­ли. По­ве­че­то при­род­ни обек­ти, които са фе­но­ме­ни, обик­но­ве­но са обя­ве­ни за при­род­ни за­бе­ле­жи­тел­нос­ти. Към гру­па­та на при­род­ни­те фе­но­ме­ни се от­на­сят та­ки­ва яв­ле­ния и обек­ти ка­то Каньо­нът на ре­ка Колорадо, езе­ро­то Бал­хаш с на­ли­чи­е­то в не­го на част със слад­ки во­ди и на част със со­ле­ни во­ди, гей­зе­ри­те, из­риг­ва­ни­я­та на вул­ка­ни­те, Бе­лог­рад­чиш­ки­те ска­ли и т.н.

ПРИРОДНА ГЕОГРАФИЯ, физическа география – ос­но­вен дял на ге­ог­раф­с­ки­те науки, изу­ча­ващ при­род­ни­те яв­ле­ния на зем­на­та по­вър­х­ност и вли­я­ни­е­то на чо­веш­ка­та дей­ност вър­ху тях. При­род­на­та ге­ог­ра­фия се със­тои от след­ни­те ге­ог­раф­с­ки на­у­ки: об­ща фи­зи­чес­ка (при­род­на) ге­ог­ра­фия, па­ле­о­ге­ог­ра­фия, ге­о­мор­фо­ло­гия, кли­ма­то­ло­гия, хидрология, оке­а­ног­ра­фия, гла­ци­о­ло­гия, ге­ог­ра­фия на поч­ви­те, ге­ог­ра­фия на рас­те­ни­я­та (фи­то­ге­ог­ра­фия), ге­ог­ра­фия на жи­вот­ни­те (зо­о­ге­ог­рафия), ге­о­еко­ло­гия, лан­д­шаф­тоз­на­ние, кар­с­то­ло­гия, вул­ка­но­ло­гия, ре­ги­о­нал­на при­род­на ге­ог­ра­фия.

ПРИРОДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ – за­щи­те­на ряд­ка, кра­си­ва и цен­на в на­уч­но, кул­тур­но и ес­те­ти­чес­ко от­но­ше­ние при­род­ен обек­т. Тя мо­же да е сво­е­об­раз­но скално образу­ва­ние (пя­съч­на дю­на, ка­мен­на гъ­ба, ка­мен­на ре­ка, зем­на и ка­мен­на пирами­да, скален­ мос­т, пе­ще­ра и др.), на­хо­ди­ще на вка­ме­не­лос­ти и ми­не­ра­ли, водопад, из­во­р, езе­ро и т.н. От жи­ва­та при­ро­да за за­бе­ле­жи­тел­нос­ти се обя­вя­ват ве­ков­ни го­ри, гру­пи дър­ве­та или еди­нич­ни дър­ве­та и т.н.

ПРИ­РОД­НА ЗО­НА*, географска зона – голяма иви­ца от зем­на­та по­вър­х­ност, разполо­же­на пре­дим­но по па­ра­ле­ла, в която има сходни при­род­ни ус­ло­вия. При­род­ни­те зо­ни се сме­ня­т в оп­ре­де­ле­на пос­ле­до­ва­тел­ност в за­ви­си­мост от кли­ма­тич­ни­те фак­то­ри и пре­дим­но под влиянието на промяната на количеството на топ­ли­на­та и вла­га­та. Характеризи­рат се с осо­бен общ вид на земната повърхност, с об­щ­ност на топ­лин­ни­те усло­вия, ов­лаж­не­ни­е­то, би­о­ло­гич­ни­те ком­по­нен­ти, ге­о­мор­фо­лож­ки­те про­це­си, еднородност на свойс­т­ва­та на вод­ни­те обек­ти и про­це­си. Вся­ка зо­на има свои ха­рак­тер­ни осо­бе­нос­ти, но оп­ре­де­ля­ща е рас­ти­тел­ност­та. При­род­ни­те зо­ни са част от ге­ог­раф­с­ки­те поя­си. Смя­на­та на зо­ни­те ста­ва от Ек­ва­то­ра към по­лю­си­те и от оке­а­ни­те към вът­реш­ност­та на кон­ти­нен­ти­те. Ге­ог­раф­с­ки­те зо­ни имат пре­дим­но за­пад­но-из­точ­но прос­ти­ра­не. На Земята са обо­со­бе­ни  множество при­род­ни зони –  степи, тай­га, тун­д­ра, пус­ти­ни­  и т.н.

ПРИРОДНА ОПАСНОСТ* – ситуация, при която е възможно протичане на природен процес или възникване на природно явление, които могат да нанесат на определена територия вреда на: природните обекти и природната среда; здравето и сигурността на хората;  материалната база (стопанска и социална), съоръженията и инфраструктурата. Основно понятие на безопасността за окръжаващата среда, хората и стопанските дейности и съоръжения след природния риск. В зависимост от мащаба и обхвата природната опасност може да бъде: глобална (напр. парниковия ефект в атмосферата), регионална (напр. разширяването на пустинята Сахара на юг), национална (напр. киселинните дъждове в някои малки европейски държави), локална (напр. замърсяването на водите на Янтра след Габрово), местна (напр. замърсяването на въздуха с олово в Кърджали)  

ПРИ­РОД­НА СРЕ­ДА* -  природа, разглеждана като условие и фактор за живот на организмите и на хората; част от при­ро­да­та, включ­ва­ща съв­куп­ност­та от обек­тите и явленията на жи­ва­та и не­жи­ва­та при­ро­да (съвкупността от абиотични и биотични фактори), с ко­я­то общест­во­то е пря­ко свърза­но и се на­ми­ра във вза­и­мо­дейс­т­вие, за да осъщес­т­вя­ва сво­и­те жиз­не­ни фун­к­ции и про­из­вод­с­т­ве­на дейност. Природната среда се отличава със свойството си да се самоподдържа и саморегулира, т.е. тя е регионална геосистема.

ПРИРОДНИ БОГАТСТВА – вж.: Природни ресурси.

ПРИРОДНИ КОМПОНЕНТИ – ос­нов­ни струк­тур­ни еле­мен­ти на при­род­на­та сре­да, част от от­дел­ни­те ге­ос­фе­ри – ли­тос­фе­ра, ат­мос­фе­ра, хид­рос­фе­ра, пе­дос­фе­ра, би­ос­фе­ра. Това са ска­ли, въз­дух, во­ди (по­вър­х­нос­т­ни и под­зем­ни), поч­ви, рас­ти­тел­ност, жи­во­тин­с­ки свят. От­дел­ни­те ком­по­нен­ти се на­ми­рат в неп­ре­къс­на­то вза­и­мо­дейс­т­вие и вза­им­но си влия­ят един на друг. В за­ви­си­мост от съ­че­та­ни­е­то и вза­и­мов­ръз­ки­те им при­род­на­та сре­да има ха­рак­те­рен об­лик. Из­ме­не­ни­я­та в от­дел­ни­те при­род­ни ком­по­нен­ти во­ди до про­мя­на и на ос­та­на­ли­те, а сле­до­ва­тел­но и на при­род­на­та сре­да.

ПРИРОДНИ ОБЛАСТИ* – вж.: При­род­но-ге­ог­раф­с­ки об­лас­ти.

ПРИРОДНИ РЕСУРСИ*, естествени ресурси, природни богатства – час­ти от природа­та (тела, вещества и си­ли), ко­и­то се из­пол­з­ват или мо­гат да се из­пол­з­ват ка­то източ­ник за про­из­вод­с­т­во и удовлетворяване на потребностите на хо­ра­та. Съз­да­де­ни са от при­ро­да­та без пря­ка­та на­ме­са на чо­ве­ка, но мо­гат да се из­пол­з­ват от не­го. Природните ресурси се по­де­лят на не­из­чер­па­е­ми – во­да, въз­дух, слън­че­ва енер­гия, енер­гия на вя­тъ­ра, енер­гия на при­ли­ви­те и от­ли­ви­те, тер­мо­ми­не­рал­ни во­ди; из­чер­па­е­ми – въ­зоб­но­ви­ми (почви, рас­те­ния, жи­вот­ни, води) и не­въ­зоб­но­ви­ми (руди, нерудни минерални суровини, въг­ли­ща, нефт, при­ро­ден газ, го­рив­ни шис­ти).

ПРИРОДНИ УСЛОВИЯ – свойствата на компонентите на географската среда, които оказват непосредствено влияние върху живота на хората на определена територия и върху развитието на човешките дейности. Природните условия са необходима предпоставка, влияние на природата (конкретната природна среда), без което не могат да съществуват организмите и хората. За да съществуват организмите и човека е необходимо благоприятно за тях съчетание на свойствата на природните компоненти, които са необходими за живота и за дейността на хората, но не са материално включени в някаква стопанска дейност. В определена териториална единица съществуват реални природни условия. Те имат различно влияние върху живота на хората, тяхната стопанска дейност, върху организмите (растения и животни). Поради това природните условия се оценяват по различен начин, в зависимост от гледната точка, от която се разглеждат. За качеството на природните условия обикновено се съди по свойствата и характеристиките на земната повърхност и релефа, атмосферния въздух и климата, повърхностнотечащите води, подземните води, вида и плодородието на почвите, характеристиките на растителната покривка и животинския свят, наличието или отсъствието на полезни изкопаеми. Главното при характеризиране на природните условия е абстрахирането от техния материално-веществен характер.   

ПРИРОДНИ (ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКИ) ФАКТОРИ ЗА РАЗВИТИЕ НА СТОПАНСТВОТО* – влиянието на природните условия, ресурси и природната среда върху стопанското развитие и териториалното разположение на стопанските дейности. То се осъществява чрез разнообразна съвкупност от природни тела, вещества, сили, процеси и явления, въздействащи върху стопанството. Природата е главен източник на ресурси и суровини за производството на средства за производство и предмети за потребление. Нейното влияние се променя исторически и е в зависимост от равнището на науката, технологиите и техниката. Има две главни групи природно-географски фактори за развитие и териториално разположение на стопанските дейности: абиотични и биотични. Към абиотичните фактори се отнасят: а) орографски фактори (скали, тяхната здравина, водопропускливост, особености на изветряне, съдържание на полезни вещества, характер на релефа и др.), б) горивно-енергийни и минерални суровини за развитие на енергетиката, промишлеността, строителството и бита, в) климатични фактори (въздух, неговият химичен състав, температура, влажност, атмосферно налягане, вятър, слънчево греене и т.н.), г) водни ресурси за производство на изделия (промишлени води) и селскостопанска продукция (напояване), енергия, транспорт, за питейни и битови нужди и др.), д) почвени фактори (почви, тяхното плодородие). Към биотичните фактори се отнасят: жизнедейността на организмите, връзките и отношенията между тях; въздействието на организмите върху другите природни компоненти (скали, въздух, вода, почва); наличието и възможностите за използване на биоресурси (растения, животни и микроорганизми) в стопанската дейност. 

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКИ ОБЛАСТИ*, природни области, физико-географски области – ед­на от так­со­но­мич­ни­те еди­ни­ци на при­род­но-ге­ог­раф­с­ко­то ра­йо­ни­ра­не. Обеди­ня­ва част от зем­на­та по­вър­х­ност със сход­ни при­род­ни чер­ти и спе­ци­фич­но съчетава­не и взаи­мо­дейс­т­вие меж­ду при­род­ни­те ком­по­нен­ти (ре­леф, по­лез­ни из­ко­па­е­ми, кли­мат, во­ди на су­ша­та, поч­ви, рас­ти­те­лен и жи­во­тин­с­ки свят) и фор­ми­ра­ни лан­д­шаф­ти. По­де­ля се на по­доб­лас­ти.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКА ПОДОБЛАСТ, физико-географска подобласт – ед­на от так­со­но­мич­ни­те еди­ни­ци на фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ко­то ра­йо­ни­ра­не, част от фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ка област. Тя се обо­со­бя­ва на ос­но­ва­та на раз­лич­ни приз­на­ци, но при до­ми­ни­ра­що­то вли­я­ние на ня­кои от тях ка­то ге­о­лож­ки стро­еж, до­ми­ни­ра­ща фор­ма на зем­на­та по­вър­х­ност и т.н. В ед­на фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ка об­ласт мо­же да има раз­ли­чен брой по­доб­лас­ти.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКА ПРОВИНЦИЯ, физико-географска провинция – ед­на от так­со­но­мич­ни­те еди­ни­ци на фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ко­то ра­йо­ни­ра­не. От­де­ля се вът­ре във фи­зи­ко-геог­раф­с­ка област по мор­фос­т­рук­тур­ни бе­ле­зи и по осо­бе­нос­ти на кли­ма­та. Обе­ди­ня­ва ландшафти, от­на­ся­щи се към един зо­на­лен тип и близ­ки по въз­раст и про­из­ход.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКИ ЗАКОНОМЕРНОСТИ – вж.: Фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ки закономер­нос­ти.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКИ КАРТИ –  вж.: Физико-географски карти.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ*, фи­зи­ко-ге­ог­раф­ско по­ло­же­ние – вид географско положение, което раз­к­ри­ва мес­то­по­ло­же­ни­е­то на да­ден ге­ог­раф­с­ки обект или те­ри­то­рия спрямо при­род­ни обек­ти и дру­ги те­ри­то­рии, раз­по­ло­же­ни из­вън нея. То обик­но­ве­но е слож­на сис­те­ма от от­но­ше­ния спря­мо зна­чи­ми ге­ог­раф­с­ки обек­ти ка­то океани, кон­ти­нен­ти, мо­ре­та, по­лу­ос­т­ро­ви, ос­т­ро­ви, пла­нин­с­ки сис­те­ми и пла­ни­ни, го­ле­ми ре­ки, рав­ни­ни, езе­ра и т.н. математико-географското (ас­т­ро­но­ми­чес­ко­то) по­ло­же­ние вли­яе вър­ху природно-ге­ог­раф­с­ко­то по­ло­же­ ние.

ПРИРОДНО-ГЕОГРАФСКО РАЙОНИРАНЕ – вж.: фи­зи­ко-ге­ог­раф­с­ко ра­йо­ни­ра­не.

ПРИРОДНО-РЕСУРСЕН ПОТЕНЦИАЛ* – съв­куп­ност­та от всич­ки при­род­ни ресур­си и природни условия, ко­и­то мо­гат да бъ­дат из­пол­з­ва­ни в сто­пан­с­ка­та дей­ност в дадена територия при съ­щес­т­ву­ва­що­то равни­ще на тех­но­ло­гия и тех­ни­ка на производството. От съществено значение за използването му са количествените параметри на природните ресурси, които позволяват да се правят приблизителни и точни оценки за природното богатство и за структурата на природните ресурси (географско положение, релеф, минерални суровини, климатични условия и ресурси, водни, почвени, растителни и животински ресурси). В зависи­мост от тери­то­ри­ал­ния обхват мо­же да ста­ва ду­ма за природ­но-ресурсен по­тен­ци­ал на Зе­мя­та, на от­де­лен континент, ге­ог­раф­с­ки ре­ги­он, страна, об­ласт, район и т.н.

ПРИРОДНО ЯВЛЕНИЕ – събитие (феномен), проява на някаква природна сила, протичането на природен процес, природна закономерност или случайност, станало (случило се) или ставащо нещо; външната форма на някаква природна същност и съществуване. Природното явление е функция (резултат, следствие) от протичането на природните процеси. В зависимост от геосферата в която се проявява то може да бъде литосферно, атмосферно, хидроложко, биологично, почвено. В зависимост от характера на процеса, от който е резултат природното явление е физично, химично, физико-химично, биологично, биохимично, биофизично и т.н. Част от природните явления са опасни за хората, неблагоприятни за стопанската дейност и за природната среда  

ПРИРОДОПОЛЗВАНЕ* –  съвкупността от целенасочени дейности за използване на природните условия и ресурси за удовлетворяване на човешките потребности от енергия, суровини, храни, во­да и т.н. Използване­то на природни елементи и си­ли, на природната среда е с цел подобря­ва­не на условия­та на съществуване на хората. Во­дещ фак­тор е стопанска­та дейност. При неразумно природоползва­не се нанасят сериозни ще­ти на природ­на­та сре­да, което води до влошава­не усло­ви­я­та за жи­вот на хората.

ПРИС­ТА­НИ­ЩА – защитени (естествено или изкуствено) от вятъра и вълните места по океанските, морските, езерни­те, речните бре­го­ве. Предназначени са за престояване на кора­би, тяхно­то товарене и разтоварва­не и дру­ги дейнос­ти, свързани с корабоплаване­то. Те обхващат част от суша­та (територия) и част от водния басейн (акватория). В тях са построе­ни вълноло­ми, кейо­ве, га­ри, доко­ве, скла­до­ве, административ­ни сгра­ди и др., монти­ра­ни са и се изпол­з­ват съоръже­ния, машини и техника за обслужва­не на корабите и то­вар­но-разтоварните ра­бо­ти.

ПРИ­ТОК – ре­ка или друг во­ден по­ток, кой­то се вли­ва в друг по-го­лям по­ток, ре­ка, езе­ро или друг во­до­ем, раз­по­ло­жен на су­ша­та. Всяка една речна система има една главна река и поредица от притоци. Те се по­де­лят на ле­ви и дес­ни в за­ви­си­мост от то­ва от коя стра­на по по­со­ка на глав­но­то те­че­ние на ре­ка­та се вливат в нея. Притоците също могат да имат свои притоци. Притоците са с различна големина – от незначителни потоци и ручей до гигантски реки като Мараньон и Рио Негру (притоци на Амазонка). Притоците се определят по два начина. Първият – вливащите се в главната река други реки са притоци от първи ред, а техните притоци от втори ред и т.н. Вторият – първи ред е реката, която няма свои притоци. Втори ред са притоците у които приемат притоците от първи ред и т.н.

ПРОВ­ЛАК* – от­но­си­тел­но тяс­на иви­ца зе­мя, съ­е­ди­ня­ва­ща по-го­ле­ми час­ти су­ша и раз­де­ля­ща два вод­ни ба­сей­на. Из­вес­т­ни в све­та са Па­нам­с­ки­ят пров­лак, кой­то съ­е­ди­ня­ва Севе­р­на и Юж­на Аме­ри­ка и раз­де­ля Ат­лан­ти­чес­кия и Ти­хия оке­ан, пров­ла­кът Кра в Индоки­тай и др.

ПРОВИНЦИЯ (от лат. provincia) – 1/. Административно-териториална единица в редица държави като Германия, Белгия, Китай, ЮАР и др.; 2/. Природен комплекс, обособен в пределите на някаква природна зона, предимно под влияние на релефа и климата.

ПРОГ­НО­ЗА (от гр. pro – напред и gnosis – знание) – пред­виж­да­не за бъ­де­що­то състоя­ние и про­ме­ни в ха­рак­те­рис­ти­ки­те, на раз­ви­ти­е­то на не­що (обект, про­цес, яв­ле­ние, дей­ност и т.н.). Ос­но­ва­ва се на оцен­ка на ми­на­ло­то и се­гаш­но­то със­то­я­ние. Включ­ва и вари­ан­ти­те на то­ва раз­ви­тие.

ПРОГНОЗА НА ВРЕМЕТО – вж.: Метеорологична прогноза.

ПРОГ­НО­ЗИ­РА­НЕ (от гр. pro – напред и gnosis – знание) – спе­ци­а­ли­зи­ра­на дей­ност, об­що­ на­у­чен ме­тод за из­ра­бот­ва­не на пред­виж­да­ния за въз­мож­ни­те ва­ри­ан­ти на развитието на ня­как­ви обек­ти, про­це­си, яв­ле­ния и дейности, про­ме­ни в тех­ни­те характерис­ти­ки. Ос­но­ва­ва се на ди­аг­но­за­та (оцен­ка на се­гаш­но­то със­то­я­ние и функционира­не) на изу­ча­ва­ни­те обек­ти, яв­ле­ния и про­це­си. Ка­то дей­ност прог­но­зи­ра­не­то включ­ва оп­ре­де­ля­не­то на обек­та, сро­ко­ве­те за раз­ра­бот­ка на прог­но­за­та, из­гот­вя­не­то на ва­ри­ан­ти на прог­но­за­та, оцен­ката им и оп­ре­де­ля­не­то на сфе­ра­та на при­ло­же­ни­е­то им.

ПРОДОВОЛСТВЕН ПРОБЛЕМ – све­то­вен со­ци­а­лен и ико­но­ми­чес­ки проб­лем, състо­ящ се в не­съ­от­вет­с­т­ви­е­то на рав­ни­ще­то на про­из­вод­с­т­во на хра­ни и хра­ни­тел­ни продук­ти и пот­реб­нос­ти­те от тях за нор­мал­но­то из­х­ран­ва­не на на­се­ле­ни­е­то. Въз­ник­ва пора­ди бър­зо­то на­рас­т­ва­не на броя на на­се­ле­ни­е­то и не­раз­ви­тост на про­из­вод­с­т­во­то на хра­ни и хра­ни­тел­ни про­дук­ти в ре­ди­ца стра­ни. Во­ди до пос­то­ян­но или пе­ри­о­дич­но гладува­не на хо­ра в сла­бо­раз­ви­ти­те стра­ни и не­дох­ран­ва­не на го­ле­ми час­ти от на­се­ле­ни­е­то в све­та. Най-ос­тър е про­до­вол­с­т­ве­ни­ят проб­лем в ре­ди­ца аф­ри­кан­с­ки стра­ни. Ре­ша­ва­не­то на то­зи проб­лем мо­же да ста­не чрез про­веж­да­не­то на ог­ра­ни­чи­тел­на де­мог­раф­с­ка политика в ре­ди­ца стра­ни, ин­тен­зи­фи­ци­ра­не на сел­с­кос­то­пан­с­ко­то про­из­вод­с­т­во и съответ­но про­из­веж­да­не на по­ве­че хра­ни и хра­ни­тел­ни продук­ти.

ПРО­ДЪЛ­ЖИ­ТЕЛ­НОСТ НА ДЕ­НЯ – про­меж­ду­тъ­кът от вре­ме­то меж­ду из­г­ре­ва и зале­за, през кой­то Слън­це­то е над хо­ри­зон­та. Про­дъл­жи­тел­ност­та на де­ня за­ви­си от денонощ­но­то вър­те­не на Зе­мя­та око­ло ос­та, дви­же­ни­е­то по ор­би­та­та око­ло Слън­це­то и от ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на. На Ек­ва­то­ра тя е 12 ча­са. Най-про­дъл­жи­те­лен е де­нят през при лятно слън­цес­то­е­не, а най-кра­тък – при зим­но слън­цес­то­е­не. Най-дъл­ги­те дни са на полюси­те (полярни дни), къ­де­то про­дъл­жи­тел­ността им е до 6 ме­се­ца.

ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЖИВОТА – обобщаващ де­мог­раф­с­ки по­ка­за­тел за средна­та про­дъл­жи­тел­ност на жи­во­та на хората в оп­ре­де­лен ге­ог­раф­с­ки ра­йон. Характеризира общият риск за умиране и разкрива средният брой години, преживени от едно лице. Изчислява се по данните от таблиците за смъртността. Ос­нов­ни­те фак­то­ри за про­дъл­жи­тел­ност­та на жи­во­та са рав­ни­ще­то на жи­вот и рав­ни­ще­то на здра­ве­о­паз­ва­не на на­се­ле­ни­е­то. В раз­ви­ти­те стра­ни има ви­со­ка сред­на про­дъл­жи­тел­ност на жи­во­та. При жени­те в Ев­ро­па най-ви­со­ка е про­дъл­жи­тел­ност­та на жи­во­та във Фран­ция – 83.0 го­ди­ни, а при мъ­же­те в Ис­лан­дия – 77.4 го­ди­ни. В ре­ди­ца от раз­ви­ва­щи­те се стра­ни сред­на­та продъл­жи­тел­ност на жи­во­та е мно­го нис­ка. Под 50 го­ди­ни е про­дъл­жи­тел­ност­та на жи­во­та в Си­е­ра Ле­о­не, Гам­бия, Мо­зам­бик и дру­ги аф­ри­кан­с­ки дър­жа­ви.

ПРОЕКТ* (от лат. project — хвърлен напред) – идея и разработка за осъществяване на извършване на някаква предстояща дейност, включваща замисъл, описание, изчисления, чертежи, планове, графици и др.. В зависимост от сферата на дейности и спецификата на разработване се разграничават различни видове проекти. С географска основа са: 1/. Строителен проект, разработен план за създаване (строителство) или реконструиране на сграда, пътни, хидротехнически, промишлени, туристически и други съоръжения 2/. Устройствени проекти на части от територията (общини, селища) включително земеустройство, комасация на земята, лесоустройство и др.  3/. Инвестиционен бизнес-проект -  разработена предприемаческа идея за влагане на средства в някаква стопанска дейност чрез използване на определен терен и влияние на природните условия и ресурси; 4/. Учебен географски проект, разработка, направена с учащи под ръководството на преподаватели с цел установяване равнището на знания на обучаваните и разкриване на уменията им извършват самостоятелна дейност. 

ПРОЗРАЧНОСТ НА АТМОСФЕРАТА – свойс­т­во­то на ат­мос­фе­ра­та да про­пус­ка свет­ли­на, свет­лин­ни лъ­чи. За­ви­си от съ­дър­жа­ни­е­то на вод­ни па­ри и прах, от ма­са­та на възду­ха. Най-го­ля­ма проз­рач­ност ат­мос­фер­ния въз­дух има в по­ляр­ни­те об­лас­ти. Най-малка е проз­рач­ност­та му в про­миш­ле­ни­те ра­йо­ни и го­ле­ми­те гра­до­ве, по­ра­ди го­ля­мо­то за­мър­ся­ва­не на въз­ду­ха.

ПРОИЗВОДИТЕЛНИ СИЛИ – един­с­т­во­то на лич­ни­те (чо­веш­ка ра­бот­на си­ла) и вещес­т­ве­ни­те (сред­с­т­ва­та за про­из­вод­с­т­во и пред­ме­ти­те на тру­да) фак­то­ри в про­це­са на осъ­щес­т­вя­ва­не­то на сто­пан­с­ка­та дей­ност.

ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ТРУДА* – икономически показател, за ефективността на използване на трудовите ресурси. Измерва се чрез: а) количеството (обема) на произведената продукция за еди­ни­ца работно време (час, ден, месец, тримесечие, година); б) количество­то работ­но вре­ме, използ­ва­но за съз­да­ва­не­то на единица продук­ция. Производителността на труда е индивидуал­на и об­щес­т­ве­на. Индивидуалната производителност е средна стойност от общото производство, разделено на броя на заетите. Ви­со­ка­та общес­т­ве­на производителност на тру­да е ха­рак­тер­на за разви­ти­те в икономическо отношение дър­жа­ви.

ПРОИЗВОДНА РАСТИТЕЛНОСТ – рас­ти­тел­ност, фор­ми­ра­на вто­рич­но след унищо­жа­ва­не на ес­тес­т­ве­на­та (са­мо­бит­на­та) рас­ти­тел­ност под вли­я­ние на чо­веш­ка­та дейност. Включ­ва раз­лич­ни по би­о­ло­ги­чен тип и еко­ло­гич­на при­ро­да рас­ти­тел­ни съобщест­ва. В Бъл­га­рия вто­рич­на рас­ти­тел­ност има от мор­с­ко­то рав­ни­ще до най-ви­со­ки­те час­ти на пла­ни­ни­те.

ПРОИЗВОДСТВЕНА МОЩНОСТ – мак­си­мал­но въз­мож­но­то ко­ли­чес­т­во про­дук­ция от оп­ре­де­лен вид и ка­чес­т­во, ко­я­то мо­же да про­из­ве­де от­дел­но пред­п­ри­я­тие, не­го­во поделе­ние или гру­па пред­п­ри­я­тия и фир­ми.

ПРОИЗВОДСТВЕНА ОПЕРАЦИЯ – въз­дейс­т­вие вър­ху су­ро­ви­на, ма­те­ри­ал, полуфаб­ри­кат, из­вър­ш­ва­но в един или в ня­кол­ко апа­ра­та, ре­ак­то­ра, от от­де­лен ра­бот­ник; са­мос­то­я­тел­но дейс­т­вие ка­то част от об­щия про­из­вод­с­т­вен про­цес.

ПРОИЗВОДСТВЕНИ ОТНОШЕНИЯ – от­но­ше­ни­я­та, ко­и­то въз­ник­ват меж­ду хо­рата в про­це­са на про­из­вод­с­т­во­то и на раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на ма­те­ри­ал­ни­те бла­га. Глав­но­то в произ­вод­с­т­ве­ни­те от­но­ше­ния е от­но­ше­ни­е­то към соб­с­т­ве­ност­та на сред­с­т­ва­та за производс­т­во.

ПРОИЗВОДСТВЕНИ ФАКТОРИ* – ус­ло­вия, пред­пос­тав­ки, дви­же­щи си­ли (ресурси), ко­и­то оказ­ват вли­я­ние вър­ху про­ти­ча­не­то на про­из­вод­с­т­ве­ния про­цес и равнище­то на не­го­во­то раз­ви­тие. Вся­ко ед­но про­из­вод­с­т­во мо­же да се осъ­щес­т­вя­ва при оп­ре­де­ле­но ми­ни­мал­но ко­ли­чес­т­во фак­то­ри. Ос­нов­ни про­из­вод­с­т­ве­ни фак­то­ри (ре­сур­си) са: ка­пи­тал (па­ри­чен и ве­щес­т­вен); труд (тру­до­ви ре­сур­си); зе­мя (при­род­ни ре­сур­си); предп­ри­е­ма­чес­т­во. При ико­но­ми­чес­ки­те ана­ли­зи про­из­вод­с­т­ве­ни­те фак­то­ри се гру­пи­рат в три гру­пи – зе­мя (сто­па­нис­ва­на зе­мя, по­лез­ни из­ко­па­е­ми, го­ри, во­ди и др. ес­тес­т­ве­ни ресур­си), труд (фи­зи­чес­ки­те и ум­с­т­ве­ни­те спо­соб­нос­ти на чо­ве­ка, ква­ли­фи­ка­ци­я­та на рабо­те­щи­те) и ка­пи­тал (па­ри­чен и ве­щес­т­вен – пос­т­рой­ки, съ­о­ръ­же­ния, ма­ши­ни, незавърше­на про­дук­ция, не­ре­а­ли­зи­ра­на про­дук­ция).

ПРОИЗВОДСТВЕНИ ФОНДОВЕ – ико­но­ми­чес­ка фор­ма на сред­с­т­ва­та за производст­во, дейс­т­ва­щи в сфе­ра­та на ма­те­ри­ал­но­то про­из­вод­с­т­во. Те са ма­те­ри­ал­но-вещес­т­ве­на­та фор­ма за осъ­щес­т­вя­ва­не на про­из­вод­с­т­ве­ния про­цес. Оце­ня­ват се в па­рич­на стой­ност.

ПРОИЗВОДСТВО – про­цес на добиване и преобразуване на суровини и създаване на материални блага (готова продукция). То се осъществява чрез комбинира­не­  на различни фак­то­ри (земя, труд и капитал) за да се получи определен резул­тат. Създадените блага са два основни вида: средства за производство и предмети за потребление. Производството е необходима предпос­тав­ка за задоволяване на нарастващи­те потребнос­ти на потреблени­е­то на хората и ус­ло­вие за повиша­ва­не жизненото равнище.

ПРОИЗВОДСТВЕНА СФЕРА, материална сфера – производствена стопанска дейност пряко свързана със създаването на материални блага и услуги. Включва дейностите от първичния сектор (добив на суровини), обработката на суровини и създаването на нови предмети (промишлени изделия, производство на електрическа и топлоенергия, строителство, монтажни и ремонтни дейности) за удовлетворяване на потребностите на производството (средства за производство) и на хората (предмети за потребление), т.е. вторичният сектор. Отличава се от духовната сфера, в която    доминират ус­лу­ги­те и интелектуалните дейности, ко­и­то нямат вещес­т­вен харак­тер.

ПРОКАТ (от рус. прокатка – валцуване) – 1/. Метод за обработване на металите и металните сплави чрез притискане  и пластична деформация между въртящи се валци (валцуване) на специални (прокатни) станове. Металът и сплавите придобиват формата на тръби, листове (ламарина), ленти, метални греди, релси, метални пръти, бетонно желязо и т.н. Различават три вида прокатка на металите и сплавите: надлъжна, напречна и винтова. В зависимост от температурата, при която се осъществява прокатката тя е: гореща (при висока температура), топла (при повишена температура) и студена.    2/. Произведена продукция от прокатното производство.

ПРОЛЕТ – годишен преходен сезон между зимата и лятото. Характерен е за умерения топлинен пояс на планетата и в субполярните райони на планетата. По астрономическия календар е между пролетното равноденствие (21-22 март) и лятното слънцестоене (21-22 юни) в Северното полукълбо и съответно 23 септември и 22 декември в Южното полукълбо. Прието е за пролетни месеци да се считат март, април и май в Северното и септември, октомври ноември в Южното полукълбо. Пролетта има различна продължителност в отделните климатични пояси. Тя е най-голяма в субтропичния пояс и намалява в умерения и е най-малко в субполярния пояс (в тундрата).

ПРО­ЛЕТНО РАВ­НО­ДЕН­С­ТВИЕ – мо­мент от вре­ме­то, в кой­то цен­тъ­рът на Слънцето при не­го­во­то ви­ди­мо го­диш­но пре­мес­т­ва­не сред звез­ди­те (ек­лип­ти­ка) пре­си­ча не­бес­ния ек­ва­тор, дви­жей­ки се от юг към се­вер. Про­лет­но­то рав­но­ден­с­т­вие е на 20 или 21 март и се счи­та за на­ча­ло на ас­т­ро­но­ми­чес­ка­та про­лет в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. Продължител­ност­та на де­ня, с изключение на районите около полюсите, е поч­ти рав­на на про­дъл­жи­тел­ност­та на нощ­та.

ПРОЛИВ* – вж.: Проток.

ПРО­ЛОМ – дъл­бо­ко врязана в зем­ни­те плас­то­ве (до 1800) час­ти на реч­на до­ли­на. Дъното е по-широко от течението на реката. Склоновете са стръм­ни и понякога отвесни, изградени от здрави, а на отделни места по тях се образуват и свлачища. Те имат ерозионно-тектонски произход, об­ра­зу­ва­ни са в ре­зул­тат от ру­ши­тел­на­та дей­ност на ре­ка, срещ­на­ла прег­ра­да – пла­ни­на, пла­то, въз­ви­ше­ние и тектонски движения и разломи чрез тяхното и разширяване от течащата вода. В проломите склоновете са стръмни, понякога отвесни, поради по-голямата твърдост на скалите, които изграждат терена, в който е образувана речната долина. В зависимост от начина на образуване различават антецедентни и епигенетични проломи.  През проломите могат и се прокарват пътища за свързване на селищата, да се правят язовири и т.н.. В България най-дълъг е Искърският пролом.  

ПРОЛУВИЙ (от лат. proluvium – измиване, смиване) – нес­по­е­ни из­вет­ри­тел­ни продук­ти, ко­и­то са пре­мес­те­ни и нат­ру­па­ни в под­но­жи­е­то на скло­на от вре­мен­но те­ча­щи во­ди. Със­тои се от мал­ки ва­лу­ни, не­ог­ла­де­ни ка­мен­ни къ­со­ве, ча­къ­ли, пя­сък, гли­на. Пролу­ви­ят се от­ли­ча­ва с по-мал­ка за­обленост на пар­че­та­та. В под­но­жи­е­то на скло­но­ве­те от не­го се об­ра­зу­ват на­ нос­ни ко­ну­си и об­ра­зу­ва­щи­те се от тях­ про­лу­ви­ал­ни шлей­фо­ве.

ПРОМИШЛЕН ПРЕВРАТ – ис­то­ри­чес­ки пе­ри­од, през кой­то в про­из­вод­с­т­во­то се пре­ми­на­ва от ръ­чен труд на про­из­вод­с­т­во (за­на­ят­и и ма­ни­фак­ту­ра) към из­пол­з­ва­не­то на ма­ши­ни. За на­ча­ло се при­е­ма изоб­ре­тя­ва­не­то и из­пол­з­ва­не­то в сто­пан­с­ка­та дей­ност на меха­нич­но­то вре­те­но, тъ­кач­ния стан, пар­на­та ма­ши­на и др. тех­ни­чес­ки изоб­ре­те­ния. Кра­ят на про­миш­ле­ния прев­рат нас­тъп­ва, ко­га­то ма­ши­ни за­ поч­ват да про­из­веж­дат ма­ши­ни. Най-нап­ред про­миш­ле­ни­ят прев­рат се из­вър­ш­ва във Ве­ли­коб­ри­та­ния – вто­ра­та по­ло­ви­на на XVIII и пър­ва­та по­ло­ви­на на XIX век, след то­ва и във Фран­ция, Гер­ма­ния и САЩ.

ПРОМИШЛЕНО-АГРАРНА СТРАНА – тип страна, в която  домиращата част в произведения брутен вътрешен продукт е на промишлената продукция, а селското стопанство има по-нисък дял, но може да е добре развито. За промишлено-аграрните страни са характерни още големият относителен дял на промишлеността в износа на страната и в броя на икономически активните лица.

ПРОМИШЛЕН РАЙОН – про­из­вод­с­т­ве­но-те­ри­то­ри­ал­но об­ра­зу­ва­ние, фор­ми­ра­но чрез съ­че­та­ва­не­то на пред­п­ри­я­тия от един или ня­кол­ко от­ра­съ­ла на про­миш­ле­ност­та. Те са свър­за­ни с тес­ни про­из­вод­с­т­ве­но-тех­но­ло­гич­ни връз­ки вър­ху оп­ре­деле­на те­ри­то­рия. В про­миш­ле­ния ра­йон се включ­ват промиш­ле­ни пун­к­то­ве, въз­ли и ком­п­лекси.

ПРОМИШЛЕНА ПРОДУКЦИЯ – про­из­ве­де­ни­те из­де­лия или ус­лу­ги от промишлени­те пред­п­ри­я­тия. В за­ви­си­мост от сте­пен­та на за­вър­ше­ност на про­миш­ле­на­та про­дук­ция мо­же да бъ­де го­то­ва про­дук­ция, по­лу­фаб­ри­кат и не­за­вър­ше­но про­из­вод­с­т­во.

ПРОМИШЛЕНО ПРЕДПРИЯТИЕ – вид про­из­вод­с­т­ве­но пред­п­ри­я­тие (фир­ма), в кое­то се из­пол­з­ват пре­дим­но ма­ши­ни, апа­ра­ти, уре­ди и съ­о­ръ­же­ния, ав­то­ма­ти и др. за добив на су­ро­ви­ни, тях­на­та пре­ра­бот­ка, про­из­вод­с­т­во­то на ма­те­ри­а­ли, по­лу­фаб­ри­ка­ти и пред­ме­ти и сто­ки за пот­реб­ле­ние. В про­из­вод­с­т­ве­на­та дей­ност се из­пол­з­ват раз­но­об­раз­ни ме­то­ди – фи­зич­ни (ме­ха­нич­ни, топлинни),  хи­мич­ни, би­о­ло­гич­ни и др. Про­из­ве­де­на­та продук­ция е пред­наз­на­че­на за про­даж­ба на па­за­ра. Промишлените предприятия (заводи, фабрики, мини и т.н.) могат да са  различни по големина и с различен обем произвеждана продукция.

ПРО­МИШ­ЛЕ­НОСТ (от рус. промышлять – занимавам се с нещо, трудя се) – основен от­ра­съл на сто­пан­с­т­во­то, обе­ди­ня­ващ пред­п­ри­я­тия и фир­ми за до­би­ва­не на полезни из­ко­па­е­ми и пре­ра­бот­ва­не­то на енер­гий­ни, ми­не­рал­ни, гор­с­ки, сел­с­кос­то­пан­с­ки и хи­мич­ни су­ро­ви­ни в сред­с­т­ва за про­из­вод­с­т­во, пред­ме­ти за пот­реб­ле­ние и про­из­вод­с­т­во на енер­гия. Про­из­вод­с­т­ве­ни­те дей­нос­ти се из­вър­ш­ват обик­но­ве­но на мал­ка площ и най-чес­то на зак­ри­то.  Про­миш­ле­ност­та се по­де­ля на два ос­нов­ни по­дот­ра­съ­ла. До­бив­на­та промишле­ност об­х­ва­ща сто­пан­с­ки дей­нос­ти за до­би­ва­не на при­род­ни су­ро­ви­ни – въгледобив, неф­то­до­бив, га­зо­до­бив, ру­до­до­бив, дър­во­до­бив, до­бив на ми­не­рал­ни неметални су­ро­ви­ни. Пре­ра­бот­ва­ща­та про­миш­ле­ност се със­тои от мно­жес­т­во от­рас­ли, кои­то пре­ра­бот­ват и об­ра­бот­ват су­ро­ви­ни­те и съз­да­ват но­ви про­дук­ти.

ПРОПОРЦИОНАЛНА ИЗБИРАТЕЛНА СИСТЕМА** (от лат. proportionalis - в смисъл на правилно съотношение между частите и цялото, съразмерност) - избирателна система в държавите с многопартийна система, при която броят на избраните лица (мандатите)съответства на съотношението между подадените гласове от избирателите за определена политическа партия или обществена организация, участваща в изборите. При нея се определя избирателна квота, т.е количеството гласове, което е  необходимо за получаването на едни мандат (едно депутатско или друго място).

ПРОСТРАНСТВЕН АНАЛИЗ – дейност за изучаване на пространствените структури, взаимната връзка между географските обекти и явления в определена пространствена единица. Използват се пространствено-количествени методи, статистически методи, картометрични методи и т.н. Пространственият анализ се използва във всички географски науки, регионалната икономика, транспорта, туризма и др. 

ПРОСТРАНСТВЕНО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ – вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду обек­ти­те и явле­ни­я­та в ге­ог­раф­с­ко­то прос­т­ран­с­т­во, при ко­е­то има об­мен на ве­щес­т­во, енер­гия, населе­ние, ин­фор­ма­ция и др. Ин­тен­зив­ност­та на прос­т­ран­с­т­ве­но­то взи­мо­дейс­т­вие за­ви­си от спе­ци­фи­ка­та на обек­ти­те и яв­ле­ни­я­та, тях­но­то мес­то­по­ло­же­ние, бли­зост­та един до друг. То е най-сил­но в зо­на­та на не­пос­ред­с­т­ве­ния кон­такт.

ПРОСТРАНСТВЕНО СЪЧЕТАНИЕ – съв­куп­ност­та от вза­и­мос­вър­за­ни­те пространст­ве­ни ха­рак­те­рис­ти­ки (ком­пак­т­ност, под­ре­де­ност, плът­ност и др.) на ге­ог­раф­с­ки обек­ти и яв­ле­ния. При дос­ти­га­не на ус­той­чи­вост на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те съ­че­та­ния се формира прос­т­ран­с­т­ве­на сис­те­ма.

ПРОСТРАНСТВЕН АНАЛИЗ – съв­куп­ност от ме­то­ди за ана­ли­тич­но изу­ча­ва­не на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те ге­ог­раф­с­ки струк­ту­ри. В не­го се из­пол­з­ват ме­то­ди ка­то: ме­то­да на географ­с­ки­те по­ле­та, ме­то­да на гра­ви­та­ци­он­ни­те мо­де­ли, ста­тис­ти­чес­ки ме­то­ди, картометри­чен ана­лиз, сис­тем­но-струк­ту­рен ана­лиз и др.

ПРОСТРАНСТВО – 1/. Зем­на­та по­вър­х­ност; 2/. Зем­на по­вър­х­ност, вклю­че­на в опреде­ле­ни гра­ни­ци. В ге­ог­ра­фи­я­та прос­т­ран­с­т­ве­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки са ос­нов­ни. Чрез тях се оп­ре­де­лят ге­ог­раф­с­ко­то по­ло­же­ние на обек­ти и те­ри­то­рии, тех­ни­те гра­ни­ци, размери – дъл­жи­на, ши­ри­на, площ, раз­п­рос­т­ра­не­ние по зем­на­та по­ вър­х­ност на ге­ог­раф­с­ки обек­ти, яв­ле­ния, рас­те­ния, жи­вот­ни и хо­ра.

ПРОТЕКЦИОНИЗЪМ (от лат protego – покровителствам) – сто­пан­с­ка по­ли­ти­ка на дър­жа­ва­та, пред­ наз­на­че­на за под­по­ма­га­не на раз­ви­ти­е­то на на­ци­о­нал­на­та про­миш­ле­ност и сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во чрез пок­ро­ви­тел­с­т­во­то на мес­т­но­то (на­ци­о­нал­но­то) про­из­вод­с­т­во. Осъ­щес­т­вя­ва се пре­дим­но чрез по­ви­ша­ва­не на внос­ни­те ми­та и ог­ра­ни­ча­ва­не на вно­са на про­миш­ле­ни из­де­лия, сел­с­кос­то­пан­с­ки про­из­ве­де­ния, ос­во­бож­да­ва­не­то от ня­кои да­нъ­ци и т.н.

ПРОТЕРОЗОЙСКА ЕРА (от гр. proteros – първият от два, по-ранен и zoe  - живот) – вто­ра­та по ред ера от ге­о­лож­ка­та ис­то­рия на Зе­мя­та, след­ва­ща след Ар­хайс­ка­та и предхож­да­ща Па­ле­о­зойс­ка­та. Про­дъл­жи­тел­ност­та и е око­ло 2-2.5 млрд.г. От Протерозойска­та ера са съх­ра­не­ни пре­дим­но ме­та­мор­ф­ни ска­ли. По­де­ля се на до­лен, среден и го­рен про­те­ро­зой. През та­зи ера въз­ник­ва жи­во­тът на Зе­мя­та – при­ми­тив­ни вод­ни жи­вот­ни, во­до­рас­ли, бак­те­рии.

ПРО­ТЕС­ТАН­ТСТВО* (от лат. protestans – въз­ ра­ зя­ ващ, не­ съг­ ла­ сен) – ед­но­  от три­те ос­нов­ни нап­рав­ле­ния в хрис­ти­ян­с­т­во­то. Въз­ник­ва през XVI век ка­то специфична раз­но­вид­ност на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Про­тес­тан­ти­те, за раз­ли­ка от ка­то­ли­ци­те, вяр­ват и след­ ват уче­ни­е­то за „не­пос­ред­с­т­ве­на­та връз­ка“ на чо­ве­ка с Бо­га, без пос­ред­ни­чес­т­во­то на църк­ва­та и ду­хо­вен­с­т­во­то. Ре­ли­ги­оз­ни­ят култ на про­тес­тан­ти­те е оп­рос­тен, с мал­ко празни­ци, лип­с­ва прек­ло­не­ние пред ико­ни и мо­щи, а тайн­с­т­ва­та са са­мо две – кръ­ще­не и при­час­тие. Про­тес­тан­т­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние се със­тои пре­дим­но от про­по­ве­ди, съв­мес­т­ни мо­лит­ви и пе­е­не­то на псал­ми. Ка­то из­точ­ник на про­тес­тан­тиз­ма е Библията в нейния превод на жи­ви­те на­ци­о­нал­ни ези­ци. В за­ви­си­мост от раз­ли­чи­я­та във вя­ра­та про­тес­тан­ти­те би­ват лу­те­ра­ни, кал­ви­нисти, цвин­г­ли­а­ни, бап­тис­ти, ква­ке­ри и др. Съ­щес­т­ву­ват и множество про­тес­тан­т­с­ки сек­ти – например ад­вен­тис­ти, ме­то­дис­ти, пет­де­сет­ни­ци и др.

ПРО­ТОК*, пролив – част от вод­на­та по­вър­х­ност, тяс­но вод­но прос­т­ран­с­т­во, ко­е­то свър­з­ва два съ­сед­ни вод­ни ба­сей­на и раз­де­ля две час­ти от су­ша­та. Об­ра­зу­ва се под действи­е­то на вът­реш­ни­те зем­ни си­ли (тек­тон­с­ки дви­же­ния). Про­то­ците мо­гат да бъ­дат раз­по­ло­жени: меж­ду два континента, два по­лу­ос­т­ро­ва, два или по­ве­че ос­т­ро­ва, полуострови и ос­т­рови и т.н.. Те най-чес­то имат неп­ра­вил­на фор­ма. Из­вес­т­ни са про­то­ци­те Бос­фор и Дар­да­не­ли, пос­ле­до­ва­тел­но свър­з­ва­щи Чер­но, Мра­мор­но и Егейс­ко мо­ре и разделя­щи Бал­кан­с­кия п-ов от Ма­ла Азия. В све­та най-дъ­лъг про­ток е Мо­зам­бик­с­ки­ят (1670 км), а най-ши­рок и дъл­бок е про­токът Дрейк (950 км). Ня­кои от про­то­ци­те имат между­на­род­но зна­че­ние и пла­ва­не­то през тях се ре­гу­ли­ра от меж­ду­на­род­ни спо­ра­зу­ме­ния. Към та­зи гру­па се от­на­сят Гиб­рал­тар­с­ки, Ла Манш, Па дьо Ка­ле, Бос­фор, Дар­да­не­ли, Синга­пур­с­ки, Ма­ге­ла­нов и др.

ПРОТОЧНИ ЕЗЕРА – вид езе­ра, ко­и­то съ­би­рат во­ди­те си от во­дос­бор­на об­ласт чрез вли­ва­не­то в тях на ед­на или по­ве­че ре­ки, а от езе­ро­то из­ти­ча ед­на ре­ка. Про­точ­но езе­ро е Бай­кал, в ко­е­то се вли­ват 336 ре­ки, а из­ви­ра ед­на пъл­но­вод­на ре­ка – Ангара.

ПРОФЕСИОНАЛНА СТРУКТУРА НА НАСЕЛЕНИЕТО – раз­п­ре­де­ле­ние, групира­не на на­се­ле­ни­е­то по про­фе­сии в съ­от­вет­с­т­вие с при­до­би­та­та ква­ли­фи­ка­ция. Основа­ва се на ди­фе­рен­ци­а­ци­я­та на про­из­вод­с­т­ве­ния про­цес и свър­за­но­то с не­го професио­нал­но раз­де­ле­ние на тру­да. Про­фе­си­о­нал­на­та ди­фе­рен­ци­а­ция в съвременни условия е мно­го го­ля­ма. Ос­но­ва за раз­де­ле­ни­е­то на тру­да по про­фе­сии и спе­ци­ал­нос­ти е ди­фе­рен­ци­а­ци­я­та на оръ­ди­я­та на тру­да и ме­ха­ни­за­ци­я­та на средст­ва­та на тру­да. В професи­о­нал­на­та струк­ту­ра не се включ­ват ли­ца­та без про­фе­сия. Използва се при анализиране, оценяване и прогнозиране на икономическите, социални и демографски процеси, здравното дело. 

ПРОФИЛ НА РЕКА (от фр. profil от итал. profilo – очертание и река) – графично изобразен вертикален разрез на течението на река. В зависимост от посоката спрямо течението на реката профилът може да бъде: 1/ Надлъжен профил – графичен разрез на реката от изворите към устието, показващ разликата в надморската височина по течението на реката по талвега или по средното положение на речното легло. Има формата на крива понижаваща се или стъпаловидна линия. Изработва се чрез геодезични измервания или по топографска карта. 2/. Напречен профил на река - графичен напречен разрез на реката в определено място. Най-често има неправилна геометрична форма. Изработва се чрез данни, събрани от преки измервания на терена. Напречните профили на реката могат да бъдат последователни (консеквентни), вдлъбнати (конкавни), стъпаловидни и сложни.

ПРОФИЛ НА РЕЛЕФА* – вид гра­фич­но ге­ог­раф­с­ко изоб­ра­же­ние на зем­на­та повърхност, нап­ре­чен раз­рез на ней­ни­те фор­ми по пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ле­на ли­ния. На не­го са по­ка­за­ни ма­щаб­но ума­ле­ни прос­ти­ра­не­то (в ки­ло­мет­ри) и над­мор­с­ка­та ви­со­чи­на (в мет­ри). Про­фи­лът на ре­ле­фа да­ва наг­лед­на пред­с­та­ва за ха­рак­те­ра и раз­ч­ле­не­ност­та на реле­фа на оп­ре­де­ле­на те­ри­то­рия. Из­пол­з­ва се в обу­че­ни­е­то и при про­уч­ва­ния за раз­лич­ни сто­пан­с­ки це­ли – стро­и­тел­с­т­во на пъ­ти­ща, енер­гий­но стро­и­тел­с­т­во, из­г­раж­да­не на водопро­вод­ни сис­те­ми и т.н.

ПРО­ХОД – мяс­то в пла­ни­на, през ко­е­то мо­же да се пре­ми­не. Обик­но­ве­но то­ва е седло­ви­на, раз­по­ло­же­на меж­ду две ре­ки от про­ти­во­по­лож­ни­те скло­но­ве. Проходите имат различна височина и форма, които зависят от височината и формата на планината.

ПРЯКА СЛЪНЧЕВА РАДИАЦИЯ – част от из­лъч­ва­не­то на Слън­це­то, дос­ти­га­що пря­ко до зем­на­та по­вър­х­ност във вид на ус­по­ред­ни лъ­чи. Ней­но­то ко­ли­чес­т­во е променливо и за­ви­си от раз­с­то­я­ни­е­то меж­ду Слън­це­то и Зе­мя­та, ко­ли­чес­т­во­то слън­че­ва енер­гия, ко­я­то по­па­да за ед­на ми­ну­та вър­ху 1 см2 площ, раз­по­ло­же­на пер­пен­ди­ку­ляр­но на слън­че­ви­те лъ­чи. Ко­ли­чес­т­во­то пря­ка слън­че­ва ра­ди­а­ция за­ви­си и от ви­со­чи­на­та на Слънце­то над хо­ри­зон­та и ко­ли­чес­т­во­то твър­ди при­ме­си, га­зо­ве в ат­мос­фе­ра­та, облачността и на­ли­чи­е­то на мъг­ла. През го­ди­на­та и през де­но­но­щи­е­то пря­ка­та слън­че­ва ра­ди­а­ция се про­ме­ня, т.е. тя има го­ди­шен и дне­вен ход.

ПСЕВДОКАРСТ (от грц. pseudos – лъжа и карст), лъжлив карст – тип земни образувания, които външно приличат на карст, но са образувани от действието на други (некарстови) процеси. Псевдокарстът може да бъде глинест карст (форми образувани чрез механично изнасяне на глинесто-песъкливи материали), термокарст  и др. форми, образувани след разтопяване на погребан лед), льосов псевдокарст – образувани понижения на земната повърхност  (льосови блюдца)  чрез механично и химическо изнасяне и уплътняване на вещество и др..

ПСАМОФИТИ (от грц. psammos – пясък и   phyton – растение) – растения, които виреят върху подвижни пясъци. При засипване с пясък могат да образуват допълнителни корени. Повечето псамофити са сухолюбиви растения с къс вегетационен период. Разпространени са в пясъчните пустини, морските и океански крайбрежия, край големите реки и езера.

ПСИХРОФИТИ (от грц. psychros – студен и  phyton растение) -  растения, които виреят при по-студен климат. Разпространени са в студените райони на Земята и във високите части на планините.

ПТИЧИ БАЗАР – ма­со­во гнез­де­не на раз­лич­ни ви­до­ве пти­ци, раз­по­ло­же­но на ска­лист стръ­мен мор­с­ки бряг. Пти­ци­те оби­та­ват бре­га в ко­ло­нии, ко­е­то ги об­лек­ча­ва при за­щи­та на яй­ца­та и мал­ки­те пи­лен­ца. Най-го­ле­ми­те пти­чи ба­за­ри об­х­ва­щат крайб­ре­жи­е­то на десетки ки­ло­мет­ри раз­с­то­я­ние. Най-чес­то сре­ща­ни­те пти­ци са чай­ки, кай­ри и др, по­ня­ко­га в Юж­но­то по­лу­къл­бо и пин­г­ви­ни. Пти­чи­те ба­за­ри са най-ха­рак­тер­ни за бре­го­ве­те на остро­ви­те в Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан, се­вер­на­та част на Ти­хия оке­ан и др. мес­та.

ПУКНАТИННИ ВОДИ – вид подземни води, които се намират и циркулират в пукнатини (тектонски, изветрителни, седиментни) в скалите. Движението им боже да бъде под напор (напорни води) е без налягане (ненапорни води). Най.значими са запасите на пукнатинни води във варовитите скали. 

ПУСТИНЕН ЗАГАР – тън­ка чер­ве­но­ка­фя­ва или чер­на на цвят пок­рив­ка вър­ху по­вър­х­ност­та на ска­ли­те, ча­къ­ла и т.н. в пус­ти­ни­те. Има де­бе­ли­на от 0.5 до 5 мм. Тя се със­тои от же­лез­ни и ман­га­но­ви оки­си. Пус­тин­ни­ят за­гар се об­ра­зу­ва при рез­ки про­ме­ни на температу­ра­та на ска­ли­те, ре­ду­ва­не на ов­лаж­ня­ва­не и из­съх­ва­не на ска­ли­те, из­в­ли­ча­не­то на по­вър­х­ност­та и за­съх­ва­не на раз­т­во­ри на раз­лич­ни со­ли, дви­же­щи се по ка­пи­ля­ри­те.

ПУСТИНЕН КЛИМАТ – климат на пустинните области на Земята (BW по класификацията на Кьопен). Характеризира се с незначително количество на валежите и дефицит на влагата, но с различна величина на средните температури: тропични пустини; субтропични пустини; пустини в умерения пояс 

ПУСТИНЕН РЕЛЕФ - тип релеф, съвкупност от различните видове пустинни повърхности (каменисти, чакълести, глинести, пясъчни, солени и т.н.) и типичните за тях форми на земната повърхност, възникнали в резултат от протичането на изветрително-денудационни и акумулативни процеси в условията на дефицит на влага (аридни пустини) и топлина (студени, полярни пустини). Този релеф е развит в тропичния, субтропичния, умерения и полярния климатични пояси. При аридните (сухите) и семиаридните (полусухите) пустини характерни форми на релефа са еоличните форми: а) дефлационно-коразионни) скални фигури, пирамиди, гъби, ярданги, ниши идр.; б) акумулативно-дефлационни (бархани, дюни, ергове, пясъчни коси и т.н.

ПУСТИНИ НА СУБТРОПИЧНИТЕ ПОЯСИ – пус­ти­ни­те, образувани при субтропичен климат. Об­х­ва­щат част от Се­вер­на Аф­ри­ка пок­рай Сре­ди­зем­но мо­ре. В Азия включват Иран­с­ко­то пла­то, час­ти от Сред­на Азия, пус­ти­ни­те на Из­то­чен Па­мир и Ти­бет, а в Се­вер­на Аме­ри­ка – юго­за­пад­на­та част на САЩ и се­вер­на­та част на Мек­си­ко. В Юж­на Аме­ри­ка пус­тин­ни­те зо­ни на суб­т­ро­пич­ния по­яс об­х­ва­щат част от из­точ­ни­те скло­но­ве и под­но­жи­я­та на Ан­ди­те, а в Ав­с­т­ра­лия – юж­ни­те час­ти на кон­ти­нен­та. Към тях се от­на­ся и част от те­ри­то­ри­я­та на ЮАР в Юж­на Аф­ри­ка. Кли­ма­тът им се от­ли­ча­ва с жар­ко ля­то и прох­лад­на зи­ма. Из­па­ря­е­мост­та мно­гок­рат­но над­ви­ша­ва ко­ли­чес­т­во­то на ва­ле­жи­те, ко­и­то не над­х­вър­лят 200 мм го­диш­но. Ре­ки се об­ра­зу­ват обик­но­ве­но са­мо по вре­ме на дъжд. Поч­ти са ли­ше­ни от рас­ти­тел­ност (Ти­бет и Из­то­чен Па­мир). Ши­ро­ко са пред­с­та­ве­ни сухоус­той­чи­ви­те рас­ти­тел­ни ви­до­ве – тре­ви, храс­ти, как­ту­си.

ПУСТИНИ НА УМЕРЕНИЯ ПОЯС – при­род­ни зо­ни на уме­ре­ния по­яс в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо, в ко­и­то пре­об­ла­да­ват пус­ти­ни­те. Об­х­ва­щат иви­ца от бре­го­ве­те на Кас­пийс­ко мо­ре на за­пад до пла­то­то Ор­дос на из­ток и част от Го­ле­мия ба­сейн в САЩ. Кли­ма­тът им е кон­ти­нен­та­лен, с мно­го топ­ло ля­то, сту­де­на зи­ма и го­ле­ми тем­пе­ра­тур­ни ам­п­ли­ту­ди – от +50^οС до -42^οС. Ко­ли­чес­т­во­то на ва­ле­жи­те е от 100 до 200 мм на го­ди­на. Из­па­ря­е­мост­та е мно­го по-го­ля­ма от об­що­то ко­ли­чес­т­во ва­ле­жи. По­вър­х­нос­тен во­ден отток поч­ти ня­ма. Има вре­мен­ни по­то­ци. Ши­ро­ко са раз­п­рос­т­ра­не­ни пя­съч­ни­те пус­тин­ни поч­ви. Растителност­та е су­хо­лю­би­ва, пре­дим­но тре­вис­та и храс­то­ва. Жи­во­тин­с­ки­ят свят е сравнител­но бе­ден на ви­до­ве.

ПУСТИННА ФАУНА – съв­куп­ност­та от жи­во­тин­с­ки­те ви­до­ве, ко­и­то оби­та­ват пустини­те. Най-бед­ен е животинският свят на под­виж­ни­те пя­съ­ци и ка­ме­нис­ти­те пус­ти­ни. Най-прис­по­со­бе­ни за оби­та­ва­не на пус­ти­ни­те са пса­мо­фи­ти­те (рас­те­ния, прис­по­со­бе­ни за жи­вот вър­ху пя­съ­ци). Сре­щат се раз­лич­ни ви­до­ве гри­за­чи, ко­пит­ни, вле­чу­ги, на­се­ко­ми, пая­ко­об­раз­ни и др.

ПУС­ТИН­НИ ЗО­НИ – ге­ог­раф­с­ки зо­ни в ес­тес­т­ве­ния вид на земната повърхност, на ко­и­то пре­об­ла­да­ват пус­ти­ни­те. Раз­п­рос­т­ра­не­ни са в суб­т­ро­пич­ния и тро­пич­ния по­яс на Земя­та и в уме­ре­ния по­яс на Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. Ха­рак­тер­на за тях е нез­на­чи­тел­на­та годиш­на су­ма на ва­ле­жи­те (под 200 мм) и ши­ро­ко­то раз­п­рос­т­ра­не­ние на ео­лич­ни­те (ветрови­те) фор­ми на ре­ле­фа. Го­ля­ма част от пус­тин­ни­те зо­ни е бе­зот­точ­на, а грун­то­ви­те во­ди чес­то са ми­не­ра­ли­зи­ра­ни. Поч­ви­те са сла­бо раз­ви­ти и неплодородни. Рас­ти­тел­на­та пок­рив­ка в пус­тин­ни­те зо­ни е пред­с­та­ве­на от су­хо­лю­би­ва (пса­мо­фит­на), сил­но раз­ре­де­на рас­ти­тел­ност. Жи­во­тин­с­ки­ят свят е беден.

ПУСТИННИ ПОЧВИ – поч­ви, раз­п­рос­т­ра­не­ни в пус­ти­ни­те на уме­ре­ния, субтропичния и тро­пич­ния по­я­си. Об­ра­зу­ват се в ус­ло­ви­я­та на нис­ка влаж­ност, сил­но изпа­ре­ние, за­си­ле­но фи­зи­чес­ко из­вет­ря­не под вли­я­ние на топ­ли­на­та и вя­тъ­ра. Те са: кафяво­зем­ни – об­ра­зу­ва­ни при ос­къд­на вла­га и ряд­ка рас­ти­тел­ност в ня­кои по­лу­пус­ти­ни, и си­во­зем­ни – об­ра­зу­ва­ни в оа­зи­си­те на тро­пич­ни­те пус­ти­ни.

ПУС­ТИ­НЯ – об­шир­но, не­о­би­та­е­мо прос­т­ран­с­т­во с ос­къд­ни ва­ле­жи, во­да, поч­ва и расти­тел­ност, ма­лоб­ро­ен и бе­ден на ви­до­ве жи­во­тин­с­ки свят. В за­ви­си­мост от скал­на­та си ос­но­ва пус­ти­ни­те са: пя­съч­ни, ка­ме­нис­ти, со­ле­ни (со­лон­ча­ко­ви), гли­нес­ти. В за­ви­си­мост от мес­то­по­ло­же­ни­е­то са кон­ти­нен­тал­ни (Го­би, Так­ла-Ма­кан) – раз­по­ло­же­ни във вътрешност­та на кон­ти­нен­ти­те, и крайб­реж­ни (Ата­ка­ма, На­миб) – пок­рай за­пад­ни­те крайб­ре­жия на кон­ти­нен­ти­те. При не­дос­тиг на вла­га пус­ти­ни­те са арид­ни, а при не­дос­тиг на топ­ли­на – сту­де­ни. Площ­та на арид­ни­те пус­ти­ни е 31.4 млн. км² или око­ло 22% от земна­та су­ша. Рас­ти­тел­ност­та в по­ве­че­то пус­ти­ни е от су­хо­ус­той­чи­ви рас­ти­тел­ни ви­до­ве храс­ти, по­лух­рас­ти, тре­ви, су­ку­лен­ти (рас­те­ния със соч­ни лис­та или стъб­ла), сре­щат се ефе­ме­ри (ед­но­го­диш­ни рас­те­ния с мно­го кра­тък срок на раз­ви­тие) и ефе­ме­ро­и­ди (насекоми, които живеят само няколко дни или часа). Най-го­ля­ма­та пус­ти­ня е Саха­ра.

ПЪЛ­НО­ВО­ДИЕ – еже­год­но пов­та­ря­що се през един и съ­щ се­зон (но с раз­лич­но начало и край) срав­ни­тел­но про­дъл­жи­тел­но и зна­чи­мо уве­ли­че­ние на вод­ност­та на ре­ка­та. То се изразява в по­ви­ша­ва­не на ней­но­то рав­ни­ще и е свър­за­но с раз­ли­ва­не на во­да­та вър­ху за­лив­на­та те­ра­са. Пъл­но­во­ди­е­то се об­ра­зу­ва по­ра­ди за­си­лен про­дъл­жи­те­лен при­ток на вода от то­пе­не на сне­го­ве­те или от обил­ни дъж­до­ве.

ПЪРВИЧЕН СЕКТОР* – гру­па сто­пан­с­ки от­рас­ли, ко­и­то са специализирани в до­бива на су­ро­ви­ни. Включ­ва сто­пан­с­ки дей­нос­ти и от­рас­ли за до­бив на би­о­ген­на про­дук­ция (селс­ко сто­пан­с­т­во, гор­с­ко сто­пан­с­т­во и дър­во­до­бив, дивечовъдство, лов и ри­бо­лов) и добивна про­миш­ле­ност (до­бив на го­рива­ - въг­ли­ща, нефт, при­ро­ден газ, би­ту­мо­ли­ти и мине­рал­ни су­ро­ви­ни - ру­ди, неметал­ни ми­не­рал­ни су­ро­ви­ни). Про­из­ве­де­на­та про­дук­ция в този сек­тор под­ле­жи на допъл­ни­тел­на об­ра­бот­ка и пре­ра­бот­ка от отраслите във вторичния сектор, за да се про­из­ве­дат но­ви из­де­лия в от­рас­ли­те на вторич­ния сек­ тор.

ПЪТНА РОВИНА – вж.: Холвег.

ПЪТНО-ШОСЕЙНА МРЕЖА – част от тран­с­пор­т­на­та мре­жа; всич­ки ав­то­мо­бил­ни и дру­ги пъ­ти­ща, раз­по­ло­же­ни на те­ри­то­ри­я­та на стра­на, ре­ги­он, ра­йон и т.н. Тя е необходима пред­пос­тав­ка за раз­ви­тие на ав­то­мо­бил­ния тран­с­порт. Пъ­ти­ща­та се по­де­лят на кла­со­ве, а спо­ред броя на лен­ти­те би­ват ед­но­лен­то­ви, дву­лен­то­ви, с ед­но­по­соч­но или двупо­соч­но дви­же­ние и т.н. Ав­то­ма­гис­т­ра­ли­те са с най-ин­тен­зив­но дви­же­ние и разделител­на иви­ца меж­ду две­те по­со­ки за дви­жение.

ПЯ­СЪ­ЦИ – вид нес­по­е­ни се­ди­мен­т­ни ска­ли, об­ра­зу­ва­ни пре­дим­но от мал­ки зрън­ца с го­ле­ми­на от 0.1 до 1.2 мм. В за­ви­си­мост от ми­не­рал­ния си със­тав имат раз­ли­чен цвят – жълт, сив, жъл­то-­ка­фяв. В за­ви­си­мост от раз­ме­ра на зрън­ца­та пя­съ­ци­те са: гру­бо­зър­нес­ти – над 1 мм; ед­ро­зър­нес­ти – от 0.5 до 1.0 мм; сред­но­зър­нес­ти – от 0.25 до 0.5 мм; дребнозър­нес­ти – от 0.1 до 0.25 мм. Пя­съ­ци­те се из­пол­з­ват в стро­и­тел­с­т­во­то, стък­лар­с­ка­та про­миш­ле­ност и дру­ги про­из­вод­с­т­ва.

ПЯСЪЧНА БУРЯ – си­лен, носещ пясък  мес­тен вя­тър, ха­рак­те­рен за пус­ти­ни­те и сухи­те ра­йо­ни. Ско­рост­та му дос­ти­га до 20 м/сек.По­ра­ди то­ва пя­съч­ни­те бу­ри ус­ко­ря­ват пре­мес­т­ва­не­то на дю­ни­те. По кра­и­ща­та на пус­ти­ни­те те за­сип­ват с пя­сък об­ра­бот­ва­е­ми земи. Пя­съч­ни­те бу­ри сил­но вре­дят на здра­ве­то на хо­ра­та, по­не­же пе­съ­чин­ки­те по­па­дат в очи­те и ди­ха­тел­ни­те пъ­ти­ща на чо­ве­ка.

ПЯСЪЧНА КО­СА – тяс­на, нис­ка над­вод­на иви­ца су­ша край бре­га на во­ден ба­сейн (мо­ре, оке­ан, езе­ро, язо­вир) или меж­ду две сли­ва­щи се ре­ки. Ко­са­та се об­ра­зу­ва чрез наслаг­ва­не­то на чакъл, пя­сък, че­руп­ки на из­м­ре­ли вод­ни жи­вот­ни под въз­дейс­тви­е­то на вълни­те и теченията к­рай бре­га. Ко­си­те са: прос­ти, двой­ни и слож­ни. Прос­ти­те ко­си се обра­зу­ват в мес­та­та, къ­де­то има спад в енер­ги­я­та на въл­ни­те. Двой­ни­те ко­си са ха­рак­тер­ни за  мес­та­та на сре­ща на два по­то­ка на­но­си. Слож­ни­те ко­си се със­то­ят от ня­кол­ко разновъзрасто­ви обра­зу­ва­ния. Има обособени и крайбрежни коси, разположени край брега, успоредно на бреговата линия. В някои случаи единият или и двата края на косата са съединени с брега. Ко­си­те са ха­рак­тер­ни фор­ми на ре­ле­фа за бре­го­ве­те на Бал­тийс­ко мо­ре в ра­йо­на на Калинин­г­рад­с­ка об­ласт на Ру­сия (Куршска коса), Азовско (Арабатская стрелка), Черно и др. морета.

ПЯСЪЧНИ БРЕГОВЕ – вид аку­му­ла­тив­ни (на­нос­ни) бре­го­ве, об­ра­зу­ва­ни от дребнозър­нес­ти час­ти­ци от раз­ру­ше­ни­те ска­ли (пя­сък). Фор­ми­ра­не­то им е ре­зул­тат от дейност­та на оке­ан­с­ки­те и мор­с­ки въл­ни и те­че­ния. При раз­ру­ша­ва­не­то от въл­ни­те на брего­вия склон, раз­ру­ше­ни­те час­ти­ци се нат­руп­ват в над­вод­на­та част и об­ра­зу­ват пя­съч­ни пла­жо­ве. Пя­съч­ни­те бре­го­ве ос­вен пла­жо­ве­те включ­ват и под­вод­ни ва­ло­ве, пя­съч­ни ко­си, плит­чи­ни. Има три ос­нов­ни ви­да пя­съч­ни бре­го­ве: ни­зин­ни, ла­гун­ни и ти­пич­ни пла­жо­ве. Пя­съч­ни­те бре­го­ве за­е­мат око­ло 28% от площ­та на всич­ки бре­го­ве.

ПЯСЪЧНИ ПУСТИНИ – вид пус­ти­ни, пок­ри­ти с пя­съч­ни по­ле­та и пя­съч­ни хъл­мо­ве, фор­ми­ра­ни от вя­тъ­ра. Сре­щат се във всич­ки кон­ти­нен­ти (без Ан­тар­к­ти­да) и в тропочния, субтропичния и умерения географски пояси. Пя­съч­ни­те пус­ти­ни за­е­мат око­ло 20% от площ­та на всич­ки пус­ти­ни. В тях при ред­ки­те ва­ле­жи пя­съ­ци­те по­пи­ват во­да­та. Те съ­що аку­му­ли­рат и вла­га от въз­ду­ха. Тя по­пи­ва в дол­ни­те плас­то­ве на пя­съ­ка и не мо­же да се изпа­ря­ва. В пя­съч­ни­те пус­ти­ни по вре­ме на ред­ки­те ва­ле­жи мо­гат да се раз­ви­ват тре­вис­ти рас­те­ния от ти­па ефе­ме­ри (крат­кот­рай­но съ­щес­т­ву­ва­щи рас­те­ния). В пя­съч­ни­те пус­ти­ни има и храс­ти, ко­и­то обик­но­ве­но за­дър­жат прид­виж­ва­не­то на пя­съ­ци­те.

ПЯ­СЪЧ­НИК – вид се­ди­мен­т­на ска­ла, със­то­я­ща се от скал­ни зър­на с го­ле­ми­на от 0.1 до 1.2 мм и спой­ва­що ве­щес­т­во. Те са об­ра­зу­ва­ни чрез уп­лът­ня­ва­ не на на­но­си. На цвят са жъл­ти, ка­фя­ви, си­ви, чер­ве­ни или пъс­т­ри. Из­ пол­з­ват се в стро­и­тел­с­т­во­то и в производство­то на стък­ло.