Х
ХАВАЙСКИ ТИП ВУЛКАНИ – вулкани със спокойно изливане на течна базалтова лава, която образува в кратера лавови езера и лавови потоци. Изригването на този тип вулкани се съпровожда със слаби взривове, изхвърляне на бомби и пръски течна лава. Около кратера се образуват валове и конуси. Такъв е вулканът Килауеа в Хавайските острови.
ХАЛО (от нем. halo) – светлинно атмосферно явление под формата на светъл пръстен около Слънцето или Луната. Наблюдава се, когато Слънцето или Луната са покрити с тънки ледени облаци (перести или перестослоисти). Светлият пръстен се образува поради пречупване и отразяване на светлината от ледени кристали с формата на шестоъгълни призмички.
ХАЛОФИТИ (от гр. hals – сол и phyton – растение) – растения, които могат да растат върху почви с голямо количество соли; соленолюбиви растения. Имат месести листа и стъбла, силно развита водоносна тъкан, високо осмотично налягане на клетъчния сок. Някои видове растения съдържат голямо количество соли, предимно натриев хлорид. Разпространени са в пустинните и полупустинни райони, върху солени почви, по бреговете на моретата и солените езера. Някои от тях растат и върху незасолени почви.
ХАМАДА (от араб.), каменна пустиня – вид пустиня, образувана върху слабо изветрелите каменисти повърхности на плата, ниски планини и хълмове. Повърхността и е покрита с големи късове скали и баластра или хоризонтално лежащи скални земни пластове. При дъжд хамадата не задържа водата, тя бързо се оттича към някои от съседните падини. В нея практически няма почви, растителна покривка и растения, а животинският свят е твърде беден и представен от типични мигриращи пустинни обитатели..
ХАМСИН (от араб.) – сух, горещ (често над 40οС), прашен вятър, който духа в Египет от юг и югозапад. Той се характеризира с наличието на отслабвания и прекъсвания. Характерен е за периода март-май. Продължителността му достига до 50 дни, по 25 преди и след пролетното равноденствие.
ХАФИ (от нем. Haff – лагуна, езеро) – име на полупресноводните лимани по южното крайбрежие на Балтийско море, разположени в устията на реките, вливащи се в него. Отделени са от морето чрез острови или пясъчни коси. Много характерни са за южните крайбрежия и особено за крайбрежието на Германия.
ХЕЛИОТЕРМИЧНИ РЕСУРСИ (от гр.helios – слънце и от thermos – топъл) – вид климатични ресурси, обхващащи използването от човека на слънчевата радиация и топлината. Използват се за получаване на механична и електрическа енергия.
ХЕЛИКТИТИ – кристали от кварцит и арагонит, образувани в пещерите при капилярно движение на водни разтвори. По тавана, стените или пода образуват различно оцветени отложения във вид на влакна, спирали, къдрици и др.
ХЕЛИОФИТИ, светлолюбиви растения (от гр.helios – слънце и Phyton – растение) – група растения, които виреят на открити места при добро осветяване от слънчевите лъчи, светлолюбиви растения. Трудно понасят засенчването. Такива са редица дървета (бреза, акация, лиственица и др.), ливадни и степни треви, кактуси, водни растения, чиито листа са над водата (лотос и др.), културни растения като ориз, пшеница, захарна тръстика, лози, цитрусови култури и др. Обикновено листата на хелиофитите са твърди, бодливи или покрити с налепи против изпарение на влагата. Отличават се голяма интензивност на процеса на фотосинтезата.
ХЕЛИОЦЕНТРИЧНА СИСТЕМА – възникнала през епохата на Възраждането представа за разположението и движението на Слънцето, земята, планетите, звездите и другите небесни тела. Според хелиоцентричната теория център на движението е Слънцето. Земята и другите планети, се въртят около него. Земята се върти и около своята ос. Разработена е от Николай Коперник в 1534 г. Противоположна е на геоцентричната система, господствала до XVI век.
ХЕМОГЕННИ СЕДИМЕНТНИ СКАЛИ (от хемо – химичен, от грц. genos - ,род, произход и седиментни скали) – вид седиментни скали, образувани в резултат на наслагване, разтваряне, химично утаяване на дъното на воден басейн или при изпарение на вода (евапорити). Различават няколко вида хемогенни скали: а) сулфатни (гипс и анхидрит); б) халоидни (каменна сол - халит и калиеви соли - карналит и силвинит. Чрез изпаряване чрез нагряване от сърнчевите лъчи се образува голяма група седиментни скали (евапорити) като: разсоли, гипс, соли (халит, глауберит, кранлит и др.)
ХЕРЦИНСКИ ТЕКТОНСКИ ДВИЖЕНИЯ – движения на земната кора, съвкупност от издигане, нагъване, планинообразуване и интрузии (внедряване в земните пластове) на магма, създали през втората половина на Палеозойската ера (края на девона и началото на триаса) нагънати планински системи. Протича през четири фази – бретонска, судетска, астурийска и заалска. По това време са формирани планините Алтай, Урал, Ардени, Судети, Тяншан, Апалачи, Австралийските Алпи и други.
ХЕТЕРОТРОФНИ ОРГАНИЗМИ (от гр. heteros – друг и trophe – храна, хранене) – организми, които използват за своето хранене готови органични вещества (живи или мъртви тъкани на растения и животни), произведени от други организми. При храносмилането растителните и животински тъкани се разграждат, а материала се използва за синтезиране на въглехидрати, белтъци, мазнини, витамини. Хетеротрофни са всички видове животните, гъбите и бактерии. В хранителната верига на екосистемате те заемат мястото на консументи и редуценти.
ХИГРОФИТИ (от грц. hygra - влага и phyton - растение) – растения, вирещи при излишък на влага, в преовлажнени почви. Те нямат приспособления за задържане на влагата. При недостиг на влага в почвата много бързо увяхват.
ХИГРОФИЛИ (от гр. hydor – вода и phileo – обичам), влаголюбиви растения – наземни растения и животни, приспособени за живот в условията на висока влажност. Към тях се от насят редица видове жаби, дъждовници, червеи и други. Срещат се във влажните гори, заблатените места, заливните тераси на реките и други места с обилна влага.
ХИДРОБИОЛОГИЯ (от грц. hydor – вода и биология) – биологична наука, дял от екологията, изучаваща: водните екосистеми; организмите, които обитават водна среда, техните взаимоотношения едни с други и със среда за обитаване; биологичната продуктивност на Световния океан и водите на сушата; процесите на биологично пречистване на водите. Различават следните дялове на хидробиологията: санитарна, изучаваща проблемите на опазване чистотата на водите и биологично пречистване на замърсените води; б) техническа, изучаваща и разработваща методи и способи за борбата с биологичното обрастване на водоемите; промишлена, изучаваща организмите предмет на улов, както и организмите, използвани за храна за рибите и други водни обитатели.
ХИДРОГЕОЛОГИЯ (от грц. hydor – вода и геология) – геоложка наука, изучаваща произхода, разположението в земните пластове и недра на подземните води, техните свойства (физични и химични) и взаимодействието им със скалите, връзката им с валежните и повърхностнотечащи води, стопанското им значение и използване. Поделя се на: обща хидрогеология; динамика на подземните води; откриване и проучване на подземни води; хидрогеология на находищата на полезни изкопаеми; регионална хидрогеология; хидрогеология на минералните води; мелиоративна хидрогеология; нефтена хидрогеология и др..
ХИДРОГРАМА* (от гр. hidor – вода и gramma – белег, знак) – вид чертеж, на който е представен режимът на една река (промените във водното количество, протичащо през реката през годината) в определено място (хидрометрична станция). Най-често има правоъгълна форма. Хидрограмите са два вида – по месеци и по сезони. Водното количество се нанася на скалата в абсолютни стойности (мм) или в относителен дял от годишното количество – процент.
ХИДРОГРАФ – специален прибор, предназначен за измерване на промените в разходите на вода на водните потоци в строго определено място и за определен период – година, сезон, месец и т.н. Данните от хидрографа се използват в хидрологията за характеристика на режима на реките, за разработване на проекти за използване на водите и др.
ХИДРОГРАФИЯ (от грц. hydor – вода и grapho – пиша, описвам) – наука, дял на хидрологията, който изучава географското положение на водните басейни (океани, морета, езера, блата), водите на сушата (подземни и повърхностнотечащи) и използването на водите. Обособени са два дяла: Хидрография на Световния океан (Океанография), която изучава и описва океаните и моретата и Хидрография на водите на сушата, която изучава и характеризира географското разпространение на водите на сушата, географското положение, особеностите и режима на реките, езерата, блатата, язовирите и подземните води.
ХИДРОГРАФСКА МРЕЖА) – съвкупността от водните потоци (реки, ручей потоци) и водните басейни (езера, блата, язовири); Най-важен белег е гъстотата на речната мрежа, измервана в километри водни потоци на 1 км2.
ХИДРОГРАФСКА МРЕЖА (от грц. hydor – вода, grapho – пиша и мрежа) – съвкупността от свързаните с главната река източници на повърхностнотечащи води – извори, блата, езера, топящи се ледници на определена част от сушевата повърхност на Земята; системата от взаимосвързани водни потоци и водни басейни в определена територия. Обусловена е от комплекса на природно-географските условия (скална основа, геоложки строеж, релеф, растителна покривка и др.) и преди всичко от климата на определена. За характеристика на хидрографската мрежа се използват коефициентите за гъстота на речната мрежа (дължина на реките в км на 1 км2), езерност и заблатеност (% на площта на езерата или блатата от общата площ). Характеристиките на хидрографската мрежа зависят предимно от факторите: климат (годишна сума на валежите, величината на изпарението), релеф, геоложки строеж и скална основа.
ХИДРОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА (от грц. hydor – вода, grapho – пиша и характеристика) – последователно описание на общите и специфичните признаци и свойства на водни обекти на Световния океан (океани и морета) и води на сушата (водни потоци, басейни и подземни води) чрез използване на резултати от изследвания или база от данни.
ХИДРОЕНЕРГЕТИКА – подотрасъл на енергетиката, предназначен за използване на течащите води като ресурс за получава не на електроенергия. Включва система от водни обекти и хидротехнически съоръжения (язовири, канали, водонапорни тунели и др.) и ВЕЦ и ПАВЕЦ. Отличава се със значително по-малко замърсяване на природната среда в сравнение с използването на горива за производство на електроенергия. Но хидротехническите съоръжения и най-вече язовирните стени променят режима на течащите води, флората и фауната на водните обекти, влияят мърху микроклимата и т.н.
ХИДРОЕНЕРЕГИЕН ПОТЕНЦИАЛ (от грц. hydor – вода, energeia – дейност и от лат. potential – сила, мощ), водноенергиен потенциал– възможното количество енергия, което може да се получи при използване на силата на течащата и падаща вода от воден поток или от водните потоци в от определена територия – водосборен басейн, отточна област, район, страна, и т.н.. Определят се различни нива на хидроенергийния потенциал – теоретичен, използваем, икономически и др. Общият теоретичен хидроенергиен потенциал на света е около 40 000 TWh/год..
ХИДРОЕНЕРГИЙНИ РЕСУРСИ – ресурси, включващи запасите от енергия на падащата вода на реките, езерата и язовирите, разположени над морското равнище. Падащата вода се използва като механична движеща сила и най-вече за производство на електроенергия. В миналото енергията на падащата вода се е използвала в мелничарството (воденици), в текстилната промишленост (тепавици) и др. примитивни съоръжения.
ХИДРОЛОГИЯ – природно-географска наука, изучаваща природните води в пределите на хидросферата и ставащите в тях явления и процеси. Обхваща следните науки: океанология (хидрология на океанските и на морските води), хидрология на сушата (хидрография на сушата), лимнология (хидрология на езерните води), глациология (хидрология на ледниковите води и ледниците), потамология (хидрология на речните води), хидрогеология (хидрология на подземните води), хидробиология, хидрометрия, хидрохимия. Предмет на изучаване от хидрологията са водните обекти – океани, морета, езера, блата, реки, потоци, снежната покривка, ледниците, почвените и подземните води. Изучава основно водния режим и водния баланс на водните обекти на Земята.
ХИДРОЛОГИЯ НА РЕКИТЕ, потамология – дял на хидрологията на сушата, наука, изучаваща закономерностите на развитието на реките, ставащите в тях явления и процеси (в тясна взаимовръзка с природно-географските условия и стопанската дейност), процесите на оттока на водите и наносите в техните легла и басейни, температурния режим и ледовите явления.
ХИДРОЛОГИЯ НА СУШАТА – наука, дял от хидрологията, изучаващ повърхностно течащите води. Тя изследва закономерностите на процесите и явленията, протичащи в природните води на сушата, формирането на водния отток, водния баланс, водния режим, химичния състав на водите, температурата и ледовите явления, русловите и бреговите процеси и др. Използва експедиционни, стационарни и лабораторни методи на изследване. Поделя се на: хидрометрия, хидрография, хидрохимия, хидрофизика. В зависимост от вида на водния обект се поделя на: потамология (учение за реките), лимнология (учение за езерата), учение за блатата, глациология (учение за ледниците). Има за предмет изучаването на водния баланс и оттока, прогнозите за хидроложкия режим и др.
ХИДРОЛОЖКА МРЕЖА – съвкупността от всички хидроложки станции и постове, разположени в дадена територия (водосборен басейн, район, страна и т.н.). Данните от хидроложките наблюдения в хидроложката мрежа осигуряват възможността да се прави характеристика на хидроложкия режим.
ХИДРОЛОЖКА СТАНЦИЯ – комплекс от съоръжения, снабден с прибори и приспособления за изучаване на хидроложкия режим на реките, езерата, моретата, блатата, ледниците, язовирите. В хидроложките станции се измерват нивото, скоростта на течението, разходът на вода, наносите и формирането на леглото, вълнението, химичният, термичният и ледовият режим и т.н.
ХИДРОЛОЖКИ КАРТИ – вид карти, изобразяващи разпределението на водите по земната повърхност, режима на водните обекти и позволяващи да се оценяват водните ресурси. Към тях се отнасят картите на речната мрежа, оттока, източниците на подхранване и други.
ХИДРОЛОЖКИ ПРОГНОЗИ – един от основните раздели на приложната хидрология. Това са разработки, съдържащи научно предвиждане за развитието на процесите в реките, езерата и язовирите, времето за тяхното развитие и последиците от тях. В зависимост от периода на предвиждане хидроложките прогнози са краткотрайни (до 15 денонощия) и дългосрочни.
ХИДРОЛОЖКИ РЕЖИМ, воден режим – закономерното изменение във времето и по сезони на нивото и обема на водата в реки, езера, блата и др. Водният режим е в зависимост от природно-географските особености на басейна и преди всичко на промените в действието на климатичните фактори. Водният режим се проявява във вид на многогодишни, сезонни и денонощни колебания на водното ниво, температурата на водата, ледовите явления, режима на оттока, количеството и състава на пренасяния от водата твърд наносен материал, състав и концентрация на разтворените във водата вещества, измененията на леглото на реката, на климатичните фактори. Годишният цикъл се характеризира с наличието на няколко фази: пълноводие, маловодие и прииждания (от топенето на снеговете или от поройните валежи).
ХИДРОЛОЖКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ – количествени показатели за елементите на хидроложкия режим и особеностите на речните и езерни басейни като: водно равнище, разход на вода, скорост на течението, количество на наносите, температура на водата, химичен състав на водата, минерализация, ледови явления и т.н.
ХИДРОЛОЖКО РАЙОНИРАНЕ – разделяне на земната повърхност на страната или на части от нея на отделни участъци (райони), които са еднородни по характер на водния баланс, източника на подхранване и хидроложкия режим на повърхностнотечащите и на грунтовите води. Основава се на пространствените закономерности на формирането на оттока и водния режим и определянето на техните доминиращи общи характеристики.
ХИДРОСФЕРА* – водната обвивка на Земята, разположена между атмосферата и твърдата земна кора. Тя е прекъсната и представлява съвкупност от океанските (водите на океаните, моретата), повърхностнотечащите (в езерата, реките, блатата, ледниците), под земните, почвените и атмосферните води. Хидросферата прониква в литосферата посредством подземните и почвените води и в атмосферата във вид на водни пари, водни капки, малки ледени кристалчета и снежинки. Вода се съдържа и в биосферата, в растенията и животните. Преобладаващата част от водите се съдържат в Световния океан.
ХИДРОФИЛИ (от грц. hydor - вода и phileo - обичам), водолюбиви растения – водолюбиви организми (растения и животни), приспособени за живот във вода или при излишък на влага. Обитават реки, езера, блата, заблатени и преувлажнени почви. Поделят се на два типа: хигрофити и хидрофити.
ХИДРОФИТИ (от грц. hydor - вода и phyton – растение), водни растения – водолюбиви растения, на които долните части са потопени във вода, а останалите са над нея. Те растат по крайбрежните плитчини на сладки и солени водни басейни, като само корените и малка част от основата им е потопена във водата. Притежават специални приспособления за воден живот. Виреят в блатата и по бреговете на водните басейни. Използват разтворените във водата хранителни вещества. Обогатяват водата с кислород и поради това участват в самопречистването на водите. Останките им участват в торфообразуването. Хидрофитите лесно се приспособяват към влажна почва. Към тях се отнасят папур, тръстика, ориз и др.
ХИМИКО-ФАРМАЦЕВТИЧНА ПРОМИШЛЕНОСТ (от лат. chimia и от гр. pharmakeutike – аптекарство) – подотрасъл на химическата промишленост, обединяващ предприятия и фирми за производство на лекарства и лекарствени субстанции (лечебни, стимулиращи и профилактични) за хуманната (за човека) и за ветеринарната (за селскостопанските и за домашните животни) медицина.
ХИМИЧЕСКА ПРОМИШЛЕНОСТ – един от основните структуроопределящи отрасли на промишлеността, включващ предприятия и фирми, из ползващи химични методи за промяна състава и свойствата на суровините и производство на нови полезни продукти. Произвежда разнообразна продукция – азотни, фосфорни и комбинирани торове, карбамид, амоняк, сярна и солна киселина, калцинирана сода, сода каустик, пластмаси, синтетични смоли, химични влакна, синтетичен каучук, лепила, бои, лакове, каучукови изделия, парфюмерия и козметика, лекарствени препарати, автомобилни горива и смазочни материали и много други. Поделя се на множество подотрасли.
ХИМИЧНО ИЗВЕТРЯНЕ – вид изветряне на скалите, извършващо се предимно под въз действието на водата. Разтворените в нея киселини и соли въздействат на скалата чрез окисляване и разтваряне. Под влияние на разтворения във водата въглероден диоксид редица минерали се окисляват и изменят своя химичен състав, стават лесно разтворими и преносими от водата. Най-бързо се разтварят скалите, изградени от хлориди (каменна сол), сулфати (гипс) и карбонати (варовик, доломит и мрамор).
ХИНТЕРЛАНД, задземие (от нем. hnterland) – наименование на територия, обхващаща съседните земи на морско пристанище, някакъв промишлен, търговски, транспортен или консумативен център, които имат тесни стопански връзки с него. Например хинтерланд на Истанбул е Източна Тракия в Турция.
ХИПЕРГЕНЕЗИС (от грц. hyper – над, свръх, genesis – произход, възникване) – сложен процес на създаване, формиране и развитие на природен обект или явление чрез физическо и химическо преобразуване на минерално вещество. Протича в горната част на земната кора или на земната повърхност. За хипергенезата са характерни: химичното разлагане, разтварянето, хидратацията, окислението, карбонатизацията и др.. Под влияние на хипергенезата се образуват изветрителната кора, почвите, полезните изкопаеми, подземните води, утайките във водните басейни, тяхното изменение и образуването на седиментни скали
ХИПЕРИНФЛАЦИЯ (от гр.hyper – над, върху и от лат. inflatio – надуване) – много бързо нарастване на темповете на инфлацията (повишаване на цените и обезценяване на парите), при което парите губят своята стойност до такава степен, че предпочитана система за търговия става размяната на стоки (бартерна търговия).
ХИПЕРУРБАНИЗАЦИЯ– процес на свръхконцентрация на население в градовете и градските агломерации; надхвърляне на оптималните размери на съсредоточаване на население на определена територия. Хиперурбанизацията има редица отрицателни страни като влошаване на екологичните условия за живот на хората, траспортна пренатовареност и др.
ХИПОТЕЗА НА ВЕГЕНЕР (от гр. hypothesis – предположение) – хипотеза на немския геофизик А.Вегенер от 1912 г. Според нея континентите се преместват в хоризонтална посока поради това, че скалите от гранитния слой на земната кора се преместват над подстилащия ги базалтов слой от скали. Съвпаденията на бреговата линия на някои континенти като Южна Америка и Африка се използват като доказателство за разкъсването на по-стар континент и дрейфа на части от него.
ХИПОЦЕНТЪР (от грц. hypo – долу, ниско, под и от лат. centrum — център) – мястото в земните недра, в което се заражда земетресението; централната точка на в огнището на земетресението. В него става разкъсването и разместване на земните пластове по тектонските разломи и се появяват тласъците, резултат от разместванията. Намира се на различна дълбочина, обикновено между 0 и 700 км. До 20 км дълбочина в хипоцентъра обикновено има слаби деформации и малки размествания на земните пластове.
ХИПСОМЕТРИЧЕН ПОЯС (от грц. hipsos – височина и грц. metreo – измервам) – изобразеният на географската карта с един определен цвят височинен пояс. Той е част от земната повърхност, разположена между две надморски височини, определени по хипсометричната скала. С различен цветен нюанс се изобразяват различните височинни пояси. На природно-географските карти се използват за изобразяване на надморската височина на релефа два основни цвята – зелен и кафяв и техните нюанси. Принципът е „колкото по-високо, толкова по-тъмно”, т.е. низините са в тъмнозелен цвят, а най-високите части на планините в тъмнокафяв цвят.
ХОЛВЕГ (от нем.), пътна ровина – не га тив на ли ней на фор ма на ре ле фа, каньо но вид ни врязвания в льосовата основа на пътищата. Холвезите се образуват поради уплътняване на льоса от движението на коли по пътя и рушителната дейност на временно течащата вода.
ХОЛОЦЕН (от гр. holos – цял и kainos - нов) – последната, съвременната геоложка епоха на Неозойската ера. През холоцена възниква и продължава своето развитие човекът. Началото на холоцена започва след последното (вюрмското) заледяване и отстъпление на континенталните ледници – т.е. преди около 10 000 години. През холоцена континентите и океаните приемат съвременните си форми, формират се географските зони, образуват се заливните тераси на реките.
ХОРИЗОНТ* (от гр. horizontos – разграничаващ) – 1/. Видимата от наблюдателя на открито място с невъоръжено око част от земната повърхност (видим хоризонт), линията, в която ни се струва, че небето се слива със земната повърхност. Диаметърът на видимия хоризонт се увеличава с увеличаване на височината на точката на наблюдателя. Наличието на видимия хоризонт е едно от доказателствата за кълбовидността на Земята. В равна местност и при ясно време радиусът на обзора е до 5 км. Изкачването във височина разширява хоризонта до 36 км. 2/. Пресечната линия на небесната сфера с равнина, която минава през центъра на Земята и е перпендикулярна към отвесната линия в мястото на наблюдение (истински хоризонт, математически хоризонт).
ХОРИЗОНТАЛНА ЗОНАЛНОСТ*, широчинна зоналност – закономерна смяна на природните процеси и явления от Екватора към полюсите. Тя се дължи на изменението на природните компоненти и преди всичко на нагряването на въздуха и свързаните с това промени в климата. Измененията в слънчевата радиация водят до промени в климата, оттока и режима на реките, състава и свойствата на почвите, растителния и животинския свят. А това води до промяна в специфичното съчетание на природните компоненти и формирането на природно-географски пояси. За всеки широчинен пояс е формирано специфично растително съобщество, съставено от растителни видове, които обикновено не се срещат в други пояси. Във всеки пояс се формират различен брой природни зони.
ХОРИЗОНТАЛНИ ВАЛЕЖИ, ниски валежи – вид валежи, които се образуват в резултат на кондензация или сублимация на влага от атмосферата върху земната повърхност и предметите по нея. Хоризонталните валежи са във вид на роса, слана, скреж.
ХОРИЗОНТАЛНИ ДВИЖЕНИЯ НА ЗЕМНАТА КОРА – движения на земната кора, които се извършват успоредно и чрез тях се преместват отделни земни блокове. Те са: първични – свързани с въртенето на Земята, преместване на литосферните плочи и др.; вторични – извършващи се в резултат от вертикалните издигания и потъвания.
ХОРИЗОНТАЛНО РАЗЧЛЕНЕНИЕ НА РЕЛЕФА (от гр. horizontos – разграничаващ и разчленение на релефа) – показател, даващ представа за степента на разчлененост на земната повърхност чрез средната гъстота на долинно-ровинната мрежа на единица площ в км/ км2. на определена площ. Най-малки стойности хоризонталното разчленение на релефа има при низинно-равнините форми на земната повърхност, а най-големи - във високите части на планините. Например, в България в крайдунавсикте низи и Дунавската равнина има стойности между 0.3 до 1 км/км2. По склоновете на високите части на Рила и Пирин има стойности между 2.0 и 3.0 км/км2.
ХОРОЛОГИЯ (от грц. horos - място и logos – понятие, мисъл, разум) – 1/. Дял на биогеографията, изучаващ разпространението на организмите в пространството. Поделя се на фитохорология, изучаваща географското разпространение на видовете растения и зоохорология, изучаваща териториалното разпространение на животните. Понятието е въведено от Е. Хекел. 2/. Географска концепция за географското пространство, поставяща акцент на пространствено-времевите взаимоотношения между обектите и явленията. Обосновава се с използването на присъщия само на географията пространствен аспект на разглеждане на обектите и явленията на Земята. развита е от немския географ А. Хетнер. Основен недостатък е абсолютизацията на пространството и подценяване социално-икономическите аспекти.
ХОРСТ (от нем. horst) – комплексна разломна структура, образувана чрез разсядане (разкъсване и разместване) на земните пластове, издигане на част от земните блокове и/или потъване на съседните им части на земната повърхност. Формира изпъкнали форми на земната повърхност (планини, хребети, хълмове и т.н. (напр. Беласица).
ХРАНИТЕЛНО-ВКУСОВА ПРОМИШЛЕНОСТ – отрасъл на преработващата промишленост (вторичен сектор), обединяващ предприятия и фирми за производство на хранителни продукти и напитки за населението и технически продукти и фураж за животните. Основните суровини са от растителен и животински произход. Поделя се на следните подотрасли – мелнична (мелничарска), макаронена и оризова; месна (месопреработваща), млечна (млекопреработваща); захарна; винарска; тютюнева; консервна, растително-маслена; пивоварна; хлебопроизводство; производство на безалкохолни напитки и минерални води и др.. Териториално предприятията и се разполагат както в районите на производство на суровината (растително-маслена, захарна и др.), така и в потребителските центрове (хлебопроизводство, пивоварна и др.).
ХРАСТ – нискорасло растение, което се разклонява от земната повърхност и не образува главно стъбло (напр. шипка, люляк и др. На височина достига до 6 м., обикновено средната продължителност на живот достига до около 20 години. В зависимост от формите на листата храстите са иглолистни вечнозелени (напр. клек), широколистни листопадни (напр. шипка), твърдолистни вечнозелени (напр. лавър). Храстите растат самостоятелно (отделно), в съобщества или като подлес в горите.
ХРАСТАЛАК – сравнително голяма част от сушевата повърхност, обрасла с храсти. В зависимост от преобладаващия вид храсти храсталаците са вечнозелени и листопадни. В света, в различните природни зони има и различни видове храсталаци – маквиси, фригана, чапарал, скръб, буш, шибляк и др.
ХРАСТОВА РАСТИТЕЛНОСТ – съвкупността от храстите на определена територия. Най-често има вторичен характер и е образуван на мястото на унищожени гори. Към храстовата растителност се отнасят: самостоятелните храсталаци; храстите в подлеса на горите; храстите между края на горите и обработваемите земи и тревните пространства; самостоятелно растящи отделни храсти в тревните зони (савани, степи, тундра и др.).
ХРЕБЕТ (от рус. хребет – планински гребен, хребет) – линейно простираща се форма на релефа, ограничена от противоположно наклонени склонове. Билото на хребета най-често се състои от отделни върхове със седловинни понижения между тях. Понякога хребетите са скалисти, трудно проходими. Простирането на главния хребет обикновено съвпада с посоката на простиране на планинската верига.
ХРИСТИЯНИ (от грц..Christos – помазаник, месия) – последователи на християнската религия, хора които са кръстени и изповядват християнската религия; хора принадлежащи съм християнската религия. В зависимост от особеностите на вярата и ритуалите се поделят на: а) католици (най-многобройни, предимно от Южна и Централна Европа и Латинска Америка); б) протестанти (Северна, Централна и Западна Европа САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия) и множество протестантски секти като методисти, баптисти и др.; в) православни (Източна и Югоизточна Европа и Северна Азия); монофисити (Етиопия, Армения, коптите в Египет и др.). Християните населяват компактно Европа, Северна и Южна Америка и Австралия и отделни райони от другите континенти.
ХУМАНИЗАЦИЯ* (от лат. humanus – човешки) – процес на придаване на човешки облик на всяка дейност в обществото. Важни характерни белези на хуманизацията са: спазването на принципа за равенство между хората; справедливо отношение и уважение към тях; грижа за решаване на проблемите им; уважение към човешкото им достойнство; създаване на условия за развитие и утвърждаване на всяка човешка личност.
ХУМАНИТАРНА ГЕОГРАФИЯ – основен дял на географските науки, изучаващ процесите и явленията, свързани с човека и човешките общества от географска гледна точка, взаимовръзката на географската среда и човешката дейност.
ХУМИФИКАЦИЯ (от лат. humus –почва, земя и facio – правя) – процес на разлагане и превръщане на растителните и животински остатъци в специфично за почвата органично вещество – хумус. Хумификацията се извършва под въздействието на различни групи микроорганизми, топлината и влажността на почвата. Тя може да се ускорява от обитаващите почвата безгръбначни животни. Хумификацията води до натрупването на хумус в почвата.
ХУМУС (от лат. humus –почва, земя) – органичната част на почвата, образувана в резултат от биохимичното превръщане на растителните и на животинските останки. Хумусът е тъмно оцветен, в него се съдържат основните елементи, необходими за храненето на растенията – азот, фосфор, сяра и други. Под въздействието на микроорганизмитете стават усвоими за растенията. От органичните съединения, влизащи в състава на хумуса, основни са хуминовите киселини.
ХУМУСНО-АКУМУЛАТИВЕН ХОРИЗОН“ (от лат. humus -почва, accumulatio – натрупване ) – горният почвен хоризонт, съдържащ добре разложило се органично вещество. В него се осъществява процесът на хумификация (превръща не в хумус) на организмовите останки. Хумусно-акумулативният хоризонт се образува под постилката или непосредствено на повърхността на почвата. Означава се с буквата “А”. В различните типове почви хумусно-акумулативният хоризонт има различна мощност (дълбочина). На цвят той е по-тъмен от другите хоризонти.
ХУМУСНО-КАРБОНАТНИ ПОЧВИ, рендзини, (Rendzic Leptosols по ФАО), – подтип плитки азонални почви с високо съдържание на магнезиев и калциев карбонат в горния хоризонт, образувани върху твърди скали (варовити мергели, варовици, доломити, мрамори) и наноси. Имат едни почвен хоризонт, черен червенокафяв или кафяв на цвят. Рендзините са богати на хумус – до 12%, но мощността им е малка – от 10 до 50 см. Съдържат над 40% карбонати. Те са плодородни, подходящи за отглеждане на пшеница, ечемик, лозя, костилкови овощни дървета. В България са разпространени в карстовите райони.
ХЪЛМ
– позитивна форма на релефа, малко възвишение.
Обикновено височината между подножието и върха е до 200 м. Хълмът
има кръгла или овална форма и полегати склонове. Оформени са като
изпъкналости над земната повърхност под влияние на външните земни сили,
предимно, изветрянето, денудацията и ледниковите наслаги неравности В България
хълмовете са характерни за равнинните части от територията на страната.