Географски речник A

А

АБИСАЛ (от гр.abissos – бездна)– ос­нов­на зо­на на оке­ан­с­ко­то дъ­но, раз­по­ло­же­на на дъл­бо­чи­на от 2000-2500 м., ко­я­то включ­ва при­дън­ния слой во­да. За­поч­ва от под­но­жи­е­то на кон­ти­нен­тал­ния склон и об­х­ва­ща ця­ла­та плос­ка и за­ рав­не­на по­вър­х­ност на оке­ан­с­ко­то дъ­но без под­вод­ни­те пла­ни­ни и вул­ка­ни, па­ди­ни и др. Оке­ан­с­ка­та во­да в та­зи зо­на е сла­бо­ под­виж­на и сту­де­на и сред­на­та тем­пе­ра­ту­ра е око­ло 2^οС. Би­о­ло­гич­на­та про­дук­тив­ност е нез­на­чи­тел­на и по­ра­ди то­ва тук поч­ти ня­ма жи­вот.

АБИСАЛНА РАВНИНА (от гр.abissos – бездна) – дълбоководна равнина, разположена в океанското легло. Образувани са чрез запълване на пониженията на океанското дъно с дълбоководни наслаги от тиня и глина на дълбочина 3000-4000 м. В зависимост от формата абисалните равнини са: плоски; хълмисти (с подводни хълмове, ниски възвишения и хребети); вълнообразни (преходни между плоски и хълмисти).

АБОРИГЕНИ* (от лат. aborigines, от aborigine – отначало) – мес­т­но­то на­се­ле­ние на ед­на стра­на, ко­е­то най-от­дав­на е оби­та­тел на ней­ни­те зе­ми. То­  се раз­ли­ча­ва от дош­ли­те по-къс­но за­сел­ни­ци на стра­на­та. Наз­ва­ни­е­то або­ри­ге­ни съ­от­вет­с­т­ва на древ­ног­ръц­ко­то автох­то­ни. Нап­ри­мер в Аме­ри­ка або­ри­ген­но e индианското население. По­ня­ти­е­то аборигени ши­ро­ко се из­пол­з­ва в Ав­с­т­ра­лия, къ­де­то за мес­т­но­то на­се­ле­ние се из­пол­з­ва само термина або­ри­ге­ни.

АБРАЗИОНЕН ТИП БРЯГ (От лат. аbrasio - изстъргвам)-  стръмен, на места дори отвесен бряг, образуван предимно под влиянието на рушителната дейност на океанската и морската вода. Негови елементи са: 1. Прибойна ниша (вдлъбнатина в скалите, образувана от вълните); 2. Клиф (вертикална стръмна част на брега, разположена над прибойната ниша); 3. Абразионна тераса (леко наклонена към морето заравненост, образувана от рушителната дейност на вълните).

АБРАЗИОННА ТЕРАСА (От лат. аbrasio - изстъргвам) – плоска повърхност, образувана край брега чрез механично разрушаване на земните пластове от морската или езерната вода. Обикновено има няколко различни по височина абразионни тераси. Най-старата по възраст е най-високо разположена.

АБРАЗИЯ (От лат. abrasio – изстъргвам) – дей­ност­та за раз­ру­ша­ва­не на су­ша­та, извър­ш­ва­на от водата в големи водни басейни (оке­ани, морета, езера). С уве­ли­ча­ва­не­то на дъл­бо­чи­на­та на водния басейн аб­ра­зията от­с­лаб­ва, но се про­я­вя­ва до 100 мет­ра дълбочи­на. Най-сил­на е близ­ко до вод­на­та по­вър­х­ност и до брега (в мястото на прибоя). Под действие­то на аб­ра­зи­я­та се об­ра­зу­ват раз­лич­ни фор­ми на зем­на­та по­вър­х­ност, на­ри­ча­ни аб­ра­зи­он­ни форми. При продължително протичане на процеса на абразия се образуват: абразионни тераси; прибойни ниши, клифове.

АБ­СО­ЛЮТНА ВИ­СО­ЧИ­НА, надморска ви­со­чи­на (от лат. absolutus - неограничен, безусловен) – раз­с­то­я­ни­е­то по вер­ти­ка­ла от ня­как­ва точ­ка на зем­на­та по­вър­хност до средно­то равнище на по­вър­х­ност­та на Све­тов­ния оке­ан. Ви­со­чи­на­та на точ­ки­те над ниво­то на Све­тов­ния оке­ан е по­ло­жи­тел­на, а под не­го – от­ри­ца­тел­на.

АБСОЛЮТНА ВЛАЖНОСТ НА ВЪЗДУХА (от лат. absolutus – неограничен, безусловен) – ця­ло­то съ­дър­жа­що се ко­ли­чес­т­во во­да в ат­мос­фер­ния въз­дух. Тя се оп­ре­де­ля чрез ко­ли­чес­т­во­то во­да (обик­но­ве­но в гра­мо­ве), съ­дър­жа­ща се в един м³³ въз­дух. Из­мер­ва се и чрез на­ля­га­не­то на вод­на­та па­ра вър­ху жи­ва­чен стълб. Величината на абсолютната влажност зависи преди всичко от температурата. При температура на въздуха 30^ο С в един м³³ въздух може да се съдържат 30 грама водни пари, а при 10^ο0С - само 9 грама. Най-висока аб­со­лют­на влаж­ност има въз­ду­хът в ек­ва­то­ри­ал­ния по­яс, а най-малка в полярните области.

АВСТРАЛОИДИ – вж.: Австралоидна раса.

АВСТРАЛОИДНА РАСА, австралоиди (от лат. australis и гр. eidos – вид) – ед­на от ос­нов­ните чо­веш­ки ра­си. По­ня­ко­га е раз­г­леж­да­на за­ ед­но с нег­ро­ид­на­та ка­то нег­ро-австрало­ид­на раса.  Пред­с­та­ви­те­ли на ав­с­т­ра­ло­ид­на­та ра­са оби­та­ват в Ав­с­т­ра­лия, Филпинс­ките ос­т­ро­ви, Ан­да­ман­с­ки­те ос­т­ро­ви и юж­ни­те час­ти на Ин­дия. Фор­ми­ра­не­то на та­зи ра­са е за­вър­ши­ло пре­ди око­ло 13 000 го­ди­ни. Австралоидите се отличават от негроидите по силно развитото третично окосмяване, а в някои подраси и с отслабена пигментация на кожата.

АВТОНОМИЯ (от гр. autonomia – самоуправление) – фор­ма на са­мо­оп­ре­де­ле­ние на ет­ни­чес­ки­те и ре­ли­ги­оз­ните об­щ­нос­ти в ед­на стра­на. Тя е два ви­да – те­ри­то­ри­ал­на и култур­на. Те­ри­то­ри­ал­на­та фор­ма е свър­за­на с уп­рав­ле­ни­е­то в район, на­се­лен пре­дим­но с ет­ни­чес­ко мал­цин­с­т­во. Тя мо­же да има ста­тут (по­ло­же­ние) на дър­жав­но об­ра­зу­ва­ние (репуб­ли­ка, об­ласт, ра­йон и т.н.) във фе­де­рал­на дър­жа­ва. При кул­тур­на­та фор­ма на автономия ня­ма прос­т­ран­с­т­ве­на (те­ри­то­ри­ал­на) фор­ма на ор­га­ни­за­ция на мал­цин­с­т­во­то.

АВТОРСКО ПРАВО* (от лат auctor - създател)- съвкупност от правни норми, чрез които се определят отношенията между създателите на произведения на науката, литературата и изкуството и други лица. То включва права на: авторство, авторско име, публикуване, разпространение, възпроизвеждане и неизменяемост. Тези права могат да бъдат преотстъпвани на други лица безвъзмездно или срещу определено възнаграждение. Правото на авторство и на авторско име са вечни, а останалите права се притежават от автора докато е жив и 50 години след неговата смърт.

АВТОТРОФНИ ОРГАНИЗМИ (от гр. аutos – сам и trophe – храна, хранене) – организми, които могат самостоятелно да образуват от неорганичен материал необходимите им вещества чрез използването на слънчевата енергия (фотосинтеза) или енергията, отделяна при химичните реакции (хемосинтеза). В зависимост от използваната енергия са два основни вида: а) хелиоавтотрофи – растения, които създават необходимото им органично вещество чрез слънчевата светлина. Такива са зелените растения и синьозелените водорасли, които имат хлорофил (цветни, голосеменни и папратовидни растения, мъхове и водорасли), фотосинтезират и отделят кислород; б) хемоавтотрофи – растения, които използват енергията на химичните реакции за създаване на органично вещество. Такива са някои бактерии.  Автотрофните организми в хранителната верига заемат мястото на продуцентите и служат като източник на енергия на хетеротрофните организми

АВТОХТОН (от гр. autochthon – местен, коренен) – 1/. Скали, земен пласт, земна гънка, останали на мястото на образуване, без да са преместени под влияние на тектонските процеси; 2/. Oрганизъм, който от началото на своето формиране обитава определена местност.   

АГЛОМЕРАЦИЯ* (от лат. agglomerare – присъединявам) – група сели­ща, обединени пространствено (съседни, близки) и социално-ико­но­ми­чес­ки, но притежаващи своя юридичес­ка и административ­на самостоятелност. Тези се­ли­ща образуват един­на соци­ално-икономичес­ка система, формирана около централ­но яд­ро, обикновено голям град. Градската агломе­ра­ция се форми­ра поради разширяване­то на влияни­е­то на главния град (яд­ро­то) спрямо съседните селища и превръщане­то на ня­кои от тях в градо­ве-спътници (са­те­ли­ти). В съседни­те на този град населени територии се развива градският начин на живот. Постепенно се форми­ра и един­на транспортна, търгов­с­ка, социал­на и техничес­ка инфраструктура. Към най-големи­те агломерации в све­та се от­на­сят Токио, Сао Паулу, Мексико, Ню Йорк и др.

АГРАРНА РЕФОРМА* (от лат. agrarius – земеделски и реформа) – про­ме­ни, извърш­ва­ни в сел­с­ко­то сто­пан­с­т­во на да­де­на стра­на. Те мо­гат да обхващат мер­ки за: промя­на на соб­с­т­ве­ност­та на зе­мя­та, уед­ря­ва­не на обработваемите земи, внед­ря­ва­не­  на нови тех­но­ло­гии и тех­ни­ка на об­ра­бот­ва­не на поч­ва­та и от­г­леж­да­не на жи­вотни­те и т.н. В ре­зул­та­т на аг­рар­на­та рефор­ма обик­но­ве­но се фор­ми­ра но­ва струк­ту­ра на сел­с­ко­то стопанс­т­во и по-висока производител­ност­ на тру­да.

АГРАРНО-ПРОМИШЛЕНА СТРАНА (от лат. agrarius – земеделски) – тип икономическа структура на стра­на, оп­ре­де­лен чрез до­мини­ра­ща­та ро­ля на един от два­та ос­нов­ни про­из­вод­с­т­ве­ни от­ра­съ­ла – про­миш­ле­ност и сел­с­ко сто­пан­с­т­во. Ха­рак­те­ри­зи­ра се с пре­об­ла­да­ва­не в про­из­ве­де­ния бру­тен вът­ре­шен про­дукт на страната на селскостопанската про­дук­ция. За аг­рар­но-промиш­ле­ни­те стра­ни са ха­рак­тер­ни още големи­ят от­но­си­те­лен дял на сел­с­ко­то стопанство в из­но­са на стра­на­та и в броя на икономи­чес­ки ак­тив­ни­те ли­ца. Промишленост­та е по-сла­бо раз­ви­та, пре­дим­но с до­бив­на­ насоченост. Такива са някои стра­ни предимно от Азия, Аф­ри­ка и Ла­тин­с­ка Аме­ри­ка.

АГ­РАР­НО СТО­ПАН­С­Т­ВО (от лат. agrarius) – вж.: Сел­с­ко сто­пан­с­т­во.

АГРОКЛИМАТОЛОГИЯ (от лат. Agrarius и климатология) – дял на науката климатология        , изучаващ климата като фактор за развитие на селското стопанство. Главното е определяне климатичните условия и предпоставки (предимно топлина и влага) за развитие на отделните земеделски дейности и производства, аграрната специализация, климатично райониране на отделни територии, разработката на агротехнически препоръки и мероприятия за определени райони и производства и изучаване на промените в микроклимата, породени от селскостопанските дейности. Особено място в агроклиматологията има разработването на методитге за борба с неблагоприятните климатични явления.

АГРОТЕХНИЧЕСКИ МЕРОПРИЯТИЯ* (от лат. ager – нива, поле, земя) – съвкуп­ност от це­ле­на­со­че­ни дей­нос­ти за по­ви­ша­ва­не на про­дук­тив­ност­та на аг­рар­но­то (сел­с­ко­то) сто­пан­с­т­во. Включ­ва дей­нос­ти ка­то ме­ха­ни­за­ция на тру­до­ви­те дей­нос­ти, химиза­ция, ме­ли­о­ра­ция (на­по­я­ва­не, отвод­ня­ва­не и др.), би­о­ло­ги­за­ция чрез се­лек­ция на по-про­дук­тивни сор­то­ве рас­те­ния и по­ро­ди до­маш­ни жи­вот­ни и др.

АДВЕКЦИЯ (от лат. advectio – пренасяне, пренос) – хо­ри­зон­тал­но дви­же­ние, премест­ва­не на го­ле­ми ма­си теч­нос­ти и га­зо­ве. В ге­ог­ра­фи­я­та по­ня­ти­е­то се из­пол­з­ва в две раз­но­вид­нос­ти – вод­на и въз­душ­на ад­век­ция. При въз­душ­на­та ад­век­ция има пре­нос на топли­на и вла­га чрез въз­душ­ни­те ма­си от един ге­ог­раф­с­ки ра­йон в друг. По та­къв на­чин се про­ме­нят вре­ме­то и кли­ма­тът. Въз­душ­на­та ад­век­ция мно­го чес­то за­ви­си от оке­ан­с­ка­та и мор­с­ка­та ад­век­ция. Хо­ри­зон­тал­но­то премес­т­ва­не на оке­ан­с­ки и мор­с­ки во­ди във вод­ния ба­сейн про­ме­ня тем­пе­ра­ту­ра­та на вод­на­та по­вър­х­ност. По­ра­ди то­ва над нея се про­ме­ня (тран­с­формира) и въз­душ­на­та ма­са.

АДИАБАТЕН ПРОЦЕС (от гр. adiabatos – непроходим) – 1/. Изменение на състоянието на телата без топлообмен, без получаване и отдаване на топлина. 2/. Изменение на състава и свойствата на приземния слой на атмосферата (определена въздушна маса) без топлообмен  с околната природна среда.

АДМИНИСТРАТИВЕН РАЙОН – част някаква голяма административна единица, създадена за усъвършенстване на управлението на територията и по-пълно отчитане на специфичните местни особености. 1/ Име на най-голяма административно-териториална единица в някои държави (напр. Азербайджан); 2/. Особен (специален) административен район, обособена територия със съществени различия във функционирането на държавната власт (в Китай Сянган - бившо британско владение Хонконг и Макао - бившо португалско владение). 3/. Автономни административни райони. Имат определена автономия, предоставена от централната власт. Например Синцзян-Уйгурски и Тибетски автономни райони в Китай. В Русия със подобен статут са автономните окръзи, част от административна област или край. 4/. Част от голям град в България, административна част от съответната община. Създава със закон или с решение на упълномощен орган. Има за основна задача приближаване на териториалното управление на големите градове до хората.

АДМИНИСТРАТИВЕН ЦЕНТЪР (от лат. administere – управление и център) – населено място (град или село), в което е съсредоточена администрация за управление на дейности в някаква териториална единица – регион, район, област, община и т.н.. В България това са: столица, областен център, общински център.   

АДМИНИСТРАТИВНА ГРАНИЦА (от лат. administere – управление и граница) – вид граница, разделяща територията на отделни селищни и административни единици. В България това са линии на земната повърхност, нанесени и на географска карта, очертаващи предела на територията на  кметства, общини, райони и области. Те се определят и променят по предложение на Министерския съвет от Президента на Република България.

АДМИНИСТРАТИВНА ОБЛАСТ* – (от лат. administere – управление  и област) – част от територията на държава, коя­то е обособена като административна единица за управление. Фор­ми­ра­не­то на административни­те области ста­ва в съответствие с регионална­та политика на дър­жа­ва­та и със закон. Тя е част от система­та на мес­т­ни органи на власт­та. Във вся­ка административна област може да има различен брой териториални звена от по-нисък ранг - околии, общи­ни, райони и др.

АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНО ДЕЛЕНЕ (УСТРОЙСТВО)* – (от лат. administere – управление и territoria – пространство) – 1. Дей­ност за по­де­ля­не на тери­то­ри­я­та на страната на ад­ми­нис­т­ра­тив­ни еди­ни­ци в съ­от­вет­с­т­вие с въз­п­ри­е­та­та от Консти­ту­ци­я­та систе­ма от мес­т­ни и ре­ги­о­нал­ни ор­га­ни (кмет­с­т­во, об­щи­на, око­лия, об­ласт) и на­ми­ра­щи се във връз­ка ед­но с дру­го ка­то час­ти от ед­но ця­ло. Чрез ад­ми­нис­т­ра­тив­но-терито­ри­ал­но­то де­ле­не се осъ­щес­т­вя­ва по-ефек­тив­но уп­рав­ле­ние на те­ри­то­ри­я­та на страна­та. 2. Съществува­ща­та сис­те­ма от ад­ми­нис­т­ра­тив­ни еди­ни­ци на уп­рав­ле­ние на терито­ри­я­та.

АЕРОКОСМИЧЕСКИ МЕТОДИ (от лат. aer – въздух и космос) – дистанционни методи за изучаване на земната повърхност чрез използване на летателни апарати (самолети, ракети, космически кораби) и аерофотоснимки и космически снимки (радиометрическа, спектрометрическа, топлинна и др.). Чрез тези методи се наблюдават, измерват и фиксират особеностите на земната повърхност, отделни обекти, състоянието на атмосферата. Отличават се с: голям обхват на наблюдаваните и снимани пространства; голяма скорост на получаване, предаване и обработване на информацията; многократно повторение на снимките и т.н.; обогатяване и разнообразяване на картографските изображения.

АЗИМУТ (от ар. – път) – ъгъ­лът меж­ду по­со­ка­та се­вер и по­со­ка­та на ня­ка­къв географ­с­ки обект. Ази­му­тът е дейс­т­ви­те­лен (ис­тин­с­ки) и маг­ни­тен. Ис­тин­с­ки­ят ази­мут се оп­ре­де­ля по кар­та чрез оп­ре­де­ля­не на ъгъ­ла меж­ду да­ден  ме­ри­ди­ан и посоката на определена­ на точ­ка. Ъгълът се определя по посоката на часовниковата стрелка. Магнитни­ят ази­мут се оп­ре­де­ля с по­мощ­та на ком­пас и се от­чи­та по маг­нит­ния ме­ри­ди­ан на да­де­на точ­ка. Ком­па­сът се ори­ен­ти­ра та­ка, че стрел­ка­та “N” или “С” да по­соч­ва точ­но се­вер­на­та по­со­ка. Ъгъ­лът, с кой­то се оп­ре­де­ля ази­му­тът, ви­на­ги се от­чи­та на­ дяс­но, по посо­ка­та на дви­же­ние на ча­сов­ни­ко­ва­та стрел­ка. Оп­ре­де­ля­не­то на ази­мут се из­пол­з­ва при ори­ен­ти­ра­не в мес­т­ност­та, в ко­ра­боп­ла­ва­не­то и въз­ду­хоп­ла­ва­не­то.

АЗМАК – вж.: Блатни  почви.

АЗОНАЛНА РАСТИТЕЛНОСТ (от гр. a - не, без и zone – пояс и растителност) – растителност, която не е характерна за определена природна зона и се среща в няколко зони. Тя може да бъде интразонална и екстразонална растителност. Азоналната растителност може да се среща и в планинските растителни пояси.

АЗОНАЛНОСТ* (от гр. a -не, без и zone – пояс) – ос­нов­на ге­ог­раф­с­ка за­ко­но­мер­ност, от­ра­зя­ва­ща раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на ня­как­во яв­ле­ние из­вън осо­бе­нос­ти­те на да­де­на територия, фор­ми­ра­ни под вли­я­ние на ге­ог­раф­с­ка­та ши­ри­на. Осо­бе­но яс­но се про­я­вя­ва при из­кач­ва­не­то във ви­со­чи­на в пла­ни­ни­те. Азо­нал­ност­та вли­яе вър­ху фор­ми­ра­не­то на реги­о­нал­ни­те и локалните (мест­ните) геосистеми. Обик­но­ве­но е обус­ло­ве­на от ге­о­лож­ка­та струк­тура, ха­рак­те­ра на ре­ле­фа и дру­ги фак­то­ри.

АЙС­БЕР­Г* (от нем. eisberg) – пла­ва­щ или за­сед­на­л в плит­чи­ни­те на оке­а­н, море­ или край­ лед­ни­ко­во езе­ро го­ля­м бло­к лед (ле­де­на пла­ни­на). Айс­бер­гъ­т се обра­зу­ва в ре­зул­тат на от­къс­ва­не на част от лед­ни­ка при нав­ли­за­не­то му в го­лям во­ден ба­сейн. Дебелината му достига до 600-700 м. Ви­со­чи­на­та над водата дос­ти­га до 70-100 м, а 5/6 до 9/10 от ледена­та ма­са ос­та­ва под во­да­та. Понякога ширината и дължината на айсберга достигат до няколко километра. Айсбергите се образуват по бреговете на Антарктида и островите Гренландия, Шпицберген, Канадския арктичен архипелаг и др. Те се сре­щат в оке­а­ни­те и моретата около Антарктида, в Северния ледовит океан, се­вер­ни­те часте на Атлан­ти­чес­кия и на Тихия оке­ани.

АКВАКУЛТУРИ (от лат. aqvua вода) – по­лез­ни за чо­ве­ка вод­ни ор­га­низ­ми, ко­и­то се от­г­леж­дат из­кус­т­ве­но. От ак­ва­кул­ту­ри­те най-раз­п­рос­т­ра­не­но е от­г­леж­да­не­то и развъждане­то на ри­ба (ри­бо­въд­с­т­во). То се осъ­щес­т­вя­ва в прес­но­вод­ни и мор­с­ки ба­сей­ни (ли­ма­ни, зали­ви, ла­гу­ни). В съв­ре­мен­ни ус­ло­вия ос­вен ри­ба се от­г­леж­дат още и во­до­рас­ли, молюски, ра­ко­об­раз­ни, ми­ди, тре­пан­ги и др.

АК­ВА­ТО­РИЯ (от лат. aqua – вода и territoria – пространство) – по­вър­х­ност­та на естес­т­вен или из­кус­т­вен во­ден ба­сейн (езе­ро, мо­ре, оке­ан, язо­вир) или част от не­го с естест­ве­ни, из­кус­т­ве­ни или ус­лов­ни гра­ни­ци. Из­мер­ва се в квад­рат­ни ки­ло­мет­ри. Акватория се на­ри­ча и част от вод­на­та по­вър­х­ност, ог­ра­ни­че­на от ня­как­во съ­о­ръ­же­ние, нап­ри­мер прис­та­ни­ще. Гра­ни­ци­те на ак­ва­то­ри­я­та обик­но­ве­но са ус­лов­ни, но твър­де чес­то съв­па­дат с при­род­ни ге­ог­раф­с­ки обек­ти ка­то ве­ри­га ос­т­ро­ви, ко­ра­ло­ви ри­фо­ве, пя­съч­ни ко­си, плит­чи­ни и др.

АК­ЛИ­МА­ТИ­ЗА­ЦИЯ (от лат. acclimatisatio – към, при) – прис­по­со­бя­ва­не на човека, жи­вот­ни­те и рас­те­ни­я­та към но­ви ус­ло­вия за жи­вот, нес­войс­т­ве­ни за тях­но­то съществуване. Ак­ли­ма­ти­за­ция има са­мо ко­га­то ор­га­низ­ми­те се раз­ви­ват нор­мал­но и да­ват жизнес­по­соб­но по­том­с­т­во. Чо­век се ак­ли­ма­ти­зи­ра при смя­на на кли­ма­тич­ни­те се­зо­ни, над­ мор­с­ка­та ви­со­чи­на и мяс­то­то на жи­ве­е­не.

АКУМУЛАТИВЕН ТИП БРЯГ - тип бряг, при който неговите форми са образувани чрез наслагването на утайки под влиянието на морските вълни и течения. Образува се при полегат наклон на земната повърхност по крайбрежието и плитката част на морското дъно. За него са характерни наносни (акумулативни) форми на брега като плаж, бар, коса, томболо и др. Тези форми се променят при рязко изменение на действието на вълните и теченията.

АКУМУЛА­ЦИЯ (от лат. accumulatio – натрупване) – об­що на­и­ме­нова­ние на всич­ки про­це­си на нат­руп­ва­не (наслагване) на на­но­си на зем­на­та по­вър­х­ност и на дъ­но­то на вод­ни ба­сей­ни. Има два ос­нов­ни ти­па аку­му­ла­ция – вул­кан­с­ка и се­ди­мен­т­на. Аку­му­ла­ци­я­та може да бъ­де още мор­с­ка, езер­на, реч­на, вет­ро­ва, лед­ни­ко­ва, ор­га­но­ген­на и др. В ре­зултат от този про­це­с въз­ник­ват раз­лич­ни ви­до­ве ска­ли и форми на ре­ле­фа. Про­це­сът на акумулация поч­ти из­ця­ло за­ви­си от скоростта на протичане на де­ну­да­ци­я­та (изветрянето и пренасянето на изветрелия материал на друго място).

АЛБЕДО (от лат. albus – бял) – от­ра­жа­тел­на­та спо­со­б­ност на зем­на­та по­вър­х­ност, оп­ре­де­ля­на чрез ба­лан­са на по­лу­ча­ва­на­та и от­ра­зя­ва­на­та слън­че­ва ра­ди­а­ция. Величината на албедото се определя чрез от­но­ше­ни­е­то на от­ра­зе­на­та към ця­ла­та по­лу­че­на ра­ди­а­ция. Отражател­на­та спо­соб­ност за­ви­си предимно от цве­та на зем­на­та по­вър­х­ност. Бе­ли­ят цвят от­ра­зя­ва мак­си­мал­но ко­ли­чес­т­во слън­че­ва ра­ди­а­ция, а чер­ни­ят – ми­ни­мал­но. Сред­но за Земя­та се от­ра­зя­ва 40% от слън­че­ва­та ра­ди­а­ция. При снеж­на­та пок­рив­ка ал­бе­до­то е най-го­ля­мо, поне­же тя от­ра­зя­ва до 95% от слън­че­ва­та ра­ди­а­ция. Око­ло 40% е от­ра­же­ни­е­то на ле­да. В пя­съч­ни­те пус­ти­ни се от­ра­зя­ва око­ло 37%, а в бла­та­та и ра­зо­ра­ни­те ни­ви – око­ло 10-14% от слън­че­ва­та ра­ди­а­ция.

АЛИСОЛИ  (от alluminium - алуминий и лат. solum – земя, почва) - вж.: Жълтоземни почви.

АЛ­ПИЙС­КА РАС­ТИ­ТЕЛ­НОСТ (по име­то на пла­ни­на­та Алпи) – високопланинска рас­ти­тел­ност, раз­п­рос­т­ра­не­на пре­дим­но в уме­ре­ния по­яс в зо­на­та над го­ри­те, в субалпийски­те ли­ва­ди и храс­та­ла­ци. Тя се раз­ви­ва в ус­ло­ви­я­та на де­бе­ла снеж­на покривка през по-го­ля­ма­та част от го­ди­на­та, лип­са на мно­го­го­диш­на (вечна) зам­ръз­на­лост на почвата в дълбо­чи­на, при дос­та­тъч­но ов­лаж­не­ние и до­бър дре­наж. Ал­пийс­ка­та растителност е ниско­рас­ла, по­ня­ко­га ту­фо­об­раз­на, със срав­ни­тел­но ед­ри и яр­ки цве­то­ве.

АЛ­ПИЙС­КИ ЛИ­ВА­ДИ  – гру­па фор­ма­ции (съ­об­щес­т­ва) от ви­со­коп­ла­нин­с­ка многогодишна ли­вад­на рас­ти­тел­ност с пре­об­ла­да­ва­не на жит­ни и блат­ни тре­ви. Образуване­то им се дъл­жи на ви­со­чин­на­та климатична по­яс­ност. В уме­ре­ния по­яс зо­на­та на алпийските ли­ва­ди е раз­по­ло­же­на обик­но­ве­но на над­мор­с­ка ви­со­чи­на меж­ду 2000 и 2500 мет­ра, над горната граница на гората. В екваториалната част на юж­но­а­ме­ри­кан­с­ки­те Ан­ди (под име­то  парамос) е на ви­со­чи­на 4000 - 4500 мет­ра.

АЛ­ПИЙС­КИ ТИП РЕ­ЛЕФ*– вид планински релеф, силно повлиян от минала или настояща ледникова­та дейност. За него са характерни голямото разчленение на земната повърхност, стръмните склонове, дъл­бо­ко всече­ните речни доли­ни, остри, оголени скалисти вър­хо­ве и ридо­ве, типични ледникови форми (циркуси, карлинги, ригели, трогови долини, морени и др.). Алпийският релеф е на различна надморска височина в отделните географски пояси. Това се дължи на влиянието на височината на снежната граница. То­зи релеф е характе­рен за плани­ни като Алпите, Кавказ, Хима­ла­и­те, Памир, Рила, Пи­рин и др..

АЛПИЙСКИ ТЕКТОНСКИ ДВИЖЕНИЯ - най-младите по възраст тектонски движения. Те са съвкупност от издигане, нагъване, планинообразуване. Чрез тях е формирана Алпо-Хималайската планинска система. Най-напред са изучени в планината Алпи и поради това носят нейното име. Характерни са предимно за Неозойската ера. Те са имали проявление и в други континенти. Резултат от тях са планинските системи на Андите, Кордилерите, Атласките планини  и др.

АЛПИНИЗЪМ – спор­т­но-ту­рис­ти­чес­ка дей­ност за це­ле­на­со­че­но из­кач­ва­не на планинс­ки вър­хо­ве и стръм­ни скал­ни ма­си­ви. Ал­пи­нис­т­ки ме­то­ди се из­пол­з­ват и в научната дей­ност за изу­ча­ва­не на скал­ния със­тав и стро­е­жа на пла­ни­ни­те, об­ра­зу­ва­не­то и дви­же­нието на лед­ни­ци­те, ла­ви­ни­те, ви­со­чин­на­та зо­нал­ност. За на­ча­ло на ал­пи­низ­ма се при­е­ма 1786 го­ди­на, ко­га­то е из­ка­чен връх Мон­б­лан в Ал­пи­те. През 1953 го­ди­на е из­ка­чен и най-ви­со­ки­ят връх на Зе­мя­та – “Джо­мо­лун­г­ма” (Еве­рест).

АЛТЕРНАТИВНИ РЕСУРСИ* (от фр. alternattif – един след друг и ressources – запаси) – използването в стопанската дейност на някакви ресурси вместо други, използвани до този момент. Те обикновено се из­пол­з­ват ка­то възмож­ност за за­мя­на на тради­ци­он­ни при­род­ни с но­ви видо­ве ре­сур­си, които имат синтетичен про­из­ход или досега не са из­пол­з­ва­ни. Напри­мер алтер­на­тив­ни ресурси на невъзобнови­ми­те (изчерпаемите)  природни енергийни ре­сур­си (нефт, въгли­ща, и др.) са не­изчерпаеми­те енергийни източници – слънче­ва енер­гия, енер­гия на прили­ви­те и от­ли­ви­те и т.н.

АЛУ­ВИ­А­ЛЕН ОС­Т­РОВ (от лат. alluvio – нанос) – вид ос­т­ров, раз­по­ло­жен в ре­ка или друг во­ден ба­сейн и об­ра­зу­ван чрез нат­руп­ва­не на на­но­си – ча­къл, пя­сък, ти­ня. Образуването му е резултат от промяната в скоростта на водното течение. Най-големият алувиален остров в света е Маражо, разположен в устието на река Амазонка.

АЛУВИ­АЛ­НА НИ­ЗИ­НА – рав­на част от су­ша­та, раз­по­ло­же­на край ре­ка, езе­ро, мо­ре, об­ра­зу­ва­на чрез по­ни­же­ние на зем­ни­те плас­то­ве и за­пъл­ва­не­то им с реч­ни на­но­си – ча­къл, пя­сък, ти­ня. Тя е ти­пич­на фор­ма за ре­ле­фа за България в зе­ми­те юж­но от ре­ка Ду­нав.

АЛУВИАЛНИ НАСЛАГИ (от лат. alluvio – нанос и наслаги) – вж.: Речни наслаги.

АЛУВИАЛНО-ЛИВАДНИ ПОЧВИ, алувиални, наносни, (Fluvisols по ФАО)   - поч­вен тип от кла­са на на­нос­ни­те поч­ви. Образу­ва­ни са вър­ху съвременни речни наноси  на за­лив­на­та и над­за­лив­на­та реч­на те­ра­са под ли­вад­на рас­ти­тел­ност и при ви­со­ко равнище на под­поч­ве­ни­те во­ди. Периодично могат да бъдат заливани от речните води и върху тях да се отлагат нови наноси. Те са пло­до­род­ни поч­ви. Имат са­мо ху­му­сен хо­ри­зонт със съдър­жа­ние на ху­мус от 1.5 до 6.0%. Механичният им със­тав е раз­но­об­ра­зен. Имат сравнител­но бла­гоп­ри­ят­ни водни, въз­душ­ни и топ­лин­ни свойс­т­ва. Разпространени са в територии с топъл и умерен климат в понижени места на земната повърхност, речни низини, крайречни и крайморски низини, котловинни дъна и др. В България са разпространени покрай реките и най-вече покрай реките с обширни заливни тераси като Дунав, Марица, Тунджа, Камчия, Сазлийка и крайморските и крайдунавските низини, в островите в река Дунав. Много са благоприятни за отглеждането на зеленчуци.

АЛУ­ВИЙ (от лат. alluvio – нанос), речни наслаги – от­ло­жен от пос­то­ян­но те­ча­щи­те во­ди на ре­ки­те раз­но­об­ра­зен ма­те­ри­ал. Със­тои се от ча­къ­л, пясък, ти­ня и др. но­се­ни от вода­та ма­те­ри­а­ли. Раз­ме­рът на час­ти­ци­те на на­но­си­те за­ви­си от ско­рост­та на тече­ни­е­то на ре­ки­те. Носеният от речната вода материал се наслагва поради намаляване скоростта на течението на реката и невъзможността той да се пренася по-нататък.  В пла­ни­ни­те при голя­ма ско­рост и го­лям пад на реч­на­та во­да се отлагат ед­ри късове, а в ни­зи­ни­те и в долното те­че­ние пре­дим­но се от­ла­гат най-дреб­ни­те час­ти­ци. Носеният материал се наслагва при пълноводие и при промяна на речното легло. Алуви­ят мо­же да бъ­де стар (от­  ми­на­ли ге­о­лож­ки епо­хи), и съв­ре­ме­нен. При отлага­не­то на нас­ла­ги­те се об­ра­зу­ват остро­ви в ре­ката, заливни реч­ни те­ра­си и алу­ви­ал­ни ни­зи­ни край ре­ки­те, езе­ра­та и моретата. Речните наслаги са: а) руслови (леглови); прилеглови (върху заливните тераси); старични (в старите речни легла).

АНДОСОЛИ  (Andosols по ФАО) – тип почви, формирани върху вулкански материали (туфи, вулканско стъкло, вулканска пепел, пирокластити с андезитов, риолитов и диабазов състав). Това са скали с малка плътност и малка свързаност на частиците, голяма порьозност. На цвят са тъмни. Разпространени са в районите със сегашен и минал вулканизъм. В България са на отделни петна предимно в Източните Родопи (Момчилград, Устра, Бенковски и др.), край Айтос и др.

АНЕМОМЕТЪР (от гр. anemos - вятър и metron - мярка) -  прибор за измерване на скоростта на вятъра.Състои се от вертикална ос и четири полукълба (чашки), които се въртят при всеки вятър.Въртенето на оста се предава на брояч. По броя на завъртанията (оборотите) се определя скоростта на вятъра.

АНТАРКТИЧЕН КЛИМАТ – вж.: Полярен климат.

АНТЕЦЕДЕНТЕН ПРОЛОМ (от лат. antecedens  – предшестващ) – вид речен пролом, разположен напречно на простирането на планина, хребет или възвишение.  При издигане на земните пластове, когато скоростта на издигането им е по-малка от скоростта на водната ерозия реката постепенно се врязва в издигащата се земна форма. В антецендентните проломи често се образуват водопади и прагове по течението на реката. В България антецедентен произход има Искърският пролом през Стара планина.     

АНТИКЛИЗА (от греч. anti... - против и klisis – наклон) – голямо подуване на земните пластове в районите с платформен строеж. Формира се чрез бавно, постепенно издигане  или потъване на земната кора в продължение на няколко геоложки периода. При издигане антиклизата се формира в районите на по-значимо издигане на платформата. При потъване района на антиклизата потъва с по-малка скорост от останалите части на платформата.  При издигане, поради влиянието на външните земни сили, намалява дебелината на седиментната покривка на платформата. В България антиклиза е Северобългарската подутина. 

АНТИКЛИНАЛА ( от гр. anti – срещу, против и klino – наклон) – из­пък­на­ла част на гън­ка на зем­ни­те плас­то­ве. Цен­т­рал­на­та, най-из­пък­на­ла­та част се на­ри­ча яд­ро. В не­го са раз­по­ло­же­ни обик­но­ве­но по-ста­ри­те по ска­ли. Плас­то­ве­те са нак­ло­не­ни от яд­ро­то към пери­фе­ри­я­та. Две­те нак­ло­не­ни час­ти към съ­сед­ни­те вдлъб­на­ти зем­ни фор­ми се на­ри­чат бед­ра на ан­тик­ли­на­ла­та. Ан­тик­ли­на­ли­те мо­гат да бъ­дат пра­вил­ни, накло­не­ни и по­лег­на­ли. Об­ра­зу­ват се чрез на­гъ­ва­не на зем­ни­те плас­то­ве. На зем­на­та по­вър­х­ност ан­тик­ли­на­ли­те обикновено об­ра­зу­ват из­пък­на­ли фор­ми ка­то хъл­мо­ве, възвишения, ку­по­ло­об­раз­ни планини и др.

АНТИКЛИНАЛНА ДОЛИНА ( от грц. anti – срещу, против, от  klino – наклон и долина) – вид речна долина, развита в свода на антиклинала, който поради голямата си напуканост е разрушен от ерозията и се е формирало понижение на земната повърхност. Формира се предимно при наличие в свода на антиклиналата на лесно разрушими от ерозията и лесно размиващи се от водата скали За тези долини са характерни малкия брой извори на води, свлачища и срутища. 

АНТИКЛИНОРИЙ (от антиклинала и грц. oros - планина) –  голяма геоложка структура (стотици километри дължина и десетки километри ширина), включваща множество антиклинали и синклинали и формираща изпъкнали форми на релефа. Образувана е чрез нагъване и продължително издигане на земните пластове. На земната повърхност често са разположени метаморфни и магмени интрузивни скали. В България такъв е Странджанския антиклинорий.

АНТИПАСАТИ (от грц. anti – против и от нем. passat – постоянен) – постоянни  западни ветрове, част от пасатната циркулация на въздуха. Характерни са за горната част на тропосферата и долната част на стратосферата в района между двата тропика. Проявяват се над пасатите. При антипасатите въздухът в Северното полукълбо се движи между Екватора и 30^ο с.ш. в посока от SW (югозапад), а в Южното полукълбо - в посока от NW (северозапад).

АН­ТИ­ЦИК­ЛОН* (от грц. anti – срещу, против и kiklon – въртящ се) –  въздушен вихър с повишено атмосферно налягане с максимални стойности в центъра и движение на въздуха от центъра към периферията и отго­ре надолу. Низходящото движение на въздуха води до неговото затопляне и осушаване. Въздухът в антициклона се върти по по­со­ка на часов­ни­ко­ва­та стрел­ка в Се­вер­но­то полукълбо и об­рат­но­ в Юж­но­то. Антицик­ло­ни­те се преместват над зем­на­та повър­х­ност обикновено в по­со­ка запад-из­ток. Диаметъ­рът им дости­га хи­ля­ди кило­мет­ри. Те се задър­жат от няколко дни до някол­ко сед­ми­ци, след ко­е­то се разми­ват. Облачност­та в антицикло­ните е незначител­на, а валежи почти ня­ма. В тях въздушната ма­са е едно­род­на. В умерени­те географс­ки ширини през лятото антицикло­нът носи топло и горещо, а през зима­та – студено и мразови­то време.

АНТРАЦИТНИ ВЪГЛИЩА (от грц. anthrax – въглен) – вид сил­но ме­та­мор­фо­зи­ра­ни (пре­об­ра­зу­ва­ни) въг­ли­ща, ха­рак­те­ри­зи­ра­щи се с го­ля­ма плът­ност, със съ­дър­жа­ние на въгле­род до 94-98%, во­до­род под 2.5% и лет­ли­ви­ ве­щес­т­ва под 9%. На цвят антрацит­ни­те въг­ли­ща са чер­ни, по­ня­ко­га със сив от­те­нък и си­лен бля­сък. Твър­дост­та им по минералогич­на­та ска­ла е 2.0-2.5. При го­ре­не раз­ви­ват 8100-8350 ккал/кг. Об­щи­те запаси на антрацит в све­та са мал­ки. Го­ле­ми на­хо­ди­ща има в САЩ (Пен­сил­ва­ния), Дон­бас (Украйна), Куз­бас (Ру­сия), Гер­ма­ния, Ви­ет­нам, Ки­тай и др.

АНТРОПОГЕН (от гр. antropos – човек и genos – произход) – вж.: Кватернер.

АНТРОПОГЕНЕН ФАКТОР – вж.: Антропогенно въздействие.

АНТРОПОГЕННИ ТУРИСТИЧЕСКИ РЕСУРСИ – вид ресурси, създадени от хората и използвани за развитието на стопанския туризъм. Те включват използването на исторически, културни, религиозни и социални обекти за показване, посещение, разглеждане и ползване от туристите. В тази група се включват такива обекти като музеи, художествени галерии, концертни зали, театри, религиозни храмове, паметници, етнографски обекти, спортни съоръжения, селища и т.н. Чрез тях се удовлетворяват духовни потребности, подпомагат се отдиха и почивката на хората, осигуряват се развлечения и други.

АНТРОПОГЕНИЗИРАНИ ЛАНДШАФТИ (от гр. antropos – човек, genos – произход и от нем. landschaft – общ вид на местността) – частично изменен от човешката дейност природен ландшафт. Промяната може да бъде незначителна, слаба и силна (значителна), но да не е доминираща. Антропогенизираните ландшафти функционират, саморегулират се и се самовъзстановяват предимно под влияние на природните фактори.

АНТРОПОГЕННИ ЛАНДШАФТИ (от гр. antropos – човек, genos – произход и от нем. landschaft – общ вид на местността) – мес­т­нос­ти, ко­и­то са пре­об­ра­зу­ва­ни от човешка­та дей­ност и по­вър­х­ност­та им е пре­дим­но от ан­т­ро­по­ген­ни фор­ми на ре­ле­фа и е плътно застроена. В за­ви­си­мост от при­чи­на­та за об­ра­зу­ва­не­то им се по­де­лят на град­с­ки (урбанистичен), ин­дус­т­ри­а­лен и кул­ту­рен лан­д­шафт. Град­с­ки­ят лан­д­шафт включ­ва незначи­тел­ни при­род­ни съ­об­щес­т­ва, вклю­че­ни в пре­де­ли­те на град­с­ка­та те­ри­то­рия. Индустри­ал­ни­ят лан­д­шафт е обо­со­бе­на част на град­с­кия лан­д­шафт, със­то­я­ща се от промиш­ле­ни обек­ти и съ­от­вет­на­та ин­ф­рас­т­рук­ту­ра. Кул­тур­ни­ят лан­д­шафт се фор­ми­ра в сел­с­ки­те мес­т­нос­ти и се със­тои от из­кус­т­ве­но фор­ми­ра­ни съ­об­щес­т­ва от рас­те­ния и животни.

АНТРОПОГЕННИ ОПАСНОСТИ И РИСКОВЕ* - стопански дейности, явления или събития, породени от човешка дейност, които сериозно застрашават живота и здравето на хората, изградените материални производствени и социални обекти, околната природна среда. Такива са пожарите, взривовете в производствени помещения и складове, скъсването на предпазни диги и съоръжения, преливането и скъсването на язовирни стени, замърсяването на почвата с тежки метали и химикали, замърсяването на въздуха и т.н.   

АНТРОПОГЕННИ ФОРМИ НА РЕЛЕФА, антропогенен релеф, техногенен релеф – форми на зем­на­та по­вър­х­ност, ко­и­то са ви­до­из­ме­не­ни или из­ця­ло създадени от човека. В зависимост от характерна на човешкото въздействие образуването им може да бъде пряко и непряко. Непрякото влияние на човека върху релефа се осъществява чрез неправилно извършване на стопан­с­ка­та дей­ност или прекомерно използване на природни ресурси, най-вече в селското и горското стопанство. Към непрякото въздействие се отнасят ерозията на почвите, изменение на бреговите процеси под влияние на изградени съоръжения, пропадания на земната повърхност над рудниците, льосови пътни ровини (холвези), оврази и др. Прякото човешко въздействия върху релефа е най-характерно за строителството и минното дело. Създават се два типа антропогенни форми – изпъкнали (позитивни) - диги, тераси, табани, терикони, язовирни и подпорни стени и др. и вдлъбнати (негативни) - кариери, изкопи, котловани, ровове, канали, канавки, тунели и др. Чрез ан­т­ро­по­ген­на­та (човешката) дей­ност се изме­ня час­тич­но или на­пъл­но част от формите на зем­на­та повърхност. При пъл­но­то из­ме­не­ние се създа­ват от хо­ра­та из­кус­т­ве­ни ланд­шаф­ти.

АНТРОПОГЕННО ВЪЗДЕЙСТВИЕ, антропогенен фактор (от гр. antropos – човек и въздействие) – влиянието на човешката дейност върху природната среда. То може да обхваща отделен природен компонент (скали и релеф, въздух и климат, води, почви, растения и животни)     или комплексно (цели системи). В зависимост от настъпващите промени антропогенното въздействие е: а) деструктивно (отрицателно), влошаващо свойствата на естествената природна среда; б) конструктивно (положително), водещо до възстановяване на естествената природна среда. В зависимост от целта антропогенното въздействие може да бъде: а) целенасочено (преднамерено) и б) съпътстващо (непреднамерено). В зависимост от характера си то може да бъде физично, химично и биологично. В резултат от човешкото влияние се формира антропогенизирана природна среда  и културни ландшафти.

АНТРОПОГЕОГРАФИЯ (от гр. antropos – човек и география) – 1/. Дял на географията, изучаващ човека и неговите дейности, включващ дяловете на географията, не попадащи в природната (физическата) география. 2/. Географска школа, направление в социално-икономическата география, придаваща определяща роля на природните условия при териториалното разположение на стопанството и населяването на територията. Развива се в края на XIX век, а понятието се въвежда от Ф. Ратцел; 3/.  Философско направление, изучаващо живота и културата на хората във връзка и в зависимост от географската среда.

АНТРОПОЕКОЛОГИЯ (от гр. antropos – човек и logos – учение, знание) – вж.: Екология на човека.

АПАТИТ - (от гр. apate - заблуждение) -  минерал, калциев фосфат. Има зелен, сив или друг цвят. Среща се сред различни по произход скали. Има стъклен блясък и твърдост по минералогичната скала 5.0. Често е объркван с други минерали, поради което носи и това име. Апатитът се използват предимно за производството на минерални торове, както и за производството на фосфор, фосфорна киселина и различни фосфорни съединения. Най-голямото находище на апатити в света е в Русия, в Колския полуостров (Хибини).

АРЕАЛ (от лат. area – площад) – об­ласт на раз­п­рос­т­ра­не­ние на ня­как­во яв­ле­ние, преди всич­ко вид, род или дру­га съ­под­чи­не­на гру­па обек­ти, ка­те­го­рия рас­те­ния и животни, лип­с­ва­щи в съ­сед­ни­те об­лас­ти (учас­тъ­ци, те­ри­то­рии). Аре­а­ли­те са с раз­лич­ни размери, а гра­ни­ци­те им не са пос­то­ян­ни. Из­ме­нят се при про­мя­на на при­род­ни­те ус­ло­вия и при ак­ли­ма­ти­за­ция на ви­до­ве­те. В со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка­та ге­ог­ра­фия изразяват об­ласт на раз­п­рос­т­ра­не­ние на ня­ка­ква сел­с­кос­то­пан­с­ка кул­ту­ра или дру­га стопан­с­ка и со­ци­ал­на дейност.

АРИ­ДЕН КЛИ­ МАТ ( от лат. arid – сух) – вж.: Сух кли­мат.

АР­К­ТИ­КА* (от гр. arktikos – северен) – име на се­вер­на­та по­ляр­на об­ласт, включ­ва­ща край­ни­те се­вер­ни час­ти на кон­ти­нен­ти­те Ев­ро­па, Азия и Се­вер­на Аме­ри­ка, поч­ти це­лия Се­ве­рен ле­до­вит (Ар­к­ти­чен) оке­ан с поч­ти всич­ки ос­т­ро­ви, съ­сед­ни­те час­ти на Атлантичес­кия и Ти­хия оке­ан.

АРКТИЧЕН КЛИМАТ .- вж.: Полярен климат.

АР­К­ТИ­ЧЕН ПО­ЯС - най-се­вер­ни­ят прир­од­но-ге­ог­раф­с­ки по­яс на Зе­мя­та, наименование на по­ляр­ния по­яс в Се­вер­но­то по­лу­къл­бо. Той включ­ва по-го­ля­ма­та част от Ар­к­ти­ка. За не­го са ха­рак­тер­ни по­ляр­ни­те сту­де­ни въз­душ­ни ма­си, пре­об­ла­да­ва­що изстива­не на зем­на­та по­вър­х­ност в срав­не­ние със за­топ­ля­не­то и на­ли­чие на ар­к­ти­чес­ки пус­ти­ни.

АРКТИЧНА ВЪЗДУШНА МАСА - сту­де­на въз­душ­на ма­са, ко­я­то се образува в райони­те око­ло Се­вер­ния по­люс. Тя е раз­но­вид­ност на по­ляр­ни­те въз­душ­ни маси, кои­то са ар­к­тич­ни и ан­тар­к­тич­ни. Ха­рак­те­ри­зи­ра се с нис­ки тем­пе­ра­ту­ри, мал­ко съдържание на вла­га и го­ля­ма проз­рач­ност на въздуха. При пре­мес­т­ва­не на юг предизвиква застудявания на вре­ме­то и студени ветрове.

АРКТИЧНА ПУСТИНЯ – вж.: Полярна пустиня.

АРКТО-АЛПИЙСКА РАСТИТЕЛНОСТ – растителност, приспособена за виреене при ниска температура, къс вегетационен период, продължително задържане на дебела снежна покривка, бърза смяна на топло и студено, на влажно и сухо. Състои се от арктични и алпийски видове растения. Те са нискорасли (10-15 см), с къси стъбла, малки, прилепнали до стъблото листа, често кожести, покрити с власинки, ярки цветове и т.н. Образуват нискотревни ливади, ниски храсталаци. Аркто-алпийската растителност е характерна за района на Арктика (тундрата) и високите планини в умерения и субтропичния пояс (алпийски ливади и храсталаци) – Алпи, Кавказ, Хималаи, Тян-Шан, Пиренеи, Рила и много други. В България е развита в планините с надморска височина над 2000 м. (най-вече в Рила и Пирин). Състои се от клек, сибирска хвойна, черна боровинка, синя боровинка, връшняк, картъл, мощна власатка, извита острица и много др.

АРКТО-АЛПИЙСКА ФАУНА – съвкупността от животни, обитаващи териториите на Арктика и високите пояси на планините, приспособени към природни условия с ниски температури с продължително задържане на снежна покривка. В Европа (Алпите, Кавказ и др. планини) и България е съставена от множество реликтни (в Рила 39, а в Пирин 19 вида) видове животни. За България са характерни видовете алпийски тритон, снежна полевка, някои видове охлюви, пеперуди, оси и др.

АРТЕЗИАНСКИ БАСЕЙН (по лат. име на областта  край Париж) – син­к­ли­нал­на (вдлъб­на­та гън­ко­ва) струк­ту­ра с на­ли­чи­е­то на во­ди във во­до­но­сен пласт, раз­по­ло­жен между два во­до­неп­ро­пус­к­ли­ви плас­та. В не­го има: а) об­ласт на под­х­ран­ва­не – по-ви­со­ко из­диг­на­та­та част на син­к­ли­на­ла­та, през ко­я­то ста­ва прос­мук­ва­не­то на во­да­та; б) на­пор­на об­ласт – най-нис­ка­та част на син­к­ли­на­ла­та; в) об­ласт на от­ти­ча­не – по-нис­ка­та част на син­к­ли­на­ла­та, откъ­де­то под на­ля­га­не се от­ти­ча во­да­та. В за­ви­си­мост от мяс­то­то на образува­не ар­те­зи­ан­с­ки­те ба­сей­ни са плат­фор­ме­ни и меж­дуп­ла­нин­с­ки.

АРТЕЗИАНСКИ ВОДИ, напорни води – под­зем­ни во­ди, раз­по­ло­же­ни меж­ду два водо­неп­ро­пус­к­ли­ви плас­та и за­пъл­ва­щи раз­по­ло­же­ния меж­ду тях водопропусклив пласт или дви­же­щи се по пук­на­ти­ни. Раз­по­ло­же­ни са под равнището­ на по­вър­х­нос­т­но­те­ча­щи­те во­ди. Об­ра­зу­ва­ни са в осо­бе­ни ге­о­лож­ки струк­ту­ри – па­ди­ни, грабе­ни, синклинали, моноклинали, флексури. Намират се под налягане. Образуват два вида извори: безнапорни и напорни. При про­би­ва­не на гор­ния водонепропус­к­лив пласт и дос­та­тъч­но на­ля­га­не мо­гат са­ми да из­ли­зат на зем­на­та повърхност (фонтанират) във вид на напорни (артезиански) извори. Артезианските безнапорни води се из­пол­з­ват чрез ар­те­зи­ан­с­ки кла­ден­ци и сондажи.

АР­ХИ­ПЕ­ЛАГ* (от гр. archi – начало и pelagos – море) – го­ля­ма гру­па от­дел­ни острови или гру­пи от ос­т­ро­ви, раз­по­ло­же­ни на мал­ко раз­с­то­я­ние един от друг и разглеждани ка­то ед­но ця­ло. Твър­де чес­то ос­т­ро­ви­те в ар­хи­пе­ла­га са с ед­на­къв ге­о­лож­ки про­из­ход и стро­еж. В за­ви­си­мост от мяс­то­то си и на­чи­на на об­ра­зу­ва­не са кон­ти­нен­тал­ни (Ма­лайс­ки ар­хи­пе­лаг, Мадагаскар и др.), вул­ка­нич­ни (Ха­вайс­ки ар­хи­пе­лаг и др.) и коралови (Маршалови ос­т­ро­ви и др.).

АСИМЕТРИЧНА ДОЛИНА (от гр. a – не, syn – със и metreo – меря, т.е. несъразмерен) – речна до­ли­на с раз­ли­чен нак­лон на два­та скло­на на го­ля­мо раз­с­то­я­ние по течени­е­то на ре­ка­та. Аси­мет­рич­ни­те до­ли­ни са ха­рак­тер­ни пре­дим­но за рав­нин­и­те и низин­и­те. Те се образуват предимно под въз­дейс­т­вие на от­к­ло­не­ние на те­че­ни­е­то на реките на­дяс­но в Се­вер­но­то и на­ля­во в Юж­но­то по­лу­къл­бо.

АСИМИЛАЦИЯ (от лат. assimilation – сливане, усвояване) – 1/. Претопяване, поглъщане на представители на една народност от друга чрез постепенно усвояване на езика, традициите, обичаите и начина на живот на доминиращата народност и загуба на собствената етническа култура; 2/. Усвояване от живите същества на хранителните вещества и превръщането им в части на клетките и тъканите. 

АСОЦИИРАНЕ* (С ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ ) (лат. associo - съединяване, обединяване и associatum - присъединяване) - повече или по-малко продължителен процес на доброволно присъединяване към Европейския съюз на нови страни на основата на общност на интересите и целите в процеса на евроинтеграция. Осъществява се на основата на общата стопанска, политическа, научна, културна и т.н. дейности на Европейския съюз (ЕС), на неговата нормативна база. Страните, които са в процес на асоцииране, изминават продължителен период на подготовка. Той се подпомага от т.н. предприсъединителни фондове на ЕС.

АСТЕНОСФЕРА (от греч. asthenes - слаб и сфера) - слой в горната мантия с понижена твърдост, разположен непосредствено под литосферата.  Под континентите е на около 100 км дълбочина, а под океанското дъно на около 50 км. В астеносферата са разположени най-големите и активни магмени огнища. Тя се отличава се с малка скорост на сеизмичните вълни. Оказва влияние върху процесите на магматизъм, метаморфизъм, вулканизъм  и образуване на полезните изкопаеми в земната кора. 

АСТРОНОМИЧЕСКА ГЕОГРАФИЯ – вж.: Математическа география.  

АСТРОНОМИЧЕСКО ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ*, математико-географско положение – вид географско положение, което разкрива местоположението на дадена тери­то­рия, аквато­рия или географски обект (върху земна­та повърхност) спрямо Екватора и Гринуичкия меридиан. За географски­те обек­ти и точки от земната повърхност то се определя чрез тяхна­та географска ширина и дъл­жи­на (координати), а по-големите обекти и осо­бе­но конти­нен­ти­те – чрез определяне на крайните точки на тяхно­то простиране по пара­ле­ла и ме­ри­ди­а­на – север­на, южна, източ­на, западна.

АСФАЛТ (от гр. asphaltos - непоклатим, здрав) - изкопаема черна смола, представляваща смес на битум с дребни минерални частици, най-често варовик.. Образува се от нефт чрез изпарение на леките съставки. Има смолист кафяв или черен цвят. Лесно се топи и гори. Използва се в пътното строителство, като хидроизолационен материал и за производството на лакове.

АТЛАС ГЕ­ОГ­РАФС­КИ (по име­то на ми­тич­ния цар на Ли­бия Атлас) – пе­чат­но издание, пред­с­тав­ля­ва­що сис­те­ма­ти­зи­ра­на сбир­ка от кар­ти, из­гот­ве­ни по об­ща прог­ра­ма и пояс­ни­те­лен текст, из­да­де­ни за­ед­но във вид на кни­га или сбир­ка от от­дел­ни лис­то­ве, събра­ни в об­ща пап­ка. За съз­да­тел на пър­вия ге­ог­раф­с­ки ат­лас се смя­та Клав­дий Птолемей, а терми­нът е въ­ве­ден в упот­ре­ба от фла­ман­д­с­ки­я ма­те­ма­тик и кар­тог­раф Меркатор. През 1595 г. той из­да­ва ат­лас на све­та.

АТМОС­ФЕ­РА*(от гр. atmos – въздух и sphera – кълбо) – въз­душ­на­та об­вив­ка на Земята. Ат­мос­фе­ра­та пред­с­тав­ля­ва смес от га­зо­ве, вод­ни па­ри и твър­ди час­тич­ки. В химичния състав на атмосферата доминира азота (78.084%), следван от кислорода (20.9476%, аргона (0.934%) и др. газове.  Тя е свър­за­на със Зе­мя­та чрез си­ла­та на гравитаци­я­та (те­жест­та). Учас­т­ва за­ед­но с нея в де­но­нощ­но­то и го­диш­но­то`и вър­те­не. Атмос­фе­ра­та съз­да­ва ус­ло­вия, не­об­хо­ди­ми за съ­щес­т­ву­ва­не­то на жи­вот на Зе­мя­та. Тя не е ед­но­род­на по сво­и­те фи­зи­чес­ки свойс­т­ва. С от­да­ле­ча­ва­не от зем­на­та по­вър­х­ност на­ма­ля­ва плът­ност­та на въз­ду­ха. По­ра­ди то­ва се поделя на сло­е­ве (сфе­ри) - тропосфера, стратосфера, ме­зос­фе­ра, тер­мос­фе­ра и ек­зос­фе­ра и преходи между тях. Око­ло 90% от атмос­фер­ния въз­дух се нами­ра в при­зем­ния слой на ат­мос­фе­ра­та. С на­рас­т­ва­не­то на височи­на­та над земна­та повърхност се по­ни­жа­ва тем­пе­ра­ту­ра­та на въз­ду­ха на все­ки 100 м. с око­ло 1^οС. На­ля­га­не­то на въз­ду­ха вър­ху зем­на­та по­вър­х­ност за­ви­си от над­мор­с­ка­та височи­на и негова­та плътност. За призем­ния слой въз­дух на мор­с­ко­то рав­ни­ще плът­ност­та е 0.001 г/куб.см.

АТМОСФЕРЕН ФРОНТ (от лат. front – чело и атмосфера) – раз­де­ли­тел­на­та зо­на между две въздушни маси с различни свойства. В нея има непрекъснато взаимодействие меж­ду две­те различ­аващи се по топли­на и влаж­ност въздушни маси. То се изразява в изместване на топла­та от сту­де­на­та въздушна маса или обратно­то, образува­не­то по линията на фрон­та на вих­ри (циклони и антициклони), обла­ци, валежи, про­мя­на на времето. В зависимост от разделя­ни­те ма­си, фронтове­те са: поля­рен (ар­к­ти­чен и антарктичен), фронт на умeрените шири­ни и тро­пи­чен фронт. Според температу­ра­та на прид­виж­ва­щи­те се ма­си фронтовете са то­пъл, сту­ден и оклюзионен.

АТМОСФЕРЕН ЦЕНТЪР (от грц. atmos – въздух, sphera – кълбо и от лат. – centrum -  средоточие) – места на земната повърхност, в които въздушните маси под влияния на атмосферното налягане оказват съществено влияние на формирането на общата атмосферна циркулация, на времето и климата на Земята. Има два типа центрове: с високо и с ниско атмосферно налягане. Постоянни атмосферни центрове са: екваториалната депресия с постоянно ниско налягане; субтропичните центрове (максимуми) с високо налягане – Азорски, Хавайски, Южноатлантически, Южноиндийски, Южнотихоокеански; субполярни центрове с ниско налягане – Исландски и Алеутски минимуми; субантарктически минимум; полярни центрове с високо атмосферно налягане (максимуми) – Арктичен и Антарктичен максимуми. Сезонни атмосферни центрове са Азиатският (Сибирският) и Канадският антициклони, които през зимата са с много студен въздух, а през лятото с много топъл въздух; както и Сахаро-Арабският и Южноазиатският минимуми.

АТМОСФЕРЕН ФРОНТ (от лат. Frontis - чело, предна страна и атмосфера)  – разделителната повърхнина (междинна ивица от въздух) между две основни въздушни маси с различни свойства. В него става прехода от едната в другата въздушна маса. Атмосферните фронтове могат да се задържат на едно място или да се придвижват. Главните атмосферни фронтове са: а) арктичен (или антарктичен) между полярните и умерените въздушни маси; б) полярен между умерените и тропичните въздушни маси; в) тропичен между тропичните и екваториалните въздушни маси. Образуват се и вторични атмосферни фронтове, които са много характерни за циклоните. Те възникват при контакт между студен и топъл въздух и имат различни размери. На земната повърхност достигат на ширина до няколко десетки километри. Определят се от разликата в температурите на въздуха над 5^οС. На височина достигат до мястото, където изчезват различията между двете въздушни маси – от няколкостотин метра до няколко километра. Дължината зависи от дължината на контакта на съседните въздушни маси – от стотици до няколко хиляди километра. Атмосферните фронтове са разположени  спрямо земната повърхност под ъгъл, който се увеличава с отдалечаване от Екватора към полюсите. По атмосферните фронтове се образуват облаци и има валежи. Фронтовете са: топъл, студен и оклюзионен.

АТМОСФЕРНА ЦИРКУЛАЦИЯ (от грц. atmos – въздух, sphera – кълбо и от лат. circulare – движение) – съвкупността от въздушните течения в приземната част на атмосферата  на Земята, осъществявана под влияние на различията в температурата и атмосферното налягане на въздуха. Чрез нея се осъществява пренос на топлина и влага. Посоката на движение на въздуха се определя от разликата в атмосферното налягане (от място с високо към място с ниско налягане), движението на Земята и влиянието на земната повърхност. Според големината на обхвата на преместването на въздушните маси различават: обща и местна атмосферна циркулация.   

АТМОСФЕРНИ ВАЛЕЖИ, високи валежи – вид ва­ле­жи, ко­и­то се об­ра­зу­ват при кон­ден­за­ци­я­та (сгъс­тя­ва­не­то) на вод­ни па­ри в об­ла­ци­те и па­дат вър­ху под­с­ти­ла­ща­та повър­х­ност в твър­до или теч­но със­то­я­ние. Ат­мос­фер­ни­те ва­ле­жи са във вид на дъжд, сняг, суг­ра­ши­ца, снеж­ни зър­на, ле­де­ни зър­на, ръ­меж, град.

АТМОС­ФЕР­НО НА­ЛЯ­ГА­НЕ – си­ла­та, с ко­я­то ат­мос­фе­ра­та наляга вър­ху еди­ни­ца площ на земната повърхност и намиращите се върху нея предмети. Във вся­ка от­дел­на точка на­ля­га­не­то се оп­ре­де­ля от тег­ло­то на ле­жа­щия над нея въз­дух. Из­мер­ва се в милимет­ри жи­ва­чен стълб, ми­ли­ба­ри или хек­то­пас­ка­ли. Нор­мал­но­то атмосферно на­ля­га­не е рав­но на 1 ат­мос­фе­ра. Един хек­то­пас­кал е ра­вен на 1 мбар или на 0.75 мм жи­ва­чен стълб. За нор­мал­но се при­е­ма атмосферното на­ля­га­не от 760 мм жи­ва­чен стълб или 1013.25 мили­ба­ра на мор­с­ко­то рав­ни­ще при 45^ο ге­ог­раф­с­ка ши­ри­на. Атмосферното на­ля­га­не е по-ви­со­ко при ан­ти­цик­лон и по-нис­ко при цик­лон. Във височина то се понижава. В долните слоеве на атмосферата то се понижава на всеки 10 м. с 1 мм или 1.3 милибара. Наб­лю­да­ват се де­но­нощ­ни и го­диш­ни про­ме­ни в хо­да на атмосферното на­ля­га­не. На Зе­мя­та са формира­ни ра­йо­ни на пос­то­ян­но ви­со­ко (максимуми) и пос­то­ян­но нис­ко атмосферно наляга­не (минимуми). Разликата в атмосферното налягане е причина за възникване на ветровете.

АТОЛ*, (от мал­див­ски и англ. atoll) – вид ко­ра­лов ос­т­ров с фор­ма­та на плъ­тен или раз­къ­сан пръс­тен, ок­ръ­жа­ващ вод­на площ (ла­гу­на) с мал­ка дъл­бо­чи­на. Обра­зу­ва­н е от варо­ви­ти­те ске­ле­ти на ко­ра­ли­те. Най-го­ле­ми­те ато­ли дос­ти­гат над 50 км в ди­а­ме­тър. Издигат се над водата само на няколко метра. Об­ра­зу­ват се в топ­ли­те мо­ре­та и оке­а­ни чрез на­рас­т­ва­не на ко­ра­ло­ви ри­фо­ве на скло­но­ве­те на по­тъ­ва­щи вул­ка­ни. След време рифо­вете из­ли­зат над мор­с­ка­та и оке­ан­с­ката во­да и об­ра­зу­ват пръстеновидни острови. Понякога атоли­те об­ра­зу­ват ар­хи­пе­ла­зи. Те се отличават с уни­кал­на рас­ти­тел­ност и животински свят.

АТОМ­НА ЕЛЕК­ТРИ­ЧЕС­КА ЦЕН­ТРА­ЛА (АЕЦ) – вид елек­т­ро­цен­т­ра­ла, при ко­я­то ка­то го­ри­во се из­пол­з­ва ра­ди­о­ак­ти­вен ма­те­ри­ал (обо­га­тен уран) и яд­ре­на­та енер­гия се прев­ръ­ща в елек­т­ри­чес­ка. Ос­во­бо­де­на­та при яд­ре­ния про­цес топ­ли­на се из­пол­з­ва за нагрява­не на во­да и об­ра­зу­ва­не на вод­на па­ра, ко­я­то при­веж­да в дви­же­ние тур­би­на и свърза­ния с нея елек­т­ри­чес­ки ге­не­ра­тор.

АФЕЛИЙ (от гр. aphelion – отдалечен и слънце) – най-отдалечената от Слънцето точка на движещо се по орбита около него небесно тяло (планета, комета, астероид и някои метеорити). Разстоянието между Земята и Слънцето при афелий е 152 млн. км.