В последните дни на 2007 г. бе приет бюджет-2008. Когато
става дума за бюджет на страната, демагогията е най-много. Можем само да се
съгласим с Йордан Цонев, че бюджетът е „най-сериозният инструмент за правене на
икономическа политика”, но да добавим - най-сериозния израз на действително
провежданата политика, а не на декларираната.
Кой е приоритетът на бюджетите на България за 2007 и 2008
г.? Еднозначен отговор няма. Всеки си избира някакъв аспект, обикновено
социално значима дейност или няколко дейности, и ги обявява за приоритет.
Най-често - по популистки съображения - се определят като
приоритети сферите на образованието и на здравеопазването. Но това е за прах в
очите на хората, т.е. демагогия. Ако отворим който и да било речник, ще
прочетем, че приоритет, приоритетност означава „първо място”, „първенство”,
"предимство”, „преобладаващо значение”, от латинското „приор” - сиреч
„пръв”, „най-важен”.
Министър-председателят обяви неколкократно, че образованието
в България било приоритет. И следователно то е най-важният, първият обществен
отрасъл. След приемането на бюджета за 2008 г. става ясно, че това не е така.
От него не личи образованието да е приоритет, т.е., да е „най-важно”.
Когато става дума за приоритети, следва да се има предвид
гледната точка, от която те се определят. Именно това съзнателно не се прави от
политиците от всички цветове, разцветки и нюанси на цветовете и посоките
(дясно, център, ляво). От макроикономическа гледна точка приоритет би следвало
да е високият икономически растеж. Но въпросът е в резултат на какво се
постига? Безспорно е, че икономическият растеж осигурява повече възможности за
развитие на всички сфери на дейност в обществото - политическа, стопанска,
социална, културна. Но той е резултативна величина, постигана чрез използване
действието на различни фактори. За да се постигне този комплексен резултат, на
преден план следва да се изведат фактори, които да доведат до стабилен и висок
икономически растеж. Майсторството в политическото управление е в това да се
видят навреме тези фактори. Тогава приоритет на управлението следва да бъде
осигуряване на преимуществено развитие и влияние на решаващите фактори. Един от
най-мощните сред тях - това е образованието и науката. А безспорен факт е
сгромолясването през последните 17 години на българското образование и наука.
Приоритетността на образованието изисква то да има най-голям
дял в разходната част на държавния бюджет, да е на първо място. Това би
означавало по думите на акад. Боянов, правителството най-напред да определи
необходимите средства за развитие на образованието и науката и след това да
разпределя останалите разходи за другите дейности в публичния сектор. Дали това
е така? Фактите говорят за друго.
През 2007 г. за сферата на образованието са отделени само
4.18% от БВП на страната. Вероятно преди изборите за Народно събрание ДПС и БСП
са виждали по-добри възможности. В предизборните им програми се срещат 6.0%
(ДПС) и 5.0% (БСП). В бюджета за 2008 г. е приет също дял от 4.2%, т.е. няма
напредък. А кои са действителните приоритети?
През 2007 г. в бюджета на страната извънредно лесно се
намериха много пари за първия действителен приоритет на правителството - за
Министерството на отбраната - за закупуване на военна техника (белгийски
фрегати втора и трета употреба, френски корвети, транспортни самолети,
хеликоптери и т.н.) и огромна издръжка на български военни в Ирак, Афганистан и
други страни. И това във време когато дори Великобритания, Австралия и Полша се
отказват от тези мисии и започват подготовка за изтегляне на своите
контингенти.
Следователно първи приоритет на българското правителство е
военната сфера, а не образованието и науката.
Вторият реален приоритет на правителството е формирането на
много голям бюджетен излишък и голям държавен резерв. През 2007 г. бюджетният
излишък е по-голям от разходите за образование и наука - той е над 6% от БВП.
Много висок се предвижда и за 2008 г. В условията на валутен борд и огромен
резерв такъв голям излишък не може да бъде оправдан с необходимостта от
финансова стабилност. Народното събрание гласува да се даде 1.2 млрд. лева от
излишъка, за да бъде похарчен през месец декември, е особено показателно.
Аргументът за финансова стабилност става елемент на
демагогията пред гражданите на България. Твърдението, че политиката на
поддържане на големи излишъци спира развитието на икономиката ни е вярно.
Тогава кому служи политиката на правителството?
Третият реален приоритет на правителството е поддържане на
огромен за мащабите на България държавен апарат, който в последните години
непрекъснато се разраства.
Към септември 2007 г. в държавния нестопански сектор са
заети към 430 000 лица. Те са само с около 5200 души по-малко отпреди една
година, но това е за сметка на незаетите щатове и съкращаване на учители и
възпитатели от училищата и учебно - възпитателните учреждения. През годините
след 2000 г. населението на България е намаляло с около 500 000 души, но
управленския апарат (чиновниците) се е увеличил с 46 000 души. Нарастването на
разходите за издръжка на държавния апарат личи добре от изчисленията на
Института за пазарна икономика само за общите държавни служби. По отчета за
изпълнението на бюджета през 2004 г. 1.86% от БВП е заделен за тях, през 2005 г
- 3.02%, през 2006 г. - 3.31% и по проекта за 2007 г. - 3.53%. По някои други
изчисления през 2000 г. на 89 граждани на Република България се е падал по един
чиновник, а през 2007 г. на 57 граждани вече има по 1 чиновник.
Четвъртият реален приоритет е защита на корпоративните
интереси на едрия бизнес. Това много ясно личи от бюджет 2008 и се постига
чрез:
- ниски ставки на данъка върху печалбата - 10%;
- плосък данък на личните доходи от 10% за богатите и
най-богатите;
- премахване на необлагаемия минимум за най-бедните;
- мълчалив отказ от събиране на данъците и осигуровките на
„сивия сектор” на българската икономика (безсилие на държавните институции пред
сивия сектор).
Сега по изчисления на някои експерти около 30% от БВП
(14.730 млрд. лв.) се усвояват в сивия сектор. Намалението на приходите в
бюджета при намаляване на преките данъци става чрез повишаване на косвените
данъци върху потреблението (ДДС, акцизите, местните данъци), плащани от всички,
включително и от най-бедните. Тази грижа за защита на корпоративните интереси
на едрия бизнес се осигурява чрез лобистката система от обръча от фирми на
управляващи и на опозиция.
Подобна е целта на изхарчването на 1.2 млрд. лева от излишъка
през декември 2007 г. Формално това бе за инфраструктура, особено за пътища и
пътни съоръжения, т.е. за фирмите от обръчите, които имат приоритет в такива
стопански дейности, довършване на различни европроекти, неразплатени от
общините към фирмите и т.н. Като цяло по думите на депутата - бизнесмен Петър
Кънев - “определено в момента българският бизнес се чувства в сравнително добра
и комфортна, и то най-вече данъчна среда”. Е, това не е ли резултат от
приоритетното място на частния бизнес?
Анализирането на разходите в публичния сектор по функции
разкрива почти същата картина на приоритетите на правителството. Публичните
разходи за 2008 г. са структурирани в 9 основни функции. С най-голям
относителен дял е функцията „Социално осигуряване, подпомагане и грижи” -
31.7%, следвана на второ място от „Икономически дейности и услуги” с 15.6%, на
трето място - „Отбрана и сигурност” с 12.9%; на четвърто място - „Образование”
с 10.8% и на пето място - „Здравеопазване” с 10.7%.
В периода на учителската стачка и след това редица
представители на правителството и бизнеса, на Световната банка, някои наши
икономисти и журналисти започнаха атака за реформи в образованието. Заговори се
за „нереформираност на секторите „образование” и „здравеопазване”.
Правителствената „реформа” се сведе единствено до намаляване на средствата за
образование, съкращаване на учители, и увеличаване количеството на труда на
учителите.
Във връзка с приоритетите възникват няколко резонни въпроса,
чийто отговор е много важен за българското общество.
Първи въпрос: защо работодателските организации и
българският бизнес не искат образованието да е приоритет?
Една от последните тези на работодателски организации в
България е, че по-високите разходи в публичния сектор трябва да са обвързани с
принципа „повече пари срещу реформи”. Този принцип бе въведен и в преговорите
между Националния стачен комитет на учителите и правителството на Република
България. Но това е фасадата. Зад нея прозира другата истина. С масовата
емиграция на млади българи в чужбина в страната намалява количеството на
евтината работна ръка. Работодателите са принудени с огромна неохота да
повишават трудовите възнаграждения, но това го правят за сметка на публичния
сектор чрез:
- Скриване от данъчните власти на част от доходите на наетите от тях работници (данъчно облагане и социално и здравно осигуряване), т.е. намаляване на приходите на държавния бюджет, които могат да бъдат вложени за развитие на публичния сектор.
- Привличане на добрите специалисти от сферата на образованието срещу по-високи трудови възнаграждения за работа в частния сектор, т.е. понижаване на равнището на образование в училищата. По такъв начин от училищата се изсмукват младите учители с висше образование по чуждоезикова подготовка, информатика и информационни технологии, математика и някои други учебни предмети.
- Съкращаването на заетите в публичния сектор, което води до увеличаване на незаетата работна ръка, а това понижава нейната цена. Тези съкратени от публичния сектор хора ще отидат на работа дори и срещу по-ниско трудово възнаграждение във фирмите на частния бизнес.
На българския „бизнес” са му потребни два типа кадри -
ограничен брой подготвени млади специалисти с висше образование и огромна маса
от изпълнителски кадри с ниско образователно равнище или в някои случаи дори
без образование. Огромният бум в строителството се основава на работници и
„майстори” с ниско образователно равнище и дори без образование. В автомобилния
транспорт са нужни хора с шофьорски книжки, без значение на равнището на образованието.
В хотелиерския бизнес се използват огромен брой работници за обслужване -
готвачи, миячи, келнери, камериерки, техници по поддържане на хотелските
системи и т.н., без значение какво е тяхното образователно равнище. Подобна е
картината в сферата на търговията и услугите, в общественото хранене, в
шивашката промишленост и т.н.
Следователно в интерес на българския „бизнес” е
образованието да му осигурява огромна маса от полуграмотни, но ниско заплатени
кадри. Техният труд дава сравнително високи норми на печалба, а данъкът върху
печалбата е много нисък.
Вторият въпрос: защо развитите европейски страни нямат
интерес в България образованието да е приоритет?
Всеизвестно е, че в страните от ЕС, особено в стария
15-членен състав, има изключително остри демографски проблеми. Главният проблем
е нарушаване на естествения процес на възпроизводство на населението и поради
това - решително застаряване на населението, намаляване на включването в
стопанския процес на необходимото качество и количество трудови ресурси.
Разширяването на ЕС способства за привличането на нови
контингенти от обслужващ персонал и по-рядко - на висококвалифицирани
специалисти. На българска почва този процес върви в две посоки. Първата -
привличат се предимно хора с ниско образование и квалификация за обслужващите
дейности. Втората - привличат се студенти, които след приемането на България в
ЕС учат без такси или с намалени такси и след това остават да работят в тези
страни. При високо равнище на образованието в България и по-високо равнище на
доходите тук те биха останали в Родината си, не биха избрали да са емигранти.
Третият въпрос: защо правителството е против действителния
приоритет на образованието и науката?
Българските правителства в последните 18 години водят една и
съща неолиберална икономическа политика, която им се диктува от Световната
банка и Международния валутен фонд - неолиберализъм, доведен до абсурд. При
либерализма политиката е насочена към осигуряване на приоритети за шепа много
богати хора и е в ущърб на масата от бедни и полубедни хора, каквото е
българското население. Това е изцяло рестриктивна за доходите на хората
политика, за финансирането на социалните и културни дейности в обществото, за
жизненото равнище на огромната част от населението на страната. Такава политика
води не само до социално разслоение, но и до много дълбока демографска криза.
Българските политици не пожелаха да разберат нещо, което
чешките им колеги отдавна прозряха - че няма просперитет за бедни страни и за
страни в преход под егидата на Световната банка и Международния валутен фонд.
Ако политиците бяха прочели внимателно книгата на Джоузеф Стиглиц (Нобелов
лауреат за 2001 г.), може би щяха да разберат, че просперитет има, само когато
има ръст на икономиката, съпроводен едновременно с ръст на доходите и
повишаване на жизненото равнище на населението.
Дейността на българските политици, от самообявяващите се за
леви до самообявявилите се за десни, е крайно дясна либерална политика (планът
Ран-Ът за прехода в България). Сегашното правителство на БСП и компания не е
изключение в това отношение. Дори Сергей Станишев се обърка в позицията за ляво
(т.е. социално) и дясно (т.е. либерално).
Четвъртият въпрос: защо образованието, науката и
технологиите трябва да са приоритет на България?
Възможни са три подхода за излизане на страната от твърде
дълго проточилия се корупционен преход от планово към пазарно стопанство.
Пропуснати бяха много възможности. Но и сега има три възможни пътя, три
възможни подхода.
Първият подход. Поддържане на формална финансова стабилност
на всяка и на всякаква цена. Българските правителства са възприели подхода за
интегриране на България в Европейския съюз не по европейските норми и подходи,
а по монетаристкия подход на Световната банка - поддържане на статуквото на
бедност на населението чрез рестриктивна икономическа политика, без да се
допуска значителна инфлация и едновременно с това обогатяване на малка група от
хора. Това е възможно най-лошият за българите и страната подход, подход на
статуквото на бедността.
Вторият подход е чрез ускоряване на развитието, внедряване
на нови технологии, привличането на повече инвестиции, за да се догонят в
по-къс срок най-развитите европейски държави. Този подход изисква много
продължително време и огромни разходи. Това е подходът в името на „бляскавото
бъдеще”.
Третият подход е осигуряване възможност за изпреварващо
развитие на страната чрез икономиката на знанието, на новите технологии и на
високото качество на главния производител - човека, т.е. информационен
технологичен начин на производство, основаващ се на знанието, на ново,
по-високо качество на човешките ресурси. Този подход води към формирането на
постиндустриално общество базирано на знанието. Главното тук са нововъведенията
(иновациите) в стопанството и във всички сфери на дейност в обществото. Това е
най-продуктивният подход. Той осигурява бързо икономическо развитие по модела
на Ирландия. Тези неща изследва много задълбочено и доц. д-р Нако Стефанов на
страниците на в. "Нова Зора".
При развита икономика на знанието е налице интензивно
използване на човешките ресурси. В българското национално стопанство трябва да
работят интелигентни, образовани, самостоятелно мислещи хора, предимно на млада
възраст. Кадри, произведени в България, а не внесени от Китай или някоя друга
страна.
Изборът на този подход на развитие предполага и изисква:
- създаване на финансова среда за развитие на фундаменталната и на приложната наука чрез отделяне на значим дял в разходната част на държавния бюджет за наука и финансови стимули за институциите и бизнеса, заемащи се с приложни разработки на нови технологии и внедряване на върхови достижения на науката и техниката;
- създаване на необходимата инфраструктура на науката, научните изследвания и технологичните паркове. При необходимост - и създаване на нови държавни звена на (бюджетна издръжка) за развитие на някои направления на НТП;
- създаване на нова информационна среда в страната, масово внедряване на компютърните технологии и интернет дейностите;
- създаване на предпоставки в училището да се подготвят кадри с широка научна, общообразователна и професионална подготовка, със способности за бързо усвояване на иновации, компютризация на обучението по всички учебни предмети, повишаване качеството и творческия елемент в работата на учителите, разбира се, при значително по-високи учителски трудови възнаграждения.
От така посочените приоритетни дейности за развитието на
икономиката на знанието се разбира защо образованието и науката следва да са
главният приоритет на българското правителство.
Учителската стачка бе един прекрасен повод българската
политическа „класа” да се вгледа в това как чрез повишаване дела на средствата
за образование и наука в бюджет-2008 да се формират предпоставки и условия за
бъдещо изпреварващо развитие. Но този повод бе пропуснат и изместен от
самоцелните дрязги срещу учителите и груб държавен и медиен натиск срещу тях.
Смачкването на учителската стачка в крайна сметка доведе до
смачкване и на възможността България да възприеме изпреварващ подход на
развитие, основан на икономиката на знанието.
Безспорно Станишев е прав, когато твърди, че за политиката
се съди по крайния резултат, а не по клишетата „ляво” и „дясно”. За политиката
на неговото правителство се съди и ще продължава да се съди не предимно по
мнимите приоритети на образованието и здравеопазването, а по: финансовите
разчети на безумния финансов резерв и финансов излишък, работещи за чужди
икономики; твърде ниското жизнено равнище на огромната част от българите;
разлика между предизборни обещания и провеждана реална политика.
Сегашното младо и средно поколение не са очаровани от
рестриктивната политика на доходите и рестриктивното финансиране на публичния
(социално значимия) сектор, не могат да чакат 50-60 години, т.е. „бляскавото
бъдеще”, за да живеят по европейски.
Именно това са главните обществени оценки за крайния
резултат от политиката. Тези оценки ще се имплантират в политически нагласи за
следващите парламентарни избори, след които политически смачканите ще са някои
правителствени бюрократи, сега „седенкуващи” и „размотаващи” учителите (Вълчев,
Орешарски и сие).
Няма успех и просперитет на нацията без образование и наука,
няма качествено българско училище без качествени и достойно заплатени учители.
Тази истина едничка никой политик не успя да разбере.