Образованието безспорно е една от най-важните социални сфери
в обществото. То осигурява духовното възпроизводство на народите чрез
социализация на младите личности, чрез придаването на специфичен техен образ,
желан и отстояван от предишните поколения в обществото.
Всеизвестно е, че каквито са младите хора днес, такова ще
бъде обществото утре. Поради това всяко държавно ръководство, което е отговорно
за бъдещето на своя народ, което има високо равнище на интелигентност,
проектира, отстоява и работи за прогресивното развитие на образователно дело.
В България, подобно на други страни, се е формирала
самостоятелна образователна система, чиято цел е да подготвя децата за
най-добрия старт в живота и да осигури на обществото висококачествени
специалисти за всички обществени сфери, т.е. казано на езика на икономистите,
да осигури висококачествен човешки ресурс. Разумното държавно управление
свързва развитието на страната и промените в образователната система, така че
тя на своя изход да осигурява постъпателното развитие на народа, страната, на
отделната личност.
След политическите промени през 1989 г. в страната и в
сферата на образованието започна процес на промяна, наречен „образователна
реформа”. Това бе направено под маската на „демократизация на училището”,
„усвояване на европейските ценности”, „прилагане на европейската практика”,
„модернизиране на българското образование” и т.н. Въведени бяха държавни
образователни изисквания, нови учебни програми, написани бяха нови учебници,
похарчени бяха милиони за квалификация на учители и т.н.
По време на учителската стачка през есента на 2007 г. отново
стана актуален въпросът за реформиране на образованието. Изтъкнати бяха
твърдения, че този сектор е „нереформиран”, изостанал от потребностите на
бизнеса. „Реформата” бе афиширана като намаляване на броя на паралелките, на
броя на училищата и на учителите и изобщо съкращаване на разходите за издръжка
на образованието, т.е. рестриктивна икономическа реформа на образованието.
Никоя политическа сила обаче не направи ясна оценка каква е
същността и какви са резултатите от проведената до сега реформа.
Непреднамереният подход разкрива твърде непривлекателна картина на
осъществяваната „реформа”. Провежданата досега реформа в средното образование
доведе (искрено желано или не) до постигането предимно на негативни резултати
като:
Първо. Понижаване равнището на знания на българските
ученици, влошаване съдържанието на учебния процес. Например равнището на знание
по природните науки се понижи от 3-о място, преди 15 години, на 42-ро място при
последното изследване в 57 страни по света. Механизмът за понижаване на
равнището на знания бе разработен и започна да се внедрява в началото на т.нар.
демократичен преход. Под маската на демокрацията бяха разрушени български
традиции и ценности като уважение към учебния труд, афинитет към знанието;
уважение на учителите; култура и възпитание. Сред обществото, голяма част от
родителите и сред повечето ученици се формира нагласата, че децата не трябва да
се „натоварват” с учене, а с по-развлекателни дейности. МОН (Министерство на
образованието и науката) увеличи срока на обучение с една година - завършване с
12 клас, но обемът на учебното съдържание бе значително съкратен, т.е. учебният
материал бе намален и разтеглен като време за усвояване. Силно бе съкратено
като обем и време обучението по литература, намален бе хорариумът на обучение
по редица учебни предмети като математика, география и т.н.
Много силно негативно влияние върху съдържанието на учебния
процес и усвояването на знания и умения има огромният разнобой в учебниците. По
някои учебни предмети има утвърдени и действащи десетки учебници по един учебен
предмет за един и същи клас. Повечето учебници са написани на специфичния
научен език и в голяма степен са неразбираеми за учениците.
Второ. Влошаване на организацията, реда и дисциплината в
българското училище. Демократизацията в образованието у нас бе разбрана като
отказ от организация, ред и дисциплина. Учениците получиха извънредно големи
права, а почти нямат задължения и отговорности. За нарушаване на реда в
училище, и особено в клас по време на учебни занятия, те са ненаказуеми. Дори
учителите нямат право да отстраняват от час ученик, който проваля стремежа на
други около 25 деца да учат и да усвояват учебния материал.
Неимоверно се увеличиха проявите на бягство от училище и от
часове. Всичко това се маскира чрез формалното извиняване на отсъствия чрез
медицински бележки. С тях бе развъртян нелегален бизнес, но учениците са
ненаказуеми за представяне на фалшиви медицински документи. Цената им София се
движи от 2 до 10 лева. И това се знае много добре от МОН, от Министерството на
здравеопазването, Българския лекарски съюз, училищните ръководства, родителите
и цялата общественост. Обикновено упреците се отнасят към учителите, които не
превръщат учебните часове в „шоу-занятия”, за да привличат ученическата
аудитория. В такава разслабена организация и дисциплина, естествено, има почва
за нежелание за учене, за избуяване на ученическа агресивност и насилие не само
към други деца, но и спрямо някои учители.
Трето. Принизяване ролята на българския учител. Главната
фигура в училището е учителят. От неговите знания и педагогически умения в
най-голяма степен зависи равнището на усвояване на знания и умения от
учениците. След 1989 г. започна процес на непрекъснато принизяване на ролята на
българските учители и на учителството като цяло. Своя принос в това дело дадоха
и сегашните министър-председател, министър на образованието и науката, министър
на финансите.
Това принизяване се изразява във:
Целенасочено поддържане на нисък обществен статус на
учителите. Това се осъществява най-вече чрез мизерното заплащане на труда на
учителите, попадане в редиците на учителите, поради твърде ниското трудово
възнаграждение, на хора от други професии и браншове и др. Ясно личи
нежеланието на управляващите да се повишава жизненото равнище на учителите и
техните семейства, да се използват реални стимули за по-високо качество на
труда на учителите.
Държавно и общинско опекунство върху работата на учителите.
Повечето държавни, общински и новосъздадени обществени институции и органи са
по-скоро надзиратели на учителите.
Те прехвърлят върху тях все нови и нови задължения и
отговорности, без да се съобразяват с техните възможности и ограничени права.
Това много силно затормозява пряката учебна работа на учителите. Особено
тревожна е тенденцията все по-голяма част от родителите да се дистанцират от
обучението и възпитанието на децата си и да прехвърлят цялата грижа само на
учителите, да разглеждат учителите не като хора, осъществяващи учебен процес,
който продължава и в домашни условия, а като бавачи на децата им през деня,
хора, които ги отменят в грижата им за децата.
Унищожаване на творческото начало в работата на учителите.
Това става чрез лишаването им от много от традиционните за тази професия права
и възможности, нарушаване на баланса между: права на учителите и права на
учениците; права на учителите и права на училищната администрация; формиране на
доминиращо място на правата на учениците и на чиновниците от образователната
система. МОН е разработило и прилага изключително сложна нормативна база, с
безкрайни изисквания, които не може да спазва и идеалният учител. Липсват
свобода на творческата изява на учителите.
Изоставане на учителите в овладяването на информационните и
комуникационни технологии (ИКТ). Сега се провеждат нискоефективни курсове по
различни теми и за компютърна грамотност. На ниско равнище е и използването на
ИКТ в обучението на бъдещите учители във ВУЗ. Силно влияние върху изоставането
на част от учителите в практическото овладяване на ИКТ имат мизерните им
заплати, които не им позволяват да си купят и оборудват в домовете си компютри,
да се осигурят необходимите им програмни продукти и други съвременни
аудиовизуални средства.
Превръщане на много учители в хора, търсещи допълнителни
доходи, за да издържат своите семейства. Това в най-малка степен става чрез
частните уроци. С тях се занимават само около 5% от учителите, и то предимно
тези по български език и литература и по математика. Много често учители
работят допълнително като продавачи, охранители, фаянсаджии, бояджии,
таксиметрови шофьори, производители на селскостопанска продукция, шивачки,
гувернантки на бизнесмени, чистачки.
Част от тях извършват различни видове надомна работа, трудят
се на хонорар в други училища (особено по информатика и чужди езици) и т.н.
Няма срамен труд, но тези допълнителни трудови дейности обективно водят до
влошаване на качеството на главната дейност - учебния процес.
Четвърто. Формиране на елитарно средно образование. В
обществото се формира масова психоза за кандидатстване и прием в т.нар. елитни
училища, в които се изучават предимно чужди езици, информатика и информационни
технологии по т.нар. профилирано обучение. Наруши се възможността за равен
достъп до определено равнище на образование. За това способства отказът от
общообразователния тест след 7-ми клас, който да бъде вход за т.нар. елитни
училища. Въведен бе тест, но само по математика и български език, който доведе
до нов бум на частните уроци, и то разбира се, по математика и български език.
Малка част от родителите могат да отделят необходимите средства за обучение в
частни школи и при опитни учители.
По-важно е обаче какво става със завършилите тези „елитни”
училища? Преобладаващата част от тях директно заминават да следват във висшите
училища на западноевропейски и северноамерикански университети и почти всички
остават там да работят за просперитета на икономиката на тези чужди страни. А
те са подготвени със средствата на българските данъкоплатци, които са над 90%
от бедните хора в страната. Изводът е, че т.нар. елитно средно образование на
бедна страна от ЕС готви кадри за богатите страни от ЕС, и то ги готви за своя
сметка, в ущърб на националните си интереси. Стотиците хиляди млади българи -
специалисти, студенти и дори неквалифицираните работници вече са произвели
много повече от прословутите около 7 млрд. евро, които очакваме от ЕС.
Елитарното средно образование неминуемо води до различен
достъп до образование.
А уж всички в обществото са равни. Изглежда, има някои деца,
които са „по равни” от други. Все в посока на създаването на елитарни училища
работи и МОН. Идеята да има разлика в заплащането на учителите, според това в
кое училище работят, води до формиране на няколко престижни училища (с
по-високо заплатени по-добри учители) в област или голяма община, в които се
подбират най-добрите и най-добре материално осигурени деца. По изключение в тях
ще попадат деца на бедни родители. Останалите държавни и общински училища са
призвани да произвеждат масово среднисти с по-ниско равнище на знание и умение,
които да служат като резервен фонд от човешки ресурс за по-богатите страни и за
масовите стопански дейности в леката промишленост (шивачки, тъкачки, предачки и
др.), строителството (зидари, мазачи водопроводчици и т.н.), транспорта
(шофьори, ватмани, шлосери по ремонта и т.н.), туризма (готвачи, сервитьори и
др.) и т.н.
Шесто. Развитие на частния сектор в образованието. Навсякъде
в света, но най-вече у нас, частните училища са източник на доходи, а в редица
случаи - на значителни доходи. Собствениците се интересуват единствено от
размера на таксите и тяхното редовно плащане, от укриване на истинския брой на
обучаваните и от избягване на данъци. Равнището на обучение в повечето от
частните училища е ниско. Това най-добре личи при обратно връщане на дете от
частно в държавно или общинско училище. Разширяването на обхвата на децата в
частните училища е в интерес на Министерството на финансите и на МОН, понеже
отпадат разходите за образование. Развитието на мрежата от частни училища в
крайна сметка води до създаването на неравнопоставеност на децата.
Тези резултати от досегашния ход на „реформата” са резултат
(следствие) от действието на редица причини. Най-силно действащите фактори за
сриването на българското средно образование са:
Влошаването на социалната среда, в която се отглеждат и
израстват децата. Когато 90% от хората в страната са бедни, родителите са
изцяло ангажирани с осигуряване на пари за най-неотложните неща в семейството.
В тези условия образоването остава на заден план. Примерът с личното по-високо
образование и родителските препоръки вече не са стимул децата да учат по-добре.
Голяма част от учениците, особено от гимназиалната степен, работят, за да се
издържат и подпомагат своите семейства. Българските правителства упорито
работят за поддържане на тази негативна социална среда чрез поддържане (с цел
повече приходи в държавния бюджет) високо равнище на ДДС на стоки от първа
необходимост за обучение, отглеждане и поддържане здравето на децата като:
учебници, учебно - помощна литература, тетрадки, спортни облекла и обувки,
лекарства и т.н.
Негативната медийна среда също е силен фактор за
продължаващото влошаване на българското образование. В медиите има „новини”,
„известия” предимно за убийства, изнасилвания, кражби, скандали, модни
деформации, клюки и т.н. Почти не може да се срещне положителен публицистичен
материал за известни български учени, писатели, композитори, новатори в
стопанската дейност, конструктори, строители и т.н. В тази обстановка
социализиращата се млада личност няма откъде да вземе положителния пример и
съвсем естествено за нея стават кумири Въргала, Шамара, Азис и т.н. Социалната
среда в България стана неподходяща за образование, наука и култура.
Промяната в обществените ценности. След 1989 г. започна
преходът, през който не само се смениха политическата и икономическата системи,
но и се ерозираха старите обществени ценности като колективизъм, личностна
изява чрез качеството и количеството на труда, съревнование за постигане
по-високи резултати, а като следствие от това и обществено признание и
авторитет, стремеж към по-високо образование, към култура. В обществото се
формира нова ценност - количеството което притежава отделният човек, неговото
богатство, независимо от начина на придобиване. Традиционната - още от
Възраждането - българска ценност - образование, наука и култура - почти
изчезна.
Деформираното равнище на доходите в страната.
Нискообразованите и нискоквалифираните работници получават понякога в пъти (над
2 до 5) по-големи трудови възнаграждения от образованите и интелигентни
работещи в публичния сектор - учители, лекари, медицински сестри, преподаватели
във ВУЗ, научни работници, дейци на културата. Това обстоятелство силно
демотивира и ученици, и родители за получаване на по-задълбочени и на по-високо
равнище знания и умения.
Рестриктивният подход на всички български правителства след
1989 г. за финансиране на средното образование. Цинично ниската издръжка на
училищата, лошо поддържаната материална база, неремонтирана от десетилетия,
липсата на средства за консумативи за поддържане дори на хигиената в училищата
създаде почти бедствена обстановка в много български училища. Безкрайно ниското
равнище на заплащане на труда на учителите доведе до масово напускане на
професията от най-подготвените учители на млада и средна възраст, особено по
чужди езици, математика, информатика и информационни технологии. Нещо повече,
през 2007 г., масово, студентите, завършили университетите с учителска
правоспособност, не постъпиха в училищата заради ниските трудови
възнаграждения. А уж образованието е „приоритет” на българското правителство?
Неефективното управление на образованието. Органите за
управление на образованието се увлякоха по медийно ефективни мероприятия, а
пренебрегнаха действията за повишаване качеството на знанията, равнището на
подготовка, овладяване на знания и умения. Центърът на управлението от
съдържание, равнище на знания и умения се премести към икономия на средства,
закриване на училища, съкращаване на учители, пълно бюрократизиране на
управлението на училищата и дейността на учителите, умножаване на управленския
апарат на МОН и РИО и т.н. Показателни за това са структурата на учебния план и
разпределението на учебното време по учебни предмети в общообразователните
училища. Необосновано бе разширен хорариумът на задължително избираемата
подготовка (ЗИП), като в 12 клас се достигна до абсурда само 11 учебни часа
седмично да са по задължителната подготовка (ЗП) от общообразователния
предметен цикъл. Прибързано и некачествено бяха подготвени и формирани нови
учебни предмети, разработени и утвърдени държавните образователни изисквания и
учебни програми - под диктовката на някакви анонимни британски експерти,
консултиращи МОН. На тези документи се гледа като на „свещена крава” и
независимо от крещящите пропуски и недостатъци не се внасят необходимите
корективи.
Резките завои в образованието са като промяната на
икономическата система - те са много продължителни по време и не винаги
предварително е ясен изходът от тези промени.
Реформата трябва да води предимно до ново качествено равнище
на образованието, което да позволи преминаването на страната към икономиката на
знанието. Сегашният ход на реформата неминуемо доведе до мерака на Масларова да
внася хиляди чужденци с по-високо образование и квалификация, за да се развива
българската икономика. Умението своевременно и правилно да се видят действителните,
а не само финансовите проблеми на образованието, да се предприемат адекватни
действия за повишаване на качеството на знанията и уменията на учениците
изисква интелектуален, а не единствено рестриктивен финансов подход.
В заключение, в българското средно образование е необходима
реформа, но не както я разбира Орешарски - намаляване на парите за образование
и увеличаване на количеството на труда на учителите. Необходима е действителна
реформа. Доколко тази необходимост ще бъде осъзната, доколко правилно ще се
изберат подходите и определи мястото на образованието и науката в развитието на
страната, е тест за интелигентност на управляващите.
На България е потребна реформа в образованието, водеща до
повишаване качеството на подготвяните трудови ресурси, осигуряваща качествена
социализация на младите хора. И развитието на България в решаваща степен зависи
от качеството на реформата в средното образование.